Глава 3
Нервно почуквам кокалчетата на пръстите си, докато Търговецът ме води по коридорите на двореца си, а ръката му е върху долната част на гърба ми. Над нас се извисяват тавани с изрисувани плочки, а от свещниците по стените блестят звездички светлина.
Простият бронзов кръг, който Дез носи като корона, в момента украсява главата му, а на горната част на ръката му вече се виждат военните му ленти – трите маншета са доказателство за храбростта му във войната. Подобно на мен, той носи тренировъчни кожи и аз се опитвам да не се взирам прекалено силно в това колко добре изглежда в тях.
Вместо това поглеждам през рамо към крилата на Дез. Той не ги е прибрал цял ден. Всъщност, откакто ме прибра от тронната зала на Карнон, те присъстват почти постоянно. Преди повече от седмица Темпер ми каза, че мъжките феи обичат да показват крилата си около своите половинки.
Той ме хваща да се взирам в тях и очите му блестят.
Само този поглед предизвиква всякакви неподходящи реакции и трябва да си напомням, че този човек принуди страхливото ми сърце да се изправи не пред едно, а пред две неприятни предизвикателства днес – обучението, а сега и това.
Пред нас Малаки и екип от кралски помощници и облечени в черно стражи стоят пред една безобидна врата, явно ни чакат.
– Какво е положението? – Пита Дез, когато стигаме до групата.
– Последният от лидерите на фауната изпрати пратеник, – казва един от помощниците. – Той отказва да предаде съобщението си на когото и да било, освен на вас.
Само като чуя споменаването на фауната, кръвта ми се смразява. Знам, че е несправедливо да съдим цяла група феи въз основа на действията на техния извратен лидер, но истината е, че не само аз страдах в ръцете на Карнон. Всяка фея, която ме влачеше до и от своя крал, всеки от тях, който минаваше покрай килията ми и не спираше да ми помогне, всеки от тях, който помагаше на лудия – всички те са виновни.
– Много добре – казва Търговецът до мен, гласът му е точно толкова копринен, колкото винаги е бил, – нека се срещнем с пратеника.
Започвам да отстъпвам назад, защото наистина не съм готова да се изправя пред фея от онзи двор точно сега, но твърдата ръка на Дез върху гърба ми ме задържа на място.
Една от феите се промъква през вратата и чувам как той съобщава името на Дез, а след това, за мой нарастващ ужас, чувам и моето име.
Не съм сигурна, че Дез иска да го направи, но крилата му се разперват и се извиват около мен за няколко секунди, преди да се свият обратно.
Чувствам се повече от зле, докато двамата влизаме в тронната зала.
Ако не бях толкова разсеяна от емоциите си, можех да се почувствам ужасена от самата стая. Таванът, който се извисява над нас, е омагьосан така, че да прилича на нощното небе. Залата е осветена от два големи бронзови полилея и няколко стенни свещника, от всеки от които проблясват малки звездички светлина. Стените от блед камък са сложно издълбани, а малки парченца разноцветни плочки покриват по-голямата част от тях, поради което помещението изглежда като една голяма мозайка.
В момента тронната зала на Дезмънд е изпълнена с десетки и десетки феи, които се редят по стените или гледат от балкона на горното ниво. Щом ни видят, започват да ръкопляскат, а звукът още повече ме изнервя. Крилете ми се повдигат от нервите ми и се налага да дишам дълбоко, за да се успокоя.
Тронът на Дез е изработен от кован бронз и е снабден с възглавници от тъмносиньо кадифе. До него някой е донесъл по-малък стол, изработен от същите материали.
Моят трон – осъзнавам с изненада.
Механично го заемам, а крилата ми се извиват над облегалката.
Тази стая е далеч от тронната зала на краля на фауната, но въпреки това погледът към дългия ѝ простор все още ми навява нежелани спомени. Да не говорим, че тази е пълна с публика.
Едва след като Дез и аз се настанихме, аплодисментите престанаха. В настъпилата тишина една от присъстващите феи застава пред трона и се покланя дълбоко.
– Кралю мой, пратеник на фауната е тук, за да се види с вас. – Феята по същество повтаря това, което вече сме чули.
– Доведете го – казва Дез, а гласът му е силен.
Хвърлям поглед към моята половинка. Още в гимназията си представях всички животи, които той трябва да е живял, когато не е бил около мен, но никога не съм си представяла това. Дори след като разбрах, че е крал, беше твърде трудно да си представя хитрия Търговец като някакъв благосклонен владетел. Но точно сега той носи ролята си като втора кожа.
Странна комбинация от благоговение и страх ме обзема. Страхопочитание, че за първи път от осем дълги години насам ме пуска в света на Дез. Той ми показва неща за себе си, които съм го молила да сподели в миналото.
Но след това се появява и страхът, който съпътства удивлението. Единственото наистина конкретно нещо, което знам за моята половинка, е, че той е човек, създаден от тайни. И може би за първи път изпитвам известен страх, когато става въпрос за това какви точно са тези тайни.
