КЛОВЕР
Учениците стояха на групички във физкултурния салон, разговаряха и се смееха. Аз се държах настрана, облегната на стената, наблюдавайки ги.
Банян и неговата дружина от копелета не бяха в класа ми по физическо възпитание и аз изпитах облекчение. Цялата седмица беше пълна с тях, които доминираха в повечето от часовете ми. Класовете, в които се присъединяваха ученици от трети и четвърти курс, ме дразнеха. Те бяха достатъчно отдавна, за да не им пука, часовете бяха само пълнеж към дипломите им и ме разсейваха. Аякс беше гръмогласен и досаден в червата. Изглежда му харесваше, когато всички го гледаха, мислеше, че е център на вселената, и ме вбесяваше.
Джори беше някакъв подлизурко на принца. Съгласяваше се с всичко, което казваше и правеше Банян, и подкрепяше принца, независимо колко глупав можеше да бъде кралският наследник на трона.
А глупости имаше предостатъчно. Никой друг не изглеждаше да мисли така. Цялата проклета академия падаше в краката му на поклонение и се прехласваше, когато той само погледнеше в тяхна посока. Но аз не се заблуждавах от красивото лице и от безгрижното му отношение към нищо. Изглежда, всички си мислеха, че той е по-як от якия, защото е толкова безгрижен.
На мен ми се струваше, че постъпката е тъжна.
Едно от момичетата, които прекарваха времето си с момчетата – Брин беше името ѝ – изглеждаше различно. Тя не беше от тези, които привличат вниманието към себе си, и прекарваше много време с нос в книгите, така че не знаех какво да мисля за нея. Но тъй като се асоциираше с принца и неговите опашки, по подразбиране не я харесвах.
Справедливо ли беше? Не е. Но през последната година бях преживяла адски много неща, които не бяха справедливи, и ако за останалите в Брейтън беше все тая, щях да си остана сама и да не целувам краката на принца всеки път, когато той си помисли, че си струва да ме гледа.
Което, изглежда, се случваше често. По някаква причина Банян беше решил, че съм интересна, и продължаваше да ме поглежда. Това означаваше, че Аякс и Джори са също толкова заинтересовани.
Трудно беше да не обръщам внимание на някого, когото ненавиждах, когато той настояваше да се пъха под носа ми през цялото време.
Липсата му ми даваше възможност да възприемам класа, без да се чувствам така, сякаш трябва да съм нащрек през цялото време.
Това беше курс за начинаещи по смяна и сила, а по-големите ученици имаха класове за напреднали, до които евентуално щях да стигна.
Треньорът Хелион и треньорът Багряна влязоха във физкултурния салон и след тях се появи вълна от магия.
Кейн Хелион беше блоково тяло, колкото широк, толкова и висок, със солидни мускули от главата до петите. Очите му блестяха в цветове на скъпоценни камъни, повече от един, а кожата му беше безупречна. Имаше квадратна челюст, прав нос и приличаше на гръцки бог. Но в този мъж нямаше нищо меко и нежно – той беше чист хищник. Свирката около врата му изглеждаше жалка на фона на голямата му фигура.
До него беше Маера Багряна с тъмнокестенява коса, толкова тъмни очи, че чак черни, и висока, стройна фигура, която обещаваше толкова сила, колкото и формата на треньора Хелион, макар че беше с една трета по-малка от него.
– Разпределете се по двойки – изръмжа Хелион и наду свирката си. – Мъж с мъж, жена с жена. Да започнем лесно, ясно? – Усмихна се той. – Правила!
Той се отдръпна и остави треньора Багряна да говори.
– Добре, момчета и момичета, днес ще правим спаринги. Всички ние искаме да станем дипломати, бизнесмени, адвокати и лекари, а изборът на офис работа е също толкова благороден, колкото и защитата на страната ни. Но това не означава, че няма да ви се наложи да защитите себе си или някой друг поне веднъж в живота си.
Всички си партнират. Аз останах встрани, неуверена. Не познавах никого.
Треньорката Багряна ме погледна през рамо.
– Хайде, присъедини се. – Тя погледна към останалите ученици. – Моргайн! – Подкани тя друг ученик да се приближи. – Партнирай си.
Моргайн извъртя очи и погледна през рамо приятелката си, преди да се усмихне и да се обърне към мен. Поне се опита да изглежда така, сякаш искаше да бъде с мен.
– Здравей – каза тя. – Готова ли си да го направим?
Кимнах.
