Глава 13
Добрах се до кулата на библиотеката, почти не виждайки нищо в тъмнината наоколо. Помолих пазача да ме пусне и се настани в един ъгъл зад полиците. Обаче знанията не искаха да бъдат усвоявани, сцената от стаята на Вандерфилд изникваше пред очите ми отново и отново. – Мрак, вкус на череши, мимолетна ласка и грубост, която не бе предназначена за мен. – Всичко това беше особено смущаващо и изнервящо, и не ми даваше мира, за да се съсредоточа върху уроците. И още повече се ядосах на себе си, когато видях Ари на съседната маса и се насочих към нея. Не трябваше да отделям време за глупави неща, защото то ми беше толкова малко, но не можах да овладея собственото си любопитство и тихо седнах до момичето.
Студентката ме погледна изненадано, но приятелски. А аз бързо съставих портрет на Ари в главата си. Беше облечена просто, училищната униформа бе еднаква за всички, но момичетата от богати семейства украсяват блузите с воали, дантели, брошки и златни бродерии. Имат скъпи обувки и фиби, а чантите им са подсилени със заклинания и намаляват тежестта на тежките учебници. Богатството винаги си личеше. Ари седеше пред мен в обикновена памучна блуза, без бижута, освен малките камъчета на обиците си. Отделно момичето беше малко грозновато, беше дребничка, със заострен нос, с тънка шарена коса, сплетена на тъничка плитка. Очевидно беше, че Ари не принадлежи към семействата на богатите и затова около нея дишах по-свободно.
– Здравей… – опитах се да бъда най-приятелски настроена. – Аз съм съквартирантката на Шели и Брин…
– Новото момиче от Котловината… да, знам… – засмя се Ари, но без злоба. И тя кимна към учебника в ръцете ми. – Объркала си се в основите на материализацията ли?
– Да, тоест не… – въздъхнах аз. – Исках да те попитам за… Вандерфилд. – Ари моментално се напрегна. Погледът ѝ се промени мигновено от любопитен към ревнив.
– А ти какво… имаш в предвид? Не се и опитвай, той е с Лиса. Няма да те огрее. Никой няма да го огрее.
– Да, знам… аз и не се опитвам! Бог ме опазил, и свети Фердион… а и аз си имам годеник!
– Годеник?
– Да! – Измрънках аз, осъзнавайки, че трябва да спася положението, за да не бъда веднага записана в клуба на почитателите на божествения Аш! – Моят годеник също е от Котловината. Името му е Иън! И се обичаме! Истински! Ще имаме лятна сватба! А аз просто мия подовете във Вандерфилд, той дори не ме забелязва… чистя и нищо повече!
– Е, тогава, добре… – отстъпи момичето. – Какво искаше да попиташ?
– Стана ми любопитно, затова реших да разбера… – казах аз, понижавайки гласа си до заговорнически шепот. – Защо носи ръкавица на едната си ръка? – Ари се огледа също, въпреки че никой не се интересуваше от двете шепнещи студентки. Само пазачът погледна изпод сивите си вежди и продължи по пътеката.
– Има белези. Страховити… – тихо каза Ари. – След едно състезание. Единственото, което е загубил. И най-важното, за съжаление. Говореше се, че той ще загуби ръката си, но бе спасен по чудо. Самият кралски лекар му зашил и събрал ръката.
– Как се е случило това?
– Аш си бил поставил предпазен щит, но бил твърде слаб. Сякаш не преценил добре резерва си, въпреки че всеки знае, че той има черен сектор… но щитът се оказал твърде тънък. И страшния аспид си проправил път.
– Аспид? – повторих с ужас аз, а пред очите ми изникна образ на ужасно създание, едно от най-ужасните в Кралството. Тясно котешко тяло с изпъкнали ребра и шипове, змийска глава с неземни очи, две жълти без зеница и едно черно в средата на челото, уста с раздвоен език и отровни зъби. Два чифта крака с нокти, опашка с жило и ципести крила. Черният аспид не беше най-големият хищник, но със сигурност най-хитрият и опасен. Казват, че той може да оцелее навсякъде, на земята, под земята, във въздуха, в планините, при ледниците и дори в пясъците на гореща пустиня. Това същество е почти невъзможно за убиване! Изследователите дори твърдят, че тези хищници имат особен ум, който е непонятен за човека, хитър и опасен. – И с този летящ ужасен звяр се е борил Аш Вандерфилд?
