Глава 21
Както обикновено, денят у дома отлетя незабелязано и твърде бързо. Помогнах на леля си с прането, като междувременно ѝ разказах за вълшебната перачница в академията. Успях да изтичам до работилницата, а вечерта реших да посетя г-н Пантер в неговата чайна. Старецът се зарадва, почерпи ме с някакъв нов вид напитка негово производство и докато пиех, той по навик започна се оплаква от живота си.
– Взех си нова помощничка, но тя е толкова не ориентирана! – Оплака ми се собственикът на чайната. – Тя прави всичко прибързано, и не иска да ме слуша! Припряна! Не като теб, Тинка! Ооо, ти направо беше истинско съкровище… направо голяма радост за старец като мен! – Скрих усмивката си зад чашата, но бе станало вече време да се сбогуваме. Господин Пантер ме пусна с тежка въздишка. И когато излязох навън, криейки носа си в плетения шал, кръвта ми едва не замръзна, аз застанах изумена.
На пътя, точно срещу чайната, познатият ми черен мобил изръмжа раздразнено. А местните момчета вече се събираха наоколо, привлечени от удивителния железен звяр, като магнит.
Бавно падащите снежинки се топяха моментално по капака и страните на возилото и дори ми се стори, че той грациозно се поклаща, като ядосана дива котка. – Може би е нервен от снега, или може би беше заради повишеното внимание на простолюдието. В академията чух да разказват, че са пуснали ограничена серия, омагьосани мобили, специално за богаташите. Тоест тези железни зверове… явно бяха малко като живи…
Докато стоях там и мислех озадачена, утешавайки се с надежда, че може би съм се припознала. Вратата се отвори бавно, а от вътре излезе Вандерфилд, гледайки околните с присъщото си високомерно изражение. – Аш отново беше облечен в отворено сако от овча кожа, под което се виждаше готин пуловер с цвят кафе. Шикарни панталони и велурени ботуши. А снегът падаше върху русата му коса… карайки го да изглежда неповторимо. Красиво…
– Изритана съм от ВСА, нали? – Изтръпнах аз. – Какво… реши да ми го кажеш лично ли? Не трябваше да си правиш труда… аз си го знаех. – Веждите на Вандерфилд се повдигнаха изненадано.
– Откъде ти хрумна тази дивотия?
– Не виждам друга причина, поради която твоя мобил да е зад оградата на Бездушното ви кралство. – Сега вече Вандерфилд направи сърдита гримаса, изглежда неофициалното име, което ние от Котловината използваме за столицата, не му е хареса особено.
– Не си изгонена…
– Така ли? – Погледнах го учудена аз. – Тогава защо си дошъл?
– Седни… ще ти обясня.
Аз все пак останах прав. Момчета се събраха цяла тълпа и към тях се присъединиха няколко възрастни. Железният звяр изръмжа още по-яростно. В този момент г-н Пантер също се появи на прага на чайната си, примижавайки неразбиращо.
– Тинка, кой е този красив младеж, с такъв невероятен мобил? Да не би това да е твоят годеник?
– Свети Фердион… г-н Пантера! – Възкликнах аз. – Това е мой… хм… познат от академията. И тъкмо вече си тръгваше…
– Аз не мисля така… – Усмихна се изведнъж Вандерфилд.
Виж ти, кой да повярва… че Вандерфилд има толкова широка усмивка, че дори бледото есенно слънце се смути и реши да си седи зад облаците, докато такова сияещо божество броди по земята!
– Защо не, скъпа? – Настоя собственикът на чайната. – Виж колко е красив! А мобила му е доста скъп, личи си, че суни не му липсват. А ти, разбира се, си добро момиче и нищо не ти липсва, имаш си и тук, и там… – старецът, без много приказки, лукаво изобрази с ръце във въздуха къде и какво си имам. Едва не пропаднах в земята от срам! – А ти си си беднячка! И леля ти е вече доста стара, а чичо ти изобщо не ходи… а така поне някой ще ви храни, ще ти купи ново яке! Не бъди горда, това не купува нито топли дрехи, нито плаща сметките, а зимата все още не е дошла! Така че трябва да вземеш момчето… не го изпускай!
– Спрете! Сама ще си изкарам пари за яке! – Изръмжах в унисон с мобила. А Вандерфилд продължаваше да се хили широко от ухо до ухо, небрежно облегнал се на ръба на своя железен звяр. Аш изглеждаше сякаш се забавлява от случващото се! И когато разбрах, че няма друг начин, за да спра това представление, ядосано отворих вратата на мобила и седнах вътре. Вандерфилд веднага ме последва сядайки до мен, и настъпи газта, оставяйки разочарованите зрители зад себе си.
