Глава 1
Какво, по дяволите, изобщо правеше там?
Тя отпи джинджифиловото си уиски, сякаш животът ѝ зависеше от това, и даде знак на бармана за още едно. Да седи сама на бара и да пие алкохол, сякаш е вода, не беше начинът, по който обикновено се справяше с проблемите си. Тя беше по-добра от това.
Обикновено.
Емери огледа бара и въздъхна. Беше израснала в бар точно като този. Всъщност този бар щеше да бъде неин, ако останеше жива достатъчно дълго. За съжаление, късметът ѝ най-накрая я бе застигнал и тя бе попаднала в капана на танц със съдбата. Такъв, който можеше да сложи край на живота ѝ, и за съжаление тя не знаеше стъпките. Както и да е, жените Монтгомъри нямаха добри постижения в това да останат живи.
Това би трябвало да е проста задача. Да се събуждаш всеки ден, да поставяш единия крак пред другия и да продължаваш да дишаш. Но ето че тя беше… последната жива.
В продължение на хиляди години семейства като нейното се отказваха от първородните си дъщери, за да получат шанс да управляват редом с краля на вампирите.
За неин късмет тя се роди втора.
Жалко, че това не попречи на Вселената да постави Емери с оголено гърло точно пред зъбите, които цял живот бе избягвала.
Замяна. Близначка.
Две думи, които я доведоха до сегашното ѝ положение. Беше загубила единствения живот, който някога е познавала, живот, който обещаваше свободата да избере своя собствен път. И всичко това, защото сестра ѝ, избраницата, трябваше да отиде и да се самоубие.
Не че не обичаше сестра си, обичаше я, но никога не е познавала Слоун. Тя беше отстранена от живота на Емери на петгодишна възраст, което не остави много време за сестринска връзка. Въпреки това винаги е изпитвала желание да опознае близначката си. Винаги се е надявала, че може би един ден ще се съберат отново. Сега обаче беше твърде късно за това.
Една част от нея завиждаше на Слоун и на живота, който тя водеше в замъка.
Имаше и други жени на нейната възраст. Хора, с които да разговаря. Хора със споделен опит. Всичко, което липсваше на Емери.
Барманът и донесе питие, но очите му бяха навсякъде, само не и в нейните.
– Това е за моя сметка, красавице. Изглежда, че имаш тежка нощ.
– Не грешиш. – Емери се усмихна и вдигна чашата си, а очите ѝ обходиха красивия мъж. – Благодаря ти.
Емери харесваше интерьора на това място. Здрава смесица от модерно и старинно. Елегантно, но със скрит пласт от ретро и гръндж там, където металните маси се срещаха с износените дървени подове. Чувстваше се като у дома си.
Сцената беше малка, а дансинга – голям. Бяха смесица от обикновени хора, които свиреха във вторник вечер, защото обичаха да го правят. Това бяха хората на Емери. Хора с история. Хора със страст. Хора, с които можеш да говориш с часове и никога да не ти омръзне.
Певецът зае мястото си пред микрофона и Емери затвори очи. Това беше нещо, на което чичо ѝ Майлс я научи през всичките години, когато растеше в неговия бар в Лос Анджелис.
Той казваше:
„Не съди за групата по външния ѝ вид. Вместо това усещай музиката. Така ще разбереш, че имаш печеливша група.“
Дълбок, чувствен глас изпълни стаята. Беше магия, която приспиваше съзнанието ѝ с фалшиво чувство на задоволство. Емери откри, че се поклаща в такт с текста, докато мъжът изпяваше първия куплет на „Когато мъж обича жена“. Макар да не беше типичният избор на песен за блус бар, иронията на песента в този конкретен момент не ѝ се размина.
Този вид любов не беше на дневен ред за нея. Поне не и в близко бъдеще.
Въпреки лекия пристъп на тъга, Емери се усмихна. Ако това беше нейният бар, тя щеше да наеме мъжа на сцената на мига. По дяволите, щеше да се омъжи за него само на базата на гласа му. Ниската песъчливост, емоцията, която предаваше, тя вярваше с цялото си сърце, че той обича жената, за която пее.
Можеше да ѝ пее всяка вечер до края на живота ѝ и тя нямаше да има нищо против.
