***
Брайсън поклати глава и сега наистина му се стори, че го заболява стомахът.
– Измислих си някакво глупаво извинение. Обещах и, че ще и се обадя на следващия ден, но, разбира се, така и не го направих. – В очите му проблеснаха сълзи. – Дълбоко в себе си знаех, че съм направил огромна грешка. Разбрах го веднага, но бях прекалено голям страхливец, за да поправя нещата. Затова продължих живота си и когато през следващите няколко дни не видях и не чух Кари, всъщност изпитах облекчение. – Той направи пауза и накрая отиде от прозореца до мястото, където Скарлет седеше на леглото.
Тя погледна лицето му и изведнъж той ѝ се стори по-възрастен, изтощен и уморен.
В този момент тя се притесняваше за него. Чувстваше, че може би Брайсън е по-притеснен, отколкото можеше да си представи.
– Добре ли си? – Попита го тя.
– Просто трябва да изкарам това.
– Продължавай. Слушам те.
Той облиза устните си и веднага продължи оттам, откъдето беше спрял.
– Беше към края на онази седмица, когато за първи път чух слуховете.
– Какви слухове? – Попита Скарлет.
– Слухове, че Кери е напуснала завинаги. Никой не знаеше къде е, но из училището се шепнеше, че е избягала. Временното ми облекчение се смени със страх и чувство за вина. Казваха, че родителите ѝ са отишли в полицията и са я обявили за избягала. Мислех да отида в училището и да им разкажа за връзката си с Кери и дори мислех да отида да поговоря с родителите ѝ. Но знаех, че тя е била нещастна вкъщи и много отчуждена от родителите си. В крайна сметка отидох в полицейския участък и им разказах за връзката си с нея.
– Това трябва да е било ужасно – каза Скарлет.
– Не съвсем – отговори Брайсън. – Всъщност беше доста голямо облекчение да се разтоваря. В началото полицаите бяха малко подозрителни към мен, докато не разбраха, че съм футболист и отличник. Изглежда, че бързо решиха, че съм просто един почтен човек, който е прецакал грешното момиче. Кери не беше смятана за нищо повече от беглец с емоционални проблеми и академични проблеми. От полицията ми казаха да се наслаждавам на остатъка от годината и да не се тревожа за случая, който според тях беше типичен за нещастно момиче със семейни проблеми и малка или никаква подкрепа в обществото.
– Това е отвратително – каза Скарлет. В миналото си обаче тя имаше достатъчно опит с полицаи, за да знае, че това е често срещано отношение. Повечето ченгета бяха мъже и бяха склонни да гледат на всичко от типично мъжка гледна точка.
Така че момиче като Кери беше просто никой, част от неизправното оборудване, което рано или късно щеше да се появи.
Можеше да бъде убита, доколкото те знаеха, но отношението им не позволяваше да се интересуват.
– Беше отвратително – съгласи се Брайсън. – Опитах се да я представя от другата страна, но полицията изглежда смяташе, че просто страдам от прекомерна отговорност за нейните действия. И може би беше така. – Той направи пауза и отново поклати глава. – Но в онзи момент, когато разказах на полицията за нас и за нея, осъзнах, че обичам Кери и съм готов да заема позиция. Исках да я намеря, да и кажа истината и да я върна обратно. Проблемът беше, че нямах представа къде е тя, както и никой друг.
– Приятелите и семейството ти разбраха ли за връзката ти с нея?
– Разказах на всички – каза той. – Странното беше, че никой не искаше да го чуе. Всички реагираха по същия начин, както полицията. Отнесоха се към мен като към малко момче, което има случай на тийнейджърска любов. Родителите ми ме изслушаха с фалшиво търпение, а след това ми казаха, че трябва да продължа напред и просто да благодаря на щастливите си звезди, че не съм я оплодил.
Скарлет направи физиономия.
– Това е било мило от тяхна страна.
– Приятелите ми си мислеха, че се държа странно. Казаха ми, че е нормално да се чукам с някоя секси мацка, дори и да е малко луда. Но не смятаха, че е нормално да я търся и да обявявам любовта си от покрива.
– Значи наистина си я търсил?
– Наистина – признава той мрачно. – Намерих някои от приятелите ѝ и ги попитах къде мислят, че може да отиде, опитах се да видя дали се е свързала с някого, откакто е изчезнала. Всички нейни приятели се съгласиха, че тя често е говорила за Сан Франциско. Тогава разбрах, че е започнала да взема твърди наркотици – хероин.
– Била е хероинова наркоманка?
– Предполагам, че е така. – Той затвори очи. – Нямах представа, че е стигнала толкова далеч, че депресията и отчуждението ѝ са достигнали такива дълбочини. Но това не ми попречи да се опитам да я намеря. През уикендите карах до Сан Франциско и обикалях плажовете, ходех в най-лошите райони, където се смяташе, че се подвизават бездомните деца и хероиновите наркомани. Показвах снимка на Кери и питах хората дали някога са я виждали.
– И стигна ли до нещо?
– Не, нищо. – Брайсън избърса очите си с палец. – В крайна сметка пътуванията ми започнаха да намаляват. Родителите ми отказваха да ми разрешат да пътувам с колата за нещо по-дълго от няколко часа и тъй като оценките ми пострадаха, бях принуден да се занимавам усилено с учене. Не бях забравил за Кери, но просто не знаех какво да правя по-нататък. Сънувах я, пишех и писма, които планирах да и покажа, когато се върне. В сърцето си знаех, че в крайна сметка ще имам възможност да и кажа колко съм сгрешил, когато тя се появи отново.
