ОДИН
Събуждам се с Фрея точно там, където ѝ е мястото: в ръцете ми. Целувам я по върха на главата, докато тя започва да се гърчи. Тя е толкова креслива насън, сякаш в сънищата си превзема целия свят. И вероятно е така.
Отне ми всеки грам самоконтрол, който някога съм призовавал, за да се спра да не я ухапя и да не завърша претенцията си миналата нощ, но не успях. Исках да го направя. Изненада ме колко много исках. Не беше само берсеркерът… Исках да я маркирам. Исках да я обвържа с мен завинаги, за да съм сигурен, че ще бъдем свързани по най-силния възможен начин – нещо, което никаква магия не може да разруши.
С изключение на смъртта. Смъртта можеше да я разруши.
Или не, това не е съвсем правилно. Дори и смъртта не може да я разруши. И в това е проблемът. Ако има неразрушимо пророчество за моята смърт и не можем да намерим начин да го заобиколим… да я поискаме, би било най-голямата жестокост. Тя ще бъде обвързана с мен, но отделена от мен поне до смъртта си, но след това ще остави всички останали, които е обичала от тази страна на завесата – и то ако изобщо има някъде другаде отвъд физическите царства.
Ние наистина не знаем. Хората, които изберем, могат да дойдат в нашето царство, когато умрат, и да се присъединят към нашата версия на безсмъртието. Но какво се случва, когато един бог умре? Не знам. Може би нищо.
Просто трябва да се справя с това. Първо трябва да премина през Рагнарок.
Може би сега ще мога да ѝ кажа истината. Мисля, че сме споделили нещо достатъчно дълбоко… Това вече не е просто опит да се спася. Може и да е започнало така, но вече признавам поражението си. Поддадох се на собственото си съблазняване, станах жертва на собствената си игра и сега съм добре и наистина прецакан с нея. Няма връщане назад и не бих го направил, ако можех.
Може би тя ще ми помогне да открия вратичката. Но ако не го направи? Е, предпочитам да я имам за времето, което ми остава. Но не мога да я проклинам с претенции точно сега. Не и докато не преодолеем това. Ако оцелея.
– Один… колко е часът? Къде сме? Гладна съм – казва тя и отново се извива срещу мен.
Смея се.
– Ти си такова нуждаещо се малко същество, нали?
Блъскам я в ребрата, а тя се кикоти. Въздъхвам и отмятам одеялата. Аз също съм гладен. Завеждам я до кухнята за закуска.
Прекарваме по-голямата част от деня в леглото.
Лежим, преплетени един в друг, в късния следобед, когато най-накрая въздъхвам и казвам:
– Фрея, има нещо, което трябва да ти кажа.
Тя се напряга.
– А?
Не знам откъде да започна. Как изобщо ще ми прости, когато знае? Може би е права и няма начин да спрем пророчеството. Така че защо да унищожаваме това, което имаме, докато все още го имаме?
Може би, ако не ѝ върна спомените и просто ѝ кажа, може би ще види нещата по моя начин. Тогава поне ще мога да опаковам и предам информацията – да я санирам малко.
– Фрея… има нещо важно, което може да повлияе на…
На вратата се чука.
– Господине – казва Тир, без дори да чака разрешение да влезе. – Има един важен въпрос, който трябва да обсъдим.
Искам да му кажа да си ходи, но някак си знам. Той се държи деликатно – не се държи така, сякаш светът гори или нещо подобно – така че знам, че е така. Той повдига косъмчетата отзад на врата ми.
Не издавам собственото си безпокойство нито на нея, нито на Тир. Вместо това я целувам по бузата.
– Ще се върна веднага.
Тя кимва, а аз се обличам бързо.
Когато излизаме в коридора, извеждам Тир далеч от стаята, преди да го оставя да ми каже това, което знам, че ще ми каже.
– Фенрир е възкръснал.
– Сигурен ли си? – Но аз знам, че е сигурен, иначе нямаше да ме безпокои.
– Потвърдих го с трима отделни ясновидци.
– Майната му. Имаш безупречен синхрон.
Той ме поглежда извинително, но аз го казвам сериозно. Тир наистина има перфектен синхрон. Ако беше прекъснал само няколко минути по-късно, може би щях да ѝ кажа истината, а не мога да понеса мисълта за последния поглед, който щях да видя в очите ѝ. Болка, омраза и предателство. Предпочитам да запазя спомена за любовта и игривостта за краткото време, което ни оставаше.
Сега е твърде късно тя да направи нещо, за да ме спаси, а и ще ме намрази завинаги. Не можех да пренеса това в борбата. Ако трябва да имам някакъв шанс изобщо… Не мога да нося едновременно нейното презрение и копието си. Това е твърде голяма тежест.