Емери отвори очи и не бързаше да запомня всеки детайл, докато го попиваше. Той беше великолепен, от него струеше мъжественост. Мръсно руса коса, къса отстрани, но по-дълга и разрошена отгоре. На челото му се беше образувала къдрица, която блестеше на светлината на сцената. С брада на пет часа, риза с яка и дънки с ниска талия, той имаше вид на борещ се артист. И все пак той притежаваше присъствие, което тя никога не беше виждала в мъж преди. Той владееше стаята с гласа си. Седнал на бар стол в центъра на сцената, той изискваше от всеки посетител да го забележи с всяко фино движение на тялото си.
В тъмните кътчета на съзнанието ѝ се промъкна лек размисъл дали да не заеме мястото на сестра си сутринта, не че това беше избор, който тя можеше да направи. Ако беше така, щеше да го отведе в хотелската си стая след края на сета му.
Тя наклони глава настрани и проследи с очи певеца. Кралското семейство никога нямаше да разбере дали го е взела за една нощ. Те не казаха нищо за това, че трябва да е девствена, когато се появи в замъка. За пръв път тя искаше да бъде с мъж.
Този мъж.
Промяна в темпото я изтръгна от мислите ѝ. В гласа му имаше утеха. Утеха, в която за миг забрави, че на сутринта целият ѝ живот ще се промени.
Това не беше съвсем вярно.
Промени се в момента, в който шибаният знак се появи на китката ѝ преди два дни. Всичките ѝ мечти изхвърчаха през прозореца в един разтърсващ момент.
Погледът ѝ падна към мястото, където часовникът с дебела каишка покриваше сребърните лиани, които обикаляха китката ѝ, заплитайки се със съдбата ѝ. Знакът запечатваше съдбата ѝ, определяше я като жена от Съревнованието и гарантираше, че ако избяга, ще бъде белязана за смърт. Лианите потръпваха, сякаш знаеха, че тя се взира в тях, дръзвайки да им се противопостави, като излезе през вратата на клуба. Да остави Чикаго и отговорностите зад гърба си.
С подсмърчане Емери изпи остатъка от питието си и се смъкна от стола до бара. Стаята се завъртя, когато ефектът от три уиски джинджифила заля кръвта ѝ. Тя погледна с копнеж към вратата, знаейки, че само една крачка към нея и лозите ще усетят мотивите ѝ.
Беше безполезно. Съдбата ѝ се затвърди.
Тя се насочи към дансинга, обръщайки гръб на вратата и на всякаква надежда за бягство. Двойките танцуваха в центъра, но една се открояваше над останалите. Бяха леко преминали средната възраст, но никога не бихте предположили по начина, по който се гледаха един друг. Можеха да са и тийнейджъри, млади и влюбени. В очите на Емери се появиха сълзи. Ето как трябваше да изглежда любовта.
Макар че на Емери ѝ се искаше някой да я гледа така, тя нямаше нищо против да бъде само зрител на хора като тях. Винаги беше правила само това и никой не се беше опитал да го промени. Дори самата тя. В този момент щеше да е щастлива, ако се измъкнеше жива от Съревнованието.
Гласът на певеца, който правеше секс с тембъра си, забави темпото и започна нова песен. Популярен секси блус номер, който тя веднага разпозна. Тя премести бедрата си в такт с музиката, поклащайки се, сякаш можеше да се отдалечи от клуба и семейната отговорност, която притежаваше.
Семейство.
Това беше смешно понятие. Биологичното ѝ семейство беше мъртво. Жената, която я беше отгледала, беше мъртва. Чичо Майлс беше единственото, което ѝ беше останало, и той беше досущ забавният чичо, а не възрастният, на когото можеше да разчита.
Имаше Рен. Най-добрата ѝ приятелка. Единственият ѝ приятел, ако беше честна. Но Емери я беше оставила в Мадрид посред нощ, когато се появи знакът. Дори не си беше направила труда да се обади и да увери Рен в безопасността си, след като беше говорила със свръзката за Съревнованието и тя беше потвърдила, че трябва да замине за Чикаго. Емери не знаеше дали все още щеше да има приятелка, ако или когато успееше да се измъкне жива от приключението си.
Музиката наоколо се разнесе и сълзи обгориха ъгълчетата на очите ѝ. Може би никога повече няма да види Майлс или Рен. Жив Монтгомъри на двадесет и пет години? Шансовете не бяха в нейна полза.
