Глава 17
Е, това не беше ли глазурата на един глупав кекс. Емери не знаеше какво да очаква, когато ги извикаха от стаите им, но това не беше елиминация. Макар че тя нямаше никакви залози тук, в замъка, освен да разгадае тайната на смъртта на сестра си, тези жени имаха. На излизане от тронната зала те бяха разстроени, а сълзите обагряха всяка буза. Всяка от жените прегърна на свой ред тези, които бяха елиминирани. Дребните стени, които бяха издигнали помежду си, бяха паднали, макар и само за тази вечер.
Като ги гледаше как се утешават една друга, Емери се чувстваше като самозванка, каквато беше. Макар да играеше ролята си на Слоун, тя не можеше да си представи загубата, която тези жени изпитваха. Е, почти. Имаше представа какво изпитваха елиминираните – да бъдат изтръгнати от единствения живот, който познаваха, и да бъдат вкарани в нещо съвсем ново.
За Емери и останалите жени Съревнованието току-що бе станало реалност. Е, не толкова за нея, колкото за шестнайсетте жени, които все още се бореха за пръстена на лявата си ръка. Емери беше решена да запази своята безпогрешно гола.
Жените се запътиха към общата стая, за да се оплачат заедно, но Емери излезе бързо и се отправи към стаята си. Тя вече не искаше да се преструва.
По средата на коридора една ръка се плъзна в нейната и я изненада.
– Можеш ли да повярваш? – Челси изскочи до нея. – Просто не мога да повярвам, че принц Огъст би изпратил някого у дома толкова бързо. А Сътън от всички хора, мислех, че със сигурност има шанс да бъде претендент.
– Не беше принцът. Не го ли чу да казва, че е по молба на баща му?
– Е, да, но знаеш, че го каза само за да запази лицето си пред останалите.
Дали е така? Емери не мислеше, че това звучи като Огъст. Не че го познаваше чак толкова добре. Само достатъчно добре, за да му даде почти девствеността си. Колкото и да и се искаше да обвини яда си, тя искаше той да е първият и от момента, в който го съзря в клуба.
Преди той да бъде принцът на вампирите.
Челси продължи да говори за елиминацията през останалата част от пътя до стаите им. Спирайки пред вратата на Емери, приказливата най-добра приятелка замълча.
– Всичко наред ли е?
Очите на Челси се стрелнаха от вратата към земята и ако Емери трябваше да гадае, щеше да каже, че Челси е разтърсена от елиминацията, но се опитва да изглежда така, сякаш нищо не се е случило.
– Да, разбира се, че е така – избъбри тя. – Само че, може ли да остана с теб тази вечер?
Майната му. Емери извъртя вътрешно очи. Беше длъжна да се държи като сестра си, но единственото, което искаше, беше главата ѝ да се удари във възглавницата и да проспи първия си ден в замъка.
– Разбира се, че можеш да останеш! – Изръмжа тя, опитвайки се да убеди и себе си, и Челси, че това е чудесна идея. – Ще си направим парти!
Челси бързо плесна с ръце.
– Перфектно! Само ще изтичам до стаята си и ще взема няколко неща. – Тя се обърна и тръгна по коридора.
Емери въздъхна. Последното нещо, което искаше, беше да забавлява Челси с момичешки щуротии по време на нощувката. Тя беше достатъчно мила, но дори не се доближаваше до най-добрата приятелка на Емери. Там, където Челси би била идеалният човек, когото да вземеш със себе си, за да пазаруваш рокля за абитуриентския бал, Рен беше жената, която щеше да те държи за ръка, докато си пробиваш носа, а после щеше да седне на стола след теб. Челси щеше да се подиграе на розовата ѝ коса, тъй като не беше достойна за кралица, докато Рен купи боята, когато Емери се усъмни в себе си. В Челси нямаше нищо лошо, просто бяха от различни светове и беше трудно да се свържат истински.
Тя затвори вратата, но тя бе спряна преди да се затвори от една заблудена ръка. Когато я отвори отново, откри широко отворените очи на Флора, която стоеше на входа.
Логиката ѝ подсказваше, че Флора не може да е с повече от година-две по-млада от нея, но тя изглеждаше така, сякаш спокойно може да е с десет години по-млада от нея. Беше дребна и с платинено руси къдрици.
