Глава 15
Учебната седмица отлетя като вагон, ускорен от заклинание. И ето ме отново на прага на моя дом!
И отново, смеха, примесен със сълзи на леля, храна, която се стараех да не нападам твърде очевидно, и внимателните очи на чичо. Този път отговорих на обичайните им въпросите разсеяно, а роднините ми, приписвайки замислеността ми на умората от ученето, ме оставиха на мира. Дадох плата за формата в ръцете на леля ми, като я помолих да го разкрои и изреже внимателно, така че на сутринта да доведа новата си униформа до съвършенство. Милата ми леля се възхитила на прекрасния плат и бързо се завтече да изпълни заръката ми.
– Моето момиче ще бъде най-красивото в тази академия! – Обеща тя. Аз целунах леля си по бузата и си налях още една голяма чаша чай. Който бе от най-евтиния сорт, но сега ми се струваше най-вкусният на света.
Само ако можех да кажа на някого какво ми се случва! Но чичо е болен и леля ще започне да плаче и да се оплаква, ако разбере за лудориите на Вандерфилд. Или за Рийвс и неговото срамно предложение! Или за онази странна гад, която създадох по погрешка.
Въпреки че, след дълги мисли и терзания последните дни след случката, стигнах до извода, че не съм виновна за появата на непонятното белезникаво същество. Тензия каза, че за да създадеш живо същество дори само с размерите на плъх, се нуждаеш от потенциал от поне червено ниво. А аз дори не съм зелено! Така че странният звяр просто изникна в кофата и излезе, когато хвърлих хартията вътре! Това е всичко… това не значи че аз съм го създала, нали? И напразно пълзях на колене из цялата работилница. Съвсем очевидно е, че потенциалът ми не е достатъчен, за да материализирам такова същество! Това е невъзможно… – след като стигнах до тези заключения, малко се успокоих. Имах ужасно желание да се консултирам с някого, но уви, нямаше такъв човек в моята среда. Така че, както и преди реших, че ще трябва да плувам сама.
След като изплакнах чашата под тънката струя студена вода, си легнах. А на сутринта леля ми не ме бе подвела, когато станах вече ме чакаше новата дреха, разкроена и сглобена.
– Невероятно! Моето момиче е студентка в академията! Свети Фердион, колко славно израсна моята, Тина! Кой би могъл да си помисли? А беше толкова мъничка! – Завъртях се пред огледалото.
– Лельо, спри да си мачкаш лицето ми и да се вайкаш! По-добре ми дай иглите, защото тук мисля, че трябва да събере малко, а след това тук да се отпусне. – Целият ден чак до късна вечерта се суетихме със сакото и полата и си легнахме чак след полунощ. Но на следващата сутрин ме чакаше не старата захабена рокля, а чисто нова униформа!
– Каква красота! – Разчувства се леля ми и ми намигна заговорнически през сълзи. – Студентка от столичната академия не трябва да ходи с дебел вълнен чорапогащник! Затова чичо ти и аз имаме подарък за теб, скъпа ми Тинка!
С удивление и възторг взех от ръцете ѝ чифт прекрасни тънки чорапи. Телесен цвят, плътно прилепящи по крака, тънки и нежни, но топли в студа. Бях очарована!
– Но лельо! Толкова са скъпи! – Бях ужасена и изумен в същото време и не знаех какво да кажа.
– За всичко… е Руфъс… махна с ръка леля. – Препечели малко за своите изделия от дърво.
– Но чичо има нужда от лекарства!
– Той толкова се постара да ти направи подарък, скъпа… – усмихна се лелята. – Така че бързо обличай новата униформа, искам да те видя!
Леля ми излезе от стаята, а аз побързах да изпълня молбата ѝ. Новата дреха ми прилегна като ръкавица. Плисираната пола нежно обгръщаше бедрата ми, а сакото подчертаваше тънката ми талия. Освен това синият цвят ми отиваше невероятно добре, като се съчетаваше идеално с русата коса и подчертаваше очите ми. Но когато закопчах ризата си, се оказа, че ме чака неприятна изненада. Ушита миналата зима, тя вулгарно се издуваше в горната част и не събираше гърдите ми. Оказва се, че за изминалата година съм придобила доста женствени форми!
Гледах се объркано в огледалото. Новото ми сако бе с две копчета, който не се справяха с прикриването на разкритите ми гърди. И според правилата на BCA, под него трябва да има бяла блуза. И имаше глоби за нарушение, което просто не мога да си позволя!
Времето летеше, но бе просто невъзможно да отида в този вид! – Да, копчетата ми направо ще отлетят, не си струва да рискувам! Изглеждам неприлично! Какво да правя? В крайна сметка просто нямам втора блуза! Какво ако?… – мисълта, която мина през главата ми, на пръв поглед изглеждаше като глупост. Но и аз не видях други опции.
