Глава 17
В крайна сметка успях да завърша доклада и получих обещаните десет суни от Ерик. Както и нова поръчка да развия още теми, този път по ботаника и хералдика. Изглеждаше, че в скоро време няма да успея да се наспя. Затова сега щях да мога да плащам за вечери, а топла купа супа с парче месен пай щяха да направят гладното ми тяло много щастливо!
Останалите пари реших да похарча в книжарницата на академията, където си купих свое омагьосано перо, една безкрайна тетрадка, няколко обикновени тетрадки, дневник с ярко розови корици и няколко аритметични пособия. В този магазин се продаваха ученически материали за студенти със доста добра отстъпка, така че можех да си позволя да купя повече неща, отколкото в магазините в столицата.
В последвалите почивни дни посетих роднините си, отново слушах оплакванията на леля си колко било слабо детето ѝ, ядох пълноценна домашна храна и ѝ помогнах с работата в работилницата. За съжаление, явно опасенията ми се сбъдваха, поръчките бяха започнали да стават все по-малко. С настъпването на есента всички жители на Котловината бяха навлекли якета с ватирани памучни подложки, бяха се увили в шалове и започнаха да обръщат повече внимание на топлата храна и отоплителите в къщите си, отколкото на новите дрехи. Освен това старата шевна машина, на която леля ми се трудеше ден и нощ, вече тракаше и пръскаше масло отвсякъде, заплашвайки да се счупи всеки момент. Чичо ми многократно я бе ремонтирал и регулирал механизма, но е невъзможно да се поправят старите неща вечно. Един ден просто трябва да се изхвърли и да се смени с нова.
Уви, това “някога” заплашително се превръщаше във „точно сега”. А семейството ми просто не можеше да си позволи нова машинка в този момент.
– Ако само… – извадих отново парите на Вандерфилд от скривалището и този път ги дадох в ръцете на леля си.
– Вземи ги лельо… – казах твърдо. – Ако имате нужда от лекарства или нещо за работилницата… харчете ги без колебание.
– Но Тина! – Ахна тя, гледайки предпазливо суните. – Но това са чужди пари! Ами ако човекът, който ти ги е дал, се върне някой ден… и пита, и си ги поиска обратно?
– Няма да пита лельо… нито ще си ги иска… – измърморих мрачно но решително аз, докато стиснах ръцете на леля си. – И въобще не мисли за това. – Тя прехапа устни, въздъхна и се завайка както винаги.
– Благодаря ти скъпа. Но ще ги използвам само ако машината се повреди! Иначе не! Руфъс ми е обещал да я поправи… ще ѝ постави нови подложки и зъби под иглата, сигурно ще успее да я поправи отново. А може би ще се размине само…
Аз кимнах унило. – Може би. Но нещо напоследък не вярвам вече на това „ще се размине“. Както бе казал някои древен мъдрец, “ако може да се случи нещо гадно, то определено ще го направи!
Когато се върнах в академията, почувствах, че съм постъпила правилно. Колкото и отвратително да беше за мен харченето на парите на Вандерфилд, нямаше какво да се прави. – Семейството ми трябва да издържи, докато получа дипломата си и мога да започна да работя. А до тогава има поне една цяла година! Така че нека парите на русото влечуго поне ни помогнат за това!
За мое щастие самият негодник продължаваше да не ме безпокои, поне за сега. Понякога се срещахме в коридорите на BCA, но всеки път Аш минаваше, без дори да благоволи да ме погледне. Да, аз самата се стараех да не гледам в посока на неприкосновените. А когато се качвах в стая седем, почти винаги собственикът го нямаше там. Но затова бе започнал да оставя списък със сухи инструкции и задължения. Така че миех подовете и бърсах праха в блажено уединение. Трябваше и да пера от време на време, но за щастие не на ръка. Шели ми каза, че зад парка, в една отдалечена кула, е частта за битови услуги, а в нея също се намира и пералнята, и мога да отнеса там нещата на русото влечуго, а същевременно и моите, за да ги изпера. Честно казано, новината ме зарадва неимоверно, защото вкъщи бяхме свикнали да перем във голямо корито на ръце и дори водата трябваше да топлим. И така един ден, когато кошът с мръсни дрехи се бе препълнил, аз ги вързах на една бала и тръгнах да търся пералнята.