– Появи ли се някога? – Попита Скарлет, страхувайки се от отговора.
Брайсън изглеждаше така, сякаш от него е излязъл вятърът, сякаш е бил ударен многократно в стомаха.
– Тя го направи. За съжаление, когато се появи отново около шест месеца по-късно, това беше, защото беше починала.
– О, Боже мой. – Скарлет сложи ръка на устата си. Беше странно, но някак си в хода на разказа на Брайсън за Кери Скарлет се почувства така, сякаш някой, когото познаваше, беше умрял. Нямаше смисъл, но така се чувстваше.
– Беше намерена сама в мръсна мотелска стая в Лос Анджелис, мъртва от свръхдоза хероин – каза Брайсън категорично. – Камериерките я намерили, когато влязли да почистят стаята, и от разследването изглеждаше, че вероятно е починала преди часове.
– Брайсън, много съжалявам.
Той кимна, но тя видя, че не е в състояние да се утеши от думите ѝ.
– Тя умря, а аз така и не получих възможност да ѝ кажа истината. Оставих я да си отиде.
Сега той погледна Скарлет с измъчени очи.
– Тя имаше нужда от мен, а аз я използвах. Използвах я и я оставих да се грижи сама за себе си в пустинята.
– Твърде строг си към себе си. Ти си бил дете.
Челюстта на Брайсън се сви.
– Бях достатъчно възрастен, за да знам по-добре. Тя беше прекрасен човек и най-добрата ми приятелка. И я оставих да умре, защото исках да живея перфектния си живот.
Скарлет си пое дълбоко дъх. Искаше да хване ръката му, но от начина, по който държеше раменете си, от стегнатостта му, като навита тел – тя знаеше, че той няма да приеме никаква обич точно тогава.
– От години се самобичуваш. Това е миналото. Направил си грешка, но не си знаел какво ще стане.
– Знаех.
– Може би си знаел. Но смъртта ѝ не беше твоя вина.
– Когато разбрах, че е умряла – каза той, сякаш разказът му никога не е бил прекъсван – веднага отидох и си направих татуировката. Татуировката на пеперудата. Избрах я, защото знаех, че Кери имаше колие с пеперуда, което винаги носеше, и исках да си спомням за нея. Исках да си спомням за това, което бях изгубил, което бях захвърлил. – Той си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да скочи в дълбока вода. Накрая погледна Скарлет. – Никога няма да я забравя.
Известно време двамата мълчаха. Тя вече не беше сигурна какво да каже. Цялото това нещо беше толкова объркващо – да му разказва за предишната си любов и за болката, която все още изпитваше към това момиче… особено когато Скарлет все още беше наранена, че е позволил на Елайза Джонсън да пренощува в леглото му. Дори и да не беше спал в леглото с нея и между тях да не се беше случило нищо, това си беше предателство.
– Не мисля, че трябва да забравяш Кари – каза тя тихо.
Брайсън я погледна отново, изненадан.
– Не трябва ли?
Тя поклати глава.
– Не, не трябва. Това, което си чувствал към нея, е било важно и те е променило.
– Промени ме – призна той. – Въпреки че се опитвах да продължа да живея така, сякаш всичко е същото, нищо не беше така. Отидох в колежа и продължих да следвам програмата, така да се каже. Дори започнах да уча право. Но си спомням, че един ден изучавах съдебна практика и просто осъзнах, че не живея собствения си живот. Това ме удари като гръм от ясно небе. Може би духът на Кери ме напътстваше. – Той се усмихна, смутено. – Знам колко глупаво звучи това.
– Изобщо не звучи глупаво.
– Чувствах, че и дължа да изживея живота си наистина за себе си. Затова напуснах юридическия факултет и казах на семейството си, че ще пиша сценарии.
– Как се прие тази новина?
– Като оловен балон – засмя се той. – Но на мен не ми пукаше. Най-накрая бях свободен.
– Така че сега ми каза – каза Скарлет, а гласът ѝ беше въздишка. – И въпреки че наистина оценявам историята ти и въпреки че това, през което си преминал, е било сърцераздирателно – не виждам как това променя нещо в това, което си направил с Елайза Джонсън.
Усмивката на Брайсън се превърна в гримаса.
– Знам. И това е така, защото все още не съм обяснил тази част от нея.
– Има още нещо?
– Само малко повече. – Той се вгледа в очите на Скарлет. – Елайза има проблем с наркотиците.
– Какво?
– Тя има проблеми с наркотиците. – Той прокара ръка през косата си. – Тя не иска хората да знаят това, но ми довери, че се бори. Депресирана е, самотна е и ѝ е трудно да остане чиста и трезва. Очевидно е, че когато ме помоли за помощ, предвид историята ми, беше невъзможно да и откажа.
Скарлет въздъхна. Не искаше да изпитва каквото и да било съчувствие към Брайсън и със сигурност не и към Елайза Джонсън. Но ето че изпитваше съчувствие към тази неприятна жена – и вина, че е предположила най-лошото за Брайсън.
– О, по дяволите – каза тя накрая.
– Какво означава това? – Попита той.
– Означава, че съм ядосана, че вече не мога да ти се сърдя.
Той отново се усмихна.
– Това е най-хубавото нещо, което съм те чувал да казваш от много време насам.
Назад към част 9 Напред към част 11