Глава 10
Той се мъчеше да пренебрегне усещането за шока ѝ, който заливаше партньорската връзка. Огъстин се интересуваше повече от начина, по който Емери стоеше там с отворена уста, притиснала подутия си корем. Самото ѝ присъствие накара члена му да оживее. Тя беше едновременно най-завладяващото и най-досадното същество, което някога беше виждал. Начинът, по който слънцето надничаше през листата и подчертаваше розовото, което тя беше върнала в косата си, го накара да иска да вплете пръстите си здраво в нея и да я дръпне, докато я взема отзад.
По дяволите, по дяволите.
Тя беше единственото нещо, което въздействаше на поквареното му либидо, и той я ненавиждаше за това. Тялото му не биваше да се влияе толкова от нея, не и докато той контролираше ситуацията. В момента, в който тя слезе от джипа, гърдите му се свиха, а кожата му завибрира на честотата, която знаеше, че е същата като тази на Емери. Връзката се затегна и въпреки че двата им края бяха здраво затворени, той я усещаше там, витаеща в противоположния край.
Присъствието на вещицата не беше повлияло само на тялото му и на члена му. Огъст настояваше да бъде видян. Той се вкопчи в прегръдката на Огъстин, а нуждата му да се добере до нея беше осезаема сила. Не беше готов да ѝ прости, но по-меката му страна трябваше да знае, че половинката му и детето са добре.
Огъстин затвори очи и укрепи стените, които го държаха на преден план. Огъст щеше да изчака реда си, за да се докопа до малката им вещица, защото нямаше как Огъстин да му позволи да провали плановете му.
Емери вече го беше направила, като го беше заблудила. Макар да въплъщаваше всичко, което му бе внушено да мрази, той нямаше намерение да позволи на нея или на когото и да било друг да навреди на детето му. В момента Емери беше прославен инкубатор и щеше да остане такъв, докато наследникът му не се роди. След това можеше да гори в ада заедно с останалите от нейния завет.
Поне така си казваше.
Като я видя да стои там, дъх на невинност, превърнал се в майка-защитница, му се прииска да я поиска там, където стоеше.
Добре, че лицето ѝ беше изкривено в израз на отвращение, защото ако не беше така, можеше да даде сигнал на Рекс и да го накара да убие всички на поляната, за да може да я вземе за себе си точно тогава и там, под надвисналия испански мъх.
Той погледна към дърветата от другата страна на поляната и леко кимна към мястото, където знаеше, че се крие Рекс. Колкото и да му се искаше да чуе как Емери изкрещява името му поне веднъж, преди да я убие, единствената мисия, която имаше значение, беше да запази бебето в безопасност.
Когато отново насочи вниманието си към поляната, Вишна влезе в полезрението му, блокирайки гледката му към Емери. – Не си добре дошъл тук, Огъстин. Всъщност – погледът ѝ се премести към мястото, където стоеше Лили – нито ти си, сестро. Това е работа на завета.
Нито Лили, нито Калъм помръднаха от мястото, където стояха от противоположната страна на поляната. Те се придържаха към линията на оградата, както и той, а ръцете на Лили бяха разтворени отстрани, сякаш очакваха някой да направи първата крачка срещу тях. Не беше сигурен на чия страна ще застанат Калъм и Лили, но знаеше, че те искат да измъкнат Емери също толкова силно, колкото и той, и това ги правеше негови съюзници в тази битка.
Огъстин се ухили. Това противопоставяне щеше да е краткотрайно. Особено ако Вишна си мислеше, че му пука за всичко, което тя има да каже.
– Бих казал, че това до голяма степен е и моя работа, като се има предвид, че Емери носи моя наследник.
– Това няма значение. – Вишна се изсмя и се обърна към вещиците, които я заобикаляха, като се опита да скрие намека за усмивка, който заплашваше устните ѝ – С мерзостта, която носи, ще се справим, а Емери ще остане там, където ѝ е мястото, където можем да развиваме магическото ѝ обучение.