– Мога ли да вляза? Спешно трябва да говоря с теб.
– Разбира се, влез. – Флора изглеждаше така, сякаш щеше да повърне, а Емери нямаше нужда от това пред вратата на спалнята си. – Всичко наред ли е?
Между вълшебния език на принца и внезапната елиминация, в момента тя нямаше какво повече да си помисли. Но какви бяха проблемите на още един човек, когато ставаше въпрос за поддържане на шарадата „Слоун“?
Като направи крачка напред, Флора затвори вратата зад себе си и измъкна кинжал от гънките на роклята си.
– Не, не всичко е наред. – Тя протегна кинжала пред себе си и го насочи директно към Емери. Ръката ѝ трепереше, докато тя преглъщаше трудно. – Видях те да умираш. Като никога да не се върнеш.
Емери направи крачка назад. Нощта продължаваше да става все по-добра и по-добра.
Флора раздвижи кинжала, намирайки все повече смелост с всяка своя дума.
– Така че по-добре ми кажи коя си, няма да ти позволя да навредиш на принца или на семейството му.
– Ти ме видя да умирам? – После се сети. – О, по дяволите. Видял си смъртта на Слоун. – Тя направи две крачки към Флора, усещайки мигновена връзка. Нямаше значение какви са мотивите ѝ, тя беше ключът към откриването на това какво се е случило със Слоун. – Какво се е случило? Кажи ми всичко, веднага!
За предпочитане преди Челси да се върне.
Флора посрещна движенията и, като запази разстоянието помежду им, и отново замахна с кинжала.
– Не, първо ми кажи коя си. Как изглеждаш точно като нея?
– Виждам, че външният ми вид може да бъде ужасяващ. – Емери се засмя тихо. Тя се възхищаваше на Флора за готовността ѝ да търси истината и да се застъпи за Огъст и семейството му, дори и с остър край на кинжал, насочен към нея. Емери вдигна ръце в знак на капитулация.
– Моля те, остави кинжала. Аз съм Емери, близначката на Слоун. – Емери направи крачка напред, но се поколеба, когато Флора вдигна вежди, почти сякаш не ѝ вярваше. – Чакай, тя никога не ме е споменавала, нали?
– Не.
Отблъсквайки болката от мълчанието на Слоун, Емери завъртя китката си, показвайки на Флора сребърните лиани.
– След като Слоун почина, семейният дълг се прехвърли върху мен и Огъст ми нареди да заема нейното място. Той каза, че никой не може да знае, че Слоун е починала.
– Защо? – Флора не помръдваше и крачка, а ножът все още беше насочен към Емери.
Като сви рамене, Емери се отдръпна и седна на ръба в края на леглото. Тя постави ръцете си в скута.
– Все още не съм сигурна на сто процента. Той каза нещо за вампирската политика и че е по-добре никой да не знае, че Слоун е умряла. Това им давало предимство. Аз така или иначе трябваше да дойда, затова се съгласих да бъда сестра ми, стига да мога да се прибера у дома веднага щом разберем какво се е случило с нея. – Срещайки очите на Флора, Емери замълча, осъзнаването я порази като мълния. – Можеш да ми кажеш какво се е случило.
Челси почука на вратата и я бутна, а Флора кимна, скривайки кинжала.
– Мислех си, че можем да изпратим някой за пуканки от кухнята и може би малко от онази шоколадова торта от десерта, ако е останало от нея. – Най-накрая тя вдигна поглед, забеляза Флора и притихна. – О. Здравей, Флора. Не знаех, че ще се присъединиш към нас.
– Не съм. Всъщност тъкмо си тръгвах. Със Слоун можем да поговорим по-късно.
– Не, трябва да останеш, Флора. Наистина. Би било хубаво да имаш още едно приятелско лице точно сега – предложи Емери. Освен това тя не изпускаше Флора от поглед. Не и когато разполагаше с информация, свързана със смъртта на Слоун, и знаеше коя е тя в действителност.
– Наистина?
– Да, абсолютно. Да отидем да вземем някои дрехи от стаята ти, докато Челси изпрати за доставки.
Следвайки Флора към вратата, Челси се обърна към Емери:
– Какво правиш?
