Глава 33
Ръцете му я обгръщат.
– Отровата на съществото не беше толкова силна, колкото тази на Анушка.
– Това не е успокоително, Архангеле.
– Крилото ти беше парализирано, а не повредено – киселината не е имала време да разяде сухожилието и костта. Ще можеш да летиш отново след няколко минути.
Толкова облекчена, че се разтрепери, тя се отдръпна, за да седне – и огледа добре страната си. Дрехите ѝ бяха разядени на големи и малки места, за да разкрият плътта ѝ. И това беше плът, тъй като кожата беше изгорена до нищо от киселината. През една част от нея проблясваше бяла кост и при вида ѝ ѝ се прииска да повърне.
Стягайки стомаха си срещу желанието, тя избърса сълзите си и си пое дъх.
– Не е толкова лошо, колкото можеше да бъде.
– Отива в очите – каза Илиум, звучеше сдържано и функционално, докато стоеше и пазеше зейналата дупка в камъка под масива, с меч в ръка. – Добре, че там беше тъмно, иначе досега очните ти ябълки щяха да изтекат по лицето ти.
Елена се вгледа в него.
– Благодаря ти за тази весела мисъл.
Проклетият синекрил идиот ѝ намигна, а изумителните му мигли се сключиха над едното му златно око.
– Рафаел, можем ли да го убием сега? – Измърмори тя, като се опитваше да не мисли за факта, че в плътта ѝ са издълбани дупки.
Костите на Рафаел се врязаха в кожата му, докато ѝ помагаше да се изправи на крака.
– Още не, Елена. Може би ще имаме нужда от него. – Каза го с такова хладнокръвно спокойствие, че за миг тя си помисли, че той я е взел на сериозно.
После проследи посоката на погледа му към тъмната паст на камерата, в която беше попаднала.
– Не. – Тя хвана ръката му. – Няма да влезеш там.
Толкова арогантен поглед, че знаеше, че повечето същества – и безсмъртни, и смъртни – биха паднали на колене в знак на подчинение.
– Остави ме, ловецо. Илиум ще те заведе на покрива, на безопасно място.
– Господарю… – започна Илиум, но сега в изражението му нямаше и намек за смях.
– Илиум. – Една-единствена дума. Заповед.
Илиум изглеждаше така, сякаш искаше да спори, но накрая склони глава. Елена обаче не беше от Седемте на Рафаел. Тя не трябваше да се подчинява на заповедите му. Като се премести с лице към него, тя сгъна ръце.
– Ако майка ти е толкова могъща – каза тя – тогава може да ни посрещне тук също толкова добре, колкото и в онази яма.
– Калиане не е свикнала да отива при никого.
Тя повдигна вежда и адски се надяваше следващите ѝ думи да не ги убият.
– Или може би е силна само когато е хванала жертвата си в капан и е сама. Ти никога не си имал проблеми да се изправиш срещу някого в пълната светлина на деня.
Храмът се разтресе в краката ѝ, трепереше толкова силно, че тя едва не се блъсна в Рафаел. За миг се уплаши, че цялата конструкция ще се срути и ще ги погребе. Но беше забравила, че Калиане е богиня в Аманат – и че хората ѝ спят уязвими под каменния покрив.
Когато треперенето спря, всичко си беше както винаги. С изключение на това, че Рафаел и Илиум бяха вперили очи в подиума. На това, което се беше появило на върха на камъка.
Рафаел се приближи до олтара, който сега осъзнаваше, че е олтар, и забеляза, че съпругата му и Илиум идват да застанат до него с извадени мечове. Но вниманието му беше насочено към каменната плоча пред него. Дълга шест фута и широка три фута, а може би и толкова дълбока, тя беше хладна, бледосива и без орнаменти. Подобно на вратата долу, плочата изглеждаше безпроблемна, но за разлика от вратата, той не знаеше как да отключи този пъзел.
„Рафаел.“
Поставяйки длан върху камъка, който би трябвало да е студен, но вместо това притежаваше продължителна топлина, той свали щитовете си на части.
„Майко.“
Нямаше отговор, но той знаеше…
– Тя е будна. – Беше твърде късно да я убие, докато лежи слаба и уязвима.