Огъстин прехапа вътрешната страна на бузата си, като едва успяваше да удържи гнева си.
– Детето е от вампирски род.
– Както и то е от кралско семейство на вещици, всъщност наследник, но това не означава, че трябва да му се позволи да съществува. Това дете ще опетни и двете ни семейства. -Вишна вдигна ръце и посочи към небето. – То не е от звездите.
Огъстин искаше да завърти очи на глупавите звездни глупости, в които вярваха вещиците, но вместо това погледна към Калъм, за да потвърди дали казаното от Вишна е вярно. Нямаше как Малкълм да пропусне факта, че Емери е наследница на вещиците.
Когато Калъм кимна в потвърждение на думите им, умът на Огъстин се забърза с последствията от новината. Той запази лицето си стоическо, за да не разкрие шока си пред вещиците, но като цяло разкритието нямаше да промени пряко стратегиите му. Щеше да убие брат си за това, че не му е казал.
Емери пак щеше да умре заедно с вещиците. Прекратяването на пряката им кръвна линия щеше да е само черешката на тортата.
„Тя е безсмъртна. Тя е нашата половинка. Ние няма да я убием.“
Огъстин пренебрегна твърденията на Огъст. Нямаше значение, че тя можеше да живее вечно, защото той нямаше да го допусне. Не разбираше как Огъст не вижда, че тя го лъже повече, отколкото той някога би могъл да си представи. Тя беше кръвожадният шибан наследник на завета. Историята, която му беше разказала за семейството си, за Майлс, вероятно беше пълна лъжа. Слоун вероятно беше първият им опит да се впишат в благоволението му. Емери просто подпечата сделката след смъртта ѝ.
Въздухът се изтръгна от дробовете му, когато партньорската връзка се затегна в гърдите му, и очите му се насочиха към Емери.
Очите ѝ се стесниха върху него и тя изтласка почти безпомощна емоция по връзката, която съответстваше на молбата в очите ѝ. Тя се блъсна в стената, която той бе издигнал в своя край на връзката, и едва не разруши това, което бе държал на място през последните два месеца.
Огъст отново се вкопчи в предната част, а Огъстин се мъчеше да го изтласка надолу и едновременно да отблъсне суровите емоции от нуждата на партньорската връзка да отиде при нея.
Да я поиска.
Да унижи всичко чисто в нея и да я доведе до своето ниво на порочност.
Поне си казваше, че това е партньорската връзка. Истината беше, че предвид многобройните тайни, които излязоха наяве през последните четиридесет и осем часа, той не знаеше какво, по дяволите, изпитва.
Огъстин си пое дъх и поклати глава. Нямаше време да различава кои чувства са негови собствени и кои принадлежат на партньорската връзка.
„Нищо не изпитваш към нея?“
– Не. – той измърмори, вкусвайки собствената си лъжа. Никой не го чу, освен Калъм, който наклони глава. Без съмнение по-късно Огъстин щеше да трябва да обяснява говоренето със себе си.
„Лъжец. Чувстваш нещо.“
Чувстваше, но нямаше как да признае на Огъст, камо ли на някой друг, че самото присъствие на розовокосата малка вещица го съсипваше напълно. Искаше му се едновременно да се изправи срещу нея и да бъде нейната утеха. Той беше чудовище и тя щеше да бъде неговата плячка, а ако я хванеше, небето трябваше да помогне на света, защото той щеше да го разруши заради нея.
Но това бяха неоснователни мисли, водени от връзка, която ненавиждаше – не смееше да ги признае. Фактите бяха това, върху което трябваше да се съсредоточи. Те бяха единствените истини, на които можеше да се довери. А фактите бяха, че въпреки статута си на негова половинка, Емери беше негов враг. Тя живееше само заради детето – дете, което той трябваше да спаси, независимо от неговото наследство.
