Глава 16
Спях неспокойно, постоянно ми се присънваше онази стена и Вандерфилд притискащ ме към нея. И желанието, което не знаех защо изпитвам. Дори не се съмнявах, че снобът определено ще се възползва от загубата на облога. – Какво ли ще ме накара да направя? Предполагам, че ще е нещо ужасно и подло…
Случилото се вчера толкова много ме безпокоеше и глождеше, че дори загубих апетита си и на сутринта хапвах кашата си без обичайния ентусиазъм.
После се опитвах да се съсредоточа върху уроците, но скучната аритметика или хронологията не можеха да привлекат вниманието ми и да ме откъснат от постоянно повтарящите се мисли в главата ми.
– „Ти загуби…“
Арогантният сноб се доказа като по-силен… и показа, че може да се спре и контролира във всеки един момент. Доказа, че целувките в работилницата не значат нищо, за него… и най-вече, че треперя и губя себе си, когато съм около него!
– Да, всичко е разбираемо… – прошепнах, без въобще да виждам формулите в тетрадката на чина пред мен. Вандерфилд за мен бе олицетворение на всичко, което е Бездушното Кралство. Той е много красив, преуспял, и адски богат. И споделяхме обща тайна, точно затова е всичко. Ето защо той… не ми е безразличен.
– Тина, страхливката… – измърморих мрачно.
– Има ли нещо, което искаш да добавиш, Адърли? – Професорът по аритметика ме чу да мърморя и се обърна към мен. Аз измърморих нещо неразбираемо в своя защита и се приведох над масата.
По дяволите… не, ще полудея направо! Тина… трябва да избиеш всички тези глупости от главата си! Просто… не мисли за него…
– Да, просто…
– Виждам, че определено искаш да ни кажеш нещо… – обърна се учителят отново към мен. – Нека да видим какво си научила. Заповядай на дъската, задачата те очаква!
Изправих се бавно и се довлякох до дъската, карайки се сама на себе си, но вече мълчаливо на ум. Поне сложните формули успяха да отвлекат вниманието ми от мислите за Вандерфилд за известно време. А след часовете реших и похарчих още една суна за парче пай от магазина и реших да се поразходя малко, защото просто имах нужда от разходка на чист въздух, за да изчистя ненужните мисли от главата си.
Нахлузвайки якето и шапката си, слязох по стълбите и се насочих към тъмнеещите се в далечината ели. Късият есенен ден бледнееше, разреждайки синевата на сенките с червено. Сред дърветата нямаше разхождащи се, явно защото почти беше време за вечеря. Аз дъвчех парчето пай разсеяно и се разхождах безцелно, а ВСА се извисяваше зад гърба ми, като гигантски кораб. Централната сграда, с две крила и седем отделно стоящи кули. Три от които бяха свързани помежду си с проходна галерия, а останалите се издигат в далечината. В една от тях се съхраняваха книгите на академията, във втората бе икономката, а в останалите все още не бях ходила. Топла светлина се лееше от повечето от прозорците на основната сграда, някъде зад ъгъла едно момиче се засмя. Аз също се усмихнах.
Стига с това униване… и освен това просто не знам как да тъгувам дълго време. Аз съм в академията, имам страхотна нова униформа и пред мен се разкриват много и впечатляващи перспективи! Всичко ще бъде наред, Тина! Просто спри да мислиш за всевъзможни глупости! Като например Вандерфилд…
Пъхнах нос в късата яка на сакото си и минах покрай кленовете. Листата им почти бяха опадали и бяха разпръснати на сухи купчини около стволовете им. Близо до главния вход на ВСА имаше улични подгревателни системи, които затопляха земята, така че тук все още цареше ранна есен. И дори кленове на някои места бяха все още с доста от червено-жълтото си „оперение“. На това място беше безумно красиво, изглеждаше, че академията е съвсем близо, а в същото време бях почти като в гората. Подритнах сухите, чупливи листа с върха на ботуша си. Отделни снежинки прехвърчаха от небето, а аз изплезих език, опитвайки се да хване поне една снежинка. Като дете ми бяха казвали, че това е на късмет! Снежинката убоде устните ми и аз се засмях, че бях успяла да я хвана! – Точно така… сега вече всичко със сигурност ще се получи добре…
Изведнъж, видях някакъв тъмен силует с крайчеца на окото си. Не се замислих много дали беше нечия фигура или просто някаква сянка. В следващият миг нещо ме блъсна в гърба с такава сила, че полетях през главата напред и се приземих в дълбока дупка! Изпищях от уплах и болка, удряйки силно коленете си и обелвайки дланите си, защото на дъното на ямата имаше много бодливи корени и клони.