Страхът и тревогата заляха вените ѝ, а нуждата да се хвърли към вратата беше всепоглъщаща. Тя не искаше да прави това. Погледна китката си и за част от секундата се замисли дали да не я отреже. Можеше да живее и без ръката си. Протезирането беше изминало дълъг път и тя щеше да преживее ампутацията. Поне животът ѝ все още щеше да е неин. Не беше бляскав, но тя просто се превръщаше в това, което искаше да бъде, а това ѝ беше отнето. Беше почти прекалено тежко, за да го понесе.
Белегът я сърбеше, докато топлината отвътре изгаряше цялата ѝ ръка. Очите на Емери се отвориха, намерението ѝ да избяга беше силно, но преди да успее да помръдне, тя беше парализирана от погледа на две пронизващи, стоманено сини очи.
Студеният, интензивен поглед на певеца я задържа, докато се препъваше в текста си, а някогашното му златно лице побеля, сякаш бе видяло призрак. Ръцете му се свиха в юмруци и се отпуснаха, докато обикаляше китките си, сякаш се готвеше да нанесе удар, и не откъсна поглед от нея, докато възвръщаше самообладанието си.
Емери посрещна погледа му, докато някой не я дръпна за ръката и не прекъсна транса.
– Извинете ме, госпожо. Искате ли да потанцуваме?
– Госпожо? – Емери примигна и откри, че до нея стои мъж, олицетворение на джентълмена от Средния Запад. Точно обратното на мъжа на сцената.
Тя го огледа от главата до петите, опитвайки се да открие на кого и напомня. Господи. Емери преглътна предизвикания от алкохола смях. Мъжът приличаше на Дъдли До-Райт.
– И така, би ли? – Попита той отново.
– Е, разбира се. – Тя нямаше какво друго да прави, освен да слюноотделя по певеца, който никога нямаше да бъде неин.
Тъкмо се канеше да постави ръката си в тази на Дъдли, когато зад гърба ѝ се разнесе дълбок мъжки глас.
– Тя е заета.
Ако гласът на певица беше мелодичен секс, то този глас беше въплъщение на господството. Тонът вдигна косъмчетата отзад на врата ѝ и я закова на място. Може би ако го игнорира, той ще си тръгне.
– Какво ще кажете да оставим госпожата да говори сама за себе си? – Дори рицарят Дъдли беше засегнат от непознатия.
Облечен изцяло в черно, високият тъмнокос непознат застана между тях и Емери инстинктивно се отдръпна. Той беше солидна стена между нея и Дъдли.
– Остави. – Мъжът говореше с многопластов тон, от който я побиха тръпки по гърба.
Емери надникна около него навреме, за да види как лицето на Дъдли се отпусна, изгубило всякакво изражение, а очите му се разшириха.
Всяко косъмче по тялото ѝ настръхна. Тя преглътна тежко, благодарейки на боговете, че поне веднъж Ада е имала ума да я научи на нещо за вампирите. Тя знаеше как изглежда принудата. Звучеше така. А мъжът пред нея не беше мъж, като се има предвид, че току-що беше принудил Дъдли.
Майната му.
Пазителите ѝ я бяха подготвили за този момент. За съжаление, предложеното от тях действие беше да бяга като дявол и да не я хванат. Всяка вещица, дори дефектна като нея, щеше да бъде мъртва в ръцете на вампир. Цяло чудо беше, че Слоун беше издържала толкова дълго в замъка. Ако Емери можеше да избяга, щеше да го направи, но белегът на китката ѝ гарантираше, че дори да го направи, ще бъде мъртва.
Дъдли се завъртя на петите си и бързо си тръгна, а Емери го последва веднага след това. Тя се запъти към вратата въпреки факта, че лианите се движеха по китката ѝ. Направи две крачки, когато една голяма ръка сграбчи предмишницата ѝ и я завъртя, за да се блъсне в твърдото му тяло.
Преди да се усети, тя се оказа в прегръдките на съществото, което бе възпитана да мрази. За миг се уплаши, преди да стисне очи, чудейки се дали няма да стане следващата му закуска.
Когато не усети острия разрез на зъбите на врата си, не почувства как гърлото ѝ се разкъсва, любопитството ѝ надделя. Емери изкриви врат, за да се вгледа в тъмните му черти. Той се взираше в нея, изучавайки я с удивление. Късата му коса беше разрошена и падаше в лицето му, макар че не скриваше красивите му изсечени скули и силната му челюст.
Обсидиановите му очи се стесниха върху лицето ѝ. Той се наведе и прошепна в ухото ѝ:
– Танцувай с мен, Слоун.
Назад към част 1 Напред към част 3