Без да мисля за нещо по-добро, изтръсках от чантата си развалената риза на Вандерфилд, която все още мъкнех със себе си. Не знам защо но не я бях върнала на сноба. Може би от отношението му към мен, или просто ми беше приятно да докосвам хладната коприна, както кадифената подплата на сакото му.
Не вярвайки, че правя това, което правя, съблякох тясната си блуза, облякох копринена риза и се закопчах. Запретна ръкавите, облякох отгоре новото си сако и го оправих. Деликатната материя на ризата, галеше кожата ми, предизвиквайки настръхване и странна отпадналост. Сякаш отново усещах допира на нечии устни.
Изсумтявайки от глупавите си чувства, завързах златисто-жълтата връзка на академията около врата си. Вместо обичайния кок на тила или скучна плитка, прибрах косата си от двете страни, оставяйки по-голямата част от нея да се спуска по гърба ми. Тогава отново се погледнах в огледалото. – Друга… пораснала. Къде е обичайната Тинка? От огледалото с паякообразната пукнатина ме гледаше красива и леко изненадана студентка от BCA.
Ще се опитам да прекроя старата си риза… – реших и отново докоснах коприната на богаташката ризата. – А днес ще отида така. В крайна сметка под сакото почти не се вижда! А и Вандерфилд така или иначе не ходи на часовете. Той въобще няма да разбере!
– Тина, закъсняваш мила! – Извика чичо ми от коридора. В миг се опомних, излетях от стаята. Леля изплака като ме видя, а чичо се усмихна широко.
– Свети Фердион, да, нашето момиченце е станало истинска красавица! – Изгърмя той. – Не мога да повярвам на очите си!
– И как само ѝ подхожда на формата! Виж само, Руфъс!
– Скъпа, сигурна ли си, че тази пола не е къса?
– В столицата носят по-къси… – засмях се аз. – Само в Котловината се носят с подгъва до петите! Но трябва да бягам сега! – Целунах близките си, наметнах старото си яке, грабнах чантата си, скочих в обувките си и излетях от къщата.
Качих се в обичайният влак, пълен с прозяващи се спътници и стигнах до сградата на ВСА. Първият час бе с Аодхен и, колкото и да е странно, бих казала, че обичах неговия предмет. Вероятно защото разрушението досега ми се отдаваше най-добре. Но професорът не обича закъснелите, а днес за късмет, влакчето ми едва се движеше!
Тъй като нямах време да оставя нещата си в синьото крило, се втурнах направо към аулата направо в якето и шапката си. Изстенах, когато осъзнах, че студентите вече са заели местата си. Звънът на звънеца ме намери в прохода и почти веднага зад мен се чу гласът на Аодхен.
– Тина Адърли… не са ли те учили да сваляш връхните си дрехи на закрито?
Някой от студентите се засмя подигравателно, а друг вече по навик спомена нещо за Котловината, а друг спомена нещо, за шапката с помпон и старите ми ботуши. С крайчеца на окото си забелязах безразличното лице на Вандерфилд и изстинах. – Появи се… като късмет! – Но той сякаш дори не забеляза появата ми. Алисия седеше до него и шепнеше нещо в ухото му, сложила ръка на облеченото му с бяла риза рамо. Вандерфилд си играеше с писалката в ръцете си и незнайно защо се намръщи. А Рийвс ме гледаше втренчено, дори ми стана гадно от погледа му. – Каква гадост. – помислих и в следващия момент се обърнах към професора.
– Моля за извинение, г-н Аодхен! – Възкликнах, опитвайки се да си поема дъх. – Сега ще се съблека! Не успях да ида до стаята си…
– Изобщо не ме интересуват причините ти, Адърли… – каза равнодушно учителят и се насочи към подиума. – Получаваш десет наказателни точки. И ако продължаваш да стоиш като стълб и да ме гледаш, ще станат петнадесет.
– Съжалявам! – Почти изпъшках, без да обръщам внимание на злобните смешки от всички страни. Втурнах се към мястото си, пуснах чантата и свалих шапката си. Свалих якето си, приглади косата си и седнах оглеждайки се объркано. – Защо изведнъж стана толкова тихо?
Всички и от всички страни ме гледаха. И по някаква причина погледите на момичетата бяха недоволни, а момчетата ме зяпаха твърде внимателни. По всичко си личеше че бяха заинтригувани. А Рийвс и изобщо открито се бе втренчи. Честно казано, исках да се скрия под масата или да избягам! Единствено Вандерфилд изглеждаше безразличен. Вярно, че ме погледна само веднъж, но се обърна веднага.
– Кой би си и помислил, че такова нещо се крие под ужасна качулка… – подсвирна някой от задния ред. – Хей… Адърли, какво ще правиш тази вечер скъпа?
– Десет наказателни точки, Уилсън… – осъди мигновено Аодхен смелчагата. – И с вашите академични резултати бих ви посъветвал напълно да забравите за личния си живот. Между другото, говорейки за успеха. Надявам се, че си научил последния урок?