– Да… Аш забил ръка в муцуната му, представяш ли си? Ударил го с юмрук! А това е цялото в зъби и шипове, направо като месомелачка… а след това с крак… опитал се да се пребори. След това му приложил заклинания, но за малко да го убие. Съживявали са го няколко минути… за късмет останал жив и останал цял. Знаеш, че нараняванията от аспиди не се лекуват, нали? Никакви магии не могат да ги излекуват или намалят… белезите си остават за цял живот.
– Но какво е правил той… – Ари погледна укорително, а аз сниших глас. – В близост до аспида ли?!
– Това е бил изборът му. – Аз се опулих. – Е, какво гледаш така? Не знаеш ли? Вандерфилд е студент шеста година, в началото на годината всички момчета от неговата специализация преминават селекцията! Всеки си избира едно от дивите същества от Хребетите и се обучава с него в продължение на една година, до финалния изпит.
— Но защо избра аспид?
– Вандерфилдови винаги избират него… – стисна устни Ари. – Всички мъже от неговата династия са го направили. Колкото по-опасно и по-умно е съществото, толкова повече точки получава възпитаникът. Само от Вандерфилд тренират с аспиди, това е негласно правило. Това не е просто чест, това е като знак за принадлежност, разбираш ли? Семейство, династия, потомци на основателите… дори на герба на Вандерфилд има аспид. Крилат и озъбен. А Аш… говорят, че баща му бил бесен направо… – момичето замълча и се намръщи.
Оказва се, че Вандерфилд си го е получил страхотно…
– И сега какво?
– Аш ще има още един опит. Преди нощта на хилядата свещи. Това е просто… ръката му е зараснала вече, но белезите… забраниха му да избира аспид. Защото ездачите трябва да използват еднакво и двете си ръце. – Аз гледах с празен поглед лавиците с книги но сякаш не ги виждах.
– Но на Аш не му пука за тази забрана… – изкиска се Ари. – На последното състезание все пак летеше най-добре! И беше поставил такива щитове, че публиката просто полудя от възторг!
– Тоест на състезанията също и летят? – Бях изумена.
– Да, естествено! На виверни. Тези зверове са отгледани и опитомени, със сигурност не като дивите обитатели на Хребета. Но иди се опитай да ги задържиш, да видиш! Да, а и те атакуват от всички страни! И Аш ги победи! – Каза го тя с такава гордост, сякаш лично бе победила всички врагове, разрязвайки небето на дългоопашато, зъбато същество.
– Добре си разговарям с теб тук, но трябва да уча… – измърмори Ари.
– Чакай… – изправих се объркано. – От колко време Вандерфилд е с Алисия?
– Дори не си го и помисляй… – въздъхна Ари. – Те са сгодени от раждането си. Това е династичен брак, и двамата са в черния сектор на магическият потенциал, и имат чистата кръв на основателите. Освен това изглеждат толкова добре заедно… толкова са красиви. – Аз измърморих нещо неразбираемо.
– Добре… това е за сега… хайде върви, нямам повече време. – Махна с ръка Ари.
– А кога се е провел този избор? Така де… кога Вандерфилд получил раните си?
– В началото на октомври… – измърмори момичето, отваряйки учебника си. – В нощта на пети октомври, за да бъдем точни. Подборът винаги се провежда през нощта, това са правилата.
Върнах се на бюрото си с вцепенени крака и също отворих учебника. Но не виждях нито ред от написаното. – Оказва се, че русото копеле е пострадало от срещата ни. Все пак на 5 октомври беше, когато ме бутна от моста и пропаднах през леда. Е… сега вече знам, за къде Аш Вандерфилд е бързал толкова много.
