ПРОЛОГ
КРЪВ ВЪВ ВОДАТА
Зад дебелото стъкло на офиса си на последния етжа в Мумбай, Локеш се опита да овледее невероятната ярост, която бушуваше във вените му. Нищо не беше минало по план в лагера на племето Байга. Дори селяните се бяха оказали слаби и нелоялни. Вярно, плени Дхирен, белия тигър-принц, и отне жизненоважна частица от амулета на Дамон от момичето, но не успя да довърши започнатото.
Дишайки дълбоко, за да укроти гнева си, той притисна пръсти един към друг и вглъбено започна да почуква с тях по долната си устна, докато размишляваше за битката. Те притежаваха специални оръжия. Подчинените му бяха открили, че оръжията са свързани по някакъв начин с богинята Дурга. Явно беше замесена магия, и то не слабата селска магия на племето.
Магията беше инструмент, дарба, която да бъде използвана от онези, достатъчно мъдри да я разбират и да си служат с нея. Трик на Вселената, който само малцина търсиха, а дори още по-малко можеха да обуздаят. Локеш притежаваше дарбата и щеше да я използва, за да му донесе още повече власт. Другите го смятаха за зъл. Той не вярваше в доброто и злото – само в могъществото и безсилието, и бе твърдо решен да бъде олицетворение на първото.
Защо Дурга? Може би богинята ги напътства по някакъв начин?
Както в доброто и злото, той не вярваше в богове. Вярата беше патерица, удобен начин да контролираш масите, които се превръщаха в безразлични роби, избиращи да не използват оскъдния си интелект, който притежаваха. Вярващите си седяха у дома и плачеха и се молеха, проснати по очи, за божествена помощ, която никога нямаше да дойде.
„Умният човек взима нещата в собествените си ръце.“ Локеш се намръщи, когато си спомни, как момичето се изплъзна от неговите ръце. На нея сигурно ѝ се е сторило, че той е побягнал! Локеш изпрати подкрепления в джунглата, но тези идиоти се върнаха с празни ръце. Командният център беше унищожен. Записите от камерите липсваха. Байга, тигърът и момичето бяха изчезнали безследно. Всичко това е изключително… неприятно.
Звънецът иззвъня и в стаята влезе асистентът му. Локеш мълчаливо изслуша обърканите му обяснения. Оказва се, проследяващо устройство, което той бе имплантирал под кожата на тигъра, е открит. Помощникът разтвори дланта на треперещата си ръка и пусна натрошените парчета на масата. Без да каже нито дума, Локеш взе останките от устройството и, призовавайки силата на амулета, изхвърли помощника, гърчещ се от ужас, през прозореца на шестдесетия етаж. Няколко мига той слушаше виковете на нещастника, който летеше етаж след етаж. Точно когато асистентът щеше да се размаже на земята, Локеш прошепна няколко думи, след които отвориха дупка в земята под асистемнта му и го погреба жив.
След като премахна досадната пречка, той извади от джоба си спечеления с такава мъка трофей. Вятърът духаше през счупения прозорец и лъчите на слънцето, високо над оживения пренаселен град, проблясваха върху четвъртия фрагмент от амулета. Скоро, много скоро, той щеше да обедини всички елементи и тогава най-накрая щеше да може да завърши това, за което мечтаеше, откакто разбра за съществуването на амулета. Един единствен амулет би го превърнал в нещо ново… нещо повече. В нещо… по-съвършено. Макар че умишлено протакаше започването на процеса и се наслаждаваше на очакването, почти колкото на победата, време беше.
Време е.
Удоволствие премина през вените му, когато допря четвъртия фрагмент до безценната си колекция от късове от амулета.
Но… се оказа грешният фрагмент.
Локеш го въртеше и усукваше, но не пасваше с останалите. „Какъв е проблема? Защо? Самият аз го изтръгнах от врата на момичето в лагера на Байга. Беше същото парче от амулета, което тя носеше и в двете ми видения!“
В едни миг над него се спусна тежка черна сянка на омраза. Стиснал зъби, той смачка жалкият фалшификат в юмрука си и остави прахът да изтече между пръстите му, докато всяка клетка в тялото му избухна в ослепителен проблясък на гняв и синя светкавица пукаше и святкаше от пръстите на магьосника.