Побиха го тръпки, докато обмисляше последиците от произхода на бебето. Ако баща му знаеше, че детето е от чиста вещица, нямаше да се поколебае да използва наследника на Огъстин като оръжие срещу всеки, който му се противопостави. Щеше да го използва, за да контролира Огъстин. Тази мисъл го разтревожи. Баща му вече криеше неща от него. Нямаше да допусне детето му да се превърне в пешка в играта на краля.
Гръдният му кош се сви, докато гневът се вливаше във вените му. Нуждата да защити детето си от баща му – баща, който отказваше да го защити – се настани като приоритет номер едно. Макар да се стремеше да бъде безкомпромисен крал, какъвто беше баща му, той отказваше да бъде такъв баща. Семейството беше важно за него, както и доверието към хората около него, както и доверието към екипа му. Нито едно от тези чувства не беше характерно за баща му.
– Стоя точно тук. – заговори Емери, като го извади от мислите му. В очите ѝ вече нямаше молба за помощ, заменена от огън, който беше виждал само в мъже, готвещи се да отидат на война – Това дете е мое. Аз го нося и следователно аз съм тази, която решава какво ще се случи, и не ми се иска да го съобщавам на всички вас, но ще трябва да ме убиете, за да се доберете до моето дете.
– Това винаги е бил планът. – обеща Огъстин, пренебрегвайки тежкото положение на партньорската връзка и начина, по който членът му потрепна при проявата на доминация от страна на Емери. Щеше да му е приятно да я лиши от това. Злобна усмивка се настани на устните му, докато се вмъкваше в образа, който познаваше най-добре. – Но не и докато не ми дадеш моя наследник. Дотогава ти си в безопасност от мен. Можеш ли да кажеш същото за твоя скъпоценен завет?
Емери умееше да прикрива емоциите си. Ако лицето ѝ вече не разкриваше всичко, то връзката ѝ с Огъст го правеше. Не мислеше, че е осъзнала, че е отворила своята страна на връзката в момента, в който той влезе в полезрението ѝ. Въртележката от емоции беше смешна. Тя беше толкова слаба, когато ставаше дума за Огъст, колкото и той за нея. Шокът, последван от отвращение с нотка на тъга, беше достатъчен, за да накара Огъстин да поиска да повърне. Единственото ѝ спасение беше гневът и защитната вълна, които се излъчваха от нея всеки път, когато се споменаваше бъдещето на детето му. Поне с това можеха да се съгласят.
– Надявах се, че няма да се стигне дотук. – Вишна направи пауза, обърна се към членовете на завета, които я заобикаляха, и кимна. Бавно се обърна обратно към Емери, а на устните ѝ се появи зловеща усмивка – Ако не ни позволиш да абортираме плода, тогава вече не си добре дошъл в завета.
– Благодаря ви. – Емери скръсти ръце над корема си защитно – Това е всичко, което исках. Да си тръгна и да родя бебето си далеч от цялата лудост на свръхестествения свят.
– Вишна. – начинът, по който гласът на Лили прозвуча като нежна молба към сестра ѝ, повдигна косъмчетата по врата му – Тя може да дойде с мен. Ще се погрижа младежът да не представлява заплаха за завета.
Когато Вишна кимна в знак на съгласие, Огъстин се втренчи в жрицата в очакване да се появи другата обувка. Беше твърде лесно. Залогът беше твърде голям, за да се позволи на едно дете на вампирско и вещерско семейство да си тръгне без борба.
Емери направи крачка към Лили и Калъм. Ансел се притисна до нея, като се държеше между Емери и вещиците.
Очите на Вишна бяха вперени в Емери, докато тя издаваше тихо цъкане в такт със стъпките на Емери.
– О, сладко дете. – тя вдигна острие от вътрешността на одеждите си и разряза дланта си – Ако не си нашата принцеса, това те прави наш враг.