„Би ли могъл да направиш такова нещо, Рафаел?“
Гласът ѝ, този красив, натрапчив глас, проникваше до самите му кости, оголваше го.
„Аз съм архангел.“
Да. Такава гордост в тези думи, чудо на неизказаните думи.
„Ти си син на двама архангели.“
Той разтвори пръсти върху камъка.
„Ти здрава ли си, майко?“
Смях в съзнанието му, болезнен в своята познатост.
„Дали някой безсмъртен някога е бил наистина здрав?“
Храмът отново се разтресе, но този път беше различно – от тавана се сипеха прах и камъни. Рафаел усети докосването на смъртта миг преди да усети силата на друг архангел.
– Леуан е тук.
– Чакай! – Елена го хвана за ръката, когато той щеше да се обърне, и тръгна навън. – Усещам аромата на майка ти във въздуха – екзотичен, богат и чувствен. Черни орхидеи.
– Трябва да вървя, Елена.
– Но той е подквасен със странна, неочаквана нотка на слънчоглед. – Пръстите ѝ се вкопчиха в ръката му. – Нямаше слънчогледи върху тялото на измъченото момиче, върху моста, върху вампирите, които полудяха в Бостън. Ароматът беше твърде чист, твърде много есенция. Виждаш ли?
Благодаря ти, ловецо на гилдии. Той вече се движеше, а Елена и Илиум тичаха по пода на храма зад него.
Те излязоха на улиците на Аманат, за да видят Архангела на Китай във физическа форма, който хвърляше стрели от сила към сградата на храма. Всяка стрела беше черна. В черното нямаше нищо изначално зло – всички способности на Джейсън се проявяваха в този среднощен нюанс, – но силата на Леуан беше пронизана от гнила сърцевина, която накара Рафаел да отвърне.
Издигайки се срещу нея във въздуха над храма, той блокира един от изстрелите ѝ с яркото синьо, което беше проявление на собствената му сила.
– Не съм те молил за помощ, Леуан.
Косата ѝ се отметна от лицето ѝ.
– Тя не може да се изправи, Рафаел. Не бива да позволяваш на емоциите си да те заслепят за истината за нейната лудост.
Той знаеше, че Леуан говори истината – донякъде. Блокирайки поредната стрела на силата, която го отхвърли на няколко метра назад във въздуха, той събра ангелски огън в дланите си. Той вече можеше да не ѝ причини смъртна вреда, но при физическата ѝ форма директният удар все още щеше да нанесе значителни щети.
– Въпросът за нейната лудост остава без отговор.
– Тя отвлече младия – каза Леуан, а косата ѝ наелектризираше с черни нишки, които Рафаел осъзна, че са струи чиста тъмна енергия. – А твоята съпруга изглежда ранена. Това не са действия на здравия разум.
Може би не, помисли си Рафаел, но повечето архангели вървяха по тънката граница между здравия разум и лудостта.
– Всеки от нас може да е направил същото. – Той не говореше, за да защити Калиане, а за да се противопостави на Леуан – и защото майка му, макар да бе действала със студената арогантност на властта, все още не бе направила нищо, което да говори за лудост. От друга страна, Леуан…
– Ами хората, които е убила по света? Тези, които висяха на моста във вашия град? – Градушка от черен дъжд, предназначена да потроши и убие.
Той се измъкна от пътя си, като отхвърли залп от ангелски огън, който тя заля с черно.
– Тези деяния не са понесли нейното докосване, Леуан. Те носеха твоето. – Това беше предположение. Убийствата и мъченията можеха да бъдат организирани и от Нейха, но Леуан беше човекът, който можеше да загуби най-много, ако Калиане се издигнеше.
Пауза в дъжда от черен огън. После тих, момичешки смях.
– Винаги си бил умен.
Той я атакува с ангелски огън, докато тя се разсейваше. Леуан издигна стена от черен пламък, за да го блокира, силата ѝ беше непонятна. А гласът ѝ, когато се чу, не беше ни най-малко човешки.
– Сбогом, Рафаел.
Нямаше как да го избегне. Стрелите идваха отвсякъде.
