Глава 13
В стомаха на Емери се появи неприятно чувство, когато Дафни я завъртя, а зад тъмната превръзка на очите напълно се изгуби всякакво чувство за ориентация.
– Добре. Готова ли си?
Тя кимна.
– Върви!
Дафни я пусна и босите ѝ крака се затъркаляха по килима, покриващ каменния под. Емери разшири стойката си, опитвайки се да се ориентира. Изправяйки ръце пред себе си, тя се заслуша, преди да направи плаха крачка. В стаята беше смъртно тихо.
– Марко!
– Поло! – Отговори море от женски гласове.
Вътрешното кикотене на Емери съвпадна с това на заобикалящите я. Не можеше да повярва, че играе на Марко Поло във вековен замък с още деветнайсет жени. Жени, които би трябвало да са врагове, тъй като се бореха за бъдеще с един и същ мъж. Още по-удивително е, че тя се забавляваше.
Емери не е имал много приятели, докато е растяла. Ада се погрижи за това. Това означаваше, че вечерите ѝ минаваха или в работа в клуба, или вкъщи, свита на дивана и гледаща телевизия в най-гледаното време.
В нея се разнесе топлина. Ето какво е да имаш братя и сестри. Сълзите и се надигнаха и тя благодари за превръзката, която скриваше очите и. Не знаеше дали Слоун ще се разплаче, но Емери се люшкаше на ръба на емоционален дъжд.
Като внимаваше да не се блъсне в някой от богато украсените дивани и столове, разпръснати из стаята, тя насочи емоциите си към това да се наслади на моментите, които можеше да прекара с обикновено напрегнатите жени. Нямаше да бъде там завинаги и искаше да задържи усещането за семейство колкото се може по-дълго.
Една по една тя маркира всяка от жените и те се оттеглиха на диваните, а Дафни се обаждаше, за да я разсейва, докато тя търсеше останалите играчи. Стаята притихна, когато броят им намаля. Когато остана последната жена, тя се усмихна и отвори сетивата си.
– Маааркооо.
– Поооооооооло. – Тя не разпозна гласа, но знаеше, че идва от далечния ъгъл вляво от нея.
С уверени крачки тя се насочи към гласа, само за да бъде спряна от неправилно разположен диван. Емери изруга под носа си, когато до нея прозвуча неповторимият кикот на Джеси.
– Упс. Съжалявам, преместих дивана. По-добра гледна точка към вратата, за да видя кога ще пристигне Огъст.
Кучка.
Тя посегна надолу и разтри мястото, където коляното ѝ се удари в ъгъла. Определено щеше да има синини. С малко повече предпазливост проследи звука от стъпките, които бързо се отдалечаваха от нея.
Когато ръката ѝ се удари в стената, тя се обърна и скочи към тях, надявайки се, че някоя преместена мебел случайно няма да се изпречи отново на пътя ѝ. С пълна скорост се блъсна в нещо, което и се стори като тухлена стена, отскочи и падна назад.
Уловиха я, преди да падне на пода.
Мигновено кожата ѝ зашумя и стомахът ѝ се сви. Не от усещането за падане, а защото нямаше как да се отърве от чувството, което той ѝ даде. Колкото и да и се искаше да не чувства абсолютно нищо, да може да си тръгне, когато всичко свърши, и да забрави, че той изобщо съществува, нещо вътре в нея и подсказваше, че това никога няма да се случи.
– Марко – прошепна тя.
– Поло. – Дълбокият му глас не беше повече от шепот. – Това е вторият път, в който те намирам да падаш в прегръдките ми. Човек може да си помисли, че наистина искаш да си тук.
Емери посегна да дръпне превръзката на очите, готова да му напомни къде точно стои по въпроса.
– О, не, не искаш. – Огъст се засмя, достатъчно силно, за да го чуят и останалите в стаята. – Това е измама.
В стаята се разнесе кикот и той я постави на земята, като при това прокара пръсти по гръбнака ѝ. Тя потрепери от докосването му и неволно се облегна на ръката му, когато тя се спря на гърба ѝ, за да я успокои.
Той не се отдалечи от Емери, нито пък пусна ръката си.
– Съжалявам, че прекъснах вечерните ви игри, дами. Тук съм заради Джеси. – От всяка негова дума струеше чар.
Все още със завързани очи, тя стоеше безпомощна до Огъст. Бузите ѝ се напълниха с топлина, но поне ѝ беше спестено неудобството да вижда как всички погледи са вперени в нея и нейната несръчност.
Тропането на токчетата сигнализираха за приближаване, отразявайки се от стените и идеално запазения дървен под. – Хайде, Огъст. Толкова съм развълнувана да прекарам цялата вечер с теб.