– Хей, какво правиш? – Извиках сърдито аз.
Вместо отговор върху ми се срути огромна купчина сухи листа, боклук, хумус и пръст! Всичко това изпълни очите и устата ми, които нямах време да затворя! Плюейки и ругаейки неизвестния негодник, разтърках очи в опит да ги почистя. Но преди да имам време да ги отворя отново, нова купчина вонящи боклуци се изсипа върху мен и ме събориха на земята!
– Достатъчно! Спри! – Какво по дяволите? Направо ще ме заровят тук! – Спрете… чувате ли!
– Да си научиш мястото, чучело! – Не успях да познах съскащия глас отгоре, дори не разбрах дали е мъжки или женски.
– Моето място? В ямата с боклука, така ли? Така значи? – Гневът за миг изригна вътре в мен, усещах как ме изгаряше, устата ми пресъхна, а гърлото ме сви. Издишах, забранявайки си да се страхувам! – Ямата е дълбока, но все ще ме намерят! Ами ако не ме намерят навреме?
– Боклук при боклуците…- върху ми се срути още една купчина пръст, но вече имаше и по едри камъни и дори стъкла. Едва успях да затворя очи и заровя лице в ръцете си за да се предпазя, тогава не издържах повече и изкрещях.
– Достатъчно! – Но копелето явно нямаше намерение да спира. Или може би копелета? Колко ли души са там? – Вече нищо не виждах, а гърлото вече страшно ме болеше, явно от вдишания боклук попаднал в устата ми. Какво още чакаш… съпротивлявай се, Тина! Ядосай се! Нима ще им се оставиш и ще си позволиш да се въргаляш в тази помийна яма и да изцапаш новата си униформа?! Хайде ставай!
Изправих се и си поех дълбоко дъх, от който сухи стръкчета трева се запречиха в устата ми. След това издишах, а ярост към този, който ми причинява това направо ме изпълни. Пръстите ми сякаш се подпалиха, а връхчетата им започнаха да ме боцкат, както се случи предишния път от контакта с моя материал. – Ооо, какво се случва… но тук има само дърво. Може би е защото е бъдеща хартия… дали? Около мен има толкова много клони, сухи корени и листа! Оказва се…- но за мой лош късмет паметта ми бе празна, не се сещах нито една думичка на чароит!
Тогава стиснах един от близките клони в ръката си и го хвърлих с все сила някъде нагоре. И като по инерция устата ми изрече.
– Pectro!
В следващия миг се чу тихо ридание, което ми показа, че дървото е поразило целта си. Боклукът спря да пада, а аз не изчаках ни секунда повече, хващайки се за стърчащите корени, изпълзях нагоре, молейки се новите ми чорапи да не се скъсат. В този момент по някаква причина изобщо не се страхувах за здравето или живота си, а мислих единствено за новите си чорапи! Моите красиви тънки чорапи! Ако се скъсат, ще намеря тази гадина, която ме бутна в дупка, и ще го удуша собственоръчно!
Гневът сякаш ми даде допълнително сили и пъшкайки успях да се измъкна от ямата. Спрях отстрани, поех си въздух и се огледах внимателно. Но не видях никой, явно който и да ми бе причинил това нещо, вече беше успял да избяга. Тук под кленовете не видях никой.
Потрепервайки, се изправих, чорапите ми за щастие не бяха пострадали. Но на полата ми имаше голямо мръсно петно, ботушите ми бяха пълни с мръсотия, а косата ми трябваше да измия поне няколко пъти за да я приведа в ред.
Какво беше намислил този негодник? Да ме погребе в ямата за боклук ли? Ами ако това е бил… Вандерфилд? – При тази мисъл всичко вътре се сви на буца. – Нима изведнъж аристократът е решил да ме накаже по този начин? Но… едва ли щеше да се скрие по този начин. По-скоро щеше да стои отгоре на ръба, злобно да ми се присмива и да чака докато се мъча да изпълзя! Но… тогава кой беше?
– Поздравления, Тина… – измърморих дрезгаво. – Все още нямаш нито един приятел, но вече имаш повече от достатъчно врагове! – Отърсвайки се от мръсотията, полепнала по полата ми, закуцуках към стъпалата на централният вход. Може би трябва да спра да ходя сама.