Битовата постройка с кулата беше скрита зад огромни ели почти приличаше на омагьосан замък, сама в гъсталака на гората. Колкото повече се отдалечавах от главната сграда на ВСА, толкова по-тънка и слаба ставаше светлината на фенерите. Вечерите бяха станали по-студени, есента отстъпваше място на идващата зима. И в паметта ми постоянно се връщаше яркият спомен за ямата, в която бях хвърлена. Но просто нямаше друг избор. Нямаше кой друг да изпълнява задълженията ми вместо мен и нямаше откъде да си намеря охрана.
Така че стиснах здраво балата с дрехи и ускорих крачка колкото можах, съжалявайки веднага, че съм излязла от сградата без ръкавиците си. Пътеката, виеща се между дърветата, изглеждаше безкрайна, от време на време имах чувството, че някой е точно зад гърба ми, но този път нямаше инциденти. Постройката изплува пред мен от струпващия се здрач съвсем неочаквано, когато вече почти бях решила, че съм се изгубила. И въпреки че тъмната каменна кула изглеждаше мрачна, ме посрещна с уютна светлина и топлина.
Плахо застинах за миг на прага, изтупвайки обувките си. Докато разгледах с интерес малка зала с няколко врати.
– Здравей! Ти от новите ли си? – Любезно се обърна към мен чернооко момиче с чип нос, излизайки да ме посрещне. Тя носеше синя рокля с престилка на обръчи върху нея. Аз й кимнах и се представих.
– Търся пералнята. Аз съм асистентът на Аш Вандерфилд.
– Разбирам, а аз съм Лиза… – усмихна се новата ми позната. – Аз така и вече изгубих броя, колко такива помощници имаше този! Сортирай всички неща по цветове, черни, бели и цветни и ги зареди в пералнята. Тя е ето там…
Минах през посочената врата и подсвирнах от удивление. Вътре беше най-голямата пералня, която бях виждала някога! Там нещо се въртеше, клокочеше и тракаше, а отстрани от тръбите излизаше пара.
– А ти какво си мислеше? – Лиза се усмихна доволно на моята изненада. – Знаеш ли колко различни тъкани има в академията? Пердета, покривки, салфетки, дрехи на работници, престилки на готвачи, вещи на студенти и учители! Тук ние чистим, перем, сушим, гладим и сгъваме денонощно!
– Омагьосана ли е? – Възхитих се аз, разглеждайки с интерес невижданата досега машина. – Ще разкажа на леля и чичо за това чудо, и те със сигурност ще се изненадат!
– Разбира се че е! Всеки месец се налага да се подновяват заклинанията. Защото се изхабяват! От водата и перилният препарат. Добре тогава… ти се оправяй, а аз трябва да погледна в отделението за боклука.
– Къде?
– “Кошчето“ за отпадъци! – Усмихна се вяло тя. – Академията произвежда много мръсотия и боклуци. Планини направо! Освен това всички тези омагьосани несъвършенства се озовават тук!
– И ти ли си заклинател? – Втренчих се в нея. – Що за глупости питам… ама съм и аз, естествено че си!
– Разбира се… тук, без потенциал всичко ще рухне за час… – закиска се Лиза. – Или ще избухне, или най-малкото ще полети във въздуха!
– Страхотно! Всичко е просто невероятно! – Искрено се възхитих, а отговорничката за пералното се усмихна вежливо.
– Забавна си, Тина! Ела да ме видиш, когато свършиш със прането, вратата ми е близо до стълбите, ще те почерпя с чай и ще си побъбрим. – Кимнах щастливо и се втурнах да разопаковам нещата на Вандерфилд.
Когато свърших и се отбих при нея, Лиза вече беше сварила ароматен чай. В малката уютна стаичка имаше легло, маса, стол и тесен килер. Дантелени плетени салфетки лежаха върху всички повърхности, дори покривката на масата се оказа плетена на ръка!
