Глава 4
Въздухът беше потискащ, тежеше в гърдите ѝ и я задушаваше в момента, в който прекрачи солената врата на климатизирания комплекс. Дори и в тъмната част на денонощието, въздухът беше безмилостен в атаката си. Но за няколко скъпоценни мига насаме тя щеше да изтърпи влажността.
Туристите маневрираха по тесните тротоари, които заобикаляха комплекса, блажено неосъзнавайки, че се намират сред могъщи вещици, много от които с едно движение на ръката можеха да сложат край на живота им. Не че вещиците правеха това често. Те се задоволяваха да управляват магазините около комплекса, да обслужват както туристите, така и местните жители, като използваха талантите си, за да допринесат за магията на Ню Орлиънс. От специализирана хартия, през основни вуду артикули до редки билки и подправки – ако бяха свързани с някоя от седемте основни групи магии, можеха да бъдат намерени наблизо.
Миризмата на пържено тесто, която се носеше по улицата от любимото ѝ кафене, веднага накара Емери да се усмихне. Желанието за бейнети дращеше стомаха ѝ и тя знаеше, че ако не я задоволи, няма да може да мисли за почти нищо друго, докато не го направи.
Желанието за храна по принцип беше гадно, но желанието за храна по време на бременност беше много по-лошо. То я завладяваше и превръщаше мозъка ѝ в каша. Което, смесено с мозъка на бременността, я караше да се чувства напълно безполезна.
Емери плъзна ръка към стомаха си и си прошепна.
– Каквото си пожелае маминото джудже, това получава.
Прякорът предизвика тих смях. Това, което първоначално беше казала в пристъп на гняв след особено тежък пристъп на сутрешно гадене, се беше превърнало в термин, който я ласкаеше за нероденото ѝ дете. То беше подходящо, като се има предвид, че Калъм беше казал, че бебето ѝ мирише на свеж океански въздух. Сякаш преди цял живот ѝ беше казал, че е бременна. Два месеца. Сега не можеше да си представи свят без него или без нея. Нямаше значение, че бебето изпиваше живота от нея, тя би го изтърпяла хиляди пъти, ако това означаваше, че те ще процъфтяват.
Но преди да се развиват, бебето трябваше да оцелее.
Бебето ѝ продължаваше да расте успоредно с тревогата в свръхестествения свят и Емери знаеше, че скоро ще настъпи момент, когато самото им съществуване ще наклони везните. За съжаление, ако цялата история, която беше прочела напоследък, беше показателна, щеше да се наложи да се води война, преди да се стигне до някакво подобие на приемане или мир.
Това я плашеше до смърт.
Отблъсквайки мислите си на отчаяние, Емери се измъкна от претъпкания тротоар и излезе на улицата, като се насочи към любимото си кафене „VooDoo Brew“, където знаеше, че ще може да си набави бейгнето. Помогна ѝ и това, че обожаваше Агата, старата вещица, която ръководеше кафето. Освен Бронуин и Далия, Агата беше единствената друга вещица в Ню Орлиънс, която се отнасяше с Емери любезно.
Отпред мигаше зелено-лилав неонов надпис с чаша за кафе, която бълбукаше като казан. Тя служеше като фар за мечтите на Емери за пържено тесто. Входната арка и решетката, облицоваща вътрешния двор, бяха покрити с лози, изпъстрени с красиви лунни цветя в пълен цъфтеж. Макар че много посетители се радваха на преплетените утринни цветя, които цъфтяха на дневното слънце, Емери откри, че на душата ѝ говорят големите бели цветове, които цъфтят в тъмнината.
– Емери! – Възкликна Агата откъм сладкарския плот, когато Емери влезе в кафенето. Къдравата ѝ посивяла коса беше прибрана настрани в характерната ѝ плитка. – Толкова съм щастлива да те видя. Листата казаха, че ще дойдеш днес.
Устните на Емери се извиха в усмивка.
– А какво друго казаха?
Сладката старица Хрон беше една от малкото, надарени с таланта на звездите, който ѝ даваше способността да пророкува чрез таро или чаени листа. Наистина трябваше да е член на вътрешния кръг, но отказваше да играе в рамките на политиката на завета. Емери знаеше, че там има някаква история, но Агата остана мълчалива през няколкото пъти, когато я попита. Говореше се, че някогашните звездобройци получавали видения директно от нишките на съдбата, но с времето броят им изтънял.
– Говореха за голяма промяна, която те очаква. Нов живот в процес на създаване.
Паниката скова Емери и тя се вгледа рязко в очите на Агата, опитвайки се да разбере дали Агата знае за бебето. Възрастната жена се усмихна любезно и извади две пакетчета чай. – Обичайният ти ли, скъпа?