* * *
Шестдесет и седем s-единици.
– Шестдесет и седем, мамка му! – Нивото ми отново е намаляло… разликата с първоначалния ми потенциал вече е 32 единици. Да установя причината за това изобщо не ми се получава. Търсенето в архива не даде никакъв резултат, може би ще трябва да потърся още информация в семейната ни библиотеката… Вандерфилдови имаме една от най-богатите колекции от книги със заклинания в кралството. Трябва да намеря отговора… поне някаква следа! Засега имам единствено недостатъчна информация и низходяща динамика на потенциала ми.
За пореден път превъртах събитията в главата си, започвайки от 5 октомври насам. И незнайно защо умът ми постоянно се връща към слугинята. Към онзи момент когато слабата ѝ фигура облечена в карирано палто пада в реката.
Разсеяно обърнах лежащия пред мен лист хартия с черни щрихи на изображението. Бях започнал да рисувам като дете, илюстрациите с графитен писец винаги ми бяха помагали за освобождаване на ума от емоциите и възстановяване на картини и на събития. А сега на листа изпод пръстите ми се появи едно треперещо момиче, на ръба на стар мост, с деликатен профил и разпиляна коса. Луна рееща се над реката, скована от тънък лед.
– Това трябва да е моята отправна точка… – но вече проверих фазата на луната, подреждането на звездите в онази нощ… дори проклетия мост проверих! Ами ако той може… да абсорбира магията? Не, беше от съвсем обикновен камък… стар, дори древен, но все пак най-обикновен. Беше построен през дозаклинателната епоха, онези мрачни времена, когато Патриус Фердион все още не бил направил своите открития, които преобърнаха света ни.
Бутнах рисунката настрана и отворих картонената папка, в която имаше информация за слугинята. Гримаса на досада се появи на лицето ми, докато препрочитах вече добре познатите ми редове. Там така и не бях открил нищо необичайно. – Починали родители, отгледана от роднини, живеещи в треторазрядна задънена уличка. Бяха прости хора, без никакъв магически потенциал… просто празни черупки! Тина Адърли разкри потенциала си след инцидента си с мен, онази нощ на реката. – Намръщих се и измърморих.
– Мост, момиче, река…
Що за глупости мъчат главата ти Аш? Всеки знае, че магията е в кръвта… това е аксиома, това е основата на всичко! Дори случайниците са просто резултат от неочаквано събудена кръв, а не на някакво си чудо, както смятат невежите. Просто магията е била толкова дълбоко заспала, или е била толкова незначителна, че не се е проявила по естествен начин, а само под влияние на някакво травматично събитие. Точно това се е случило със слугинята. Очевидно в нейните далечни предци е имало някой слаб заклинател и след падане в реката кръвта ѝ си спомня скрития ресурс и го активира. Това е просто способ за оцеляване на организма.
Даа… доста рядък случай, но е и съвсем естествен. Дори поисках информация в архива, за всички случайници през последните двадесет години… надявам се да намеря там някои несъответствия! Дори се наложи да излъжа, че пиша изследване за внезапно пробудения потенциал. До няколко дни очаквам ще ми дадат списък с лицата и кратките им биографии… но дали ще намеря поне нещо там? Или просто това е поредната задънена улица? – Потърках слепоочията си, опитвайки да сдържа нарастващото главоболие. Но не издържах и избухнах отново.
– Проклета нощ… Проклет мост… проклета слугиня… – мислите ми отново се изгубиха и поеха в съвсем друга посока.
“Празна зала, стена, бледи пръсти, стиснали краищата на една риза. Устните ѝ, очите ѝ. Разрошената коса. И моите объркани разсъждения. Моето огромно желание, което не можех да потисна.“
Взех рязко листа и смачках хартията в юмрука си, унищожавайки безмилостно рисунката с момичето. След това го хвърлих в кошчето за боклук и издишах опитвайки да се овладея.
– Мисли за Аш! Мисли… търси!
* * *
Връщайки се в академията, се изчистих и спрях в коридора, надявайки се да видя кого бе ударило моето “pectro“. – Беше просто едно мъничко заклинание, което трябваше да уязви моят враг. Но дали бях успяла, нямам и идея. Може би всичко, което съм постигнала, е просто да ударя натрапника в главата с пръчката.
