***
Може би това беше просто изтощение.
Скарлет си беше помислила, че цяла нощ няма да спи, ще си представя Брайсън и Елайза заедно, ще си представя всякакви ужасни сценарии, ще чака телефонно обаждане или съобщение от него. Но странно, всъщност беше заспала и спа дълбоко през нощта.
Ето защо, докато ставаше и се къпеше, докато се обличаше тази сутрин, нов прилив на пеперуди атакуваше вътрешностите ѝ. Късно през нощта или рано сутринта Брайсън не беше изпращал съобщения или се беше обаждал.
Хрумна ѝ, че може би първо трябва да му се обади или да му напише съобщение. Така и направи, но той не отговори и тя си помисли, че може би още спи. Затова реши да отиде при него. За времето, което и отне да стигне до апартамента му, той вероятно щеше да се събуди така или иначе.
По време на пътуването с такси до апартамента на Брайсън тя се чувстваше абсурдно щастлива.
Там има нещо специално и няма да позволи на собствените си страхове и несигурност да го разрушат.
Скарлет се почувства ободрена, знаейки, че случилото се между тях снощи е било истинско. Тя беше достатъчно уверена, за да отиде при него, и се гордееше с това.
Тя излезе от таксито и влезе в сградата на Брайсън, като поздрави портиера с ентусиазъм.
– Здравейте – каза тя. – Бихте ли позвънили на Брайсън Тейлър и да му кажете, че Скарлет Евърс е долу?
– Разбира се – каза портиерът, след което вдигна телефона си и се обади.
Държеше го до ухото си дълго време. Накрая върна телефона в слушалката.
– Съжалявам, но в момента никой не отговаря.
Тя вече беше преминала през тази песен и танц.
– Добре – каза тя, като бавно се чувстваше все по-нервна и разочарована. Отиде, седна на един стол близо до вратата и провери мобилния си телефон.
Точно тогава телефонът на рецепцията иззвъня и служителя вдигна. Каквото и да бяха казали, той изглеждаше притеснен.
– О, много се извинявам. Веднага ще дойда, госпожо. – И с това се измъкна от бюрото си и тръгна по коридора към един бог знае къде.
Скарлет поседя за миг и после реши – по дяволите – просто да отиде горе и да почука, за да се увери. Стана от мястото си, придвижи се бързо и натисна бутона за повикване на асансьора. Накрая, след като и се стори, че е цяла вечност, той пристигна и тя влезе.
Когато спря на етажа на Брайсън, тя за първи път изпита истинско предчувствие. Порази я желанието да зареже и да избяга, но се засили напред, като си внушаваше да не се прави на глупава и уплашена без основателна причина.
Стомахът ѝ се сви и тя тревожно стисна зъби, докато се приближаваше към вратата му.
Почука три пъти, силно и последователно. После зачака.
Краката ѝ потропваха, а ръцете ѝ трепереха. Тя оправи косата си, опитвайки се да се усмихне и да си възвърне оптимистичното усещане, което беше имала не толкова отдавна.
Той просто е заспал или е отишъл да пие кафе – предположи тя. Или може би си е сложил тапи за уши или нещо подобно.
Но след това вратата се отключи отвътре и се отвори достатъчно, за да види женско лице, което я погледна.
– Мога ли да ви помогна? – Каза жената.
Скарлет беше поразена от изненада. Скоро осъзна, че гледа Елайза Джонстън сутринта, без да е гримирана и с прическа.
– Скарлет, какво правиш тук? – Попита Елайза.
– Аз… трябваше да се срещна с Брайсън… – промълви тя.
– Той не е споменавал за това – каза Елайза и се обърна от вратата. Беше облечена с една от ризите на Брайсън и нищо друго от пръв поглед. – Брайсън? – Извика Елайза.
Скарлет просто се обърна и си тръгна, като дори не си направи труда да изчака какво още щеше да последва. Съзнанието ѝ беше практически празно. Беше в шок.
Докато се качи в асансьора и стигне до първия етаж, шокът ѝ започна да отшумява като новокаин, който прикриваше силна зъбна болка. Беше започнало да я боли, и то силно.