Жрицата започна да рецитира заклинание на даелийски и двамата членове на завета пристъпиха напред, присъединявайки се към нея в песнопението.
Магията затрептя във въздуха към Емери и Огъстин затаи дъх. Магията се движеше бързо, дори да заповяда на хората си да стрелят, щеше да е твърде късно.
По дяволите, по дяволите.
Очите на малката вещица се разшириха, а стъпките ѝ се забавиха. Тя се поколеба, коленете ѝ се подкосиха под нея. Единствената причина, поради която Емери не се блъсна в мъхестата земя в краката ѝ, беше вълкът до нея. Той я хвана и я спусна на земята. Стъпвайки над тялото ѝ, той оголи зъби и изръмжа към вещиците.
Вишна се разсмя.
– Глупав вълк. – тя вдигна ръце и от тях изригна струя синя магия, която се свърза със защитника на Емери.
Вълкът изхриптя и падна неподвижно до нея.
– Ансел! – извика Емери, като се гърчеше на земята. Тя протегна едната си ръка, хващайки дебелата му предмишница, а с другата стисна корема си – Какво става?
По лицето на Вишна се разтегли захарна усмивка, докато останалите вещици продължаваха да пеят, вплитайки магията, която трептеше около Емери.
– Дарявам те само с една последна добрина. Ще имаш нужда от магията си, ако искаш да се защитиш.
Ето я и другата обувка. Огъстин не се съмняваше, че каквото и да прави Вишна с Емери, то не само ще възстанови магията ѝ, но и ще сложи край на живота на детето му. Паниката премина през него, както неговата собствена, така и тази на Огъст.
Емери падна на колене, а около нея се появиха капчици синя магия, които обгръщаха крайниците и торса ѝ. С всеки импулс виковете на Емери ставаха все по-силни.
Статичната магия увисна във въздуха, земната ѝ горчивина изпълни устата му. Огъстин вдигна ръка и направи жест към Рекс, давайки му сигнал за огън по вещиците.
На поляната заваляха куршуми, насочени към жрицата и членовете на нейния завет, но те не направиха почти нищо. Дребна руса вещица пристъпи напред и махна с ръка на куршумите.
С доволна усмивка Вишна завъртя ръцете си и от тях потекоха магически искри, които отвориха портал.
– Скоро ще се видим, Емери.
Ужасеният поглед на Емери се впи в неговия, а клепачите ѝ се спуснаха.
– Моето бебе. – гласът ѝ едва ли беше повече от дрезгав шепот.
Необуздана ярост го погълна, но беше безпомощен да направи каквото и да било.
Лили изтича при Емери – тя беше единствената, която можеше физически да премине през огражденията. Тя я вдигна и я повлече през въображаемата линия, поставена от завета.
Емери не помръдваше. В нея не беше останала никаква борба, тъй като магията поглъщаше крехкото ѝ човешко тяло.
Когато Калъм клекна, за да я вдигне, Огъстин изръмжа и го избута от пътя си. Тялото му бръмчеше от нужда, която не можеше да обясни. Това не беше просто нуждата да я поиска, а нещо по-дълбоко. Нещо, което можеше да го сломи. Трябваше да е, защото тя държеше детето му. Детето, което той вече обичаше с всяка фибра на тялото си.
Не защото беше негова половинка, това беше дяволски сигурно.
Огъст се разхождаше в задната част на съзнанието му. Да я държи в прегръдките си не беше достатъчно.
Емери се премести в ръцете му и отвори тежките си клепачи. Обикновено ярките ѝ кехлибарени очи бяха притъпени и почти безжизнени. Връзката, която споделяха, трепереше, сякаш беше покрита с леда на смъртта. Тя не беше за този свят, ако той не можеше да я спаси, което означаваше, че и детето му щеше да умре.
Да я спаси.
Кътниците на Огъстин се удължиха и той се молеше отровата му да противодейства на магията. Никога не е искал да бъде нейна половинка, все още не искаше, но ако това, че е нейна половинка, по някакъв начин щеше да спаси детето му, щеше да направи каквото е необходимо.