Треньорът Хелион наду свирката си, за да накара всички да се съсредоточат. Той се изправи срещу треньора Багряна и докато гледахме, те преминаха през спаринг, показвайки ни как да го правим. Когато свирката отново засвири, ние имитирахме това, което бяхме видели.
Моргайн беше много по-силна от мен. Когато тя замахна с юмрук към мен, се опитах да блокирам удара. Вдигнах ръката си нагоре, улових китката ѝ върху предмишницата си, за да отклоня удара. През ръката ми премина болка, а юмрукът на Моргайн така или иначе се сблъска с бузата ми.
Ударът не беше силен, просто бях зашеметена.
– Извинявай – промълви тя и насочи левия си юмрук към мен. Отново се опитах да го блокирам и едва успях да отклоня удара.
Моргайн се намръщи.
– Не си много силна, нали?
Аз се изкисках и когато дойде моят ред, и нанесох удар. Моргайн вдигна ръка и отклони удара с такава лекота, с каквато отблъсква муха. Стиснах зъби и се опитах да я ударя отново, но със същия ефект.
Тя беше много по-силна от мен.
Лицето на Моргайн се изкриви в забавна усмивка, докато гневът ми растеше. Кожата ми стана гореща и аз се хвърлих в ударите, нахвърляйки се върху нея с цялото си тяло. Вместо да получи резултат, нейното отклонение само ме изкарваше от равновесие все повече и повече, докато тя използваше инерцията ми срещу мен.
Разочарованието надраска кожата ми под повърхността и аз бях решена да направя промяна. Трябваше да се справя.
Бавно осъзнах, че всички ме наблюдават. Бяха спрели да правят това, което правеха, и кръжаха около нас, наблюдавайки как не успявам да победя Моргайн. Мускулите ми трепереха от напрежението, дъхът ми идваше накъсано, изгаряше в дробовете ми и излизаше от тях.
Моргайн едва се бе изпотила.
– Стига толкова – излая треньорът Хелион и Моргайн се отдръпна.
Гръдният ми кош се издигаше и спускаше с дишането ми, а ризата ми прилепваше по тялото ми от потта.
Когато погледнах към останалите, всички ме гледаха със същата усмивка като Моргайн.
Смееха ми се. Бях жалка.
– Ще работим върху това, докато всички се справите – каза треньорът Багряна.
– Ако чакате всички да се справят, може да отнеме известно време – каза някой от групата, вперил очи в мен.
Всички се разсмяха. Бузите ми почервеняха. Бях се притеснила.
– Хайде да бягаме – каза треньорът Хелион. – Навън! – Той отново наду свирката си.
– Мис Мунфол – каза треньорът Багряна, когато тръгнах навън с останалите. – Изчакайте малко.
Направих каквото поиска.
– Не ги оставяйте да ви отблъснат. Всеки трябва да започне отнякъде.
– Изглежда, че всички останали започват от върха на хранителната верига тук – казах с горчивина. – Аз съм за смях.
– Ще се справиш.
Поклатих глава.
– Не знам дали ще го направя. Просто не съм толкова силна, колкото са те. В класа има много благородници, а аз не съм нищо друго освен…
– Не смей да повдигаш въпроса за твоята станция – прекъсна ме Багряна. – Тук всички сме равни.
Потиснах желанието си да изхъркам и да извъртя очи. Равнопоставеността беше последното нещо, което имаше тук. Разделението между простолюдието и благородниците тук беше по-голямо, отколкото където и да било другаде в града, тъй като всъщност трябваше да се смесваме едни с други, а не да съществуваме рамо до рамо. Дори сред обикновените хора аз бях за смях – изгнаник.
– С цялото ми уважение, треньор, не мисля, че знаете какво може да бъде.
– Знам точно какво може да бъде. Била съм ученик тук. Просто продължавай да опитваш, ясно? Ако се откажеш, никога няма да разбереш какво си могла да постигнеш.
Не ѝ казах, че отказването може да ми спести унижението.
– Няма да го направя – казах вместо това. – Трябва да изкарам всичките си класове, за да се дипломирам. Въпреки че не виждам смисъл от ръкопашен бой в съдебната зала.
– Ще се изненадаш в какви позиции ще се окажеш – каза Багряна. – Можеш да отидеш под душа.
– Какво?
– Не е нужно да се отправяш натам с останалите, ако не искаш. Ще ти оставя днешния ден, за да се съвземеш, и това няма да ти се брои. Но трябва да ми обещаеш, че ще опиташ, и когато те видя тук, ще направим това отново.