– Добре? – Измърморих аз. – Защо дойде? Лошите новини можеха да почакат и до утре!
– Защо пък трябва да са лоши?
– А какво друго да очаквам от теб? – Той се намръщи отново, губейки широката си усмивка.
– Ще те закарам до академията.
– Защо? – Избързах. – Ще си отида сама, с железницата. Сутринта…
– Не… сега. И то с мен…
– Никъде няма да ходя с теб! Имам законен почивен ден!
– Ще дойдеш… – взирахме се един в друг, скърцайки със зъби от гняв. Вандерфилд въздъхна и поклати глава.
– Слугиньо, ти можеш ли поне веднъж, да не пререкаваш и просто да си събереш нещата? – Аз продължавах упорито се мръщя. – Ела с мен днес, ще платя петдесет суни.
– Какво?
– Добре…шейсет. Имаш нужда от ново яке, нали? – Той ме погледна неразбиращо. – И ботуши, очевидно. И останалата част от гардероба ти също.
– И какво ще трябва да правя за тези пари? – Намръщих се още повече.
– Нищо. Просто… прекарвай време с мен. Няма да те докосна дори… и спри да ме зяпаш така! – Той удари с ръка волана. – Ее… какво ще кажеш?
– И защо ти е това?
– Смятай че се разкайвам.
– Ти? – Дори ми стана смешно. И изобщо не изглеждаше разкаян, по-скоро мрачен.
– Да, представи си… мисли бързо. Шейсет суни, само за няколко часа с мен.
Мислите в главата ми се въртяха с трескава скорост. – Просто да прекарам време? И да ми платят за това? Много подозрително… каква ли е уловката? Кой знае какво има в главата си… този рус сноб! Шейсет суни… шестдесет! Ще мога да платя за да обядвам. Или да си купя магическа малка чанта, която намалява теглото на учебниците и тетрадките. От тази чанта и без това вече ме боли рамото! Освен това каква е разликата, дали ще мия подовете му, или просто ще седя до него? Освен това срещу допълнително заплащане!
– Считай, че се трогнах от думите ти за “златната кула“… – провлачи Аш. – И реших да се сближа малко… с народа.
Изсумтях не вярваща на ушите си. Да, не е за вярване… определено нещо не е наред! Но, шейсет суни… – помислих минутка.
– Съгласна! – Избухнах, преди инстинктът ми за самосъхранение да се бе включил, той и без това не работи добре на гладен стомах. А напоследък гладът ми е станал вечен спътник. Аш се усмихна доволно, а аз веднага съжалих за решението си, но казаното си е казано.
– Но, първо парите!
– Разбира се. Вземи си нещата… имаш десет минути, слугиньо. – Каза Вандерфилд, докато паркираше пред къщата ни. Той отвори портфейла си, отброи шест банкноти и ми ги даде в ръцете.
Направих ядосана физиономия на времето, което ми даде, но все пак се опитах да не се бавя. Роднините ми бяха разстроени от неочакваното ми заминаване, трябваше да лъжа за спешни неща в академията. В същото време се почувствах отвратително, но леля ми веднага извъртя очи и нареди да побързам, и че ВСА не трябвало да чака! Хвърлих тетрадките в чантата си и се върнах при мобила на Вандерфилд.
Днес Аш отново мина през изоставения мост, сякаш беше привлечен от него. Вярно, не се спря, погледна само реката и натисна педала на газта карайки черния звяр да полети! Дори дъхът ми секна от скоростта! Пред прозореца замигаха фенери, а след това влязохме в центъра отново!
– Не трябва ли да плаща, за да се мине от тук? – Не можах да измисля по-добър въпрос, за да разчупя мълчанието.
– Имам неограничен достъп… – отговори Аш, без да обръща глава.
Да… разбира се. Кой би се усъмнил в това.
Когато мобила спря на паркинга зад Колелото на Безстрашието, Вандерфилд ми каза да изляза. Аз се напрегнах и останах да седя.
– Защо е това?
– Нека да се повозим.
– Ти си решил да ме хвърлиш от този кръг? – Ахнах аз.
– Спри да се лигавиш! – Русото копеле направи гримаса. – Няма да ти направя нищо. Е да видиш града. Не си се качвала на Колелото, нали? – Аз поклатих глава, но продължавах да седя.
– Нека да си изясня. Ти искаш сега да излезем заедно от мобила ти, да купим билети и да се качим в една от тези кабини?
– Да… какво не е ясно?