* * *
На следващия ден Вандерфилд се появи в часа по разрушаване на магии. Замръзнах, когато го видях. Но лицето на Аш беше безразлично, дрехите му бяха безупречни и нищо във външния му вид не приличаше на онзи разрошен и пиян тип, който ме притисна до стената предишния ден и прошепна, “целуни ме отново…“
Впрочем това той го прошепна не на мен…
До русото влечуго бе Алисия, от другата му страна, Рийвс и Еди. Зад тях беше Магма и още няколко от по големите студенти, чиито имена не знаех. И никой не смееше да седне на празните места около тях.
Извърнах се от компанията на недосегаемите и се опитах да се съсредоточа върху урока. Защото днес Аодхен се беше разлютил, сякаш беше скъсал веригите. Отровни паяжини, жилещи снаряди и малки, но опасни светкавици хвърчаха навсякъде из аудиторията, оставяйки следи по дрехите на ужасените студенти. В основни линии само компанията, която се опитах да не поглеждам, успя да се измъкне невредима. Вандерфилд унищожаваше всички атаки на учителя с лекота, той произнасяше заклинанията ясно, без да се замисля и обърква. Трябва да призная, че нощните му забавления не влияеха на способностите му. Рийвс сбърка няколко пъти и си спечели няколко мълнии, Магма едва се пребори с една паяжина. Алисия развали магия с любезна усмивка, което доста ме ядоса, а вероятно и Аодхен. Учителят не се занимаваше днес със задните редове, включително и с мен, но ние не губихме бдителност, за всеки случай .
Накрая студентите изпълзяха от аудиторията целите подгизнали, както след дълго и изтощително бягане. На много косите им бяха настръхнали, дрехите им миришеха на изгоряло и пепел. Но това не притесни никого, напротив, всички оживено обсъждаха кой бе успял да се пребори и кой бе сгафил днес. Групата на неприкосновените, излезе първа от стаята.
Погледнах след тях и веднага обърнах глава, когато срещнах отвратителния поглед на Алисия. Неприятна тръпка пробяга по кожата ми, но и не очаквах друго от нея. В следващия момент тя се обърна към Аш и сложи ръка на лакътя му. А Вандерфилд не погледна към мен нито за миг.
* * *
Момичето с панделката отново ми донесе ключът за стаята на Вандерфилд.
– Аш ми нареди да ти предам да изчистиш… – ми каза тя, хващайки ме в коридора между часовете.
Премълчах факта, че Вандерфилд можеше сам да ми даде този проклет ключ. Все пак се видяхме няколко пъти по коридорите на академията. Но изглежда снобът не желаеше да говори с мен и още по малко да се доближава до мен. – Но така май бе по добре… по лесно!
За щастие, когато отидох, собственикът не беше в стаята и въпреки внушителната бъркотия и погром, който бе оставил, успях да се оправя доста бързо. Измих пода, обрах праха, изхвърлих боклука. С гримаса на отвращение покрих и оправих леглото с чисто бельо, опитвайки се да не мисля за това какво ли се бе случило върху него след като напуснах стаята снощи. – Господи, династически брак! Вандерфилд и Хилшърс! Две от най-могъщите семейства в кралството. Не е ли жалко, че децата им от рождение са с предрешени съдби, родени един за друг. Верно, Аш и Алисия като цяло не гледам да са против това състояние.
– Имам нещо за теб скъпи! – Имитирах аз с подъл глас, русокосата Лиса, захвърляйки с яростно една от възглавниците на леглото. – Каква гадост!
Отново бяха струпани на масата цяла купчина учебници и тетрадки. Любопитно отворих една от тетрадките. Оказа се, че русото влечуго има много красив почерк. С гладко подравнени букви, заострени в краищата, с лек калиграфски наклон и красиви опашчици в краищата. Моите тетрадки можеха да се сравнят с драсканиците на малко детето, а в почеркът на Вандерфилд спокойно можеш да се влюбиш. А когато надникнах в бележника му с оценките, направо почервенях от завист. Беше пълен с недостижимо високи оценки! Намръщена, оставих бележника му настрана и взех тлъстият талмуд [Талмуд – Религиозното значение на думата е, сборник от догматически, религиозно-етически и правни предписания на юдаизма, основаващи се върху тълкования от библията. В тази книга думата е използвана за означаване на магически книги и сборници.] с черна обложка. Книгата въобще не приличаше на учебник, нито на никоя друга книга, която бях виждала до сега. Предположих, че студентите от горните курсове вероятно работят с допълнителна литература. Прокарах палец по грубите релефни букви на корицата и направо настръхнах. От старинните орнаменти по корицата сякаш лъхаше хлад.