Придърпа я плътно към гърдите си и захапа меката плът в извивката на шията ѝ, като си казваше, че това е, за да спаси детето си. В момента те бяха един пакет. Със сигурност не беше, защото искаше да се увери, че сърцето на Емери все още бие, за да не изстине връзката.
Когато кръвта ѝ попадна върху езика му, той изстена, разколебан от собствената си нагла лъжа. Тя беше негова. Никога не бе разбирал как Огъст може да е толкова влюбен в малката вещица, но в кръвта ѝ имаше истина, която му се искаше да не научи.
Пулсът ѝ отслабна и Емери се сви в ръцете му, а от устните ѝ се изтръгнаха тихи хлипания. Огъстин не изтегли повече от кръвта ѝ, вместо това се съсредоточи върху вкарването на още отрова в организма ѝ, желаейки тя да я излекува достатъчно, за да я запази жива.
– Огъстин! – изкрещя Калъм, но в ушите му се чуваше само пулсът на Емери, който се забавяше до слаб неравномерен ритъм.
Беше на път да признае поражението си, когато долови равномерен пулс. Беше слаб и противоречеше на неравномерния ритъм, който все още се появяваше и изчезваше.
Огъстин затегна хватката си върху Емери и той замръзна, запленен от слабия пулс, който удвояваше неговия собствен.
Това беше неговото дете.
Не можеше да спре усмивката, която се оформи на устните му, притиснати към шията на Емери.
След това се присъедини още един и шокът го постави на колене.
Той измъкна зъбите си от Емери и запечата раните.
Калъм коленичи до него и когато се опита да вземе Емери от ръцете му, Огъстин изръмжа. Може и да искаше добро, но нямаше как братовчед му да му я отнеме. Не и сега.
Две. Как изобщо е възможно това?
Очите на Калъм се разшириха и той нежно го подкани.
– Огъст, трябва да ми я дадеш. Лили може да ѝ помогне, но трябва да я изведем от Ню Орлиънс.
Той придърпа безжизнената форма на Емери плътно до гърдите си.
– Аз идвам с нея.
Калъм се огледа, сякаш преценяваше възможностите си.
– Добре, но само ти. Твоите хора не могат да дойдат и се кълна, че ако нараниш и един косъм от шибаната ѝ глава…
– Тя носи моите деца, Калъм. Няма да я нараня, стига тя да го направи. – дори и след раждането на бебетата, можеше да не го направи. Не беше готов да преработи всичко, което се беше случило през последните петнайсет минути.
Огледа се и установи, че екипът му ги е обградил, всички бяха нащрек, с изключение на Рекс, който го гледаше с очи, за които Огъстин се кълнеше, че са пълни със сълзи.
– Ваше Величество? – Рекс бързо отблъсна емоциите си – Какво бихте искали да направим?
– Трябва да тръгна с тях. Върни се в замъка и кажи на Малкълм какво се е случило. Аз ще се върна веднага щом мога и заедно ще преследваме господарката.
Рекс кимна и се обърна към хората си.
– Чухте човека, да се движим. – Рекс се обърна обратно към Огъстин, а на лицето му се появи искрена усмивка – Поздравления, Огъстин. Не прецаквай това.
Огъстин се засмя.
– Благодаря ти, Рекс.
След като хората му си тръгнаха, той се обърна към Калъм и Лили, които шепнеха мълчаливо встрани. Лили пристъпи напред и щракна с китките си, а зелената ѝ магия се завихри в портал. Тя се приближи и подаде ръка на Огъстин. – Деца?
Разбира се, Лили не беше пропуснала избора на думите му.
Емери се премести в ръцете му, като се мъчеше да държи замъглените си очи отворени.
– Близнаци?
– Да, малка вещице. Ще имаме близнаци.
Назад към част 10 Напред към част 12