– Госпожо, откъде идвате? Казах ви, че не отговаря – каза портиерът, който вече се беше върнал на бюрото си. – Не можете просто да отидете в апартамента на наемател, без да ви поканят.
Тя пренебрегна портиера, а краката ѝ някак все още я носеха напред въпреки нея самата.
– Няма страшно, аз така или иначе си тръгвам – каза тя слабо, докато отваряше вратата и се отправяше навън от сградата.
И тогава чу Брайсън да вика името ѝ.
– Скарлет!
Тя не отговори, просто продължи да върви.
– Чакай малко. Хей! – Брайсън тичаше към нея отзад. – Моля те, не се заблуждавай. Нищо не се е случило. Тя просто имаше нужда от мен…
– Тя имаше нужда от теб? – Каза Скарлет, продължавайки да върви. – За какво се нуждаеше от теб?
Той вървеше покрай нея, опитвайки се да установи контакт с очите ѝ.
– Знам, че това не звучи и не изглежда добре. Знам, че това ти се струва лошо. Но не е така, разбира се? Тя просто е някак объркана в момента и аз бях длъжен да се опитам да ѝ помогна. Не можех да я изпратя вкъщи.
Скарлет ускори темпото си.
– Тя е възрастен човек с много възможности. Може да отлети за Египет. Може да остане в „Риц“. Тя може да направи всичко, Брайсън.
– Знам. Знам. Но за мен не е толкова просто. Виждаш ли, тя се бори и аз…
Той протегна ръка, за да докосне рамото ѝ, а тя го отблъсна. Тя го погледна и се изпълни с омраза.
– Не ме докосвай. Недей. – Сега тя почти тичаше, но Брайсън беше толкова висок и снажен, че лесно я настигаше.
– Мога да обясня – каза той. – Помниш ли татуировката, за която ме попита снощи?
Нещо в това изкара наяве цялата ѝ болка и гняв. И сега той искаше да ѝ разкаже всичко за глупавата си татуировка? Нещото, за което беше отказал да каже и дума, когато тя го беше помолила за това?
– Майната и на татуировката ти! – Извика тя.
– Скарлет – каза той.
– Говоря сериозно, Брайсън. Остави ме на мира. – Тя започна почти да тича, но накрая отново се върна към ходенето. Той вече беше зад нея, все още вървеше, но забавяше ход.
След минута-две Скарлет погледна назад и той все още беше зад нея, вървеше, сякаш я чакаше да се измори и да спре.
Не можеше да повярва, че е била достатъчно глупава и наивна, за да кара натам, да се разхожда, да иска да го види и да говори с него – мислейки, че той наистина се интересува от нея!
Елайза Джонстън беше прекарала нощта при него. Беше облечена в неговите дрехи. Беше толкова очевидно, че са били заедно.
Ти не знаеш това.
След известно време тя се зачуди дали Брайсън най-накрая няма да се опита да я настигне отново.
Усещаше го зад себе си, все още я следваше.
Тя погледна назад.
Беше вярно, че все още я следват. Беше мъж, но определено не беше Брайсън. Който и да беше той, носеше изтъркан пуловер. Имаше бейзболна шапка, нахлупена ниско над главата.
Брайсън не се виждаше никъде и сега тя осъзна, че е изложена на риск.
Не искаше да разбере и започна да върви по-бързо.
Човекът все още беше там, когато тя се обърна отново, за да провери. Накрая Скарлет се гмурна в една книжарница и се насочи към един празен остров, мислейки, че го е изгубила. Тя извади една книга и се престори, че чете.
Но после видя характерната бейзболна шапка и разбра, че изобщо не е избегнала преследвача си.
Той зави зад ъгъла на пътеката и очите им се срещнаха.
Тя изпусна книгата от изтръпналите си пръсти.
– О, Боже мой – каза тя. Книгата се удари в килима с приглушено тупване.
Мъжът свали шапката си и сега тя вече знаеше със сигурност кой е той – дори когато той заговори за първи път.
Тя не можеше да откъсне очи от лицето на мъжа. Никога не бе очаквала да го види отново. Никога и през милион години. И все пак той беше тук и някак си я беше проследил.
– Има нещо, което трябва да ти кажа – започна той.