Към лицето на нещастния кавалер полетя нещо наподобяващо на червеникав съсирек, “стихиен опрашител“, както го наричаха. Уилсън не можа да го унищожи навреме и лицето на младежа се покри моментално с жълти израстъци. И бях чувала, че тези подутини и израстъци минават чак след десетия ден и през цялото това време лицето ти ще бъде непоносимо сърбящо и болящо!
Погледнах студента със съчувствие, но нямаше време да се разсейвам. Из аудиторията както нормално полетяха на всички страни опрашители, паяжини, черни мъгли и отровни съсиреци! Аодхен очевидно не беше в добро настроение днес и реши да изчерпи всички запаси от своите камъчета за материализиране и да измъчи студентите до краен предел. Защото професорът не ни даде дори минута почивка! Трескаво повтарях заклинанията за унищожение в главата си, треперейки от страх да не объркам или забравя някое! На два пъти все пак се обърках и почти пропуснах светкавиците, които запалиха някои от кичурите на косата ми. Аз обаче не се оплаках. И както обикновено, най-потърпевши бяха недосегаемите. В тяхната посока магическата гадост летеше с такава скорост, че дори най-талантливите студенти изглеждаха задъхани. Дори Рийвс спря да ме зяпа и скърцайки със зъби от напрежение, отблъскваше атаките на учителя. Магма пропусна паяжината на два пъти и изсъска от болка, докато Алисия удържа ударите, но си личеше, че не ѝ е много лесно.
Единствено Вандерфилд не беше активен. По някаква причина Аодхен го заобикаляше днес. Всички накрая обаче разбраха защо, когато във въздуха се издигна задушлив облак от отровен прах.
– А това е за теб, Аш… – каза Аодхен с любезна убийствена усмивка.
Аудиторията буквално замръзна. Тъмният прах се разлюля, сякаш мислеше, а после се издигна и стремително се спусна полепвайки по тялото на студента. През сивкаво-черния воал успях да видя устните на Аш да се движат, явно докато правеше заклинание. Но нищо не се случи. Задушаващата субстанция като жива покри очите му, проникна в устата и носа му, ослепявайки го и не му позволяваше да диша.
– Pulvisinteritum… – прошепнах. Много студенти скочиха, без да разбират какво се случва. Прахът се сгъсти, фигурата на Вандерфилд беше почти напълно скрита зад облака. Опасното вещество започна да се вкаменява и ако не бъде унищожено веднага, ще притисне жертвата си като в менгеме. Алисия се отдръпна и сложи ръка на устата си, Рийвс гледаше с неразбиране и ужас.
– Какъв е проблема? Защо отровният прах не се разпада? Вандерфилд е объркал заклинанието?
– Pulvisinteritum… – сърцето ми се сви. Да, русото копеле си оставаше пак гадина, но беше непоносимо да го гледам как се задушава. Видях бяло-синьото му лице, широко отворените му зелени очи, стиснатите юмруци. Устните, които се опитваха да кажат нещо и почти черният воал, който го задушава без компромисно. – Говори… Хайде, аристократе, кажи го! Кажи го, бездната те отнесла!
– Pulvisinteritum! – Издиша той, а праха трепна и се разпръсна. В гробно мълчание Аш избърса потта от челото си. Той не погледна никои от студентите, само Аодхен. А професорът се усмихна иронично.
– Двадесет наказателни точки, г-н Вандерфилд… – каза учителят с подигравателна учтивост. – Вие почти се оставихте праха да ви убие. Урокът свърши.
Студентите започнаха да се извървят към вратата. Днес всички бяха мълчаливи, нямаше обичайната разгорещена дискусия или смях. Личеше, че всички бяха шокирани. И най вероятно си мислеха, че щом най-добрият ученик на ВСА почти се задуши в плен на този тъмен прах, тогава какво можеха да очакват останалите? Изглежда, че бъдещите заклинатели днес доста ясно усетиха, че магията не е само дар. Аз на свой ред също грабнах нещата си и тръгнах към изхода. Когато бях на прага да изляза се огледах и видях, Аодхен да говореше нещо на Аш, който слушаше с упорито присвити устни и вирната брадичка. Обичайната маска на ледена арогантност замръзнала на лицето му. И изведнъж, без да обръща внимание на учителя, Вандерфилд обърна глава и се втренчи право в мен, присвивайки очи. От този му поглед усетих тръпки по тялото ми.
Изскочих бързо в коридора и ускорих крачка, като исках да се измъкна колкото се може по-скоро както от аудиторията по разрушаване, така и от всички онези вътре.
* * *
Реших да прекарам обедната си почивка да отработя глобата за насекомите в стаята ми. Надзирателя на синьото крило изцъка с уста, когато ме видя и ме изпрати в склада. В малка стая бяха натъпкани някакви кутии, останки от легла и гардероби, купища стари завеси, кухненски прибори, и всякакви бавно умиращи от старост предмети. Даде ми огромна престилка, ръкавици и кофа с вода и ми каза да избърша пода и да изчистя праха от мебелите.