Вълни от гняв заляха съзнанието му, блъскайки се под кожата. Неспособен да я пусне навън, Локеш стисна юмруци и потисна силата, бушуваща в него.
– Момичето ме надхитри!
Мислейки за Келси Хейс, той си спомни за друга от пред столетия, красивата Дешен, майката на тигрите. О, това беше жена, пълна с огън! За разлика от собствената му съпруга, която уби, когато тя роди безполезната му дъщеря Йесубай. Той искаше син. Наследник. С него щяха да управляват целия свят.
Преживял горчивото разочарование, което донесе раждането на дъщеря му, Локеш измисли нов план – да убие Раджарам и да вземе кралица Дешен за своя съпруга. Той си мислише с удоволствие колко щеше да е приятно да сломи духа ѝ. Би била вълнуваща битка.
Оттогава много вода беше изтекла под моста. Дешен беше умряла отдавна, но нейните тигри бяха довели Келси при него. Това е повече от онова, което очакваше. Много повече. Нещо кипеше и кипеше в мозъка му, мислите набъбваха и се пукаха като отровни мехурчета, но накрая бурна решителност се кондензира в мрачно, влудяващо желание.
Келси е надарена със същата пламенна смелост, която притежаваше Дешен, и отнемането ѝ от потомците на Раджарам е несравнимо, изящно удоволствие! Локеш изпита желание отново да докосне меката ѝ кожа с пръсти. Колко хубаво би било да опре нож в тялото ѝ… Поколебавайки се при тази мисъл, Локеш прокара пръст по острия ръб на счупения прозорец. Може би дори щеше да остави живи тигрите, за да се наслаждава напълно на страданието им. „Да… Да пленя принцовете в клетка и да ги накарам да гледат как подчинявам момичето на волята си, о, колко е хубаво! Особено след всичко… Твърде дълго. Чаках твърде дълго.“
Само една мисъл го успокояваше: битката още не бе приключила. Той ще намери Келси. Неговите хора вече претърсваха цяла Индия, наблюдаваха храмовете на Дурга и транспортните възли по земя, море и въздух. Той не обичаше да поема рискове, не беше в неговите правила да излага нещата на опасност и при най-малката небрежност. Той ще обърне небето и земята. Рано или късно ще отвърне на удара. Все пак това е просто едно момиче.
„Скоро“, помисли си Локеш и потрепери, когато си представи как я докосва. Чувството беше почти истинско. Чудя се какъв е гласът й, когато крещи? С лека изненада осъзна, че мечтае не толкова за амулета, а за отвличането на момичето. Страстта му към нея беше жестока. Тя го разкъсваше отвътре. Скоро, много скоро, той ще има момичето и ще вземе амулета … „Но когато тя стане моя, ще трябва да бъда търпелив. Винаги съм бил ненужно нетърпелив, навикът да прибързвам вече ми изигра жестока шега.“
Завъртя един от пръстените си. Може би не биваше да очаква да се справи лесно с тигрите. Бяха причинили толкова много неприятности първия път. Те обаче не бяха единствените хищници в Индия. Той също беше създание, от което трябваше да се боят. Приличаше на акула, прорязваща безмълвно, бързо и смъртоносно водата.
Той се усмихна. Акули. Възхитителни създания, абсолютни хищници, господари на океана. В света на животните се раждат хищници. Човек обаче избира дали да стане хищник, за да разкъсва на парчета всеки, който се изпречи на пътя му, да троши гръбнака на онези, които се съпротивляват, и да поглъща враговете си един по един. Изборът е прост: или си хищник, или плячка.
Измина много време, откакто Локеш реши да заеме място на върха на хранителната верига. Сега имаше само едно семейство и едно момиче, което стоеше на пътя му. „Нито едно момиче не може да ми избяга, след като подуших кръвта ѝ във водата.“
Локеш замислено поглади брадата си и се усмихна при мисълта за предстоящия лов. Водите са разбунени. Те дори няма да забележат приближаването му.
Назад към част 1 Напред към част 3