“Откровение П.Ф.“, пишеше на корицата като заглавие.
Направо замръзнах на мястото си и не можех да повярвам на очите си. – Стига бе… това не може да бъде! Това да не би да е свещената книга, написана от великия мислител Фердион? Първото му съчинение? Доколкото си спомням от лекцията „Откровение“ е било унищожено и чак след смъртта на великия заклинател било пренаписано по памет от неговите студенти. И всички написани екземпляри били омагьосани против унищожение и тлен. А и съм чувала, някои да казва, че според легендата „Откровение“ може да бъде прочетено само от хора с чисто сърце и мисъл. Дали наистина е оригинала, или държа в ръцете си някое от копията на този известен ръкопис? Дори и да е пресъздадено копие направо от него лъха мистичност! Мога дори да погледна вътре? Да се докосна до великото? Да почувствам необятното? – Без да дишам и предвкусвайки напиращият възторг, бавно обърнах корицата. Погледнах първата страница, после втората, третата. Разлистих няколко наведнъж и възторгът ми изчезна и се замени от разочарование. Въздъхнах тъжно, защото нищо не разбирах. „Откровение“ Фердион бе написал на чароит, които беше мъртъв език. От който до наши дни единствено бяха останали низове от заклинателни думи. Някои считаха, че в древните книги може да се намерят варианти на все още неизвестни и мощни думи и мисли, които можели да изменят нашия свят. И колкото и да е странно, все още никои друг не бе създал нови заклинания, единствените, които действаха бяха създадените от Фердион. Затова и той се почиташе като Великият Създател.
Но даже и да имаше в “Откровение“, някакви отговори и тайни, аз не бих моглa да ги разбера. Но изглежда Аш е ot хора, които могат да четат тази книга… – забелязах между страниците ѝ бял лист от тетрадка. Ръката ми потрепна, докато го обръщах. Черните щрихи на рисунката в миг оживяха пред смаяните ми очи. Река покрита с лед, върху, която се извиваше гърбав мост, огромна кръгла луна и резки щрихи на тънък силует, застинал на самият край. В този момент сякаш нещо стегна в ледена хватка гърлото ми и аз затворих книгата. – Но защо Вандерфилд е нарисувал това?
Аз се намръщих и настроението ми рязко се развали. Положих талмуда на мястото му. – Какви ги вършиш Тина, съсредоточи се… трябва да завършиш почистването и да си тръгнеш. Преди собственика да се е върнал… а не да стоиш тук и да разглеждаш неговите рисунки. Ако те хване сноба да правиш това… неприятности са ти в кърпа вързани. И ти и без това си ги имаш в излишък.
Излязох от стаята със смесени чувства. Рисунката на листа прекалено силно ми напомни за това, което се опитвах да забравя.
* * *
Най-голямата радост от втората седмица на обучението ми беше получаването на платовете за ушиването на униформата ми. Когато икономката, ми даде материалите, ги взех и понесох, подскачаща от радост към стаята ми, направо не бях на себе си от щастие! – Чакам с нетърпение, почивните дни, за се върна у дома и да си ушия униформа, с нищо по-лоша от тези които носят Магма или самата Лиса! А може би и по-добра дори! И най-накрая да престана да бродя из академията, като просяк, и да прекратят всички да ме сочат с пръсти, и зад гърба ми да ме наричат плашилото от Котловината! Най-накрая ще стана като всички останали. Или поне като почти всички! – От радост се носех, без въобще да разбирам накъде и без да следя за някакви препятствия! И естествено, налетях на някой!
Рулото с плата падна на една страна, а аз на другата. Почти паднах, защото нечий силни ръце ме сграбчиха.
