Глава 23
Още от сутринта академията гръмна с ужасяващите новини, Колелото на безстрашието разрушено! Загинали хора! Заклинанията на главния заклинател вече не работят! Въпреки че до обяд имаше опровержение във вестниците, че всичко с Колелото е наред и че на клюките не трябва да се вярва, студентите се разделиха на такива, които вярват на първата новина, на втората или изобщо на нито една, считайки и двете публикации за опит за предизвикване на интерес.
В полза на последното беше и фактът, че във вестниците не се появиха никакви имена. Очевидно Аш в разговор със собственика на съоръжението е бил доста убедителен. Аз, разбира се, също не възнамерявах да кажа истината за събитията от миналата нощта. А и бих искала сама да ги разбера, първо…
Часът по Разрушение, днес беше воден от скучен и шепнещ професор, който обяви, че г-н Аодхен временно ще отсъства. Някой дори твърдеше, че границата е била нарушена и професорът е повикан на помощ като военен заклинател. Говореха за появилата се в града червена плесен, която била дошла от Хребетите.
Но вестниците не написаха нищо подобно, така че повечето смятаха паниката за преждевременна. Кой знае къде може да е отишъл професорът.
Паяжини, мълнии, жилещи кълба и други такива, днес не летяха в аудиторията и студентите бяха откровено отегчени, мързеливо записвайки от скучната теория.
Аз бях натъжена от отсъствието на Аодхен, вече бях свикнала с неговите непредвидими, но интересни уроци. Аш също не се появи, сякаш знаеше предварително, че днес главният разрушител на ВСА няма да бъде тук.
Но, уви, досадното мърморене на професора не можа да заглуши мислите в главата ми. А главната от всички, която не излизаше от ума ми бе, какво всъщност се случва, и защо Вандерфилд ме заведе на Колелото вчера? Но за съжаление не намерих отговори.
Затова пък, в джоба ми тежаха честно спечелените суни, затова реших да си угодя записвайки се за обяд в столовата на академията. Вярно, реших да се огранича само до първото ястие, гореща пилешка супа с кнедли. А останалите пари похарчих за толкова желаната от мен чанта, няколко тетрадки и огромен пакет евтина сива хартия. Все пак това е моят материал, винаги трябва да го имам под ръка. Да, и си струва да практикувам материализация в свободното си време, все още имам проблеми с това.
Нахранена и доволна, свободно се настаних на бюрото в „моята“ ученическа стая и започнах да свивам хартиени топки, опитвайки се да ги превърна в цветя. Подът под краката ми вече беше осеян с хартиени отломки, настроението и ентусиазмът ми паднаха до нула, но нищо добро не последва. Тогава вратата се отвори, а аз седях сред целия този боклук в дълбоко униние.
– Създаваш около себе си привичната ти обстановка? Мръсотия, боклук и мизерия? – Вандерфилд се засмя, гледайки подигравателно надолу към мен. Отпред той държеше някакъв ленен вързоп.
– Много смешно… – измърморих аз. – Защо си дошъл? И как ме намери между другото? Това е моята аудитория, никой не я намира освен мен!
– И всъщност това е само моята аудитория… – вдигна лявата си вежда младежът. – Тя не се използва, а аз идвам тук от първи курс. И специално съм ѝ поставил екран против любопитни очи. А виж… как ти стигаш до тук всеки път, е голям въпрос. – Изненадах се, дори се развеселих от чутото.
– Твоя? Да, при мен виждаш ли някак си се получавало… очевидно твоето заклинание за прикриване не работи! – Вандерфилд се засмя неопределено, не изглеждаше дори ядосан, което беше странно само по себе си и дори подозрително. Аш почти се усмихна дори, докато ме гледаше.
Каква ли гадост мисли да ми скрои?
– Виждам в очите ти, че се радваш да ме видиш, слугиньо… – каза той. – А сега ще се зарадваш още повече.