– Ще се върна след час да проверя! – Ухили се самодоволно пазачът и хвърли поглед към дебелия второкурсник, който явно от доста време се размотаваше из склада. – Ти замръзна ли момче? Хайде, живо… работи, добре ще ти се отрази!
Младежът извъртя очи мъченически, а аз едва потиснах смеха си и се захванах за работа. Неочакваният ми партньор седна на ръба на една кутия и като извади една ябълка от чантата си, започна да я хруска с наслада. Стомахът ми закъркори моментално, сякаш чийзкейковете, които бях ял за закуска се бяха вече изпарили от тялото ми.
– Как се казваш? – Проговори хрупащият дебелак. – Аз съм Тео.
– Тина… – казах, продължавайки да търкам повърхностите.
– Справяш се страхотно, Тина… – въздъхна новият ми познат. – А аз съм напълно непригоден за работа. Не я мога аз тази работа! Не ми върви и това е!
Може би, трябва да ядеш по-малко… – засмях се аз, но му отговорих нещо друго.
– Тук няма нищо сложно в тази работа! Просто води парцал и толкова… виж, твоята половина е лявата, моята е дясната, действай и ще се справим за половин час! – Тео беше видимо разстроен и очевидно идеята ми, не му Харесва.
– Слушай! – отново се обади дебеланкото. – Искаш ли да направиш всичко сама? А аз ще ти платя три суни! Съгласна ли си?
– Ааа, ако имаш пари… тогава защо не си плати глобата в хазната на академията?
– На мен ми сложиха отработка, а не глоба… можеш ли да си представиш? И не може да се плати за това! Пазачът каза, че било полезно за мен.
Мислено се съгласих се с вредния старец. – На дебелака няма да му дойде малко физзарядка с парцал и кофа. Но пък и няколко допълнителни суни няма да са ми излишни. – Така че огледах набързо стаята, преценявайки размерите и се усмихнах.
– Добре, съгласна съм. Но първо парите!
Тео скочи завидно енергично, преброи монетите и ми ги подаде. После се върна отново при кутията си и се намести тежко отгоре ѝ. Когато преминах към лявата половина, дебелият дояде ябълката си и продължи към чийзкейка, след което се настани на близкия провиснал диван, за да подремне. Аз само поклатих глава презрително, докато минавах покрай него. – Но мързелът на Тео работи само за мен, ще свърша със склада и после, за вечеря няма да пия само една вода от чешмата в коридора, а ще си хапна гювеч с месо. Или там с каквото ВCA храни студентите си вечер? Поне един път ще опитам от вечерята! – Очакването и глада ме накараха да се движи с тройна скорост. И когато уреченият час изтече, избутах седящия наблизо Тео и предадох на върналия се пазач направо блестящият склад.
– Значи сте можели… когато пожелаете. – Измърмори одобрително старецът.
– Значи ще мога да платя останалите глоби със пари? – Зарадва се Тео.
– Размечта се май! Ще работиш! – Каза сухо пазачът. – Утре ще изнесем старите боклуци, така че ще ми трябва помощ. – Истински ужас се изписа в кръглите очи на момчето, а аз се изкикотих, махнах с ръка за довиждане и изтичах до тоалетните, за да се освежа.
Суните дрънчаха приятно в джоба ми, а аз направо се пръсках от радост, колко добре се бе получило всичко! – Поработих доста усърдно, сдобих се с парите и сега ме очаква награда. Доди ми се иска да има повече такива мързеливци като Тео! Жалко, че нямам време за обяд… – затова изтичах в магазинчето за хранителни стоки, който беше в близост до трапезарията, и там си купих парче пай със сирене с чай. И още на момента изпих горещата сладка напитка, отхапах половината от пая увит в хартия, а останалото взех със себе си и се втурнах към класа.
Втората половина на деня премина тихо. Учителят по чароит дори ме похвали, като отбеляза вродения ми слух и способност за мъртвия език. Аз направо разцъфнах от похвалите, беше неочаквано и приятно. – У момичето от Котловината се намери и вроден слух за заклинанията. Виж ти! – Усмихнах се приятно
И изглежда повечето първокурсници мислеха същото. По навик някой се пошегува с мен, но вече бе някак вяло и никой не му обърна внимание. Очевидно появата ми в академията преставаше да бъде новина и студентите започваха да свикват с мен. Или може би новата униформа ме бе направила равна с останалите.
След часа изтичах до кулата на икономката. Тук винаги беше тихо и спокойно, а от прозореца се откриваше гледка към парка и сините върхове на Хребета. Разположих се на широкия перваз на един от прозорците. Извадих увитото в хартия половин парче пай със сирене, изядох го бавно и блажено, след което отворих учебника си и се потопих в изучаването на материала.