– Не се притеснявайте. Веднага ще се върна – това беше всичко, което Емери успя да предложи с усмивка. – Кажи им да донесат пуканките и тортата. Може би малко от желето от вечерята, ако е останало.
Веждите на Челси се свиха.
– Но ти мразиш желето.
По дяволите.
– Но аз не го мразя. – Намеси се Флора, за да спаси Емери от необходимостта да обяснява. – Просто казвах на Слоун колко много го обичам.
– Добре. Тогава Желе да е.
Емери последва Флора шест врати по-надолу до стаята ѝ. След като влезе, Емери забеляза, че стаята ѝ е много по-старинна в сравнение с модерния декор на тази на Слоун. Беше топла и успокояваща, а не студена.
Поведението на Флора се промени от усмихнато на тържествено, докато седеше на идентичния сандък с надежда в подножието на леглото си.
Предпазливо Емери си проправи път да седне до нея.
– Ще ми кажеш ли какво се случи със сестра ми?
– Бях в бокса с любимия си кон, Шадоуфел. Той се беше порязал доста неприятно при последната ни езда и трябваше редовно да почиствам раната. Докато бях в бокса, чух гласове горе на тавана. Разпознах този на Слоун и почти извиках. Въпреки че сега се радвам, че не го направих.
– Знаеш ли с кого говореше? – Прекъсна я Емери, решена да запомни колкото се може повече подробности.
Флора поклати глава.
– Не. Звучаха като жени, но може и да греша. Така и не видях лицето на човека. Можех да чуя само няколко думи. Говореха за план, който се привежда в действие. След това се чу шумолене и тих шепот. Нещо за обещание за власт. Последва борба, а след това силен трясък. След това беше тихо, докато една фигура с качулка не изнесе тялото на Слоун от таванското помещение, увито в одеяло. Те се обадиха по телефона и казаха на човека от другата страна, че Слоун е мъртва. Накрая фигурата с качулка каза, че ще се справят със съответните последствия. Те разгънаха тялото ѝ на пода на конюшнята, взеха одеялото и си тръгнаха.
Защо биха оставили тялото ѝ?
Освен ако не е било наистина съобщение, както си беше помислил Огъст.
– Разпозна ли човека? Гласа му?
Флора погледна към земята и поклати глава.
– Бяха високи, но това е всичко, което забелязах. Говореха ниско и шепнешком. Бях се скрила в кабинката. Не можех да виждам много добре.
– Защо не каза на никого?
– Бях уплашена. Какво щеше да стане, ако човекът с качулката беше някой от замъка? – Флора вдиша рязко, докато разказваше. – После, на следващата сутрин, когато бях събрала смелост да кажа нещо, Йесения ни каза, че Слоун е болна и ще се върне след няколко дни. Нещо не ми хареса във всичко това. Затова си замълчах от страх, че ще бъда следващата.
– Тогава се появих аз.
Флора кимна.
– Да, така е. Цял ден се опитвах да събера смелост да говоря с теб, но не знаех дали си една от тях, или не. Не знаех какво да мисля. След като започнаха елиминациите, започнах да се притеснявам, че всеки момент ще ме изпратят вкъщи, а истината можеше никога да не се разбере, ако не бях проговорила.
– Благодаря ти, Флора. Нямаш представа какво означава това за мен. Но знаеш, че можеше да отидеш при Огъст или дори при Малкълм.
Тя сви рамене, неубедително.
– Предполагам, че можех, но те нямаше да ми повярват. Никой не вярва на тихото момиче в ъгъла. Освен това те са супер плашещи. Това, че ти казах, беше начин поне веднъж да бъда герой.
Емери се протегна и взе ръката на Флора в своята.
– Благодаря ти, че си от жените, които са достатъчно смели, за да потърсят истината. Имам невероятен късмет, че си в нашия ъгъл.
– Това не е лоша последна проява на човечност.
Емери замълча, докато осмисляше изявлението ѝ.
– Ако те елиминират, значи ще приемеш предложението им?
Флора кимна.
– Мисля, че ще приема.
Емери придърпа Флора за прегръдка, като си пожела да има дори грам от нейната смелост.