– За къде толкова бързаш, Адърли? Може би за мен? – Провлачи подигравателно Рийвс. Аз скочих и се намръщих, младежът не махна ръцете си от мен и продължи да ме държи за лактите, дърпайки ме към себе си.
– Мечтай си… – измърморих. – И… пусни ме…
– Отровният бодлив трън… Адърли. – Изкиска се още по-широко студентът. – Винаги ли си толкова зла?
– За теб… винаги! – Извиках, оглеждайки се наоколо. Но за съжаление коридорът беше пуст. Къде са всички тези тълпи от студенти, когато са толкова необходими? Нито душа чак до галерията! Все пак, икономката беше в горната част на далечното крило и тази част от сградата беше рядко посещавана. Интересно какво ли е забравил Рийвс тук. Всъщност… не, изобщо не ме интересува!
– Ооо… каква злоба… – продължи да се хили той. – Явно си такава. А аз съм толкова добър с теб… въпреки, че си проста подо-миячка… забележи!
– Вече видях твоята “доброта“. – Изсъсках аз. – Пусни ме или ще крещя!
– Крещи де… – засмя се той. – Момиченцето от Котловината явно още не знае за заклинанията, за унищожаване на звуци. А аз знам… така че крещи колкото си щеш, Адърли, разрешавам ти… – ухили се противно гадното влечуго. А аз отворих устата си, но после веднага я затворих.
– Схватлива си, поне… – измърка доволно Рийвс.
– Какво искаш? – Повдигнах брадичката си.
– И съобразителна даже… – младежът се наведе към мен, а тъмните му очи блеснаха. – Знам че ще направиш правилния избор, Адърли! Всъщност… не се и съмнявам. Сто суни ще са ти достатъчни ли?
– За какво? – Премигнах изненадана аз.
– Не за какво, а за колко… – засмя се гадно Рийвс. – Сто на месец, Адърли. Мисля, че за теб това ще е просто като подарък от съдбата… радвай се и благодари. Аз не съм прекалено жаден. Няма да те пипам често. Само понякога, все пак е годината на завършването ми. А и, не си единствената, както разбираш… – премигнах отново. Изглежда, че нещо бе ръждясало в главата ми, защото умът ми не успя и отказа да разбере думите на копелето.
Сто суни на месец? Радвай се? Не съм единствената? Какво ми предлага този?
– Пусни ме! – Извиках аз така, че младият мъж се отдръпна рязко и очевидно разтвори пръсти от изненада и ме пусна. Наведох се бързо и взех рулото с плата и се стрелнах настрани, но не успях да избягам на далеч. Рийвс ме настигна почти веднага и ме хвана отново.
– Не ми се прави на трудно достъпна… залъгалке! – Изсъска той. – Малко са ти сто суни, ли? Добре ще добавя… колко искаш?
– Искам да ме пуснеш сега… веднага, а след това да пропаднеш някъде по-надалеч и по-надълбоко!
– Малко вероятно, злобна кучко. Добре, назови цената си. Колко?
– Отвратителен си… – прехапах устни. – Пусни ме! Аз не се продавам…
– Ненужен инат проявяваш… – намръщи се Рийвс. – Аз просто искам да ти помогна, Адърли. Правиш се на горда, но очите ти гледат гладно, а бузите ти са хлътнали. Мислиш ли, че не знам? Знам… разбира се. Живееш в глад, ходиш с оръфани дрехи, имаш само две тетрадки и празни джобове… колко дълго мислиш, че можеш да издържиш така? А аз не съм изобщо жаден, скъпа. Ще помогна с пари, за обучението. Та ти дори все още не знаеш къде се намираш. Момиче като теб не може да оцелее тук без подкрепа. Тук направо ще те изядат… – той отново ме придърпа към себе си и сложи ръката си на кръста ми. Между нас беше само рулото плат, което не позволяваше на телата ни да се докоснат. Рийвс наведе поглед и го погледна с раздразнение, а аз отново се опитах да се отскубна, но той ме държеше здраво. – Хайде, не бъди глупава. Знам че ти си умна, Адърли… знаеш, че съм прав. Трябва ти покровител… и ако си мислиш, че можеш да разчиташ на Аш… забрави просто. – Очите му се присвиха. – Вандерфилдови са твърде привързани със своето родословието и чистотата на кръвта си… Аш никога няма да се докосне до теб. Това е под достойнството му, но виж аз, не съм толкова придирчив. Освен това… всичко ще бъде само между нас. Ще е нашата малка тайна…
– За теб няма ли достатъчно момичета? – Сопнах се ядосано аз и стиснах с все сила ролката плат.