– Заедно… ти и аз? С мен в кабината? Аха… да, сега разбрах. Неприкосновените сте замисли поредния номер за моя сметка. Да нямате днес някакъв изпит по издевателстване над чистачките? Каква е програмата? Заливане с някакви гадости? Публично унижаване? Може би, да ме накарате да крещя от страх? Да вися с главата надолу от кабината? Какво?
– Аз просто… искам. Да се повозя на това шибано колело! – Изсъска Аш, губейки търпение. – Това е! Без трикове и задни мисли! – Аз отново погледнах чудното, светещо с милиони светлини колело.
– Не… няма да се кача.
– Защо? – Процеди през зъби Вандерфилд. А от дивия поглед на му зелените му очи личеше, че е на ръба.
– Не съм облечена за такова събитие.
Вандерфилд изруга. Грозно и пошло, съвсем не аристократично. Излезе от мобила, затръшна вратата, заобиколи отпред и ме измъкна от него. Формално дори не ме докосна, защото ме хвана с ръката в ръкавица! Той хвърли чантата ми на седалката, затвори железния си звяр и ме задърпа към атракцията.
– Добре, добре… вървя, вървя! – Сопнах му се аз, докато поправях плетената си шапка, която се бе плъзнала в очите ми, и направих досадна и недоволна физиономия. На Вандерфилд не му пукаше за възмутените ми погледи. Той крачеше с широки крачки, без да го интересува, че на мен ми се налага да бягам зад него. Сакото му от овча кожа бе разкопчано, а другата му ръка бе в джоба. И отново снегът падаше и се топеше върху косите му. Изведнъж издиша шумно и закрачи по-бавно, приспособявайки се към стъпките ми.
– Не се ли страхуваш, че ще те видят в компанията на чистачка от Котловината? – Попитах го мрачно, извръщайки глава.
– Не ме е страх от нищо… от почти нищо.
Без да се споглеждаме, стигнахме до витрината, където се продаваха билетите. Вандерфилд каза нещо на пазача, докато аз се въртях наоколо и се взирах в Колелото на Безстрашието. Отблизо изглеждаше още по-огромно. Сърцето ми подскачаше от очакване и страх. – Какво ли е да си там горе? Нима след само миг ще разбера? Не мога да повярвам!
– Да тръгваме. – Аш се придвижи към пътеката. Кабината плавно спря пред нас, но по някаква причина Вандерфилд не й обърна внимание. Както и следващите две. – Ние сме насам…
Отворих уста от изненада. Ами да… наследникът на Вандерфилд може ли да гледа града от обикновена кабинка? Не може и да става дума! – Тази, в която влязохме, явно беше по-просторна. Светли дървени подове с полупрозрачни вложки, стъклени стени за усещане на открито пространство. А вътре имаше два невероятни дивана с маса между тях, върху която чакаше бутилка вино, охладена в кофа с лед, а върху белоснежната покривка имаше широки плата с цели планини от сладкиши и плодове. Някъде отгоре струеше приглушена светлина и се лееше нежна музика. – Уаау… невероятно. – Свалих ръкавиците си и замръзнах нерешително на прага. Вратата зад гърба ми се затвори и кабината бавно се издигна.
– Там ли ще стоиш? Седни… – подчиних се, предпазливо наблюдавайки действията на сноба. Той хвърли сакото си и започна да отваря бутилката с вино. Тапата изскочи с трясък и Аш наля пенливата напитка във високи чаши. – Хапни първо. Шампанското е сухо… – намръщих се поглеждайки недоверчиво към чашата си.
– Ами на вид… изглежда доста мокро. – Вандерфилд се засмя, настани се удобно пред мен и ме погледна с интерес.
– Спри да трепериш… просто яж, пий и се наслаждавай. И свали най-накрая тази ужасна, противна шапка! – Свалих шапката си, но не докоснах лакомствата. Вандерфилд повдигна вежди и добави. – Да не мислиш, че е отрова? Вече не ми е смешно.
– Мисля, че това, което се случва, ми мирише доста съмнително… – казах мрачно аз. – Това не се случва наистина… аз и ти. На колелото. В компанията на скъпо вино и закуски, на които дори не знам името. Нещо не се връзва тук, Вандерфилд.
– Безкрайните ти подозрения са много уморителни, слугиньо. А между другото, това е шоколадов мус, тук има сладкиши с яйчен крем, а това е ягодово желе. Сега вече знаеш всичко и можеш спокойно да опиташ. Би трябвало да са хубави.