Кимнах. Последното нещо, което исках да направя, беше да тръгна натам, за да се унижа само още повече. Един горещ душ и малко време за себе си, за да измисля как, по дяволите, ще го направя, звучеше божествено.
– Благодаря – казах аз.
Багряна ми се усмихна топло, преди да тръгне към вратата, за да се присъедини към треньора Хелион. Вече чувах свирката му, която даваше на учениците да се изтезават.
Излязох от залата, преминах през съблекалните и излязох на слънчева светлина. Забързах по пътеките, които водеха обратно към общежитията.
Когато пристигнах в Къщата на Канкиндите, тя беше празна. Влязох в общата баня и пуснах горещата вода, като съблякох дрехите си. Застанах под горещата струя, оставяйки водата да се стича по посинелите ми ръце. Моргайн дори не ме беше ударила силно, а аз бях толкова посиняла, че изглеждах като на война.
Как можех да направя това, ако бях толкова крехка?
Смехът и разговорите ме изтръгнаха от мислите ми. Бях стояла под водата прекалено дълго. Изключих я и увих тялото си с кърпа. Промъкнах се през вратата към стаята си, но преди да успея да я затворя и да се озова в убежището си, Астер и Самара ме забелязаха.
– Това ако не е Спагети Армс – запита Самара.
Астер се захили, като притисна ръце с ръкави към устата си, за да ги заглуши. Сякаш не знаех, че ми се хили.
– Сериозно? – Попитах. – Това е най-доброто, което можеш да измислиш?
– По-добро от това, което можеш да измислиш ти – каза Самара и изпъна бедро, кръстосвайки ръце на гърдите си. Тя ме предизвикваше.
Аз се изхитрих. В такива моменти ми се искаше да съм благородник, за да имам елементарна сила, която да извадя на повърхността и да запратя по някого, когато е направо гаден. Всички ние имахме животни, които трябваше да оголим, но аз бях малка лисица. Най-лошото, което можех да направя, беше да оставя следи от зъби.
Отидох в общата кухня и сложих чайника на котлона. Не бях в настроение да се изправям пред кафенето – достатъчно лошо беше, че собствените ми съквартиранти ме смятаха за жалка. Може би утре щях да имам повече сили да бъда за смях на целия първи курс.
Докато чайникът кипеше на печката, отворих килера, за да намеря юфка рамен.
Когато извадих пакета, до мен се появи Астър. Не я бях чула да влиза и леко се стреснах, преди да се уловя.
– Внимавай, дай да ти го взема – каза тя и взе пакета с юфка от мен.
– А ето и една купичка. Не искам да изпускаш училищна собственост. С твоята сила…
– Какво, по дяволите? – Изкрещях.
– Просто се опитваме да помогнем – каза Самара и ме погледна с големи, невинни очи. – Знаем колко тежко трябва да ти е, Обикновена жена от грешната страна на пътя, без сили да се грижи за себе си.
– Мога да се погрижа за себе си прекрасно – изсумтях и грабнах пакета с юфка от ръцете на Астър. – И не съм изгнаник, нито съм от грешната страна на пътя.
– Е, ти не си от нас, това е адски сигурно. – Някъде там очите на Самара се бяха променили от невинни в отровни, устните ѝ се бяха свили в тънка линия.
В стаите на Къщата на Канкиндите имаше само простолюдие – блок Б беше само за простолюдието, а благородниците заемаха блок А. Дори простолюдието, което трябваше да е моят народ, ме отхвърли.
Гърлото ми се сви и стиснах челюстта си, докато не ме заболя. Очите ми се насълзиха, но аз отказах да ги пусна. В никакъв случай нямаше да им позволя да видят как ме засягат. Принудих се да се съсредоточа върху чайника, да слушам водата в тенджерата, как шуми, как молекулите се движат все по-бързо и по-бързо с увеличаването на топлината. Чувствах се по същия начин – натискът беше голям, а аз кипвах, ставах все по-гореща и по-гореща, докато не избухна.
Почуках с пръст по бедрото си, насочвайки енергията си.
Момичетата излязоха от кухнята, а не след дълго и останалите се прибраха. Пронизителните им гласове танцуваха из всекидневната, докато разговаряха за деня си. Когато гласовете им намаляха, разбрах, че говорят за мен.
Една от тях влезе в кухнята.
Чайникът закипя и аз го свалих от горелката.
– Имаш ли нужда от помощ с това? – Попита тя.
– Какво? – Попитах. Дори не я погледнах.