В далечния край на стаята се отварят сводестите двойни врати, които отвличат вниманието ми от Дез. В помещението се вмъква мъж с лъвска опашка и грива.
Само като видя феята, стискам подлакътниците си. Един от моите охранители изглеждаше по подобен начин и това връща съзнанието ми към онзи пещерен затвор с всичките му ужаси.
Усещам как една топла ръка поема моята. Когато поглеждам към Търговеца, той е вперил поглед в нашия гост, на лицето му е поставена в безкомпромисна маска, дори когато стиска ръката ми. Не бих искала да бъда в ролята на получател на този поглед.
Отпускам се съвсем леко. Каквото и да се случи тук, Дез няма да позволи на този да ме докосне. Усещам свирепостта на предаността на Търговеца дори през пространството, което ни разделя.
Феята от Фауната тръгва по пътеката, носейки голяма кожена чанта. Не изглежда уплашен от Дез. Ако не друго, изглежда така, сякаш е цялата в натрупана агресия, а опашката му развълнувано се размахва напред-назад.
– Фаунистичното кралство има съобщение за Краля на нощта – обявява той. Дори гласът му е агресивен.
Бих си помислил, че това ще ме уплаши. Всичко останало в този момент пораждаше страх в сърцето ми. Но когато виждам как този фаунист върви към Дез – към мен – изпълнен по-скоро с гняв, отколкото с покаяние…
Ноктите ми започват да се извиват обратно в нокти.
Чувствам как жаждата ми за кръв се покачва, а сирената шепне всякакви черни мисли в задната част на съзнанието ми.
Спомни си какво направиха с нас неговите хора. С тези жени.
Той заслужава да умре.
Един бърз разрез на гърлото му ще е достатъчен…
Отблъсквам тези мисли далеч, далеч.
Фауната стига до края на пътеката, на няколко метра от подиума, на който седим с Дез. С едно плавно движение той хвърля торбата, която носи, на земята пред себе си. Тя се приземява с тъп, мокър удар и от нея се изтъркулват четири окървавени, отрязани глави.
Почти падам от трона си.
– Боже мой! – Крилете ми се размахват, като случайно преобръщат един войник, който стои твърде близо.
Сериозно, какво, по дяволите, не е наред с този свят?
Около мен поданиците на Дез се задъхват, вперили очи в гледката на всички тези отрязани глави.
А мъртвите… мъртвите изглеждат така, сякаш все още крещят, очите им са широко отворени, а устите им зеят.
Въздишките се превръщат във викове за отмъщение, а войниците посягат към оръжията си. Ясно осъзнавам, че тази стая е на една гореща минута от това да изкорми този пич от Фауната.
Единственият, който не реагира, е Дез и това би трябвало да ме тревожи дълбоко. Той изглежда почти отегчен, докато се взира в отрязаните глави.
Дез вдига ръка и в стаята настъпва тишина. Той сяда обратно на трона си, а погледът му се премества към феята, която гледа предизвикателно.
– Кои са те? – Пита той, а гласът му отеква в цялата стая.
– Последните дипломати на Нощното кралство, които оставаха на наша територия, – отговаря пратеникът с лъвска опашка. – Нашият народ настоява за справедливост за убийството на нашия крал, за разрушаването на нашия дворец и за смъртта на всички фаунисти, попаднали в капана на замъка, когато го разрушихте.
Търговецът се усмихва на това.
Боже мой, ако бях на мястото на този пратеник, щях да се подмокря.
– Откажете ни, а фаунистите, които все още са останали, няма да се успокоят, докато не се справят с всички до един нощни фаунисти в нашето царство – казва пратеникът.
Тълпата изсвирва недоволство и нещо затрептява в залата, нещо по-тъмно и коварно от нощта.
– Каква справедливост искаш? – Пита Дез, навежда се напред и поставя брадичката си върху юмрука си.
– Настояваме Нощното кралство да плати за построяването на нов дворец, а настоящият крал да се откаже от трона си.
Добре де, този човек има сериозни козове, като влиза на това място и заявява в лицето на Нощния крал, да се оттегли от поста си.
Сигурно този човек знае, че исканията му няма да бъдат приети сериозно?
Дез се изправя и можеш да чуеш как пада щифт, стаята е толкова тиха. Той слиза по стълбите, а тежките му ботуши отекват в цялата зала.
Нима преди малко ми се е сторил царствен?
Силно съм се заблуждавала.
С бялата си коса, отметната назад от лицето, с черните си бойни кожи, които се извиват около очертаните му мускули, и с крилата с нокти, прилежно прибрани на гърба му, той прилича на някой мрачен принц на ада.
Зловещите му стъпки спират едва когато застава точно в средата на касапницата. В ръката си има окървавена глава.
В продължение на няколко секунди, докато стаята чака със затаен дъх, се чува само хлъзгавият звук на мъртва плът, докато отрязаната глава се търкаля под ботуша на Търговеца.
– Представяш поразително предложение… – казва накрая Дез, като все още гледа надолу към останките на дипломатите си.
Пратеникът изглежда решителен, само че сега опашката му е спряла да се мята напред-назад. Не мога да си представя какво се случва в главата му.