– Както желаеш. – Огъст стисна бедрото ѝ, а когато се наведе, устните му докоснаха ухото ѝ. – Тя е точно зад теб. – Той заговори толкова тихо, че тя почти го пропусна.
Емери изчака, докато вратата щракне зад нея, и се обърна, за да маркира последния играч в епичната им игра на Марко Поло. След като свали превръзката на очите, нахалната усмивка на Челси се взираше в нея. Тя хвърли кърпата към нея и се усмихна.
– Мислех, че трябва да си ми най-добрата приятелка.
– Това съм аз? – Челси събра ръце на гърдите си, докато се подиграваше. – Но забрави ли, че съм и най-състезателният човек, когото някога ще срещнеш? – Тя обгърна с ръка Емери и двете със смях се отправиха към най-близкия диван.
За реванш не можеше и дума да става, тъй като стаята гъмжеше от спекулации относно срещата на Джеси с Огъст. Наистина ли това беше всичко, което жените правеха през последните двадесет и няколко години? Уроци, игри и клюки? Ако всеки ден беше такъв, лесно можеше да се разбере колко откъснати са от външния свят.
– Какво мислиш, че правят? – Свлече се на дивана Челси.
Емери сви рамене, все още изгаряща от ласката на устните на Огъст върху ухото ѝ. Проклет да е той. Искаше ѝ се да го намрази. Искаше да игнорира пеперудите в стомаха си. Но не можеше. Не и когато самото му присъствие я караше да оживее.
Не би трябвало да я интересува какво прави с Джеси. И все пак ревността ѝ пламваше при мисълта за някоя жена на ръката му.
– Ти си прекарала най-много време с него, Слоун. Какъв е той? – Въпросът на Амелия предизвика отзвук от останалите, седящи пред нея като кученца, които чакат стопанина си да им подхвърли остатъци от масата за вечеря. Ако само знаеха колко време наистина е прекарала с него.
– Той е нещо друго, това е сигурно. – Освен този половинчат отговор, тя нямаше нищо друго. Всичко, което можеше да каже за Огъст, щеше да бъде говоренето на Емери. Не Слоун. Тя не знаеше много подробности за връзката, която близначката ѝ поддържаше с принца. Впрочем, и за двамата. Имаше само два дни спомени с него, което не беше много, за да се опира на тях.
И все пак, когато всички погледи бяха насочени към нея, тя трябваше да каже нещо. Те го обожаваха и тя реши да запази мечтите им за приказния принц живи. Тя само се надяваше Огъст да оправдае описанието ѝ.
С дълбоко вдишване тя затвори очи и си представи Огъст. Пронизващите му сини очи. Широките му гърди. Начинът, по който ъгълчето на устата му се извиваше нагоре, когато намираше нещо, което тя казваше, за забавно, но не съвсем смешно.
– Той е мъжествен във всеки смисъл на думата. Дотолкова, че когато те държи, е невъзможно да не се чувстваш в безопасност. Когато говори, в думите му е вплетена истина, дори и да е малко брутална. Мисля, че това е така, защото, въпреки че има репутация, която трябва да защитава, в крайна сметка е много загрижен за благополучието на своя двор и на своето кралство. Той поставя другите над себе си, но не за да получи признание. Той го прави, защото така е правилно. Ако му поверите тайна, той ще я носи със себе си, без да си помисли да ви предаде.
– Ами ако му дадеш сърцето си?
Емери отвори очи, без да е съвсем сигурна кой задава въпроса. Тя стисна устни и преглътна.
– Сърцето си? Ако наистина му дадеш всяка частица от сърцето си и приемеш неговото в замяна. – Гласът ѝ секна, докато дъвчеше мисълта. Как ли щеше да обича Огъст? Гласът ѝ, който вече не беше стабилен, излезе едва над шепота. – Мисля, че той би оценил дара на истинската любов. Макар че не мога да кажа от опит. Сърцето ми все още е мое.
Осемнайсет лица я гледаха безмълвно, с широко отворени очи и изпълнени с удивление. В този момент, за първи път откакто белегът се появи на китката ѝ, Емери пожела да преживее Съревнованието от тяхната гледна точка. Промити мозъци, които вярваха, че имат шанс да се сдобият с принц, и с цялото си сърце го желаеха. Тогава може би мнението ѝ за него нямаше да е толкова изчерпано от учението на Ада и от собствените ѝ, признато предубедени възгледи. Но това щеше да изисква от нея да се откаже от всичко, на което я бяха научили, а тя не беше сигурна, че това е възможно.
Дори за мъжа, когото току-що беше описала.
Внезапно почувствала неудобство от вниманието, Емери се измъкна от дивана.
– Става късно. Мисля, че ще си легна за през нощта.
Останалите жени отново започнаха да разговарят тихо помежду си, като някои последваха примера ѝ и се отправиха към стаите си.