– Защо мислиш така? – Аш разопакова пакета и видях вътре едно яке с кожена яка и страшно красива шапка.
– Това е за теб, слугиньо… – останах да седя сред хартиените си топки безмълвно. – Не искаш да го пробваш?
– Не… – отговорих аз. – Съмнявам се, че това е за мен. Виждам етикет от тук, определено не мога да си позволя такива дрехи. Явно си ме объркал с годеницата си?
– Твърдоглава си, Адърли… – въздъхна Вандерфилд и присви очи, замислен. – Но все пак, нещата са за теб.
– Аз няма да ги взема.
– Не харесваш подаръци?
– Не… не обичам да съм длъжна.
– Ее… – изненада и дори познатия гняв се появиха в зелените му очи!
Ето на… а аз вече бях започнала да се притеснявам. Помислих, че внезапно се е разболял.
– Каква си ти… добре тогава. Това не е от мен. Това е… от собственика на Колелото на безстрашието. Якето ти беше безвъзвратно загубено, това е в замяна.
– Само че това струва двадесет пъти повече от моето.
– Сметни го като компенсация за преживени неприятности.
– Така ли? – Замислих се. Якето ме привличаше с мекия си велур и лекия косъм. Искам да пъхна ръцете си в него, да го докосна… Отново погледнах Вандерфилд подозрително. Но той изглеждаше изключително честен.
– Спри да зяпаш така, Адърли! Защо ми е на мен… да ти давам нещо? Или взимаш, или не? Ако не, ще го изхвърля и толкова… решавай…
– Взимам го! – Подскочих аз.
Новото яке ми прилегна все едно беше ушито за мен. Почти без да дишам, погалих кадифето вътре в якето, бях като омагьосана. Това означава, че няма да се страхувам от никакви студове тази зима! Пухкавата яка нежно погъделичка бузите ми, сякаш ме поздравяваше, а аз не можах да сдържа въздишката си от удоволствие.
– Шапката също… – каза Аш с дрезгава усмивка.
Шапката също е чудесна, с косъм в тон с якето. – Усмихнах се щастливо.
– Оо, явно… трябва да благодаря!
– Ще предам твоите благодарности… – искрено ме увери Вандерфилд. А в зеленината на очите му, сякаш затанцуваха златни искри.
Смееше ли ми се? Присмиваше се над глупавата наслада на просякиня? Нека!
Отново погалих пухкавата кожа, без да мога да се откъсна от нея. От радост дори ми се прииска да целуна русото влечуго, дори се обърнах към него, но на време се сдържа да не извърша тази глупост. Завъртях се около себе си, гледайки новата си дреха с наслада.
– Кажете на собственика на Колелото, че това е най-красивото яке на света! Че по-добро не съм виждала! И то определено сега… мое ли е? Да няма някаква грешка? И няма да ми го вземат след това? Наистина, наистина? – Вандерфилд кимна бавно. Пъхна ръце в джобовете си и се олюля от пръсти до петите си. И всичко това, без да сваляте очи от мен.
– Няма да го вземат. Между другото, тъй като все пак трябваше да те търся… ела вечерта.
– Трябва да се изчисти ли? Разбира се… – отвърнах разсеяно, продължавайки да гладя новата си придобивка. – Свети Фердион, да… да, сигурно ще спя с това яке! Направо не искам да го свалям!
– В шест, Адърли… – каза ясно снобът и ме погледна с потъмнели очи, обърна се и си тръгна.
– Имам ново яке и шапка! Ще се пръсна от възторг направо… – казах на хартиените топчета. – И явно ме повишиха вече в “Адърли“!
Засмях се радостно аз, без да можех да сваля усмивката от лицето си. В този момент купчината хартия се раздвижи и сякаш една пъпка на кокиче проби през дебелия пласт хартиени топчета. Аз коленичих на земята до него, разглеждайки това чудо и извиках.
– Получи се! Най-накрая моята материализация е успешна! Какъв прекрасен ден!