Емери кимна, отхвърляйки предсказанието като щастливо предположение.
Агата мина покрай машината за еспресо и Емери изпита копнеж. Какво ли не би дала за двойно еспресо с дебел слой сметана и допълнителна порция шоколадов топинг, залят отгоре. За съжаление, това беше желание, без което щеше да се справи. Вместо това щеше да се задоволи с ледения чай от лимон и градински чай, който беше започнала да пие вместо кафето. Очевидно приемът на кофеин беше забранен, когато си бременна. Не че можеше да бъде сигурна, предвид факта, че бременността ѝ беше малка мръсна тайна, а единственото, което можеше да направи, беше да прочете в интернет.
Емери се притисна към стъкления плот на пръсти и заговори тихо на Агата, която беше пристъпила зад ъгъла.
– Мога ли да си поръчам и три от най-големите ви питки?
– За теб, скъпа, ще ги извадя направо от фритюрника.
– Ти си дар от Бога, Агата. – Емери остави пари на касата за Агата, включително щедър бакшиш, и се настани на любимата си маса на терасата, където обикновено се разполагаше и се потапяше в някоя книга, която беше взела от библиотеката на завета. Това беше и най-доброто място за наблюдение на хора, което никога не преставаше да бъде скучно в Ню Орлиънс.
Ню Йорк може и да е градът, който никога не спи, а Лос Анджелис – домът на звездите, но Ню Орлиънс е детска площадка за възрастни. Градът е изпълнен с магия и живее под ритъма на бас китара. Във всяка една вечер имаше по нещо за всеки. Страховити обиколки на духове, всякакъв вид магическо четене, което можете да си представите, исторически разходки, пътувания през байоу и, нейният личен фаворит, музиката. А и храната. Храната беше нереална. Всъщност тя можеше да каже, че храната е любимата ѝ, тъй като джаз клубовете не бяха толкова забавни без уиски я джинджифил в ръка.
Колкото и да не искаше да бъде с паяжината, Емери не можеше да отрече, че Ню Орлиънс е нещо специално.
Тя се усмихна и насочи вниманието си към книгата, която беше взела от стаята си, преди да си тръгне. Тя беше за свръхестествената плодовитост. От това, което можеше да каже, тя беше съсредоточена предимно върху вещиците и вълците, тъй като не беше документирана и споделена с другите свръхестествени фракции, когато ставаше въпрос за раждане на вампири. Което беше логично, като се има предвид, че повечето вампири не можеха да се възпроизвеждат, а ражданията на кралски вампири бяха рядкост като цяло и се случваха само когато имаше пълнолетен принц и Кул.
Това я оставяше с малко информация за собствената ѝ бременност.
Безплодието на вещиците също прави бременността им рядкост. Но когато се размножавали, бременността им била сходна с тази на хората. Девет месеца, през които пълнееш и забравяш къде си сложил почти всичко. Макар че беше чела, че ако вещицата е особено силна, понякога ражда в осмия месец. Смяташе се, че магията им се слива с бебето и го докарва до термина по-рано. Разбира се, нямаше нищо за сродни вещици, така че дори тази информация малко ѝ помогна да се подготви.
В общи линии тя летеше на сляпо, надявайки се, че тя и бебето ще се справят, докато Калъм и Лили успеят да я измъкнат от Ню Орлиънс и да я отведат в безопасното убежище, което създаваха.
Емери искаше да им се разсърди, че са я оставили на сухо, след като те явно знаеха повече от нея за цялата ситуация. Особено Калъм. От друга страна, те правеха всичко по силите си, за да създадат начин да защитят нея и бебето ѝ, така че по-често тези омразни чувства, водени от хормоните, се разсейваха в обикновена липса.
Вратата на вътрешния двор на кафенето се отвори и през нея се препъна мъж с разкопчана риза. Емери се изхили на огромната паника, изписана на лицето на вълка.
– Виждам, че си получил бележката ми?
Той я погледна с отър поглед, като падна на колене и се скри под масата.
– Отърви се от тях, Емери. – Изръмжа Ансел, опитвайки се да се направи на възможно най-малък.
От тротоара в съседство с кафенето се чуха кикотене, а оскъдно облечените Ейми и Джайм се разходиха покрай вътрешния двор.
О, здравей, Емери. – Ейми махна с фалшива усмивка на розовите си устни. – Видя ли Ансел? Избяга от нас, след като опитахме онова нещо, което ти каза, че му харесва.
Емери потисна смях. Можеше да им каже, че на вълците им харесва да се разбунтуват, като разкъсват дрехите им от телата им. Можеше да добави и че Ансел се интересува и от двете, макар да знаеше много добре, че той играе за другия отбор. Трябваше да се чувства зле, но Ансел сам си беше причинил това. Той беше този, който изтъкна предвидимостта на нейната тактика на избягване. Така че тя бе проявила творчество.