– Чайникът изглежда тежък. – Беше просто твърдение, но тя ми се подиграваше. Те нямаше да спрат.
– Не, благодаря – казах стегнато и блъснах чайника върху печката, така че горещата вода се разплиска. Тя едва не ме улучи.
Обърнах се и излязох от кухнята.
– Казах ли нещо? – Извика след мен съквартирантката ми, преди смехът да ме последва чак до стаята ми, докато момичетата се пукаха.
Огърлицата ми скриваше емоциите ми, когато запазвах лицето си, но ако изгубех контрол по този начин, за тях беше лесно да ме разберат. Никакво вълшебно бижу нямаше да ме спаси от това.
Блъснах вратата и изпъшках, опитвайки се да овладея емоциите си.
Грабнах куфара си изпод леглото и отворих гардероба си, като нахвърлях нещата, без да ги сгъвам. Зрението ми се замъгли, докато очите ми се напълниха със сълзи.
Бях свършила. Не можех да направя това. Не трябваше да търпя тези глупости. Нищо не беше достатъчно добро. Никой не ме харесваше, а това, че съм тук, беше просто наказание. Сякаш животът ми не беше достатъчно объркан и без това. Нямах нужда от това! Щях да се върна вкъщи при леля Ела и да си намеря работа или нещо друго, докато…
Докато баща ми не се прибере.
Но това нямаше да се случи. Не и докато не получа диплома по право и не го освободя от несправедливия затвор.
Намалих темпото на опаковане и накрая спрях напълно, потъвайки на леглото. Покрих лицето си с ръце и заплаках.
Как щях да се справя с това? Бях тук от една седмица, а вече беше непоносимо. Как щях да издържа две години?
Вдишвах дълбоко и се опитвах да се съвзема. Трябваше да разбера това. Баща ми имаше нужда от мен. Леля Ела имаше нужда от мен. Не можех да си тръгна просто защото нещата се усложняват. Навсякъде беше трудно и ако сега напусна, отказвайки се от тази диплома, щеше да остане трудно за всички нас.
Нещо трябваше да се направи. Трябваше някак да се справя с това.
Изправих се и отворих вратата. Тръгнах през къщата, игнорирайки останалите, когато разговорът им затихна във всекидневната, където бяха обсъждали мен. Отново. Тръгнах към административния блок с високо вдигната глава.
Никой друг нямаше да ми помогне с това. Начинът, по който се бяха отнесли към баща ми, беше достатъчен показател, че ако имам нужда от помощ, трябва да си помогна сама.
В административния блок беше тихо, само един служител обслужваше прозорците за информация на учениците. Беше станало късно – офисите скоро щяха да затворят.
– Искам да поискам смяна на общежитието – казах на служителя, който разбъркваше документи.
Той имаше снежнобяла коса и нефритени очи, с кожа като мрамор и остри черти. Дори не ме погледна нагоре.
– Извинете? – Попитах, опитвайки се да привлека вниманието му.
Той ме погледна с раздразнение.
– Затворено е.
– Все още имате десет минути.
Той извъртя очи.
– И през това време не мога да ти помогна. Елате утре.
– Искам да поискам смяна на общежитието – казах отново. – Не се разбирам със съквартирантите си.
– Да, това се случва – каза той. – Ако бягаш всеки път, когато нещата се объркат, никога няма да се научиш да се бориш.
– Няма да бягам – казах аз и поклатих глава. – Аз все още съм тук. Указанията в досието ми подсказваха, че мога да поискам смяна на общежитието веднъж. Искам да го направя.
– Коя част от „утре“ не разбрахте?
Започвах да се ядосвам. По кожата ми се появи топлина, а пръстите ми трепереха. Не обичах конфликтите. Не обичах да се карам. Но ако щях да бъда адвокат, трябваше да се науча да се справям с конфликти.
– Аз съм студент тук – казах аз. – Получавам стипендия. Това означава, че сте ме помолили да бъда тук. Представяте ли си какво ще си помисли декан Борхес, ако напусна, защото не ми е било позволено да се насладя на опита, на който бях поканена?
Не бях се запознала с декан Зохар Борхес. Стипендиантската програма вероятно беше под контрола на някой друг. Дори не знаех дали този служител изобщо отговаря на Борхес. Дали щеше да отговори на блъфа ми? Взирах се в него, докато накрая чиновникът не се огъна.
– Добре – каза той. – Къде сте настанена?
– Къщата на Канкинда – казах с облекчение, когато пръстите му зачукаха по клавиатурата.
Назад към част 4 Напред към част 6