* * *
Преди шест успях да напиша доклада по хронология и дори да отработя глоба за закъснение за час. Възхищавайки се на новите си дрехи, пропуснах звънеца и влязох в аудиторията по-късно от учителя. Но професор Клаус ми нареди само да избърша черната дъска след часа, да се полеят цветята в аудиторията и да се изнесе кошчето за отпадъци.
Когато студентите отидоха на вечеря, аз се поколебах, чудейки се дали да си устроя празник днес, за всички тези неща? Но след като преброих останалите си суни, реших да се въздържа, а и не бях толкова гладна!
Затова се качих в стаята на Аш, след като се преоблякох в дрехите за почистване и вързах косата си с панделка.
Зад вратата с цифрата седем цареше мек здрач. От осветлението светеше само настолна лампа и омагьосания огън на стената. А до дивана имаше малка масичка върху която съзрях след бърз поглед, вино и закуски.
Вандерфилд явно планира приятна вечер в компанията на белокосата красавица Алисия. За момент ми стана неприятно, спомних си същата маса в сепарето на Колелото на безстрашието. И тялото му, което ме притиска към стъклената преграда. Тогава се обърнах рязко. Аш излезе от спалнята си и спря на вратата.
– Може би трябва да се отбия след срещата ти? – Казах, без да поглеждам към младия мъж. – Въпреки че мога да се справя бързо, тук няма много работа, само трябва да измия подовете и чиниите. Между другото, къде са чиниите? И в колко часа ще пристигне тя?
– Кой?
– Вашата годеница. Ее, или може би някое другото момиче, което очакваш. Не знам колко имаш… – Вандерфилд се засмя.
– Чакам теб.
– Да… смешна шега. – Влязох в банята и извадих кофа и парцал. Много странно… тук също няма видими последици от партито. Сякаш някой вече беше изчистил всичко преди мен! Аш се появи зад мен, като рязко дръпна кофата и парцала от ръцете ми и ме погледна в очите.
– Излъгах те за почистването, Адърли. А масата е сложена за теб.
– А това защо?
– Искам да… сключа примирие… – той гледаше нагоре-надолу, а аз не можах да разбера какво става в русата му глава. – Мисля че започнахме лошо и аз… съжалявам. Не съм толкова лош, колкото си мислиш.
– Не мога да повярвам… – провлачих аз. – Преди два дни ме затворихте в тази баня и ме поля със студена вода. – Очите му потъмняха, а устните му се свиха.
– Мисля, че ти беше тази, която дойде тук, миришеща на ходещо бунище, и развали вечерта ми!
– А ти ми нареди да дойда да ви прислужвам, за да ме унижиш! И преби Томас!
– Трябваше да извия врата на онова псе Грийн! – Сопна се Аш, в следващия момент издиша, потърка слепоочията си и се стегна. – Адърли, защо винаги ме дразниш? Аз просто исках… да се извиня! Бездни твари… колко е трудно с теб да се говори! Нарочно ли ме ядосваш?! – Аз се намръщих, докато го гледах.
– Добре! Извинявай се…
– Какво? – Стори ми се, че Вандерфилд и на мен ще счупи врата.
– Ее, нали ти искаше да се извиниш. Ето, слушам те…
– Промених решението си… – изръмжа Аш. – Да преминем на вечерята! Измий си ръцете! – Той се обърна и излезе от банята, като затръшна вратата. Аз се изплезих след него, но си измих ръцете. Не защото е наредил, а защото вече бях огладняла и реших да се възползвам от поканата. Когато се върнах в стаята, се разходих несигурно около масата, а Аш махна с ръка отегчено. – Седни и яж…
– Яж и се разкарай, слугиньо… – измърморих аз иронично. Вандерфилд стисна челюст и изведнъж ми стана смешно. Седнах на дивана и оправих гънките на старата си пола.
– Добре де… пошегувах се. Толкова си забавен, когато си ядосан. Не мога да си откажа удоволствието да се позабавлявам за твоя сметка. – Русите вежди на Аш се повдигнаха.