В часовете по хронология и материализацията Вандерфилд го нямаше, тези предмети се посещаваха само от първокурсници. По едно време сама се усетих , че постоянно си връщам мислите към това, което се бе случило сутринта. – Ами ако Аш не беше развалил магия в последния момент? Защо не се получи от първия път? И защо Аодхен просто мълчаливо гледаше и не правеше нищо?! Какво става с Аш? Виждала съм му бележника! Вандерфилд без преувеличение е най-способният студент на академията, той има черен сектор, който му позволяваше да разпръсне черния прах без никакви проблеми! Какво по дяволите точно се случва? И защо не ме напускат тези мисли?
– А, ето те… – изтръгна ме от мислите ми мъжки глас. Вдигнах очи и погледнах към по-големия ученик, който стоеше до мен. Беше Еди Фарел.
– Какво искаш? – Попитах грубо, надявайки се, че младежът ще отстъпи.
– Донесох ти нещо, Адърли… – каза Еди с непонятна интонация. – Дръж… – и на страниците на учебника ми легна малък златен медальон. Тънката му усукана верижка блестеше невероятно, а в центъра на украшението сияеше като синя сълза едно камъче.
– Това е лазурит… – обясни ми озадачено Еди. И добави, като видя, че все още мигам с мигли, без да разбирам. – Истински скъпоценен камък, Адърли. Скъп! Ясно ли ти е?
– Не… – измучах аз без да разбирам какво се случва.
– Това е за теб. Подарък… – Еди се намръщи, сякаш моята глупост го изнерви много, а скулите на му поруменяха. – Ела днес… в стая осемнадесет.
– Какво?! – Едва осмислила думите му, захвърлих медальона по посока на нахалната му физиономия. А той се засуети размахвайки с ръце и едва успя да го хване. – Изчезни от погледа ми! И не смей да се доближаваш до мен, разбираш ли?!
– Какво ти става? – Изненада се старшият ученик. – Аз идвам с добри намерения! Дори ти купих подарък! Сам го избирах!
– Ами тогава, сам и си го носи! – Излаях аз. Виж ти, каква чест! Той ми бил купил подарък! – Изведнъж ми стана смешно. – Рийвс ми предложи месечна издръжка, а този само с еднократен подарък иска да мине! – Не ме доближавай повече! Иначе ще кажа на всички, че ти… си се опитал да ме целунеш! За вас недосегаемите това е позор!
– Ненормалница! – Еди изглеждаше доста обиден. – Та ти… трябва да се гордееш, че ти обърнах внимание! Ти си просто една просякиня!
– Леле, гордея се! Почти да се пръсна от гордост! – Скочих от перваза на прозореца и смъкнах полата си. Младежът преглътна, загледан в краката ми обути във фините чорапи.
– Ще ти купя още неща… – прошепна той, оглеждайки се крадешком наоколо, за да се увери, че няма да бъдем подслушани. – Гривна… и пръстен. Искаш ли?
– Годежен? – Примижах ухилена аз. – Решил си да ми предложиш брак ли?
– Ти болна ли си? – Еди се отдръпна. – Коя си ти, а кой съм аз…
– Тогава остави бижутата за приятелката си. Чух, че си с Шарлот Литъл… Мисля, че ще се зарадва много да чуе, че правиш подаръци на просякинята от Котловината!
Помахвайки с ръка на намръщения “Дон Жуан“, аз гордо тръгнах към стълбите и полетях надолу като птица. – Какво са ми се лепнали тези гадове? Първо Рийвс, сега и това лайно… – поклатих глава от възмущение и се присъединих към тълпата студенти. Едва след известно време разбрах, че нещо не е наред.
Студентите ме гледаха но не като преди, беше някак по различен начин. Преди ме гледаха винаги с насмешка или презрение. А сега забелязах твърде много заинтересовани мъжки очи, дори няколко от обикновените студенти се опитаха да се запознаят с мен. Изглежда, че си бе струвало да облека униформа, изглежда за тях вече не бях чучелото от Котловината. За един ден бях станала момиче, с което не е срамно да се говори и дори ми се усмихваха! И трябва да призная, че ми харесва! Формата ме беше направила равна с останалите и магически ми позволи да стана част от BCA.
– Тина… прекрасна си! – Възкликна Шели, когато ме видя в коридора. Усмихнах ѝ се топло. Харесваше ми веселата близначка и спречкването със сестрите ме бе разстроило. За щастие те спряха да питат за нивото на потенциала ми.
– Ние пропуснахме часа на Аодхен, представяш ли си? Успахме се! Ох какво ще стане сега! Дали ще ни наложат глоби!
– Да се надяваме не… – съчувствах ѝ аз. – Днес не беше в добро настроение, между другото.
– Аодхен никога не е в добро настроение… – каза Шели доста тъжно. – Страх ме е от него! Дори не можете да си представите как! А и унищожението не ми се отдава, Брин казва, че е защото съм била твърде мила! Ааа, да… Вандерфилд те търсеше!
– Търсил ме е? – По гърбът ми пробягаха тръпки. В този момент две момчета със зелени връзки спряха наблизо и ни се усмихнаха.
– Момичета, гледахте ли вече новата постановка, голяма лудница, нали?