Но така или иначе, колкото и да се взирах в лицата на студентите с надеждата да видя драскотини, рани или подутини, беше безполезно. – Или врагът ми се бе скрил добре, или е успял да замаскира следите от атаката ми.
Известно време мислех да се оплача на учителите, но в крайна сметка оставих тази мисъл. – Просто не искам да привличам още внимание върху себе си с оплаквания. А и нима ще повярват? Да… и как ще докажа, че не съм се подхлъзнала и паднала сама? Не, определено няма да се оплача.
Следващите дни бях нащрек, оглеждах се зорко и се стараех да не ходя сама по коридорите. Но, първо, не ми бе в природата постоянно да се страхувам, и второ, който и да ме бе бутнал в ямата, той явно вече не мислеше да се покаже.
Затова пък Вандерфилд все още не ме беше заяждал, което ме направи невероятно щастлива! Всеки път когато се качвах в крилото на богаташите бях със смесени чувства и в очакване и страх. Но снобът, след като ме викаше за почистване, веднага излизаше от апартамента и не се връщаше докато бях там.
Един ден, след като Томас научи, че съм намерила моя материал, беше страшно изненадан и възхитен от новината.
– Никога не съм чувал магьосници да избират хартия. Тя се счита за материал който не е подвластен на заклинания и магии… ти не го ли знаеше? Сигурна ли си в избора си? – Аз се усмихнах и погалих листата от тетрадката си лежаща пред мен.
– Да…
Томас кимна и още същата вечер вплете парчета хартия в защитната гривна, която правеше за мен. Оказа се необичайна украшение, телена плетка, със сгънати листа хартия между жичките. Не изглеждаше много елегантно, но и без това сега не ми беше до красота. Основното е, артефактът да предпазва от чуждо въздействие, ако такова последва. Томас каза, че е направил заклинание на жицата, а хартията трябвало просто да засили ефекта на магията.
– Все пак не съм дипломиран артефактор, но се уча… – смути се младежът от пламенните ми думи на благодарност. – Така че, ако се появи възможност, по-добре е да се свържеш със някой специалист. Моята гривна може би ще издържи месец или два, след което заклинанието трябва да бъде вплетено отново в структурата ѝ, за да продължи да действа. Еее, или… естествено след първото въздействие, Тина.
Неспособна да се сдържа, прегърнах Томас, карайки го да се изчерви и след това веднага избягах, скривайки гривната под ръкава си. Отправих се както обичайно, към кулата на икономката, която бях избрала. Но за моя най-голяма изненада Ари днес беше заела обикновено пустия перваз на прозореца. Аз се приближих и кимнах вежливо на момичето.
– Мислех, че тук е свободно… и ти ли обичаш това място? – Ари се намръщи, стиснала учебника в ръцете си. Изглежда момичето не искаше да общува днес с мен и беше доста жалко, защото в последния ни разговор тя ми се стори добра.
– Добре, добре… разбирам, аз ще си отида. Извинявай, че те притесних.
– Почакай! – Ари се усмихна леко. – Можеш да седнеш тук! Има мястото и за двете ни. – Кимнах неуверено, докато се обръщах назад. Извадих учебника си и седнах. В този момент Ари изпуфтя до мен, гледайки ме накриво, аз не можех да се сдържа и ѝ се троснах.
– Слушай… какво има? Какво ти става… разбирам, че съм от Котловината и съм просякиня за вас, и знам, че мнозина не ме харесват, но…
– Всички говорят само за теб! – Прекъсна ме момичето. И с въздишка извади от чантата си леко смачкано парче хляб със сирене. Тя ми подаде половината и аз с благодарност веднага отхапах голяма хапка, а тя продължи. – Аз също не съм от богат род… – промърмори Ари с пълна уста. – Просто имам потенциал, затова влязох в тази академия. Но аз съм съвсем обикновена, а ти… всички говорят за теб. Всички…
– И какво казват? – Попитах без особен интерес. Все едно не знам! Че съм плашилото от Котловината… ето какво!
– Правят залози…
– За това колко бързо ще излетя от ВСА ли?
– За това на кого ще пуснеш… и колко скоро ще е. – Задавих се със сирене и се закашлях от чутото. Ари любезно ме потупа по гърба.
– Какво?!
– Да… дори някой друг пусна слуха, че можеш да бъдеш купена. Съжалявам Тина… -Направо изтръпнах от чутото.