Нетърпението на Ансел, докато чакаше разрешението, излезе като ниско ръмжене изпод масата.
– Знаеш ли, струва ми се, че го видях да тича към площад „Джаксън“ преди няколко минути. Обещах да остана на място и му дадох свободна нощ, така че е изцяло ваш, момичета.
Джайм раздразнено изсумтя и извърна очи.
– Не съм подозирала, че ще е толкова много работа да опаковаш един вълк. Всичко, което искахме да направим, беше да видим дали можем да го накараме да мърка.
Емери стисна устни и сви рамене, но щом двете изчезнаха, тя се заля от смях.
Ансел се измъкна от скривалището си и се настани на стола срещу нея, а на устните му заигра полуусмивка.
– Харесва ли ти да ме правиш нещастен, Емери?
– Не знам, Ансел, изглежда забавно. Просто искаха да видят дали ще мъркаш като малко коте.
Ансел оправи това, което беше останало от ризата му, и смръщи вежди.
– Първо, аз не мъркам. Аз съм шибан вълк. Второ, макар да мога да призная, че Ейми и Джайм са две от най-красивите вещици на това място, знаеш, че тези от женски пол не ми допадат. И трето – той направи пауза, изгуби част от порива си и я възнагради с усмивка – това беше една от по-добрите ти работи. Планира засадата им перфектно, като ме удари, докато гащите ми бяха спуснати в банята и не можех лесно да избягам.
В отговор Емери го дари с дяволита усмивка.
– Иска ми се да можех да съм муха на стената. Бяха толкова нетърпеливи да се опитат да съблазнят неуловимия вълк.
– Следващият път планирай някой, на когото наистина ще му е приятно да бъде съблазнен. Може би щеше да имаш повече свободно време. – Той се обърна към предната част на ресторанта и махна на Агата, която вече беше на път с чая си и чиния с бейгъли, повече от трите, които беше поръчала. – Поне си избрала място с вкусна храна, където да се оттеглиш.
– Благодаря ти, Агата. – Емери се пресегна да вземе едно от захаросаните лакомства, но Ансел отблъсна ръката ѝ.
– Това е моята утешителна награда.
Емери се ухили.
– По-добре внимавай, ако изядеш твърде много, ще загубиш тази своя момичешка фигура.
Ансел беше най-мускулестият човек, когото някога беше срещала. Докато физиката на Огъст беше стройна, като на олимпийски плувец, Ансел приличаше повече на културист. Мускулите му бяха навсякъде и всеки един от тях беше перфектно изваян. В комбинация с дяволски добрия му външен вид и южняшкия му чар Емери разбираше защо всички жени и мъже се слюноотделят по него.
Той пъхна в устата си втори бигнет, а пудрата захар покри устните му.
– И така, какво си взе от библиотеката този път?
Емери не отговори, защото Агата все още не се беше върнала на касата. Макар че Ансел знаеше цялата история за това защо е там, вещиците не знаеха, а тя трябваше да запази това. Когато вдигна поглед към Агата, готова да я попита дали има нужда от нещо, не я погледнаха обичайните зелени очи на крони. Те се бяха покрили с млечнобял филм и освен разтворената ѝ уста, изражението ѝ беше празно.
– Тя ли е…
Преди Ансел да успее да довърши въпроса си, Агата заговори, гласът ѝ беше с октава по-нисък и дрезгав.
„Времето наближава, за да се изпълни пророчеството.
Обединени намерения на наследниците на светлината и нощта.
Заедно те ще доведат до промяна за всички нас:
Съюз, който да спре мрака на есента.
Смъртта ще лекува и ще задълбочава разделенията,
Наследникът на Луната, възстановен, ще се издигне.
Бъдещето е написано в звездите над тях,
Наследниците, предназначени за милостта на любовта.“
Ери и Ансел имаха еднакви изражения с широко отворени очи, когато Агата примигна и им се усмихна, сякаш не се беше случило нищо необичайно.
– Какво става, захарчета? Пак ли си боядисах веждите? Знаете, че понякога просто се случва, когато избърша рикоширалата пудра захар от лицето си.
Емери прерови чантата си и извади химикалка и хартия, за да запише от паметта си онова, което Агата беше пророкувала.
Ансел сграбчи ръката на вещицата.
– Не, ти си красива както винаги, Агата. Чувстваш ли се добре?
– Като дъжд, сладко момче. – Тя потупа ръката му в своята и се обърна обратно към Емери. – Сега ми кажи, ако имаш нужда от нещо друго, добре. Не мога да позволя на любимите ми клиенти да не искат нищо.