– Конецът е моят материал… – усмихна се Лиза, докато сядах на един стол. – От малка обичам да плета. Понякога ми е скучно тук. А ти изглеждаш като обикновено момиче, сякаш… от Котловината.
– Да, аз съм от там…
– Наистина ли? И аз също съм от там! – Лиза засия. – Получих потенциала от баща си, когото между впрочем никога не съм виждала с очите си. Къде майка ми е срещнала заклинателя си е мистерия. Но затова пък имах страхотен късмет, влязох във ВСА като домашна помощница… също като теб. А след това останах тук да работя. А ти? – Аз ѝ разказах накратко за себе си, като пропуснах частта с необичайния начин по който получих магическите си способности. И бързо смених темата отново.
– Значи така… ти си отговорникът на тази кула?
– Точно така! Звучи добре, нали? На мен ми харесва тук… справям се добре, а ти каква искаш да станеш? – Обсъждахме перспективите ми след дипломирането. С Лиза беше много лесно да се общува, за момент дори ми се стори, че съм си у дома и си бъбрим със стар познат, когото познавам от сто години!
В един момент някъде зад стената се чу ужасно бучене, страшен рев сякаш от някой огромен магичен звяр. Аз подскочих като ужилена и започнах да се оглеждам уплашено.
– Не се страхувай, това е просто новата порция боклук, който пристигна! – Домакинята ми отпи спокойно от чая си. – От главните сгради са прокарани специални невидими тунели. Когато изхвърляте неща там, след известно време когато се събере необходимото количество, те падат тук! А под кулата се намира отпадъчната яма.
Аз направо потръпнах, когато осъзнах, че точно до мен има купчина боклук, беше някак неприятна мисълта дори за всичката онази смет и нечистотия.
– Изобщо не се мръщи… – ухили се тя развеселена. – Та там всичко е омагьосано! Няма изобщо никаква миризма, никакви неприятни звуци… въобще никакви неудобства! Това си е просто… – Лиза изведнъж се намръщи и остави чашата си и направи объркана гримаса.
– Какво?
– Дори не знам как да го кажа… но ти си свой, ще разбереш… – отговорничката се огледа, сякаш чайникът можеше да ни чуе, и понижи гласа си. – Знаеш ли, струва ми се, че някой се е заселил в шахтата ми.
Аз се усмихнах объркана.
– Но… разбира се! Та там, със сигурност има орди от плъхове и насекоми и всевъзможни гадини!
– Нее, ти не разбираш… – извъртя обидено очи Лиза. – Там всичко е омагьосано… заклинания! Там няма нищо живо и не може да има! Преди време се оплаках на икономката, тя прегледа всичко, обнови магиите и ми каза да не се безпокоя, че там всичко е наред. Но аз чувам… там шумоли нещо! И понякога пъшка!
– Пъшка? – Облещих очи аз.
– Да! – Лиза едва не се разплака. – По дяволите, направо… не ми дава да спя! А икономката само каза, че това не можело да бъде! – Момичето също ококори очи, а аз я слушах предпазливо с затаен дъх. Но зад стената беше тихо, колкото и да се напрягах, не чувах нищо.
– Може би трябва да пиеш от онзи чай… билковият? – Посъветвах я предпазливо. – Ааа, просто за да спиш по спокойно. А там… да си пъшка. Ти пий от чая спи си спокойно… може би то ще пъшка, ще пъшка пък накрая ще спре?
– Мислиш ли? – Оживи се тя, но в следващия миг изведнъж подскочи като опарена. – Ой, ой… аз там имам покривки! Добре, хайде… ела пак, Тина!
Какво бе станало с покривките, така и не разбрах, момичето излетя от стаята. Аз взех изпраните неща и си тръгнах. Доволна, че имам вече приятелка в академията. Отговорничката за домакинския блок ми хареса, затова с усмивка на лице реших че със сигурност ще се отбия, за да поговоря с нея отново! Нещата на Вандерфилд все още трябваше да бъдат и изгладени, но реших да направя това утре. А сега беше време за вечеря.