– Никога не са ми достатъчни… – засмя се студентът. – Но ти… не мога да забравя как си свали тези гадни чорапи от крака, Адърли. Можеш ли да си представиш? – Засмя се подигравателно той. – И роклята ти е като чувал, ужасен вълнен парцал… общо взето в теб няма нищо съблазнително… нито капчица. Но не и в моите очи… – той се наведе още повече и ако не беше рулото с плата, вече щеше да е докоснал устните му. Гласът на Рийвс стана приглушен. – Любопитно ми е, бодливке… какво толкова има в теб, което ме кара да мисля толкова за теб! И така… колко искаш? – Аз стиснах зъби и се дръпнах рязко.
Влечуго… изглежда, че ми направи синина на лакътя.
– Наври парите си… знаеш ли къде? По физиономията ти чета, че знаеш къде! И не смей да се доближиш до мен повече… разбра ли?! – Рийвс се изправи, а в тъмните му очи проблесна злоба.
– Помисли за това, Адърли. Помисли си добре. Ще се съгласиш, няма къде да идеш. Без суни, няма какво да правиш във BCA… просто нямаш друг избор. Накрая сама ще дойдеш.
– Има да чакаш! – Обърнах се, стискайки рулото с плата. А Рийвс се засмя лукаво зад мен. Изглежда, че не се съмняваше в скорошната си победа. А аз тръгнах бързо напред, исках да избягам, но се насилих да вървя, изправяйки гордо гърба си и прехапвайки устни. – Най-лошото е, че Рийвс е прав… няма какво да правя във ВСА без суни. Трябва спешно да измисля нещо… трябва от някъде да намеря пари. Да, лесно е да се каже… но от къде да ги намеря?
Освен проблема с храната, също бях притеснена от липсата на необходимите консумативи за обучението ми. – За момента някак си карах, но има още цяла година напред! Година! И като гледам останалите студенти, ще са ми нужни много средства за това обучение! От къде мога да взема всичко това? С какви пари ще купя толкова неща? – Стиснах зъби, забранявайки си да се отчайвам. – Аз мога… знам че ще измисля нещо!
Без да поглеждам назад към Рийвс, стигнах до ъгъла и вече като се скрих от погледа му зад него тръгнах тичешком, опитвайки се да стигна до стаята си възможно най-скоро. Стомахът ми къркореше отчайващо, напомняйки ми, че закуската е била отдавна. Очаквах с нетърпение, вкусното парче сирене със сушени ябълки за десерт! И това ме накара да се почувствам страхотно! Но уви, срещнах поредната неприятна изненада.
В стаята, която делях с близначките, имаше гост, някакъв мрачен старец. Доколкото знаех, това беше пазачът на нашето синьо крило. А в ръцете си държеше заветната торба с моите провизии! Шели и Брин бяха в саята. Първата имаше сълзи в очите си, а втората се бе намръщила.
– Това твое ли е? – Нямах време да вляза и старецът се нахвърли върху ми. Аз кимнах уплашено. – Глоба! Пет суни!
– Но как… за какво? – изплаках аз. – Всички сте се наговорили днес ли?
– За развъждане на насекоми и гризачи! – Ядосано отговори пазачът. – Не си ли прочела устава на академията? В стаите е забранено съхраняването на храна без подходящ хладилник! Вие носите храна а тогава аз ще трябва да ги отвъждам… да изкоренявам напастта!
– Но за каква напаст говорите?
– Гризачите!
– Но аз не съм развъждала никакви… – опитах се да защитя запасите си. Старецът ме погледна изпод рунтавите си вежди, разтвори отвора на чантата ми и ми я пъхна под носа.