Тир ме зарибява с всички подробности, които знае.
– Не можем да изложим всички останали на опасност – казвам аз.
– Някои от боговете ще искат да се бият с теб.
Обмислям да му кажа „Не“, категорично не. Но вместо това казвам:
– Знаеш, че в някакъв момент от тази битка ще трябва да се преориентирам напълно. Не мога да го задържа заради тяхната чувствителност, така че всеки, който не може да се справи, трябва да остане назад.
Тир е виждал пълния берсеркер и преди. Оттогава той подхожда към мен с повишено внимание и аз го мразя.
– Разбрах – казва той.
Въздъхвам.
– Добре, но никоя от богините. Те остават в замъка. Трябва да измъкнем Фенрир някъде далеч оттук. Знам едно място. Отиди и говори дискретно с другите богове, но се увери, че Фрея няма да чуе.
– Господарю, тя ще разбере – казва Тир, сякаш съм идиот.
– Но не е нужно да знае точно сега. Аз ще се погрижа за нея.
Тир отива да изпълни заповедта ми. Поемам дълбоко въздух и се съсредоточавам. Позволявам на берсеркерите да излязат на повърхността и да се свържат с хивмейнд, за да ги призова към битката.
Когато приключвам, отивам в кухнята и приготвям чай. Внимателно смесвам билките и еликсирите и изпявам думите над тях, като съм благодарен, че медът и лимонът ще прикрият много лекия вкус на сънотворното.
Когато е готово, го наливам в чаша за чай и го отнасям обратно в апартамента.
– Направих ти малко от онзи релаксиращ чай, който обичаш.
– Какво искаше Тир? – Тя изглежда разтревожена и за миг се замислям дали не е могла да чуе нещо, но бяхме достатъчно далеч от стаята.
Отмятам косата ѝ зад ухото.
– Просто имам някаква работа, с която трябва да се справя.
– Какво искаше да ми кажеш преди?
– Това може да почака до утре. Изглеждаш уморена. Защо не изпиеш малко чай и не подремнеш, а после ще продължим, когато се върна. – Подавам ѝ чая, а тя го поглежда, сякаш е пълен със смъртоносна отрова.
– Защо ми правиш чай? – Тонът ѝ е подозрителен.
– Не мога ли да направя нещо хубаво за теб?
Тя го гледа предпазливо.
– Не ми се доверяваш? Мислиш, че съм сложил нещо в него?
Тя все още изглежда несигурна, а аз няма кого да обвинявам, освен себе си. Аз вложих тази несигурност там.
– Погледни ме, Фрея. – Изчаквам, докато очите ѝ се впият в моите. – Никога не бих направил нещо, което да те нарани умишлено. Вярваш ли поне в това?
Може би щях да повярвам в началото, но не и сега. И всъщност никога не съм имал желание да я нараня. Само че го направих. Нараних я толкова много. В момента я лъжа. Утре няма да има какво да ѝ кажа, защото ще е твърде късно. Ще бъде свършено.
Шибаните норни. Ако можех да накарам тези кучки да останат сами в една стая заедно…
Отпивам глътка от чая.
– Виждаш ли? Бих ли изпил собствената си отрова?
Тя не казва нищо, все още не е убедена.
– Добре, не го пий. Опитах се да направя нещо хубаво за теб. И искам да си отпочинала добре, когато се върна. Имам планове за нас.
Накрая тя взема топлата напитка от ръцете ми, сяда и я изпива. Необходими са само няколко минути, за да подейства приспивателната отвара, и тя заспива. Но и аз съм малко разколебан. Едва успявам да изляза в коридора.
– Господине? – Тир ме хваща, докато се препъвам.
– Трябваше да отпия глътка от чая. – А той ме познава достатъчно добре. Знае какво е имало в чая.
– Но ти не можеш да се бориш… ако…
– Знам… закарай ме до антидота. Бързай.
Препъвам се, полусъзнателно се връщам в кухнята, където направих чая. Тир сглобява противоотровата, докато аз изреждам съставките и инструкциите, докато страната на сънищата ме зове далеч оттук. Стаята започва да избледнява и гласът на Тир е само тихо ехо, когато окото ми се затваря.
Връщам се в настоящето.
– Чувствате се по-добре, сър? – Пита ме Тир.
– Сякаш току-що съм прекарал един ден в спа център.
Вмъквам се обратно в стаята на Фрея. Тя трябва да е излязла за известно време. Поне много часове. Но трябва да спечеля още време. Всички, които са останали в този замък, много скоро ще разберат – поне в общи линии – къде съм отишъл. И макар заплахите ми да са впечатляващи, Фрея ще бъде непосредствената опасност, с която ще трябва да се справят. Някой ще се пречупи и ще ѝ каже. Не мога да я накарам да излезе на бойното поле и да се опитва да ми помогне.