– Спомни ли си думите ми? Нарочно ли ме дразниш, Адърли?
– Просто се уча от теб… и още доста имам да уча! – Разсмях се. – И аз отново не знам имената на тези закуски!
– Аз ще ти ги кажа. Това е ястие от кралство Аренг-Лай, била ли си там?
– Разбира се.. – отговорих със заядлив тон. – Пътувах до там миналото лято. Как ти се сториха горещите извори? Харесаха ли ти, незабравими са, нали? Само дето слугата ми забрави да ме предупреди за острите камъни по брега и си нарязах целите ходила! Затова трябваше да уволня копелето! – Аш примигна объркано няколко пъти. След това се почеса по главата и после се засмя.
– Ще стигнеш далече, Адърли! Добре, това беше глупав въпрос, признавам… разбира се, че не си била в Аренг-Лай. Ноо… откъде тогава знаеш за изворите?
– Има едно такова… магическо нещо, което се нарича книга… – ококорих се шеговито. Вандерфилд отново се засмя и се приближи към мен още повече, а аз пъхнах една възглавница между нас, за всеки случай.
– Четох, че пътят до съседното кралство изобщо не е лесен, бил няколко дни път през планините… – протегнах ръка към една от чиниите, и си взех една питка намазана с масло и поръсена с настъргано сирене. Отхапах парче в устата си и не можах да се сдържа и изстенах от удоволствие.
– Или само няколко минути през тунела… – засмя се Вандерфилд, наблюдавайки ме внимателно.
Аз отворих устата учудено.
– Тунел? – Да, разбира се… омагьосан път или може би портал, който ти позволява да влезете през една врата и да излезеш от другата страна, например някъде отвъд морето. Но сигурно за транспортирането дори само на един човек, ще са нужни заклинанията на минимум десетина магьосници… а и със сигурност такова удоволствие ще струва повече от който и да е мобил. – Ааа, ти бил ли си в него? Страшно ли е вътре? Имам предвид преминаването през такъв тунел? Аз сигурно щях да се уплаша…
– Неприятно… – каза Аш след кратък размисъл. – Компресираното пространство се усеща като воден стълб. И е доста трудно да се диша.
– Тогава ми разкажи нещо приятно… – усмихнах се аз, слагайки поредното парче торта в устата си. – Какво ти е харесало в Аренг-Лай?
– Това е кралство с древни и интересни традиции.
– Не питах за това. За традициите са написани много книги и аз съм чела доста от тях. Имах предвид… например какво си спомняш, когато произнесеш това име? – Вандерфилд ме погледна изненадан и прокара ръка през косата си, сякаш беше объркан.
– Миризмите… – каза той несигурно. – Да, миризмата. Аромата на сол, водорасли, тамян и дори люта чушка. Местните я добавят към всички ястия, това е част от техните вярвания. И когато си помисля за това кралство, винаги си спомням точно това. А също и морето…
– Значи това е тяхното типично блюдо? Това същото с лютата чушка? – Посочих пред себе си ароматните парчета месо. – А как се казва? – Аш се намръщи и се замисли. Нима има нещо, което божественият Аш да не знае? Лицето му за момент отново стана объркано, а аз едва сдържах усмивката си.
– Знаеш ли, не ме интересува името! Просто искам да го опитам! – Взех си парче сочно месо. – Между другото, аренглайците имат ужасен език, нали? – Вандерфилд се засмя, гледайки ме с интерес и кимна.
– Да, а всяко ястие има ужасно и непроизносимо име, просто е невъзможно да ги запомниш! Започнах да уча езика им още от дете и не мога да свикна все още. На туй отгоре, аренглайците отдават огромно значение на етикета и церемониите на масата, че буквално можеш да си умреш от глад, преди дори да ти е позволено да ядеш нещо! Веднъж бях там с родителите си и трябваше да спазваме идиотския им ритуал за обяд в продължение на почти три часа! Накрая мислех, че ще умра от глад. Усмихна се той, аз протегнах ръка и си взех ново парче месо, сложих го в устата си. И предизвикателно измлясках с устни.