Шели им отговори нещо, но аз обърнах глава, без да чуя чуруликането й. И точно тогава се натъкнах на ледения поглед на зелените очи. Аш стоеше до стената и гледаше както обичайно с присъщата му арогантност. И също ми се стори, че е ядосан. А аз бях с неговата риза, която съвсем бях забравила! В същия момент сякаш ме обзе студена вълна. Потрепнах, мислейки как да избягам незабелязано. Вандерфилд присви очи, сякаш усещайки това и без да каже нищо, само кимна към коридора.
Погледнах с надежда към Шели и момчетата, които вече флиртуваха с червенокосата и ме гледаха накриво за това, че не им обръщах внимание. – Може би ще избягам и те ще ме покрият… – погледнах Вандерфилд с крайчеца на окото си, а в погледа му ясно се четеше – “ти само опитай“.
Забранявайки си да треперя, се приближих към него. – Всъщност, от какво толкова ме е страх? Е, все пак няма да ме изяде! Има много хора наоколо! – Последвах по петите наследника на династията и завих зад ъгъла след него, след още няколко завоя забелязах, че с Аш стигнахме близо до „моята“ стая. Отвори ми подигравателно вратата и изчака да вляза. Дори нямах време да се изненадам, че снобът ме беше довел точно в тази стая. Вратата се хлопна зад мен глухо.
Завъртях се толкова рязко, че чак се олюлях и за малко да загубя равновесие. Зелените очи на Аш се присвиха. Усетих отново мрака и гнева в него, точно както в нощта, когато се бе напил. Но с разликата, че днес наследникът беше трезвен. Изглеждаше все едно той щеше да отприщи целия този гняв върху мен.
– Какво ти се случи в часа по разрушение? – Запалих аз, опитвайки се да превключа Вандерфилд. – Защо първото ти заклинание не проработи?
– Защо да обсъждам това с теб, слугиньо? – Каза той подигравателно.
– А защо не? Едва ли е възможно да обсъдиш това с твоите неприкосновени приятели. Те са просто пълни сноби!
– А смяташ ли, че някаква си просякиня от Котловината е по-добър събеседник?
– Поне съм честна… – вдигнах рамене.
– Честна? – Той се засмя тихо. – Нищо не си разбрала… глупачке. Просто се забавлявах в часа по разрушение.
– Та ти почти се задуши… – казах упорито аз. – И не можа да унищожиш праха.
– Мога да правя каквото си поискам!
По дяволите… просто исках да успокоя Аш, явно сбърках с избора на тема за разговор! Защото той просто побесня. – Вдигнах ръце в знак на примирение.
– Добре, добре… просто питах!
– Задръж тези въпроси за себе си!
– Опитвам се да говоря с теб! Просто да поговорим… нормално! Поддържайки… добрият тон! Защо трябва да си крещим?
– Добър тон? – Той се приближи към мен, принуждавайки ме да се отдръпна. – Добър тон… знаеш ли къде можеш да набуташ, твоя неутралитет? В кръглият ти задник, който толкова добре въртиш наоколо!
– Мислех, че аристократите не говорят такива цинизми.
– Аристократите правят каквото искат и когато си поискат. Ясно ли ти е?
Ясно е, какво не ясно може да има… с две дими, всички сте гадове и копелета, преведено на човешки език.
– Защо ме извика?
– Излиза, че си не само лъжкиня, но и крадла? – Провлачи Вандерфилд.
– Нито съм излъгала, още по малко откраднала!
– Какво говориш, слугиньо… – злобна подигравка се появи на лицето му. – Това нещо твое ли е? – Той кимна към леко отвореното деколте на сакото ми. Аз изстинах.
Риза… о господи. Какво сега да обяснявам! Кой дявол ме накара да я облека?
– Слушай, това е… просто недоразумение. – Облизах сухите си устни. – Ъъъ… аз случайно!
– Случайно носиш нещо, което не ти принадлежи? – Той повдигна подигравателно русите си вежди. – И колко често ти се случват тези… случайности?
– Слушай, нямах никакви лоши намерения! А и ще я върна тази риза! Ще я изпера… ще я изгладя и ще я върна! Взех я, защото исках да премахна петното! В крайна сметка ти сам си си виновен, че се появи това петно!
– Явно в часът по унищожение си опърли не само косата, но и мозъка? – Пошегува се грубиянски Аш, а аз се изненадах, че той дори бе видял светкавицата, която обгори косата ми.
– Да! – Докоснах опърления кичур. – Но това си е по твоя вина! Мислих много, твоята риза е изработена от известната ЕкленаВирда, дрехите ѝ са омагьосани! Също както и ютията ти! Така че, ти си бил този, който… е направил някакво заклинаниице, за да се развалят нещата! За да се заяждаш с мен!
– Не… те се развалиха, защото ти си некадърница!
– Не може да се изгори риза на Еклена! – Излаях аз. – Нима ти не знаеш? – И от изненадата, която се изписа на лицето му, разбрах, че наистина не е знаел.