Чу как Елена изкрещя, когато получи директен удар в гърдите. Това не беше ангелски огън, защото Леуан никога не бе имала тази способност, но това нямаше значение. Раздут с токсичната ѝ сила, това беше убийствен удар дори за архангел. Чернотата нахлу в кръвта му, разпространи се из клетките му, докато той видя как вените му почерняват под кожата, усети пълзенето ѝ по ирисите си.
– Съжалявам, Рафаел. – Гласът на Леуан. – Винаги съм те харесвала. Но ти щеше да я защитиш.
Той се опита да говори на Елена, да ѝ каже, че ще бъде в безопасност. Дори и след смъртта му, неговите Седм нямаше да нарушат обетите си. Те щяха да я защитят. Но отровата на Леуан се разпространи из цялата му система, блокирайки усилията му да се пребори с режещата синева на собствената си сила. И той се бореше. Бореше се с всеки грам воля в безсмъртното си сърце, с всеки грам от неназовимата, безкрайна емоция, която изпитваше към Елена.
Дори умирайки, той успя да хвърли последното кълбо ангелски огън, използвайки избледняващото си зрение. То накара Леуан да изкрещи. Този високочестотен звук прозвуча в ушите му, той падна на земята, като се стовари тежко върху покрива на храма, крилете му бяха смачкани, но не и счупени, падането му бе смекчено от сила, която се усещаше подобна на онази, която някога бе стандартът, по който съдеше себе си.
„Сине мой! Моят Рафаел.“
Твърде късно, помисли си той, твърде късно беше. Калиане никога не е била лечителка, а цялото му тяло беше пронизано от черната отрова на Леуан. Изтласквайки се навън със собствената си новородена дарба, той се опита да се излекува, но способността му беше млада, едва оформена. Тя нямаше никакъв шанс срещу злото на Леуан.
– Рафаел! – Ръцете притискаха лицето му, а в гласа на ловеца звучи яростна решителност.
Искаше да ѝ заповяда да си тръгне, да я предупреди, че заразата, която представляваше силата на Леуан, можеше да се разпространи, както се беше случило с преродените, но знаеше, че тя никога няма да си тръгне, неговата съпруга със смъртното си сърце. Моята.
Елена преглътна сълзите и паниката, които заплашваха да я завладеят, когато видя как красивите очи на Рафаел са обзети от пипалата на злото на Леуан, затъмнявайки тези ириси с призрачен оттенък, който се среща в най-дълбоката част на океана, интензивен и абсолютен.
– Не – каза тя. – Не!
Над нея небето се разчупи в катаклизъм от светлина и когато тя погледна нагоре, Леуан вече не беше сама. Срещу нея стоеше архангел с коси в гарвановочерно и крила в чисто бяло, а ръцете му бяха обградени от син пламък.
Шаблонът, от който бях изхвърлена.
Отметнала глава назад, тя стисна ръката на Рафаел, златната му кожа беше бледа над вените, станали черни и твърди.
„Архангеле, чуваш ли ме?“
Тези думи съдържат последните остатъци от силата ми.
Фокусирайки се върху факта, че той все още е жив, и отказвайки да се замисли за каквото и да било друго, Елена се скри, когато парче скала прелетя покрай нея – разпръсквайки тялото и крилата си над Рафаел.
„Върви, Елена! Те ще се бият до смърт.“
„Дори сега ми заповядваш, Архангеле?“ Тя нямаше да го остави. Никога нямаше да го остави. Погледна нагоре и видя, че Илиум продължава да стои на стража, а лицето му е изпъстрено с мъчителна ярост. „Блубел ще ни каже кога да се скрием.“
Миг мълчание и сърцето ѝ почти спря.
„Би трябвало да съм мъртъв.“
Трепереща, тя притисна челото си към неговото.
„Не казвай това. Веднъж си оцелял след Леуан. Ще го направиш отново.“ Само че златната му кожа беше станала студена и бледа, очите му сега бяха зловещи черни блокове, а крилете му … Тя вдигна свита в юмрук ръка към устата си, хапейки силно кокалчетата на пръстите си.
Злото бавно се разпространяваше по крилата му, превръщайки златото и бялото в мазна тъмнина, която пробуждаше всичките ѝ най-агресивни инстинкти. Искаше ѝ се да се бори с него, да го посече, но тук ножовете нямаше да свършат работа. Не и когато платното беше тялото на Рафаел.