– Какви гадове!
– Но аз… не им вярвам… – усмихна се съчувствено Ари. – И мнозина също не вярват на тези слухове, така че не се притеснявай! В академията, освен аристократите и богаташите, има също и обикновени хора. Аз самата съм от семейство на обикновен чаромеханик. Всички виждаме колко ти е трудно. Но просто сме малцинство, Тина. Това е то, ВСА…
– Да, естествено… защо винаги все на мен се случва? – От негодувание и гняв в гърлото ми заседна буца. – Какво толкова лошо направих?
– Да… а ти виждала ли си се в огледалото? Косата, очите ти, устните? Ти си много красива и необичайна… – засмя се Ари. – А си и чисто новичка и беднячка освен всичко. Съгласи се… забележителна плячка си! Момчета полудяват по такива като теб, чудейки се кой ще те хване пръв. Такива глупаци са!
– С последното съм напълно съгласна! – Ари се засмя, а аз си спомних заплахите на Рийвс. Дали наистина е негово дело, всичко това? Или по-скоро само приказва! – Тоест не се знае със сигурност от кой са тръгнали тези слухове и истории, така ли?
– Разбира се, че не. Все пак не пишат за такива неща в “Хроники ВСА“, сама разбираш… – спомена Ари новинарския вестник, които излиза в академията всяка седмица. “Хроники ВСА“ бе създадена от група студенти, и в него разказваха за всичко, което се случва зад стените на Алма-матер. – Значи всички говорят, но кой е започнал, не се знае. Може би вече си успяла да ядосаш някого или може би просто момичетата ревнуват от теб. Така че дръж се, Тина… скоро през зимата ще е Нощта на хилядата свещи, изпити, ваканции, няма да им е до теб вече. Ще престанат скоро! Миналата година се премести в академията Лея Сотер, някъде от север пристигна, познаваш ли я? Също голяма красавица. А тя е от богатите, но обеднели… така че нашите момчета също уредиха подобно надаване, за това на кого ще пусне момичето. Казват, че за сумата от печалбите спокойно можело да си купиш чисто нов мобил, от онези бързите!
– Е, кой спечели накрая? – Измрънках, докато довършвах сиренето си разсеяно.
– Рийвс Клифърд… – каза Ари след кратка пауза. – Те дори излизаха близо шест месеца. За Рийвс това си е постижение… никоя не е издържала повече от няколко седмици с него. – Аз изчистих трохите от полата си, замислена.
– Ааа… Вандерфилд също ли участва в тези облози?
– Ти какво… да не откачи?! – Избухна Ари, направо изглеждаше обидена. – Аш не е като тези… той си има принципи! Вярвам, ти сама си видяла вече! Той е Вандерфилд, той е над подобни глупости! – Поклатих глава, все едно съм съгласна с нея. – Както виждаш, Вандерфилд просто е благороден сноб, няма да вземе да залага на подобни глупости.
– Благодаря, че ми отвори очите… също и за угощението.
– Не е кой знае какво… – изкиска се момичето и се усмихна любезно. – И горе главата, Тина! Все пак си имаш годеник, мисли за него. А на нашите момчета скоро ще им омръзне и ще те оставят намира, ще си намерят друг обект за обсъждане. Ще видиш!
С учудена физиономия, тъкмо мислих да я попитам какъв е този годеник за който ми говори, но се сетих и прехапах езика си. Сетих се навреме, че сама ѝ бях казала за Иън! Засрамих се от измамата и тъкмо се канех да ѝ обясня, когато Ари скочи от перваза на прозореца.
– Ооо, трябва да бягам! Ако искаш да си поговорим отново, аз живея в зеленото крило. Ела… чувствай се поканена, ще те почерпя с чай, имаме омагьосан нагревател, скрит в стаята ни! Направих го сам самичка! Страшно полезна вещ се оказа!