Прехапах устни, без да разбирам какво се случва и как да се държа. Зад прозрачната стена на кабината се появи нощния град. Такъв, каквато никога не може да се види от земята. Там можем да наблюдаваме само една малка част от общото платно, а от височината на птичия полет се вижда целият шедьовър. Виждаше се самата академия и дори по-нататък, почти до Хребетите.
Несъзнателно хванах подлакътника, защото прозрачните стени създаваха у мен илюзия за несигурност. Кабината пълзеше бавно нагоре, а с всяка минута гледката ставаше все по-спираща дъха. Не знаех, че столицата е толкова красива. Въпреки че нямаше откъде и да го знам, понеже не бях излизала от Котловината.
– Колко е красиво! – прошепнах неволно.
– Пий… – не забелязах кога Аш беше успял да седне на дивана до мен. Ръката му, лежаща на облегалката и почти докосваше рамото ми. А с другата държеше чашата си. – Това вино се прави от предпланинско грозде. Расте на юг, близо до морето… много… ценен сорт. Шампанското от него е доста специално. Пробвай… – внимателно стиснах с пръсти крехкото стъбло на чашата за вино и отпих. Мехурчетата погъделичкаха езика ми, а лекия плодовият вкус обгръщаше небцето.
– Харесва ли ти?
– Да… – още една глътка и в главата ми стана леко и радостно. И дори ми се стори, че светлините на града сякаш пламнаха по-ярко.
– Трябва да хапнеш нещо, глупачке… – гласът на Вандерфилд придоби тихи, драскащи нотки. – Гладна си… и ще се напиваш твърде бързо. Ето, вземи си от това. – Той сложи в ръката ми някакъв сладкиш с вкусен въздушен крем. Беше безумно вкусен.
– Боже… – измърморих аз, когато преглътнах.
Тогава Аш пъхна друго парче в устата ми, докосвайки устните ми с пръсти. Този път беше ръката без ръкавицата. Погледнах го напрегнато, и въздъхна. Дъвчех бавно, без да разбера какво ям. Но каквото и да бе, вкусът му беше невероятен! След това отпих отново.
– Тук е доста топло… – тихо каза Аш. – Можеш да си свалиш якето…
Честно казано вече не ми беше топло, а направо изгарях. И не знаех дали беше от отоплителя в ъгъла, от пенливото вино или от присъствието на Аш твърде близо до мен. Съблякох якето си несръчно и го оставих в ъгъла. Тогава разбрах, че снобът ме наблюдава. Нормално когато бях вкъщи в Котловина не носих униформата, а обличах обичайната си рокля. Дълга, синя, с бяла яка и множество копчета от врата до талията. И Вандерфилд сякаш броеше тези бутони, един по един. Без да сваля очи от тях. Той преброи до последно и ме погледна в очите. И това, което видях там ме накара отново да грабна чашата и да я изпия на един дъх.
– Мисля, че бихме могли да потанцуваме… – каза той.
– А това пък за какво? – Почти се задавих с поредното парче сладкиш.
– Аа, защо не? Нормалните момичета обичат танците…
– Ами тогава… иди и танцувай с някоя нормална… – изръмжах аз. Аш ме погледна смутен в лицето и изведнъж отново се усмихна широко.
– Не можеш… и никога не си танцувала с мъж?
– Мога всичко… – сопнах се, вече съжалявайки, че се хванах на тази лудост. И за какво изобщо дойдох с него? – Какво има да се знае толкова? Тъпчеш на едно място, от крак на крак и това е! – Вандерфилд се засмя и се изправи бавно, протягайки ръката с черната ръкавица към мен.
– Тъпчеш на място… да, ясно. Ставай, Адърли.
– Няма да танцувам с теб…
– Страхуваш ли се? – Каза той тихо.
– Не се страхувам! А и ти каза, че няма да ме докосваш!
– Танците не се броят. Хайде, покажи ми, че не те е страх, Адърли. Иначе си толкова смела… можеш да дойдеш на парти и да изплашиш всички с външния си вид, можеш да хвърлиш чинии по мен. А сега се страхуваш да танцуваш с мен, така ли? Няма да те изям. И знаеш ли, никога преди не ми се е налагало да убеждавам момичета, за това!
Станах колебливо. Погледнах ръцете си надявайки се, че по дланите ми не е останал крем от сладкишите. Направих крачка встрани. Докоснах ръката на сноба с върха на пръстите си. Гледайки ме в очите, той бавно сложи другата си ръка на кръста ми. И също толкова бавно ме придърпа към себе си.
– Да танцуваме заедно, не означава просто да тъпчем на едно място, Адърли… – каза Аш подигравателно. – Преди всичко, това е доверие.