– Майчице мила… – отскочих назад. – Но, какво е това? – Вътре по вккусните ми сушени ябълки се надбягваха стоножки и други насекоми. Едната се надигна, кръвожадно раздвижи антените си, сякаш обмисляше дали да не ме погълне и мен в добавка. – Уф!
– Точно така! Тази мръсотия се размножава със скоростта на скъп мобил! И ако не реагирам навреме, могат да погълна всички запаси на академията! Знаеш ли колко е трудно да ги отвъдиш? А ти си ги донесла в чантата си!
– Но вчера там нямаше насекоми!
– Там са били! – Сопна ми се старецът. Явно не искаше да ме слуша повече, той върза чантата, направи й някакво заклинание, а мен сложи глоба. – Ще трябва да я платиш в хазната на академията! – След това отвори вратата излезе заедно с чантата ми и затръшна вратата зад себе си.
Седнах унило на леглото. – Но… откъде са дошли тези насекоми? Никога не сме имали такава у нас в къщи, леля ми предано следеше за чистотата у дома! Но кой би ми повярвал? Доказателството е там, насекоми хрупащи сушени ябълки и сладкото ми сирене! Оказва се, че вече е невъзможно да съхранявам храна в стаята? А аз се надявах да продължа да си донасям неща от вкъщи. Ооо… а също и глоба… пет от десетте ми суни.
– Съжалявам, Тина… – каза Шели виновно. – Ужасно се уплаших! От дете се страхувам от всякакви насекоми, а тук една излезе… така изкрещях, че изплаших цялото крило! И пазачът дотича веднага! – Махнах с ръка.
Момичетата не са виновни… може би и аз щях да се уплаша. Вярно, едва ли бих започнал да крещя та да дойде пазача… но не мога да ги обвинявам. – Всичките ми нещата бяха разпръснати по леглото и по пода, изглежда, че пазачът много бе ровил, търсейки вредителите! С въздишка събрах тетрадките си.
– Писмото! – Изведнъж се сетих и подскочих като ужилена! – Свети Фердион! Писмо от Иън! Сложих го в учебника си по аритметика! – Господи, пак успях да забравя за черноокия красавец! Въпреки че с всичките ми приключения спокойно бих могла да си забравя и собственото име… какво остава някакво съобщение от почти непознат!
– Да не загуби нещо? – Брин повдигна вежди.
– Едно писмо! Жълт плик! Не сте ли го виждали? – Сестрите поклатиха червените си глави. Аз изтръсквах завивките си за десети път, вдигнах възглавницата и погледнах под леглото. Но не намерих плика.
– Къде се е дянал?
– Може ли пазачът да го е взел случайно? – попита съчувствено Шели. – Догони го и го попитай! – Аз потръпнах, изобщо не горях от желание да тичам след вредния старец! А и въобще не знаех какво да го питам!
Настроението ми беше напълно развалено. Оставих рулото с плата на леглото си и реших, че най-добрият начин да се разсея и в същото време да залъжа глада си е да натоваря главата си с учене.
През следващите дни в академията успях да проуча коридорите и проходите, научих се да използвам указателни табели и никога не закъснявах за час. С което много се гордеех! Но за съжаление постиженията и успехите ми се изчерпваха с това. И най-неприятното е, че станах голямото разочарование, за Тензия Лебуест! Предметът, който толкова много ми Харесва първия път, се превърна в пълен кошмар до края на втората седмица. И всичко това, защото материализацията категорично не ми се отдаваше. Дори в часът на Аодхен ми беше по-лесно! Там понякога се обърквах в заклинанията, забравях точните думи, но доста често успешно развалях чуждата магия. А в стаята по материализация се чувствах не просто като слугиня, а като пълно нищожество! А освен всичко останало беше предмет, който е задължителен за полагане на изпит!