Тя ми намигна весело и се стрелна надолу по стълбите, а косата ѝ вързана на опашка на главата ѝ заподскача в такт със стъпките ѝ. И аз останах сама, осмисляйки всички новини, които бяха научила. – Кой ли е този, който разпространява гнусни клюки по мой адрес? Ахх какви гадове само! Дано в часа на Аодхен, на всички да им изпрати “стихиен изпепелител“… и да им украси лицата с всевъзможни болезнени израстъци! Та да се научат тези мерзавци… – очарована от фантазията си, аз се усмихнах. По някаква причина въображението ми рисуваше сред жертвите на “опрашителя“ Рийвс с неговите гадна усмивчица, също и Алисия, и Магма. – Дано гладките им лица да се изприщят и се покрият с гадно акне! – Но след мигът на наслада, просто реших да се откажа и махнах с ръка. – Не… не си заслужават тези гадни сноби да им обръщам толкова внимание. Ари е прав, като не намерят потвърждение, слуховете ще отшумят от само себе си… просто трябва да изчакам.
* * *
Следващите дни прекарвах цялото си свободно време в библиотеката, опитвайки се да догоня състудентите си и да наваксам. Тъй като изпитите ще трябва да взимам наравно с всички останали, никой няма да прави отстъпки на студент, дошъл месец по-късно. Затова благодарих на съдбата за Томас, той не само ми помогна с екрана, но и търпеливо ми обясняваше пропуснатия материал.
В началото веднъж се опитах да му намекна, за клюките по мой адрес, но той само махна с ръка и отговори, че изобщо не се интересува откъде съм и каква съм. Приятелят ми беше сигурен, че се тревожа излишно за това. Стори ми се, че или останалите смятат Томас за твърде наивен и честен, за да му споделят пикантните клюки за мен, или просто те вече бяха спрели да говорят гадни неща по мой адрес.
За мое щастие имаше и добри новини. Към средата на седмицата отново имах късмет и успях да се сдобия с малко суни. Преди аритметика към мен се приближи червенокосия тъпак Ерик.
– Хей Котловина, ето те къде си била… – ухили се мазно той. Аз се напрегнах, но момчето ме погледна приятелски и продължи. – Реши ли задачите? – Аз кимнах.
– Разбира се, че съм ги решила… до сред нощ се занимавах с тях!
– Ще ми дадеш ли да препиша? – Червенокосият се ухили глупаво, а аз също се развеселих. Бръкнах в чантата си за да извадя тетрадката и да му помогна от добра душа, но в следващия миг размислих.
Нещо ме съмнява Ерик да направи същото за мен някога… – и без да се замисля, изстрелях.
– Три суни! – Младежът премигна стъписан и за момент дори изглеждаше обиден, но явно бързо размисли. Той кимна одобрително, преброи ми парите и бързо преписа формулите в бележника си.
– Ти хич не си глупава, Котловина! Виж сега… предлагам ти да направим бартер… постоянен! Ти задачи за мен, а аз суни за теб… какво ще кажеш? Става ли…
– Ще видим… ще си помисля първо. – Реших да бъда предпазлива.
– А ако ми напишеш доклад по светознание, ще ти платя десет!
Обмислих възможностите си. – Като цяло, ако пожертвам два или три часа сън, тогава мисля, че ще мога да се справя. На мен ми харесва предмета и за разлика от нгодникът Ерик, аз обичам книгите.
– Така… професорът веднага ще разбере, че не си го написал ти! Почеркът ще е друг! – Червенокосият се замисли унило, но изведнъж засия.
– Трябва да намеря измамно перо! До вечерта ще намеря… Котловина, а ти върви засега и започвай да учиш и подготвяш материала!
Окуражен от идеята, студентът избяга, а аз поклатих глава. – Струва ми се, че неговият ентусиазъм не е в правилната насока! Ще загуби сума време и усилия, за да намери омагьосано перо, която да може да фалшифицира почерк. И после ще ми плати за доклад, написан с това перо! Не би ли било по-лесно сам да прекара няколко часа в библиотеката, опознавайки други кралства и тяхната култура от книгите? Не… логиката на някои от тях ми е напълно непонятна! – Но обещаните суни се задаваха на хоризонта и това повдигна настроението ми! – Само дано никой не го развали!
Вандерфилд ме избягваше на всяка цена, изглежда Аш правеше всичко възможно, за да не се засичаме. В класната стая той упорито гледаше в другата посока, в коридорите се отвръщаше при случайните ни срещи. Но от друга страна, Рийвс правеше точно обратното. И този неприкосновения, започна да пресича твърде често пътя ми.
И една вечер той седна с мен в библиотеката.
– Колко време още ще трябва да те чакам, бодливке? – Каза той без дори да поздрави. Аз, направо бях шокирана.