Емери излезе от общата стая и погледна с копнеж последната врата вляво, докато минаваше покрай нея. Щеше да е чудесно да направи това, което тя каза, и да се прибере за през нощта. След изминалия ден сънят щеше да я завладее веднага щом удареше възглавницата.
Но все още не беше свършила. Тя не бързаше да се провира през залите на замъка към Кристалния салон, където трябваше да се срещне с Малкълм за вечерния си урок по история.
Докато вървеше по каменния коридор, прилежащ към салона, тя осъзна, че стъпките ѝ не са единственият звук, който се отразява. Около нея отекваха звуци от разговор на хора.
Любопитството я завладя, когато се приближи до отворената врата, където в залата танцуваха сенки. На няколко метра от вратата Емери чу отчетлив стон от страна на една жена. И после още един. Това не бяха обикновени стонове и бузите ѝ се зачервиха от осъзнаване. Това бяха стонове на жена, която е добре и истински прецакана. Такива задъхани стонове, които се чуват точно преди жената да достигне…
– О, Огъст. Да. Моля те, не спирай.
Мислите на Емери бяха прекъснати от стон. Кръвта, която течеше под кожата ѝ, закипя при мисълта за Огъст с Джеси.
Тя поклати глава. Той се срещаше с двайсет жени наведнъж, какво очакваше тя? Той да остане девствен, докато го прави?
Това няма значение.
Не би трябвало да ѝ пука. Принудена да бъде там и да играе игра, която можеше да я убие, тя трябваше да се съсредоточи върху това да намери убиеца на сестра си и да се измъкне по дяволите оттам. И все пак не можеше да отрече, че част от сърцето ѝ се свива при видението, което се разиграваше в главата ѝ, как Огъст чука друга жена. Почти си беше позволила да си го представи като мъжа, когото описа по-рано.
Почти.
Като жадна за наказание, Емери бутна леко открехнатата врата. Стомахът ѝ се сви и тя се насили да преглътне страха, който се появи в гърлото ѝ.
Там, пред нея, в нещо, което изглеждаше като частен кабинет с книжни шкафове от стена до стена, беше Огъст с голяма цицореста блондинка, преметната през голямо бюро. Едната му ръка беше умело увита около раменете на Джеси, а другата стискаше бедрото ѝ, сякаш животът му зависеше от това.
Може би зависеше. Зъбите му казваха, че зависи. В момента те бяха впити дълбоко в шията ѝ и смучеха кръвта ѝ като храна за самото му съществуване.
Джеси прокара пръсти през прашната руса коса на Огъст, дърпайки я, докато той продължаваше да се храни. Стенейки шумно, бедрата ѝ се движеха в опит да се докоснат до нещо, до нещо, което да задоволи нуждата ѝ.
Мое.
Уау, откъде се появи тази мисъл? Принцът не беше неин. Вътрешният глас не беше наред. Тя не искаше този приказен живот с разкош и обстоятелственост. По-важното е, че никоя разумна част от нея не искаше да заеме мястото на Джеси под зъбите му. Тя изтръпна, като си помисли как би се чувствала, когато е под милостта на вампир. Мисията ѝ трябваше да остане на преден план в съзнанието ѝ.
Слоун.
Намери убиеца ѝ и се измъкни.
Емери въздъхна, навеждайки очи надолу, докато се опитваше да си внуши, че всичко това е вярно.
Ако беше толкова сигурна в целта си, защо се вбесяваше от гледката пред себе си? Убеждаваше се да не нахлуе в кабинета и да не задърпа Джеси за русата ѝ грива? Защо зърната ѝ се стягаха, а в корема ѝ се събираше топлина при мисълта да заеме мястото на Джеси? Да подкрепи Огъст по най-интимния възможен начин?
Тя беше изтощена. Нямаше друго обяснение.
Емери изправи гръбначния си стълб, решена да не се поддава на новопридобитата си собственическа природа или на предателското си либидо. Огъст не си заслужаваше сърдечните болки. Емери никога нямаше да бъде негова кралица.
Един последен поглед беше всичко, от което се нуждаеше, за да затвърди решимостта си. Само че когато погледна, студените му стоманеносини очи се взираха директно в нейните.
Бяха блеснали, сякаш бяха под въздействието на наркотик.
– Ще се присъединиш ли към нас? Ако не, Слоун, предлагам ти да ме изчакаш на друго място. – Той ѝ се усмихна, а зъбите му бяха напълно спуснати.
Името на сестра ѝ на устните му я върна в реалността, даде свобода на вкоренените ѝ дотогава крака и я накара да избяга от стаята.
Ако беше казал името ѝ, тя щеше да остане. И Емери не беше сигурна дали вампирската му природа или това знание я плашеше повече.
Назад към част 13 Напред към част 15