– Елена, покрий се!
Тя се раздвижи още с първата сричка на Илиум, разпервайки криле над уязвимото тяло на Рафаел. Нещо я удари в рамото достатъчно силно, за да я посини, но тя запази позицията си, докато Илиум не даде знак за сигурност.
– Какво, по дяволите, правят?
„Бих искал да знам отговора на този въпрос.“
Осъзнавайки, че архангелът ѝ вече не вижда, красивите му очи са заслепени от черно, тя вдигна поглед и усети как въздухът напуска тялото ѝ.
– Мили Боже, Рафаел. Те са… – Преглъщайки, за да намокри гърлото си, тя се съсредоточи върху двамата безсмъртни в небето. – Майка ти е успяла да повреди крилата на Леуан и изглежда, че тя трепти насам-натам от физическата си форма.
„Тогава трябва да ѝ е необходима сила, за да поддържа другата си форма. Това ние не знаехме.“
– Майка ти не изглежда наранена, но не избягва достатъчно бързо мълниите на Леуан. – Калиане се движеше с феноменална скорост, но… – До Леуан тя изглежда почти вяла.
„Грешах. Тя все още не беше готова да се събуди.“
И Елена разбра, а сърцето ѝ се сви. Калиане се беше събудила заради сина си.
– Тя се държи на мястото си. – Но сега, когато я търсеше, тя виждаше слабостта на Калиане и също така, явно, можеше да види и Леуан.
Като погледна в лицето на Рафаел, тя искаше да го излъже, да му даде покой, но те не бяха такива.
– Мисля, че майка ти ще загуби, Рафаел.
Тялото на Рафаел потрепери, крилете му бяха чисто черни, кожата му – без живот.
„Архангеле!“
Рафаел чуваше Елена, но не можеше да ѝ отговори, умът му бе завладян от пареща горещина, толкова гореща, че пламтеше с нажежена до бяло светлина срещу зрението му, превръщайки света му от студено черно в пронизващ пожар.
Инстинктите на повече от хиляда години оцеляване го подтикваха да се бори с яростта на пламъка… но тогава той видя какво прави той. Разяждаше черното, унищожаваше го в ярост, дива като ангелски огън. Докато го правеше, тя оставяше траен „вкус“ върху сетивата му, който не можеше да определи съвсем точно и все пак познаваше до дълбините на душата си.
„Рафаел, не смей да ме изоставяш. Заедно! Обеща ми, че ако паднем, ще бъдем заедно!“
Дори насред жестоката борба, която се водеше в тялото му, нейното искане го накара да поиска устните ѝ със своите, да погали с ръка тези криле на воин, които притежаваше открито.
Копие от мълния се заби в гръбначния му мозък и се разпространи в ядрен взрив през крилата му, като го обля с такава топлина, че наполовина очакваше тялото му да се превърне в пепел. Но когато изгарянето избледня до тъпо, пулсиращо бучене, когато вдигна миглите си, видя лицето на Елена, което го гледаше, решително във всяка негова линия.
„Няма да те пусна да си отидеш, Архангеле. Няма да те пусна!“ После, сърцераздирателно тихо: – Не мога да се справя без теб, Рафаел.
Вдигна ръка и я погали по бузата.
– Не е толкова лесно да бъда убит, Елена. – Само че той би трябвало да е мъртъв. Той беше архангел, но Леуан беше еволюирала в друго ниво на съществуване. Нейната сила беше отвъд познатото, с което можеше да се бори. Тя вкусваше единствено смъртта както за смъртните, така и за безсмъртните.
Цялото тяло на Елена се разтрепери и тя притисна челото си до неговото за една дълга, непрекъсната секунда. Една-единствена, болезнена капка се плисна върху бузата му, преди тя да вдигне глава и той да се изправи на краката си до нея. Всяка част от тялото му го болеше, но той се бореше да не се чувства далеч по-зле – дори жестоката топлина, която продължаваше да искри в него, търсейки и изкоренявайки последните следи от петното на Леуан, вече не беше съкрушителният ад, който беше.
„Рафаел. Моят син.“
Погледна нагоре и видя как дясното крило на Калиане се смачка, когато Леуан успя да я блъсне в стената на една сграда.
Назад към част 33 Напред към част 35