Той с мен бъзика ли се… какво ли? Останалите хора спят в леглата си отдавна и сънуват сладки сънища. Бих искал да последвам примера им, но имам нужда от суни. Ето защо съм заседнала в празната библиотека!
Пренебрежително му отговорих.
– Ами не ме чакай де… забрави за мен, иди и си намери друг обект за… чакане.
– Не мога, Адърли… – каза снобът с усмивка. Той седеше отпуснат на един от столовете и си клатеше крака. – Това е принципен въпрос, нали разбираш. Щеше да е по-добре и ти да беше продължила да се разхождаш с парцаливата си рокля, но не… – той се наведе напред и постави ръце на масата. – Не продължи… сега няма да се успокоя, докато не получа своето. Такъв ми е характера, представяш ли си? Упорит съм си…
– Нахалник, може би? – Не можах да се сдържа, а той се засмя. А аз му направих весела гримаса! В следващия момент, усмивката бързо се изплъзна от устните на Рийвс и с едно рязко движение той приближи стола до мен. И тогава ме прегърна с една ръка.
– Спри да се правиш на недостъпна, кучко такава. И без това съм готов да ти платя каквото поискаш. Добър съм, нали виждаш?
– Долу ръцете от мен! – Потрепнах, издърпвайки се от прегръдката. Но Рийвс беше много по-силен, за съжаление. Отново ме дръпна към себе си и ме притисна силно.
– Ооо, защо си толкова бодлива? – Сините му очи потъмняха. – Ще ти бъде добре, обещавам! Толкова ще разпаля желанието ти, че ще мъркаш от страст като котка. Така или иначе няма да намериш по-добър от мен тук. Хайде, Адърли, не бъди толкова упорита! Накрая ще се съгласиш, сама знаеш това…
– Няма да разпалваш нищо! – Изсъсках злобно аз. – Аз изобщо не те харесвам! Ни капчица!
– То е защото още не си ме пробвала… – въздъхна горещо младежът, без да ме пуска. – Готов съм да ти подаря изпитателна целувка. Така да се каже… пробна версия!
В този момент аз сериозно се замислих дали да не се развикам. – И къде е този библиотекар, когато имаш нужда от него? Сигурно е заспал… все пак наближава полунощ! А и стаята е празна, всички нормални студенти са се прибрали по стаите! Само аз, пиша доклад за червенокосия Ерик, който все пак успя да се сдобие с измамното перо! – Опитах се да се измъкна отново, но бях прикован към масата. Сините очи на Рийвс потъмняха като бурен здрач, а в ирисите им сякаш бушуваше мълния.
– Ооо, колко си гореща… не се съпротивлявай, хайде… необичайна си, Адърли, влече ме към теб… ако беше малко по-умна, можеше да си изкараш бижута от мен! Аз съм мил и щедър, какво не ти харесва? Аз съм неприкосновен, суните не са ми проблем… общо взето съм добър от всяка една страна! Направо подарък, за такава просякиня като теб от Котловината. А ти се съпротивляваш!
– Пусни!
– Сега пред теб има само един единствен път, Тиничка. И той води към мен… – ухили се Рийвс. – Все едно… ти ще си моя, не се съмнявай. Горещо…
Уплаших се в първият момент когато чух вече добре познатото ми заклинание, но беше само за миг. Защото не почувствах никаква чувствена реакция, само гняв. И Рийвс също го видя и се намръщи. И тогава със сила ме притисна към масата, покривайки устата ми с ръка.
Аз го захапах. Забих зъбите си с всички сили, чак до кръв. Рийвс се отдръпна рязко назад, просна се на стола си отново, а аз без да се замисля, смачках листа хартия с почти завършения доклад и го захвърлих.
– “Lutohaere“! – Спомних си уроците по чароит.
И бях изумена да видя как моят снаряд от воняща блатна слуз се забива в ужасеното лице на Рийвс! И тъй като младежът се опитваше да изругае в този момент, в устата му влезе доста от нея! Нямах дори време да се зарадвам на успешната промяна в структурата на материята, който постигнах. Момчето скочи изведнъж от стола си, стискайки юмруци и плюейки на всички страни, желанието, което изразяваше лицето му до този момент, се бе превърнало в гняв.
– Аххх, ти… малка змия такава! – В този момент на пътеката се появи съненият пазач.
– Какво правите? – Извика той ядосано. – Вижте какво сте сътворили… разхвърляли навсякъде, столът сте счупили! Глоби… да се научите вие! По сто наказателни на всеки!