Напрегнах се, чувствах се като дървена кукла в ръцете на майстор. Аш се движеше леко и гъвкаво, бавно вплитайки телата ни в очарователния ритъм на музиката. Стъпка наляво, плъзване надясно, завъртане и отново наляво. Докосвайки само върховете на пръстите ми и безтегловно държейки гърба ми.
– Доверието трябва да се спечели… – прошепнах аз.
– Добре… ще опитам. Затвори очи… – нареди тихо Вандерфилд. И отново се усмихна. – Хайде… просто затвори очи. И слушай музика. Това е от третата симфония на Риарди.
Всичко, което знаех за великия композитор, беше, че е живял преди няколко века, бил е заклинател и творец. Неговите симфонии все още пазят частица от магията на композитора, музиката му даряваше спокойствие и щастие на всеки, който може да я разбере. Но такава музика не се слушаше в Котловината. – И наистина е красива… – накрая му се подчиних и затворих очи. Но не бе заради Аш, а заради нежните звуци, проникващи в душата.
– Ето така… – ниският глас на Вандерфилд с дрезгави нотки сякаш стана част от магическата симфония.
Колкото и да е странно, той е прав. Със затворени очи, без да виждам лицето му, някак си е по-лесно. Останаха само звуците и усещанията. Полет… движение… топлината на ръцете му… нежното му дишане в слепоочието ми. Миризмата му… и така желаното главозамайване. Отпадналост и неразбираема жар отвътре… – оставих се на всички тези усещания и дори загубих представа за времето. – Достатъчно! – Изведнъж се опомних и отворих очи отдръпвайки се рязко, и магически красивата музика също прекъсна.
– Още шампанско?
Поклатих глава и се приближих към прозрачната стена, опитвайки се да се съвзема и да се събудя от магията на танца. Вандерфилд е прекрасен партньор, чувствителен и умел, с него усетих полета. И това направо ме плаши… все пак танцът е твърде личен. Ние в Котловината също танцуваме на празниците… седмицата на Огньовете или в Нощта на хилядата свещи, но това са съвсем различни движения. Любящите двойки, при нас просто се прегръщат и се люлеят от една страна на друга. Но това е позволено само със съпруг или любим. А този танц, който танцувах с Аш… е съвсем различен. – Поклатих глава, облягайки се на стената.
Ахнах от възторг и ужас едновременно. Гледайки през прозрачната стена, кабинката се издигна бавно до върха и сега отдолу се разкри невероятна гледка, от която сърцето ми направи салто и заби в луд ритъм. Градът блестеше и преливаше като омагьосана играчка, която се окачва по дърветата през зимата.
Отдясно реката се виеше като снежна змия, отляво се издигаха шпиловете на покривите на Магистериума и Часовниковата кула. За първи път в живота си видях прочутия циферблат толкова отблизо. Няколко блестящи кръга с цифри, звезди, луни и дори изображения на животни и птици! Пет стрелки, показващи точното време, много движещи се фигури и Пазителят на сънищата, крачещ по тесния перваз около часовниковата кулата. Легендата гласи, че докато този механичен човечец прави своите безкрайни кръгове, нищо не заплашва града! Но за първи път можех да видя странната му шапка, очила и бастун! И когато нашата кабина се изравни с циферблата на кулата, пазачът удари с петите си и вдигна цилиндъра!
– Невероятно! – Ахнах аз и, неспособна да се сдържа, се поклоних в отговор.
По-напред се виждаше прекрасния кралски дворец с всичките си кули и със знамена с изображение на корона и грифон, които се вееха над него. Вляво се простираха парковете, Плоското езеро, къщите на богатите и мостовете върху реката, чак до академията. Котловината тънеше в мрак, покрайнините не се виждаха зад сиянието на централната част на града.
От другата страна ясно се разграничаваха двете огледални възвишения на Хребетите. Левият се нарича Фобос, което означаваше „страх“. А този вдясно е Деймос, което означаваше „ужас“. Помежду им беше увиснал като тясно острие месечината. И дори в тъмнината върховете сякаш бяха осветени отвътре навън. Въпреки че всички знаеха, че това е илюзия, а отвъд Хребетите има само пустош и диви, непроходими гори. Изпитвах някакво страхопочитание и неприязън взирайки се към Хребетите, затова отново спрях погледа си върху красотите на града. – Колко прекрасен е през нощта! И колко много светлини!
– Харесва ли ти? – Замръзнах отново.
Защо Аш отново стои толкова близо? Стои отзад… не ме докосва, но усещам топлината на чуждото тяло и дъха му върху слепоочието си.
Замълчах за миг и после му отговорих.