Близо до домакинската кула съзрях дебела пръчка, взех я и я стисках в ръката си чак до академията. – Нека враговете да ми дойдат сега! Така ще ги загрея… така ще ги зашлевя, че няма и да помислят отново да ме припарят! – Но или невидимите злобни критици се бяха впечатлили от оръжието ми, или просто си бяха взели почивен ден днес, затова изтичах чак до стълбите без инциденти.
Оставих нещата и още един път преброих оставащите суни в джоба ми, и реших, че днес мога да си позволя угощение. По някаква причина чаят на Лиза бе предизвикал апетита ми и стомахът ми къркореше на Котловина!
Така че, след като платих еднократно посещение, прекрачих прага на трапезарията и влязох вътре без да се активира алармата. Устата ми, веднага се напълни със слюнка, тук миришеше толкова вкусно! Витрината беше пълна с всевъзможни вкуснотии, имаше ронливи картофи, всякакви салати, ароматно пиле, огромна тава с цял хълм от жълт ориз с грах, гъбена супа, която вяло бълбука в огромна тенджера. Облизах устни, едва успявайки да устоя на желанието да се нахвърля върху храната като гладен звяр! След като избрах след кратко мислене, взе поднос с чинии и се огледах. По време на закуска заварвах трапезарията почти празна, защото пристигах преди всички. Но сега огромното помещение беше пълно с изгладнели студенти!
Поклащайки глава, се придвижих объркано надолу по пътеката между масите. Когато видях с радост няколко празни маси в дъното до прозорците. Веднага се запътих към този в центъра, бързо подредих чиниите си върху масата и пристъпих към яденето.
И едва след като доядох супата, забелязах, че околните гледат в моята посока по странен начин. Или с насмешка, или със страх. Погледнах изненадано облеклото си, пригладих косата си. – В какво се взират тези? Изцапах ли се, или какво?
– Виждам, че си доста безстрашна… – тъмен силует израсна до мен като от нищото и аз почти изстенах
Рийвс… о господи.
– Макар че по скоро май си наивна. Или пък може би и двете…
– Защо? – Не желаех да говоря с този човек. В коридорите на ВСА улавях погледите му върху мен и те ме караха да се чувствам неудобно.
– Знаеш ли “бодливке“… да ти кажа ли какво ще направя първо, когато си в леглото ми, Адърли? – Усмихна се той злобно. Аз завъртях очи, показвайки колко съм уморена и отегчена от неговата мания. За съжаление, снобът не се впечатли изобщо, само се наведе към мен и продължавайки да шепне. – Ще те накажа… да и ще те наказвам дълго… дълго време. Веднъж изтърпях помията ти, но втория път ще си платиш за всичко. – Сините му очи блестяха от очакване. Изглежда Рийвс толкова харесваше собствените си фантазии, че едва не облиза устните си.
Изстинах, заплахата му изобщо не изглеждаше празна. – На какво ли още е способно това копеле, за да получи това, което е намислил? – Аз просто изправих рамене, опитвайки се да не позволя на недосегаемия да види страха ми. Затова стиснах юмруци и му се сопнах.
– Ти само опитай…
– Наивно момиченце… – присви очи той и бавно се облегна назад на стола си. – Нима мислиш, че си ме изплашила с нелепото си заклинание? Все пак ще бъдеш моя и не се съмнявай в това. Твоите откази само ме правят по-упорит, а отработката при Аодхен, която получих по твоя вина, само още повече разярява моя апетит.
– Ти сам си си виновен… – измърморих аз. Рийвс се засмя.
– Между другото, дойдох за да ти кажа, че тази маса е заета. Исках да бъда първи, нали разбираш… – и отново се усмихна злобно, зарадван на шегата си.
– Така ли… когато седнах, тук нямаше никой.
– Тя винаги е заета… и всеки го знае. Но явно не и глупавите момиченца от Котловината, нали?
– И от кого е зает, ако смея да попитам? – Намръщих се. Може би това е масата на учителите? Не… те ядат в отделна трапезария… – Рийвс кръстоса крака и се ухили още по широко.
– Наивното ми бебче… направо ми иде да те схрускам.