– Икономката ни купува нещата ми… – мрачно каза Аш. – И нямам ни най-малка представа откъде ги взема! А и честно казано, изобщо не ме интересува това!
Да добре… разбира се! За малко да забравя… това, което за мен е невероятно и недостижимо, за този рус сноб е просто ежедневие! Той не мисли за такива дреболии като появата на ризи или панталони в гардероба си!
– А ти трябва да си луда, ако мислиш, че ще пропилея времето и магията си за някакво петно! И то точно за да те дразня… разбра ли, слугиньо? Аз дори не те забелязвам.
– Да… но явно забеляза, че нося твоята риза… – казах тихо.
– Естествено… ти толкова се пъчиш и показваш прелестите си, че трябва да съм сляп, за да не забележа! – Вандерфилд почти изръмжа.
– Нищо не съм показвала! – Изсъсках аз злобно. – Ти… как смееш!
– Как смея… аз! Явно ти си тази която е решила да припечели малко пари с външността си?
– Я… да ходиш на… – Не можах да устоя. – Ти захвърли тази риза! Намерих я под леглото ти!
– А… може би ми харесва да е там?
– Така ли… на, задави се с ризата си! – Дръпнах сакото си, разкопчах коланчето си и издърпах бялата коприна от колана на полата си. След това започнах нервно да разкопчавам копчетата ѝ. Когато дойдох на себе си. – Какво правиш по дяволите, Тина? Свети праведници! Защо винаги в присъствието на това русо копеле правя постоянно някакви глупости!
– Еее… защо спря, слугиньо? – Гласът на Аш отново беше стегнат, обгръщащ и намекващ. – Продължавай.
– Обърни се…
– Дори и не мисля да го правя.
– Да, за да кажеш пак, че всичко не е било истинско, нали? – Казах тихо, а Вандерфилд трепна.
– Няма да те докосна отново. Събличай се и стига си дрънкала. Не се ласкай излишно.
– Тук се ласкаеш само ти… Вандерфилд.
– Не, слугиньо. Много добре помня как пъхна езика си в устата ми. Искаш ли още… какво ще кажеш?
– Да, мога ли да забравя… почти повърнах от погнуса! – Аш се засмя тихо.
– Каква подла лъжкиня си… наистина явно говорят истината, че в Котловината живеят само боклуци. Искаш да те върна на масата и да те опипам ли… или може би искаш нещо повече?
– Да, искам… да се провалиш в бездната дано! Толкова много исках да те целуна, че все още чувствам отвращението!
– Беше просто едно заклинание! – Изръмжа Вандерфилд. – Заклинание… разбираш ли? Нищо повече…
Гледахме се един друг, дишайки тежко. Мислите се разбъркваха в главата ми. Емоциите, бяха твърде много. – И не знайно защо основното ми желание бе да видя как презрителната маска на арогантност пада от красивото му лице.
– Аодхен ти даде десет наказателни точки… – каза Аш, усмихвайки се лукаво. – Едва ли имаш суни, които да внесеш в хазната. Затова нека да проверим кой от двама ни тук, лъже… слугиньо. Ще ти платя десет суни за една малка игричка. Всеки един от нас ще се редува да съблича по една своята дреха. И да видим кой ще се подаде… обзалагам се, че аз няма да те докосна пръв. А ти ще докоснеш мен.
Хвърлих бърз поглед на облеклото на Вандерфилд. И веднага съобразих, че имам доста повече дрехи върху себе си! – И той също го знае. Каква е уловката? Защо да плаща, ако знаете, че ще загуби?
– Добре… двадесет… – въздъхна предизвикателно Аш. – Става ли? Изчисли ли вече всичко? Знаеш че дори не рискуваш нищо, слугиньо. Или може би те е страх, че няма да се сдържиш и ще се нахвърлиш върху ми с целувки, когато си съблека ризата? – Усмихна се той подигравателно, а аз стиснах юмруци.
– Ти няма да се сдържиш!
– Значи си съгласна? – Натякващият му глас се прокрадна в съзнанието ми като змия.
– Петдесет… – изтърсих злобно аз, а Вандерфилд се изкиска иронично.
– Така и предполагах… момиченцата от Котловината не пропускат шанс да препечелят, нали? Добре… ако загубя, ще ти дам сто суни, сега веднага. Но ако спреш или се откажеш, или ме докоснеш първа… Ще изпълниш едно мое желание. – Главата ми в миг се завъртя.
Какво правя, по дяволите? За какво? И защо подигравката на лицето му ме вбесява толкова много, чак до конвулсии? Искам да го ударя… или… или да изтрия тази гадната усмивчица по друг начин. Защо зад презрението ми се крие глад. Същият този глад, както онази вечер в работилницата, когато Аш ме целуна. Виждам го… чувствам го…
Отметнах глава и развързах връзката си, и я оставих на ръба на масата. Вандерфилд присви очи и свали сакото си. Последва сакото ми върху шала. Той свали ризата си и небрежно я захвърли. Аз замръзнах за момент, гледайки красивия му леко загорял торс, слаб, но с очертани мускули, с красива и широка линия на раменете, силни ръце, напрегнат релефен корем. А кожата му сякаш бе леко погалена от слънцето.