– Вълшебно е направо… имам чувството, че целият свят е само за мен. Мога да разперя ръце и ще полетя… направо към това прекрасно сияние. Никога не съм се чувствала… така! – Господи, изглежда, че виното е замаело главата ми.
– Така ли? Ще полетиш към сиянието… ти си толкова…
– Глупава? – Обърнах леко глава към него. И видях, че Аш не гледаше към града, а към мен.
– Необикновена.
– Ами да… нали все пак съм от Котловината. Много необичайно място. Всички там сме такива! – Засмях се изразително, опитвайки се да обърна всичко на шега. Вандерфилд не се усмихна, нито отмести очите си встрани. Напротив, погледа му стана още по-тежък и по-тъмен. От този поглед се почувствах неловко дори изпитах лек страх, затова опитах да сменя темата. – Би ли ми обяснили защо сме тук, все пак?
– Искам да проверя нещо… – каза той. – Имам една теория. Но ти не го мисли…
С всяка изминала минута ми ставаше все по-трудно да мисля. И по някаква причина това пряко зависи от съкращаването на разстоянието между нас. Аш постави дланите си върху стъклото от двете ми страни. Аз неволно потръпнах и се вкопчих в почти невидима преграда.
– Страх ли те е? – Шепотът му нежно облиза ушите ми като гладно животно.
– Малко. – Потръпнах аз, прибирайки кичур от косата зад ухото си.
– Не се страхувай. Това колело е омагьосано. Никога не се чупи.
– Много се радвам…
– Виж, дори може да се види ВСА от тук.
– Да… – взрях се и наистина, островърхите кули на академията се издигаха в далечината.
– А там, някъде над Министерството… витае механично чудовище виверна. Виждаш ли го… знаеш ли, че вътре то е своеобразен пункт за наблюдение на небето ни? Известяваща алармена станция, която предупреждава за опасност. За небесни паяжини или безшумни мълнии. Или дори летящите твари от Хребетите. Такива виверни също пазят границите ни.
– Никога до сега не бях чувала това… – заекнах аз. Дъхът на Вандерфилд погъделичка слепоочието ми. Не знам защо и по каква причина, когато съм до него се чувствам много малка и нищожна… слаба, и беззащитна.
– А часовниковата кула е най-високата сграда в столицата. Дори е по-висока от кулите на двореца.
– Еха…
– А ето там представят спектакли на въздушна сцена, вътре в онзи омагьосан купол, по който се стичат звездните искри.
– Уаау…
– В горичката до Плоското езеро все още растат дърветата на предците ни, от които някога са правили домовете си. Истински гиганти, а не дървета, останали са само няколко дузини от тях. А през нощта могат да се видят духовете им да бродят сред тях. Не съм ги виждал лично но така казват очевидци. Като дете моите приятели и аз се опитвахме да ги видим и хванем…
– Не знаех…
– А аз искам да те целуна, слугиньо. – От чутото направо ми се зави свят, преглътнах буцата в гърлото си и се опитах да запазя самообладание.
– Ти каза, че няма да ме докосваш…
– Да, но нямах предвид устните. Обърни се… – дрезгаво ми нареди той. Аз замръзнах и вече не виждах блясъка на града.
– Не…
– Защо? Ще ти Харесва, ще видиш.
– Защото в това няма смисъл. И знам, че ще свърши зле… – поех дълбоко въздух и се обърнах. Но не защото той ми бе наредил, а за да му докажа, че не ме е страх. Той погледна устните ми, а погледа му отново стана, тъмен и див.
– Не… – казах ясно. – Ти си Вандерфилд. А аз съм слугиня. И в момента си отработвам шейсетте суни. А уговорката ни беше просто да говорим, Аш…
– Странно произнасяш името ми. Кажи го пак. Това противоречи… на уговорката ни, Ашш. – Той отново погледна устните ми, сякаш не можеше да откъсне поглед от тях. Аз се намръщих, без да разбирам каква игра играе.
– Аш… – казах още по-твърдо, но гласът ми все още трепереше. – Прекрати… спри се…
– Кажи го. Просто го кажи пак…
– Не искам…
– Какво ти има на теб, слугиньо? – Въздъхна той почти яростно.
– Или може би с теб? – Прошепнах аз.
– Може би с мен… – съгласи се той лесно и допря устни до слепоочието ми. Плъзна се надолу с отворена уста. Спря за секунда на скулата ми, после на устните. Но все още не ме целуна, но вече ме накара да потръпна.
– Не трябва!
– Не… отново? Не ме ли харесваш?
– Искам да си тръгвам… – последва още едно докосване на устните ми, на очите, бузата, ръбът на устните. Горещата вълна заливаше безмилостно тялото ми и ме караше да потръпна.