– … но ще трябва да откажа.
Гласът на Дез е като глътка Джони Уокър след дълъг ден. Толкова гладка, че едва усещаш паренето от нея.
Фауната изпъва челюстта си.
– Тогава очаквай…
– Не. – Силата се разпръсква от Дез. Мигновено тя поставя пратеника на колене.
– Идваш тук и слагаш отрязаните глави на моите дипломати в краката ми – казва Дез. Косата му леко се разрошва от силата на думите му. – След това искаш справедливост за един луд крал, който отвличаше, измъчваше и затваряше войници – човек, който отвлече, измъчваше и затваряше моята половинка.
Изведнъж всички погледи се насочват към мен. Кожата ми изгаря от вниманието.
– И накрая – продължава Дез, взирайки се във феята – заплашваш да убиеш народа ми, ако не изпълня исканията ти.
Пратеникът се опитва да говори, но магията на Дез държи устните му запечатани.
Търговецът започва да обикаля около феята на фауна.
– Познаваш ли изобщо моите поданици? Аз управлявам чудовища от най-смелите ви представи, същества, създадени от най-дълбоките страхове на феите. И имам тяхното уважение. – Дез се спира на гърба на мъжа, навежда се, за да прошепне в ухото му. – Знаеш ли как спечелих уважението им?
Пратеникът поглежда през рамо към Търговеца, устните му все още са запечатани.
Сърцето ми започва да бие все по-бързо и по-бързо. Нещо лошо е на път да се случи.
– Позволих им да пируват с моите врагове.
Пратеникът изглежда разтревожен, но не се паникьосва.
Дез се изправя.
– Доведете блатото.
Заповедта му е посрещната със страховит шепот. Феите в публиката се разместват нервно.
Минута по-късно се отваря странична врата към тронната зала.
Отначало не се случва нищо. След това откъм вратата по стената се плъзва сянка. Феите, които са най-близо до нея, започват да крещят и да се разпръскват. Тя сякаш се разширява, става все по-голяма и по-голяма, а формата ѝ е грамадна и рогата.
Небето ми помага, само по формата си прилича на мутирал братовчед на Карнон.
Продължавам да чакам да видя чудовището, което го съпровожда, когато разбирам, че това е то. Това е сянка, нищо повече. Само че колкото по-дълго се взирам в него, толкова по-ужасно изглежда. Може да няма някакво физическо присъствие, но на някакво дълбоко, първично ниво ме ужасява.
Тя се плъзга по стената, губи формата си, докато се трупа на пода. Публиката, която е най-близо до него, на практика се тъпче, за да се отдалечи от него, но то не им обръща внимание. Вместо това пълзи към пратеника.
Фаунистът се мъчи да се изправи на крака, докато блатото се приближава, но каквато и магическа сила да има Дезмънд над него, тя го приковава на място.
Сега пратеникът започва да показва първите признаци на паника. Предполагам, че каквото и да е това блато, репутацията му го предшества.
Дез се отдалечава от феята.
– Чакай, чакай… – Казва пратеникът, когато съществото се приближава до него. – Не тръгвай.
Това кара устните на Дез да потрепнат, макар че очите му са твърди както винаги.
Жестокият Дез. Мрачният Дез. Долавям неуловим поглед към звяра зад мъжа.
Фаунът все още се опитва да се движи, но долните му крайници сякаш са залепени за пода.
– Ще сключа сделка – казва той, приковал очи към сенчестото същество, което се насочва към него.
Ще сключа сделка.
Раменете на Дез се сковават от изкушението, но той пренебрегва феята.
Съществото е само на няколко крачки от него.
– Моля те, каквото и да е!
За фея, която е имала достатъчно смелост да заплашва крал на феите в собствения му двор, той със сигурност бързо се разпада. Не знам какво е очаквал, че ще се случи. Дез не се подчинява на чуждата воля. Той е силата, която ги изкривява и смазва. Виждала съм как това се случва отново и отново с неговите клиенти.
Търговецът се връща към трона си, лицето му е стоманено. Очите му намират моите и трептят, докато ме разглеждат. Това може би е най-близкото до съжалението, което изпитва в този момент. А после погледът му изчезва и той отново е от камък.
В този човек има мрак, а аз тепърва ще навлизам в неговите дълбини.
Сянката скъсява последното разстояние до феята на Фауна, като се движи над краката му. Глезените на пратеника започват да изчезват, след това и прасците му.
Точно тогава започват писъците.
Дез изкачва стъпалата към трона си и заема място до мен, като през цялото време блатото продължава да поглъща феята.
Забивам нокти в трона си, докато чувам виковете на мъжа. Имам всички основания да се наслаждавам на справедливостта на този момент, но сега, когато феята от фауна прилича не толкова на злодей, колкото на жертва, установявам, че не мога.
Не искам да седя тук и да гледам това. Прекалено нечовешко е, прекалено стил фея, прекалено зло. В един момент става твърде много.
Ставам и сред писъците и погледите излизам от стаята.
Никой не ме спира.
Назад към част 2 Напред към част 4