Ясно защо има толкова много почитателки тази гад!
– Мм, готов ли си вече да загубиш, слугиньо? – Зелените му очи блестяха от трескаво зло вълнение.
Ритнах с крака си, изритвайки лявата си обувка. Вандерфилд отстрани дясната. Последва моята дясна и неговата лява. Мъжки чорапи полетяха върху купчината дрехи, аз събух също моите чорапи, които той погледна жадно.
Забелязах че вълнението в очите му беше заменено от нещо друго. По-опасно, и тъмно като мразовита нощ върху леда. Стояхме твърде близо един до друг и се гледахме внимателно. Аш все още имаше панталони. А аз все още бях с полата, ризата и бельото си. Ухилен, Вандерфилд свали ръкавицата от ръка си и я захвърли настани.
Погледнах надолу. – Какви други дрехи, мога да се простя? – След като обмислих възможностите, дръпнах закопчалката на полата си. Вандерфилд си пое дълбоко въздух, а на слепоочието му лудо затуптя вена, мускулите му се напрегнаха, очертавайки още по-ясно релефното му тяло. Опитваше се да се овладее, но видях трепета в очите му. Аз исках да се скрия от този поглед. Или да сваля всичко от себе си, веднага.
Полата ми падна на пода в краката ми с шумолене. Неловко я прекрачих и придърпах дългата мъжка риза върху ми, в опит да скрия тялото си. Без да откъсва очи от лицето ми, Аш свали панталоните си. Аз облизах устни, забранявайки си да поглеждам надолу. – Не… няма да гледам. За нищо на света! Дали има… бельо там? Трябва да има! Господи…
– Виж се само… как гледаш, слугиньо… харесваш ли ме? – Гласът му бе толкова дрезгав, че чак драскаше кожата ми. Устните ми пресъхнаха и исках да ги овлажня. Но се сдържах
– Изобщо, не… – господи… всичко това отиде твърде далеч. Чувствах злата обида и желанието да му докаже нещо… да разбия високомерието му. А къде е сега арогантността ти? Усещах как Вандерфилд ме облизваше с очи. Разкъсваше коприната от тялото ми… Хапеше ме и стискаше… засега само с мисълта си.
– Лъжеш…
Изведнъж, направих крачка назад в безславен опит за бягство. – Но от какво? От когото? От него ли? От себе си? – Направих още една стъпка. Дъските на пода щипеха хладно босите ми крака. И още една стъпка, докато опрях в стената зад мен.
Вандерфилд постави дланите си от двете страни на главата ми. Очите ни се срещнаха, а леката му, почти незабележима миризма ме обгръщаше и опияняваше. Отворих уста, опитвайки се да поема дълбоко от аромата му. – Аш направо изглежда… как само изглежда той! Отново съм на дъното на реката, давя се, но този път ми харесва… Защото знам, че той е толкова близо… усещам го, жадувам го.
Той все още беше с бельо, но това не скриваше очевидното желание на Аш. Между нас разстоянието бе колкото длан. Все още без докосване… Все още не… и въздухът не ми достига. Глупава зла игра, която не мога да спечеля.
– Да продължавам ли? – Той докосна яката на ризата ми с върха на пръста си. – И това също е моето нещо, слугиньо. Свали го…
И да остана пред този, само по едно бельо?
– Достатъчно! – Думата се изтръгна от устните ми и видях как очите на Аш блеснаха. Вандерфилд наклони глава към мен и сухите му устни докоснаха слепоочието ми.
– Ти загуби…
Обърна се, отдалечих се и започна да се облича. Аз треперех до стената, едва разбирайки какво се бе случило току-що. – Къде се дяна разумната Тина? Или поне малко по- разумната… беше останала само първичната Тина! Явно другата бе оставила ума си на дъното на замръзналата река! – Без да се обръща, Вандерфилд вдигна ръкавицата си от пода и я сложи.
– Между другото, ти беше права, аз просто бях изхвърлил тази риза. – И без да се обръща бързо си тръгна. А аз в същият миг се събудих.
Свети Фердион, определено съм си загубил ума! Стоя почти гола в някаква аула! Ами ако някой влезе? Вярно, никога не съм виждала никого тук и солидния слой прах по масите говореше, че стаята наистина е изоставена, но все пак…
Втурнах се към нещата си, навлякох ги набързо. – Какво правя, господи? Какво всъщност се случва с мен? Ту съм му ядосана, ту се държа глупаво… и защо въобще се опитвам да докажа нещо на Вандерфилд? Какво значение има какво мисли проклетият сноб за мен? Но… защо думите и действията му са толкова обидни? Дано се задави с мнението си!
– И да… ще нося тази риза… – прошепнах яростно аз. – Ще я нося!
Назад към част 14 Напред към част 16