Почти изстенах на глас.
– Сто наказателни точки? Но аз… векове няма да мога да ги отработя! И Рийвс просто ще ги плати и ще забрави! Това не е честно. И доклада ми вече го няма… – гневът отново сви стомаха ми.
– Не мисля, че момичето има нещо общо с това… – нов страховит глас накара всички да подскочат, дори Рийвс и пазача. А в този момент Аодхен изплува тихо от тъмнината, а аз горчиво съжалих, че бях решила да остана в библиотеката днес.
Съвсем бавно и умишлено пъхна измамното перо в джоба си. – Само ако учителят разбере какво правя тук…
– Как така да не е по нейна вина? Вижте само какво е направила!
– Но, аз не исках…
– Тя само се опитваше да защити честта си… – потрепнаха ъгълчетата на устните на Професора по унищожение. – Нима не чухте това, драги ми господин Олди? Къде бяхте вие, между другото?
Пазачът се намръщи. А аз погледнах тъпото изражение на лицето на Рийвс. – Дали този неприкосновен изрод не бе платил на старецът, за да не излиза? От това влечуго може да се очаква всичко!
– Аз.. дойдох веднага щом чух шума, г-н Аодхен. И щом вие махате моите глоби, тогава поемете вие отговорност! Просто погледнете… кой ще почисти сега това ужасно петно от килима? Вижте… каква ужасна мръсотия! И то къде? В хранилището на знанието!
Устните на Аодхен потрепнаха отново. И той мълчаливо направи заклинание за унищожение. Капките блатна мръсотия се оживиха и протегнаха една към друга, сляха се и започнаха да изсветляват и да се трансформират. Само за миг и вече нямаше и следа от цялата мръсотия. Учителят, бавно се наведе и вдигна от пода смачканият лист хартия който се бе трансформирал, целият бе с разкъсани ръбове и липсващи парчета.
– Страхувам се, че част от доклада ви сега е в стомаха на г-н Клифърд… – каза тихо Аодхен. – И, тъй като инцидентът е вече моя отговорност… двеста наказателни точки за вас, г-н. Рийвс. И не… не може да бъде разплатени със суни. Само изработка. И то при мен.
Рийвс направо пребледня, перспективата очевидно не го зарадва изобщо. Хвърляйки ми зъл поглед, който не обещаваше нищо добро, неприкосновеният кратко процеди през зъби нещо за довиждане и си тръгна. Пазачът бързо го последва. А аз се поколебах, не знаех въобще какво да кажа или направя бях като в шок от случващото се. Явно професорът по разрушение, потискаше всичко и всеки с авторитета и силата си.
Аодхен ми подаде смачкан лист хартия.
– Добър доклад, Тина…
– Благодаря… – промърморих плахо аз. – Аз… да си тръгвам? – Аодхен кръстоса ръце зад гърба си както обикновено. А на мен ми стана неудобно под зоркият, тъмен поглед на учителя.
– Виждам че вие напредвате в практиката по промяна на веществата. Хартия… доста необичаен материал.
Явно и в това съм се отличила! – Но изведнъж любопитството взе връх над стараха ми и едва чуто попитах.
– Защо да е необичаен?
– Защото е жив и мъртъв едновременно. Хартията започва пътят си от кълн, който си проправя път към слънцето. И често завършва своя път като хранилище на мъртви знания, превръщайки се в книги. Хартията сама по себе си, е началото и краят, Тина. Много символично. Не мислиш ли…
– Кое е символичното, не ви разбирам. – Но думите на разрушителя сякаш докоснаха нещо вътре в мен. – Никога не съм мислила за хартията по такъв начин. За мен това си е просто лист… – бях малко объркана.
– Просто си още много млада.
Устните му отново потрепнаха, но така и не се превърнаха в усмивка. Погледнах внимателно професора. – На колко ли е години, чудя се? При някои заклинатели понякога е доста трудно да се познае възрастта им. Аодхен има лице на млад мъж, но очите му… прекалено тежки и мрачни са. Може би затова понякога професорът сякаш изглежда като старец?
Точно когато се канех да благодаря на Аодхен, че ме спаси от глоби, той кимна за довиждане и просто се разтвори в тъмнината зад рафтовете с книги.
Примигнах след него със смесени чувства. – Не… не е истина, явно нашият учител по разрушение е ужасно странен!
Назад към част 15 Напред към част 17