– Така ли… какво има толкова? – Младежът се наведе напред докато нетърпеливо се взираше в гърдите ми през отворът на ризата.
– Не, нищо… нека твоят работодател ти обясни чия е тази маса и защо не можете да се сяда на нея.
По дяволите… значи това е масата на Вандерфилд? – Тръпки отново полазиха по гърба ми. Но опитах да запазя самообладание, упорито стиснах устни и повдигнах брадичка.
– Когато дойдох, масата беше празна. Не разбирам защо не мога да седна на нея вместо него!
Думите ми явно прозвучаха невероятно силно в трапезарията, в която падна плътна тишина. Поклатих глава и тогава очите ми съзряха Аш. Както обикновено, безупречен. Снежнобяла риза под сако, искрящи като сълзи диаманти на копчета за ръкавели и иглата за вратовръзката, излъскани до блясък обувки и както винаги убийствената арогантност в очите му. От която чак ми се прииска да го зашлевя, толкова ме вбесяваше.
– Аш, виж само колко нагла е станала твоята прислужница… – разтегна устни Рийвс в широка мазна усмивка. – Ти си я разглезил напълно. Трябва да се направи нещо по въпроса. Започваш да губиш авторитета си, приятелю… – при тези думи Вандерфилд откъсна ледения си поглед от мен и погледна приятеля си. Усмивката на Рийвс се изпари и той се вкисна мигновено.
– Това е просто маса… – провлачих мрачно аз, опитвайки се да се овладея и да не побягна. – А и вече си тръгвах.
– Довърши си… – тихо каза Вандерфилд. А Рийвс повдигна изненадано вежди.
– Ще я оставиш да седи тук?
– Ще я оставя да довърши яденето си… – гръмко и ясно каза Аш. – Защото не ми харесва, когато слугините ми се развалят твърде бързо. Ще се извиниш, Адърли… и после ще се качиш в стаята ми. – Рийвс се засмя многозначително, няколко от старшите студенти вдигнаха два пръста в знак на одобрение, а други се усмихнаха. Много от момичетата се обърнаха, а в очите на някои видях дори съчувствие.
Яяя… какво е това?! Аз робиня ли съм ти? Мисля, че тук е свободно кралство, в което всички са равни! Или, поне така се смятах… – вдишах дълбоко аз, за да събера смелост.
– Ако искаш да ми кажеш нещо, можеш да говориш тук… – излаях на русият сноб, който вече се извръщаше.
– Не мисля да говоря нищо…
Виж го ти… какъв отегчен бил тона му! Сякаш ще ми прави услуга като си отвори устата!
– Просто повече няма да седнеш на масата ми. И аз ще се погрижа да запомниш добре това. – Изсъска студено той.
– Вече съм го запомнила… – казах аз през зъби. Бездните демони ме дръпнаха да избера точно тази маса! Толкова ли нямаше други маси… Тина!
– Не, това не е достатъчно… – усмихна се смразяващо Аш. – А сега… яж, Адърли.
– Никъде няма да ходя! – Заинатих се аз. – И въобще не мисля да се извинявам! Точно така… всичко това е направо смешно, по дяволите!
С крайчеца на окото си забелязах, че някой въртеше пръст на слепоочието си, а друг подвикна “Котловина“. – Аз просто отказвам да се унижавам пред куп нарцистични малоумници! Може би техните предци са направили важни и значими неща за Кралството ни, но потомците им са просто обикновени студенти… засега! Така че защо трябва да пълзя пред тях на колене? Да… леля винаги ми е казвала, че имам твърде изострено чувство за справедливост… и явно е в моя вреда!
– Ти, току що… ме нарече смешен? – Изглежда, че снобът започваше да кипи, зеленината в погледа му направо изчезна, а зениците му се разшириха като черни дупки почти изпълвайки очите.
– Да ме наказваш, че седя на тази маса, е нелепо! Да се извиня за това е още по-нелепо! И да… никъде няма да ходя!
– Добре… сама си го изпроси… – провлачи лениво Аш и тихо добави някакви думи на чароит.