– Харесва ти. Не отричай, чувствам го. – Последва ново горещо докосване с устните му по шията ми.
– Спри…
– На псето Грийн му позволяваш не само целувки, нали? – Споменавайки за Томас, сякаш ме обля леден душ! Здравият ми разум се върна и притиснах ръце към гърдите на Вандерфилд.
– Ти преби момчето! За някаква си жалба! А той просто се опитваше да ме защити!
– Така му се пада, благороден глупак. Слабак…
– Той не е слаб!
– Та той дори не се защитаваше…
– Той не умее да се бие!
– Ако един мъж може да защити едно момиче само с езика си, значи е слабак! – Сопна се Вандерфилд и се отдръпна.
– Ти му счупи ръката!
– Следващия път ще му счупя и двете ръце! Твоята дружка дори не ми е интересно да го бия. Псе!
– Какво разбираш ти? – Вбесих се аз. – Томас е честен, умен и благороден! Ти въобще не можеш да се сравняваш с него!
Лицето на Аш замръзна, а в очите му се появи нещо убийствено. Прехапах езика си, страхувайки се да не го предизвикам да направи на Томас нещо още по-лошо. Вандерфилд се наведе и ме притисна към стъклото. Аз ахнах и изпаднах в паника. Стори ми се, че още миг и крехката прозрачна преграда на кабинката няма да издържи и тогава и двамата ще паднем!
– Да, по скоро бих се обесил, преди да се сравнявам с него, слугиньо! – Русото копеле се засмя презрително.
Аз все още се опитвах да го държа на разстояние с ръце на гърдите му. А Вандерфилд все още ме притискаше, надвесен над мен и не ми позволяваше да се отскубна. – Очи в очи, преплитащ се дъх, пулсиращи, напрегнати тела. – Аш вдигна ръка и прокара пръсти през косата ми, свивайки юмрук. – Какво се случва с нас? Ние горим…
В този миг отгоре върху ни се чу скърцане, тропот и пищене. Кабината потрепна и се разклати. Аз замръзнах. Вандерфилд повдигна глава.
– Какво се случва? – Извиках от уплах. – Какво? Колелото не се върти! Счупено ли е?
– Това е невъзможно… – измърмори Аш, все още с дрезгав глас. Отдалечи се от мен и се огледа.
– Да? Но ние стоим! Не се движим!
Нашето несигурно убежище висеше почти на върха на Колелото, а земята оттук изглеждаше невероятно далеч. Нещо скърцаше и стържеше в железните скрепления, за момент се появи зловещото усещане, че сякаш някой или нещо отгризва кабинката ни от централната ос. И след минута щяхме да рухнем на земята!
– Свети Фердион! Струва ми се, че ме е страх от височини!
– Спри да се паникьосваш! – Нареди ми Вандерфилд. Той изглеждаше сдържан и спокоен, може би и малко ядосан. – Нищо няма да ни се случи… колелото е омагьосано и сега ще тръгне отново!
Зловещ трясък и рев прекъсна думите му. Бяхме разтърсени отново. Аз изкрещях. – Ние падаме! Господи, падаме! – Отвън изхвърчаха сноп искри, изглежда нещо се беше запалило. Черен задушлив дим се изля в кабината ни. Аз се огледах тревожно.
– Не се страхувай! – Аш ме сграбчи за раменете, разтърси ме, отвличайки вниманието ми от смазващото душата ми дрънчене. – Чуваш ли ме? Хайде слугиньо! Тина! – Бях толкова изненадана, че той знае името ми, че спрях да треперя и се взрях в съсредоточеното му лице.
– Слушай ме. Не можем да останем тук. Сега ще се опитваме да се спуснем…
– Какво?
– Да се спуснем долу. И ти няма да се страхуваш… разбра ли ме?
– Аш, та ние сме по-високо от Часовниковата кула!
– Надолу… – засмя се той. – А аз вече съм се спускал от часовниковата кула, за спорта.
– Какво?
– Бях на петнайсет… и така спечелих един облог.
– И, какво? – Сноп от искри вече падаше като воал, около нас, а димът се увеличи.
– Сега ние ще се спуснем. Разбра ли?
– Но как ще го направим? Това е невъзможно! Аз няма да го направя!
Една от стените на кабината ни, тази, от която до преди миг само се наслаждавах на прекрасната гледка на нощния град, започна да се топи и да се пука. Отдръпнахме се рязко настрани. Аш отново стисна раменете ми.
– Вярвай ми. И не се страхувай. Ясно ли е?