Когато тя се отдалечи, Ансел се обърна към Емери, а лицето му отразяваше шока, който тя изпита.
– Какво, по дяволите, беше това?
– Сигурна съм, че това беше истинско пророчество. – Тя се вгледа в думите, които беше надраскала дословно върху парче хартия.
– Какво?
– Знаеш ли как всяка вещица се специализира в дадена област на магията? В тази, към която са привлечени и надарени с талант от звездите?
Той кимна, като открадна глътка от чая ѝ. Беше се заел да научи всички неща, които Емери правеше, докато беше в комплекса, в случай че това му помогне да я защити.
– Да, заклинания, компоненти, илюзии и стихии.
– Точно така, това са основните четири, но има и три други редки форми на магически таланти, които се дават на вещиците. Зрение на звездите, кръв и некромантия.
– Като възкресяване на мъртъвци?
– Нещо такова. Няма много за некромантията и магията на кръвта, тъй като те обикновено се смятат за тъмна магия, а заветът не позволява такива практики.
– Така че Агата има другата, гледката на звездите?
Емери кимна.
– Тя е надарена да чете бъдещето. Обикновено таро и чаени листа. Но това – изпусна бавно дъх тя, – съм почти сигурна, че беше истинско пророчество. Едно дадено от звездите. Те могат да бъдат дарени като думи или видения, но обикновено вещицата, която е сътворила пророчеството, не си спомня да го е направила, поне така пишеше в книгата, която ме накара да прочета Вътрешният кръг. Те продължават да се надяват, че ще бъда привлечена от видението, тъй като от близо хилядолетие не са имали кралска вещица, надарена с такива таланти.
– Какво според теб означава пророчеството на Агата?
Емери погледна надолу към думите, прочете ги внимателно и ги подаде на Ансел.
– Всичко, което съм чела, казва, че пророчествата рядко са такива, каквито изглеждат, така че не мога да кажа със сигурност.
– Наследникът на Луната е Дрейвън. Той е син на нашия алфа, а ние сме хората на Луната.
– Значи той ще помогне в търсенето, каквото и да е то.
– Ако трябва да гадая, наследникът на нощта са вампирите, а наследникът на светлината – вещиците.
– Не казвай така. – В съзнанието ѝ се разигра последният образ на Огъст, който я гледаше с омраза в очите. Той не искаше да има нищо общо с нея. Ако съюзът им трябваше да спре падането на мрака, тогава по-добре свръхестественият свят да се сдобие с фенерчета, защото беше прецакан.
– Той е твоя половинка, Емери. Вече няма съмнение, че звездите имат планове за теб.
Проклетият вълк не знаеше кога да остави всичко на мира. Тя знаеше, че той изхожда от друга гледна точка; вълците живееха и умираха за своите другари. Но Емери не можеше да каже същото за нея и Огъст. Те не бяха децата от плаката за вампири и вещици. Те бяха предупредителният етикет.
Тя се отдръпна от масата и се изправи, събирайки книгата си и хартията, на която беше написано пророчеството.
– Можем ли да тръгнем обратно? Уморена съм, а и имам среща с вътрешния кръг още сутринта.
Ансел я погледна с остър поглед, но не прокара линията на въпроса на Огъст.
– Сигурна ли си, че това е добра идея? Прекарваш повечето сутрини в молитви към порцелановите богове.
– Вишна ще бъде там. Не мога да си позволя да пропусна възможността да говоря с нея.
– Тя е злобна кучка, но ако това е, от което се нуждаеш, ще бъда там. – Той сви рамене, мълчаливо се изправи и я последва от кафенето.
Вървяха в удобно мълчание и Емери отново и отново си проиграваше пророчеството в главата си.
Не можеше да става дума за нея и Огъст. Те не можеха да бъдат предвидените наследници.
Точно преди да стигнат до комплекса, Ансел се протегна и я хвана за ръка.
– Може и да греша, знаеш ли. Може би пророчеството не говори за теб и Огъст, но ако е така, обещавам да защитя теб и бебето ти. Дори от него.
Емери стисна ръката му и успя да се усмихне слабо.
– Знам, че ще го направиш.
Искаше ѝ се да се надява, че той греши, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Звездите не бяха достатъчно благосклонни, за да греши.
Огъст беше нейният партньор и престолонаследникът на нощните хора. Съвсем логично беше, че след като Слоун си е отишла, тя щеше да бъде обявена за наследник на вещиците на светлината.
Наследник на светлината.
Майната му.
Сякаш животът ѝ вече не беше достатъчно сложен.
Назад към част 4 Напред към част 6