В същият момент чашата ми с чай беше сякаш уловена от въздушно течение, надвисна над мен и съдържанието й се разля върху главата ми. Мокрите къдрици полепнаха по бузите и челото ми. Рийвс прихна да се смее, няколко други прихванаха и също се разсмяха. А търпението ми вече се изчерпа и в мен се надигна ярост, която направо изгори ума ми, оставяйки само желанието за разплата с русокосата гадина.
Как смеш?! – Не се сетих за никакви чудодейните думи, които карат чиниите да летят. – Но нищо… и без чароит ще се справя! – Взех близката чиния с гювеч и я захвърлих право към Вандерфилд. За съжаление копелето имаше отлични рефлекси и успя да се измъкне, но изражението му на искрено, неподправено и чисто изумление на лицето му много ме зарадва! В следващият момент забелязах, че подобни изражения се породиха и върху арогантните физиономии на околните. – Очевидно никой от тях не очакваше че на слугинята от Котловината може да ѝ хрумне да отвърне на удара. И то на кого? На самият Вандерфилд! – Това направо ме окуражи, бърз поглед и грабнах чашата с мляко.
– А това ти е за добавка! – Извиках аз и хвърли новият си снаряд. Последва една дума от влечугото и млякото увисна във въздуха, разтегнато като трепереща бяла лента. – Изменение на течно вещество във въздуха… и то без да го докосне! – Дори се възхитих на това филигранно изпълнение, но бързо се опомних. Все пак няколко капки попаднаха върху сакото на Аш. Той ги погледна, после погледна мен, усмихна се очакващо и извади от джоба си снежнобяла кърпа, избърса пръските и я приближи към устните си.
– Fetter!
В миг кърпичката се удължи прекомерно пред очите ми, трансформирайки се във въже и се уви около тялото ми като огромна жива змия. Способностите на Аш бяха направо невероятни. При други обстоятелства дори бих го оценила, но магията му окова ръцете и краката ми и аз рухнах на земята като подкосена.
– Негодник! – Моментално краят на въжето-кърпа се завря в устата ми, попречвайки ми да говоря! Пред очите ми се развяваше част от предишната кърпа и аз забелязах очертанията на избродираните върху нея инициали “К. А. В.“, дори за миг си помислих какво ли бе първото име на сноба. А след тогава просто останах неподвижна наблюдавайки мъчителя си с цялата възможна омраза в очите ми.
– В стаята ми, веднага… – каза Вандерфилд. На мига ме повдигна едно яко момче и ме преметна през рамо. Опитах да се съпротивлявам или да викам, но безуспешно! Дори не можех да помръдна! Имах надеждата, че някой от учителите може да види това беззаконие, но уви! В коридора копелетата се промъкнаха през някакъв таен проход и само минутка по-късно, вече бяхме пред вратата с номер седем. Вратата се отвори, и след секунда ме захвърлиха направо на килима.
– Мисля, че тази упорита просякиня има нужда от добър урок. А аз с удоволствие ще я науча да се подчинява! – Каза Рийвс с очакване в гласа. Аз потрепнах.
Само да посмее да ме докосне…
– Махай се… – му каза безразлично Аш.
– Няма да ми дадеш да видя наказанието… така ли? – Аз се обърнах с усилие и погледнах присвитите очи на Вандерфилд.
Гледаше ме с такова странно изражение… какво му има на очите?
– Аш? – Напомни за себе си Рийвс.
– Върви… – каза господарят на квартирата. Разочарованието и гневът кипяха по лицето на брюнетката, той стисна юмруци, после издиша шумно и си тръгна, затръшвайки вратата след себе си. Секунда след това якият младеж, който ме носеше кимна и също излезе. Аш и аз останахме сами в стаята. Миг след това магическата кърпа се разхлаби и отворих уста.
– Просто… посмей… да ме докоснеш!
– Струва ми се, че не си разбрала мястото си, слугиньо… – каза Вандерфилд твърдо. След това клекна до мен, без да сваля очи от моите. – Никой не смее да захвърли неща по мен. Никой не смее да заема моята маса. Никой не смее да ми възразава…
– Ти си просто ученик! – Изсъсках аз. – И с нищо не си по-добър от останалите! Отвори си очите Вандерфилд… светът не се върти около теб! Ти не си бог!