И вече си мълча за това, че потенциалът ми е двадесет и две единици! В крайна сметка самият Грей имаше само девет, небрежният Ерик има тринадесет, скромното момиче от последния чин има само шест! И дори те постигнаха по голям напредък от мен! Разбира се, не веднага… повечето не успяваха да създадат това нещастно цвете, или само наполовина или част то него. Имаше много такива недоделки и те всички бяха изпращани в кофата за отпадъци. Но аз дори и това не успявах да сътворя! Моята тел си оставаше проста стоманена нишка, колкото и да бодях пръстите си с нея.
– Скъпа, изглежда трябва да смениш материала… – не издържа на мъките ми Тензия, един път. – Може би сгреши, като избра него. Опитай с нещо друго! – Аз кимнах покорно.
Но същата история се повтори с глина, плат, масивно желязо, бронз, камък. Не усещах призванието в себе си, какъвто и материал да вземех, той си оставаше в ръцете ми само безполезни парче.
– Не се притеснявай, скъпа… – съчувства ми Тензия. – Понякога се случва. Със сигурност ще намериш своят. Просто трябва да вярваш в себе си!
И докато останалите изучаваха и усвояваха материализацията на по-сложни форми, аз безнадеждно се опитвах да открия точно този „свой“. Но до момента така и не успях. Дори Томас се притесни и, като се приближи до мен един ден след урока, прошепна.
– Ако твоят материал не е тел, тогава амулетът може и да не работи. Докато не го намериш, не мога да ти направя защитата. Така че търси, Адърли!
– Лесно ти е да го кажеш… – ядосано отговорих аз. Добрата Тензия дори ми предложи да тренирам вечер, след часовете, на което аз с радост се съгласих. Ще дойда тук сама, може би в тишината и без презрителните погледи ще се справя по-добре?
Нарастващият потенциал в мен, ми даде странна смесица от радост и опасения. От ранна възраст ме учеха, че всякакви облаги трябва да се заслужат, богатството трябва да се спечели и чудесата изобщо не се случват. Не вярвах в последното, но не съм сигурен дали двадесет и две единици могат да бъдат приписани на чудо. Честно казано, все още не разбирах какво трябва да правя с тези единици. Дори обмислях да кажа на някого. Но така и не намерих на кого. Кураторът, към когото бях зачислена, изглеждаше безразличен и малко заинтересован от съдбата на някаква самозванка от Котловината. Опитах се да говоря с ректора, но колкото и да е странно, така и не можах да открия вратата, зад която видях жената-врана. А да обсъждам своите способности със някой от студентите така и не се осмелих. Затова реших да си мълча.
Оказа се също, че в академията има система от наказания, с някой от които вече се запознах от собствен опит. Освен точки за изпити и други постижения, студентите получаваха и глоби през цялата учебна година. Които глоби обаче, можеха да намалят общата годишна оценка. Глобите могат да бъдат платени чрез депозит на суни в хазната на академията или можеше да се отработи, ако сте просяк от Котловината. Никой от двата варианта не ми харесваше, затова реших да избегна глобите по всякакъв възможен начин.
Вярно, имаше и нещо, което топлеше душата ми и ми даваше надежда. Последните няколко дни изминаха съвсем спокойно. Някои от студентите, макар и да продължаваха да ме гледат накриво, сякаш започнаха да свикват с присъствието ми зад стените на академията. Разбира се, все още ми се подиграваха, но аз не обръщах внимание. А явно да се подиграваш на някой, които не реагира по никакъв начин бе скучно, затова те бавно започваха да престават да го правят. Научих се да избягвам неприкосновените, за мое щастие имах много малко общи дейности с тях. А основните предмети ми се отдаваха доста лесно, благодарение на отличната ми памет! Същият онзи мъртъв език “чароит“ на заклинанията, над който стенеха и се бореха почти всички първокурсници, аз запомних без проблеми, не се обърквах в срички и звуци. Харесвах хронологията още от ученическите си години, аритметиката поне за момента беше проста. Като цяло започна да ми се струва, че мога и ще овладея всичко. Освен това сега имах Томас, който с обичайната си педантичност ми обясняваше това, което не разбирах.
Единствено проклетата материализация не ми се отдаваше! Така че в края на седмицата реших да послушам съвета на Тензия и да започна да се упражнявам сама.
Назад към част 12 Напред към част 14