Кимнах, въпреки че нищо неми беше ясно. Но по някаква причина неговият уверен глас ме накара да се почувствам по-добре. Вандерфилд, разбира се, си оставаше копеле и гадняр, но явно знаеше какво говори и прави. Аш дръпна рязко дръжката и силно ритна вратата настрани. Полъхът на леден въздух веднага ми напомни, че навън е почти зима. Вандерфилд се наведе и обърна глава.
– Така си и мислех! – извика той, но остана неразбираемо за мен.
Прозрачните стени се бяха покрили с мъгла, поради искрите и огъня вече не виждах нищо. Вътре вече беше невъзможно да се диша, от очите ми се лееха сълзи, а гърлото ми се раздираше от кашлица.
– Успокой се… – нареди ми отново Вандерфилд. – По главната ос има стълба. Ще трябва да пропълзим до нея. Ще можеш ли? – Кимнах несигурно без дори да разбирам какво ми казва.
– Ще ни завържа. – Под въздействието на заклинанието, което изрече бързо той, скъпият му шал се удължи и ни завърза като с въже. Следвайки него, аз увиснах над отворената врата.
– Не поглеждай на долу.
Аш ме сграбчи силно за врата, придържайки ме, докато търсех опора за ръцете и краката си. В редките пролуки от черен дим се виждаха хора, които бягаха и се суетяха на земята. Оттук изглеждаха като насекоми.
– Господи, колко високо! – Изкрещях аз, а Аш ме дръпна грубо за косата.
– Не гледай, ти казах! Стъпка наляво. Хайде, слугиньо, знам че ти можеш да го направиш! – Вятърът удари лицето ми, заплашвайки да ме събори от крехката ми опора. – Тина, погледни ме! – Аз вдигнах глава. Аш ме погледна в очите и изкрещя. – Няма да те оставя да паднеш. Разбра ли?
Кимнах бавно, ръцете ми трепереха. Студеното желязо ме изгаряше, а слабите ми пръсти се плъзгаха по него, пречейки ми да се задържа. Вандерфилд е наблизо и по някаква причина сякаш ми вдъхва надежда, че ще се измъкнем. Задник като него просто не може да умре… и още по малко падайки от Колелото на безстрашието. Такава смърт определено не е за него! – И по някаква причина повярвах на думите му. Въпреки че ми бе странно да се доверя на русия сноб. Кракът ми се изправи.
– Браво, Адърли. Дръж се! Сега стъпка наляво. Точно така… още.
Запълзях надолу, вкопчена в студения метал и трепереща от неистовото усилие. Вятърът духаше в ушите му, но гласът на Вандерфилд беше ясен и отчетлив. Подгъвът на дългата ми пола се оплиташе в краката ми, ботушите се пързаляха. Тази стълбичка… господи, колко е тънка и крехка!
– Точно така, продължавай… почти слязохме. Краката здраво на стъпалото… браво. Вече сме близо. Още малко. Държа те.
Думите му ме успокояваха. Спокойни и уверени думи от арогантен сноб. – Аз пълзях, вече почти не чувствайки ръцете и краката си. Но въпреки това не спирах. И дори не повярвах, когато ме повдигнаха силните ръце на непознат брадат мъж в униформа на пазач.
– Успяха! Спуснаха се! – Извика някой отляво. – Не, какво става? Как пламна! Да, а защо е пламнало? И казах… и те… омагьосано е… слязоха! Слязоха! Момиче, добре ли си? – Аз кимнах и обърнах глава, търсейки Аш с очи. Той се появи до мен и извика.
– Дай ми я! – По някаква причина той ме отдалечи от брадатия мъж, притисна ме към себе си и остана до мен.
– Добре съм… – промърморих замаяно, гледайки в мрака на зелените му очи. – Само якето ми… остана там. В реката остана палтото ми, а тук якето. Тук…
– Яке. Какво ти става в главата, слугиньо? – Той се засмя.
– Пусни ме… – измърморих тихо и уплашено. Не знам защо, но треперих по-силно от там горе. Уплаших се от мрака в очите му, здраво стискащите ме ръце, които явно не желаеха да ме пуснат. Изпитвах силен страх и вълнение. Вандерфилд бавно ме постави на земята и отстъпи назад. И тогава долетяха някакви хора. Въртяха се, крещяха, някой хвърли одеяло върху раменете ми, друг започна да ме пита нещо. А Аш се обърна и се отдръпна.
Аз обвих ръце около себе си и погледнах нагоре. Кабината вече не искреше, а само димеше. Ето… повозих се на Колелото на безстрашието…
Назад към част 20 Напред към част 22