– Върти се… и ти си глупава, ако не разбираш това… – каза той с непроницаема и възмутителна убеденост.
– Ти си човек! Просто човек! – Изплюх се аз в негова посока. – Ти направи заклинание, когато хвърлих чашата, но аз почти успях! Почти попадна в целта! Ти си уязвим като и всички останали! И ако имах само малко повече късмет, ти щеше да стоиш сега омазан с мляко!
– Можеше просто да си тръгнеш! – Силните му пръсти стиснаха раменете ми и ме разтърсиха силно. – Аз ти казах! Дояж, извини се и си върви! Защо просто не се подчини?
– Няма да се извиня, че съм ти заела мястото! Защо трябва да се извинявам за това? Това е нелепо!
– Защото, аз съм Вандерфилд! – Изръмжа вбесено той.
– Така като те гледам… съмнявам се, че е нещо, с което да се гордееш! – Той направо се задуши от ярост. Стисна ме с пръстите си още по силно. И едва сега разбрах, че копелето почти сядаше върху ми. Притиснал бедрата си около раменете ми. Той също явно го разбра, свитите му зеници отново се разшириха, удавяйки зеленото на ириса им и веднага се отдръпна от тялото ми, намръщен. Аз прехапах устни. – Трябваше просто да се извиня и да си тръгна… това биха направили другите чистачки. Вероятно и всички биха го направили. Да се покаят публично, че сте нарушили негласните правила на ВСА… да преклонят глава пред снобите, да признаят силата им и да продължат жалките си животи. Трябва да се извиня… жалко, че не можах да го направя.
– Е, какво ще правиш с мен сега? – Не можах да устоя, но по скоро беше от страх. Все пак непознатото е най-лошо. – Ще залееш всичко тук с вино и ще ме накараш да чистят? Или ще разхвърляш всичките си неща? Може би ще счупиш нещо? Какво?
– Ще те оставя така до сутринта. – Каза безразлично той и се обърна.
– Какво? Но аз трябва да подготвям доклад! За утре!
Русото копеле сви рамене, отправи се към банята и влезе под душа. Чух водата да тече. И в неподходящ момент се замислих за нуждите на тялото, които скоро ще напомнят за себе си. Освен това бях ужасно жадна и даже отново огладнях! – И ако не подам доклад, утре ще си навлека още глоби. А вече натрупах няколко, защото просто нямах време да уча! А сега освен всичко останало и това изпълнение в трапезарията… ще ми излезе доста скъпичко. Но какво трябваше да направя? Сега като помисля, беше само чай върху главата… какво пък толкова. Можеше просто да потърпя.
Докато си мислех мрачно, Вандерфилд се върна в стаята, босите му крака се движеха безшумно около мен. С мъка и пукане във врата извърнах глава към него, това беше цялото движение, което ми позволяваха оковите. Аш, облечен само в сиви спортни панталони, седна на креслото си и спокойно отвори книга. Аз полежах още няколко минути и накрая не издържах.
– Виж, това вече не е смешно. Ръцете ми са изтръпнали… и краката също. – В отговор само тишина и подигравателното шумолене от страниците на книгата му. – Добре… аз, съжалявам… – въздъхнах през зъби. – Наистина, съжалявам. Че захвърлих чиния по теб, но не и че седнах на масата ти. Защото мисля, че запазването на маси е глупаво! – Нито дума в отговор. Аз започнах да се изнервям. – Вандерфилд, ти глух ли си?
– Не те чух… нещо каза ли? – Попита лениво той.
Възмутено изпуфтях аз и се прозях сънливо. Под бузата ми усещах пухкавата тъкан на килима, ухаещ на свежест. – Сама го почистих… браво, няма никаква прах или мръсотия. Като цяло много удобен и мек килим… така че…
– Ами, дано пропаднеш в бездната… – прошепнах аз, прозях се сънено отново и затворих очи.
Назад към част 16 Напред към част 18