– Надявам се, че някой ден, след като напусна замъка, все още ще можем да бъдем приятелки. Не се съмнявам, че от теб ще стане невероятен вампир.
– Благодаря ти. – Тя стисна Емери, преди да се отдръпне. – Иска ми се ти да беше дошла тук, вместо Слоун. Мисля, че щяхме да бъдем приятелки.
– Е, засега и двете сме тук. Нека се върнем в моята стая и да се насладим на тортата и пуканките и да извлечем най-доброто от тази вечер.
Емери прибра цялата информация, която беше научила, и се опита да прекара една хубава вечер с Челси и Флора. Отначало нещата между трите бяха напрегнати, но щом Емери и Флора позволиха на Челси да поеме юздите, до края на вечерта забавлението не спираше. Тя беше точно толкова страхотна, колкото Емери си беше представяла, и още нещо. Но пък работеше за тяхното малко трио.
Останаха до късно и изядоха твърде много шоколад. Челси разказваше с невероятна точност за грешките на всяка от жените от тренировката им по шотландски етикет. Дори Флора се включи в забавлението, като се подиграваше на епичното проваляне на шотландския език от страна на Емери. Емери се засмя на начина, по който двете жени засрамиха папката на Огъст. Ако си мислеше, че информацията му е изчерпателна, много се лъжеше. Челси и Флора ѝ бяха дали достатъчно пълни с клюки истини, за да запълнят поне още две.
Триото не се настани в удобното легло с кралски размери до малките часове на сутринта.
– Благодаря, че ни позволи да останем. Не мисля, че щях да мога да спя сама тази нощ. – Челси се прозя, борейки се с клепачите си, за да остане будна. – Беше забавно.
– Не мога да си спомня кога за последен път съм се забавлявала толкова много – изрече Флора.
– Аз също. Трябва да го направим отново. – Тя имаше предвид това. Дори и Челси да беше малко избухлива и да не беше съвсем нейната чаша чай, Емери беше щастлива, че я има за приятелка. Флора не беше това, което очакваше, но Емери разбираше защо хората я подценяват. Това беше сериозна грешка, защото малката блондинка имаше огън в себе си, който само чакаше да бъде използван. Емери беше щастлива, че я има за довереник в замъка. Чувстваше се добре, че има някой друг освен принцовете, с когото да сподели тайната си.
Момичешката вечер беше точно това, от което се нуждаеше, за да се отпусне и дори да се почувства удобно в новата си среда. Най-вече се нуждаеше от това да не мисли за случилото се в градината.
Беше разкъсвана между сърцето и мозъка си. Тя не можеше да бъде негова. Вещиците, дори дефектните, бяха като мъртви в ръцете на вампир. Мисията ѝ да открие какво се е случило със сестра ѝ беше почти завършена след признанието на Флора. Трябваше да плъзнат още няколко детайла, като например защо, по дяволите, някой би искал смъртта на млада жена на първо място, и тя щеше да е на път да напусне замъка.
В сърцето ѝ се стрелна болка. Тя забрави какъв е Огъст, избирайки да види човека, а не чудовището. Вярваше, че той е различен от семейството си, и се придържаше към идеята, че силното привличане между тях може да се противопостави на логиката на историята.
Очите ѝ се насълзиха и сълзите започнаха да падат тихо. Тя прехапа устни, без да успее да сдържи риданията си.
От средата на леглото Флора се размърда и се доближи до нея. Обгърна я с ръка и придърпа Емери.
Когато тя се разплака, Флора я стисна и прошепна тихо.
– Знаех, че си различна от момента, в който пристигна, заради силата ти. Е, това и сарказмът ти. Но е нормално понякога да не си наред.
Емери освободи дъх, преплетен с хлипане.
– Благодаря ти. – Но тя грешеше. Тя умееше да се грижи за себе си, да се преструва, докато успее, и си позволяваше да се разпада само когато беше сама.
Един цял ден в замъка я бе довел до многократни сълзи и я бе накарал да постави под въпрос всичко, което си бе мислила, че знае за себе си и за света, в който живее. Беше се отказала от толкова много от себе си, за да бъде там, само за да осъзнае, че ще трябва да се откаже от много повече, за да си тръгне.
Назад към част 17 Напред към част 19