Звучи толкова глупаво, дори когато го мисля в собствената си глава. Целият смисъл на всичко това беше тя да ми помогне да осуетя Рагнарок, но сега не мога да я рискувам. А ако не успее, не мога да я оставя да ме гледа как умирам. Твърде късно е. Просто нямаше достатъчно време.
Ако не беше прекарал един колективен месец в човешкия свят, играейки хазарт и забавлявайки се като хлапак, и беше запечатал връзката ни, щеше да има време – прошепва берсеркерът.
Знам, че е прав, но не му обръщам внимание и отмятам косата от лицето на Фрея. Трябваше да бъдем много повече. Трябваше да имаме повече време. Притискам целувка към челото ѝ и свалям ценната ѝ огърлица от гърлото ѝ.
Тя може и да иска да знае къде съм, но привързаността ѝ към тази шибана огърлица ще я разсее поне за известно време, преди да осъзнае, че трябва да се притеснява от отсъствието ми, и да започне да отправя заплахи за информация за местонахождението ми.
Отнасям огърлицата по коридора към стаята на Локи. Той я хваща във въздуха, когато я хвърлям.
– Наистина? Просто нямам какво да нося с това.
– Сладко. Скрий го от Фрея – казвам аз.
Той извърта очи.
– О, хайде, знаеш, че аз съм първият човек, при когото тя ще дойде. Ако някога нещо се обърка, изчезне, пламне или експлодира, първият човек, когото всички обвиняват, съм аз.
– Може би, но имам нужда да я задържиш. Ако тя се събуди в паника заради тази огърлица, всеки друг ще се срине по-бързо от теб. Никой не може да издържи да я види да плаче.
– С изключение на мен.
– Точно така. Скрий я добре и се приготви да си излъжеш задника.
– Моля те. Винаги си лъжа задника.
– Точно на това разчитам.
Тир ме чака, когато се връщам в коридора.
– Защо не ѝ казахте? – Пита той, когато отново сме в движение. – Тя можеше да намери начин да заобиколи пророчеството. Виждал си какво може да направи. Дори не ѝ даде възможност да помогне. Какъв беше смисълът да я доведеш тук, ако нямаше да…
Всичко това са отлични забележки, които повтарям в съзнанието си, откакто се върнах.
Въздишам.
– Тя никога няма да ми прости, ако разбере. Не бих могъл да понеса презрението ѝ. Както и да е, вече е твърде късно, а и няма да я рискувам в тази битка.
– Тя никога няма да ти прости, че си я изоставил. – Той има предвид да умра. Просто се държи дипломатично по този въпрос. Тя никога няма да ми прости, че съм умрял.
– Тя е силна. Тя ще продължи напред. Освен това тя ще има моето кралство. Езирите ще са добре с нея начело. – Вече уредих нещата така, че тя да бъде кралица тук, след като ме няма. Това звучи кухо дори когато го казвам. И двамата с Тир знаем, че тя ме иска повече от моето кралство.
Никога не е трябвало да бъде така. Никога не съм възнамерявал да я обичам. Тя беше само средство за постигане на една цел. Онзи първи ден тя ми каза да си оправя нещата. Може би трябваше да я послушам.
Обръщам се обратно към Тир.
– Тя никога няма да разбере. Никога не можеш да ѝ кажеш истината, че ме е срещала преди. Никога няма да разбере истинската причина, поради която я доведох тук. Обещай ми, Тир.
– Ще отнеса тайната ти в гроба си.
Тир е единственият бог на езирите, от когото никога не бих поискал кръвна клетва. Само думата му е толкова добра.
– Може би все още имаме шанс – казва Тир. – Сега има толкова много берсеркери.
Може би.
– О, това ми напомня… трябва да откраднем армията на Фрея. Всички онези воини, които ѝ дадох? Половината от тях бяха берсеркери. Имам нужда от берсерките, но ще ги взема всичките. Имам нужда от цялата огнева мощ, която мога да получа за тази битка.
– Господине… вие подписахте този договор…
Обръщам очи.
– Тир, не ми пука. Кое според теб ще я вбеси повече? Това, че съм взел армията ѝ, или това, че съм умрял, защото не съм го направил? Ако ме спаси, тя ще ми прости, а ако не… Не ми трябва нейната прошка.
Тир въздъхва:
– Добре, сър, ще ги събера.
– Вече казах на берсеркерите чрез хивмейнд. Но може би все още ще трябва да убеждаваш онези от нейната армия, че тази заповед все още се отнася и за тях. Кръвна клетва или без кръвна клетва. Не искам отново да запушвам канала. Всички са твърде заети с подготовката за война.
Назад към част 40 Напред към част 42