– А ако бях направила това в Аренг-Лай, щях ли да бъда наказана?
– Ооо, да…и то с особена жестокост!
– Тогава да ходят по дяволите приборите! – Изкомандвах аз. – Да ядем с ръце… – Вандерфилд се напрегна, а аз пъхнах още една хапка в устата си, опитвайки се да не се разсмея. Беше ми забавно да наблюдавам мъчителната борба на възпитанието му с бунтарството.
– Страх ли те е? – Облизах отново пръстите си и сръбнах малко от соса на месото. – Да не би да се боиш, че ще те издам на представителството на Аренг-Лай и те ще ти направят а-та-та?
– Ще ми направят какво? – Опули очи той.
– Да те наритат в задника… – ухилих се и направих глупава физиономия.
– По задника аз самият ще наритам някого сега… – измърмори Аш. След това въздъхна тежко и взе парче месо с лявата си ръка. Той погледна пръстите си, изцапани със сос, но все пак сложи парчето в устата си.
– Еха! – Възхитих се аз. – Ти си направо варварин! Оставаше да го хванеш и с двете ръце и щях да припадна. – Ухилих се закачливо аз. Аш сбърчи вежди, замислен. После дръпна със зъби ръкавицата от дясната си ръка и ме погледна изпитателно.
– Точно така… – насърчих го аз. Аш ме погледна отново, сякаш търсейки уловка. Аз не реагирах, затова той взе от месото с другата си ръка също. След това месото беше последвано от печени картофи и мариновани гъби.
– Направо дивак! Без никакви обноски… – аз взех една краставичка, схрусках я едва сдържайки смеха си. А арогантния аристократ, бясно захапа едно пилешко бутче. Каква гледка само!
– Не знам защо, но така е много по-вкусно… – провлачи с изненада той.
– Естествено… а щом се научиш и да си облизваш пръстите, въобще ще се преродиш… – измърморих аз, отгризвайки от кифличката с месо.
– За съжаление, май все още не съм готов за това…
– Еее… все пак, това си е висше ниво. Няма спор, че не на всеки се отдава… – въздъхнах с неискрено съжаление.
– Не на всички… значи? – Той завъртя очи и аз отново потиснах усмивката си. Явно си личи, че Вандерфилд не е израснал в Котловината. Но тогава изведнъж Аш стисна ръката ми за китката и облиза пръстите ми!
– Какво правиш? – Ахнах аз.
– Преминавам към по-висше ниво, Адърли… – дрезгаво каза Аш. – Между другото, сосът е страхотен, не мислиш ли? – И засмука кутрето ми в устата си, стисна го нежно с зъбите си и го погали с език. Аз направо замръзнах на мига, въпреки че вътре в квартирата цареше разтапяща жега.
Бях чела някъде за огъня в бездната, онзи в който се варят грешниците. Струва ми се, че вече съм с единия крак там.
– Аш, ти не ме разбра… имах предвид да оближеш своите пръсти…
– Така ли? – Измрънка Вандерфилд, придвижвайки се от малкия към безименния ми пръст. – Струва ми се, че все пак не знаеш доста неща, Адърли. А уж беше чела толкова много книги…
– Аааа… има и такава книга ли? – Обърнах поглед, опитвайки да отвлека вниманието си от огъня, който се разгаряше вътре в мен.
– Има… но едва ли ще я откриеш в библиотеката на BCA. – Ухили се Аш, продължавайки да гали дланта ми. От пръстите до дланта, после нагоре по нежната ми твърде чувствителна кожа, стигайки до китката. Аз стоях като парализирана, дори не предполагах, че човек може да изпита такива емоции просто от галене по ръката. – Но ако ме попиташ подобаващо… може и да ти покажа кратко резюме на първата част. А може и да не е толкова кратко… и дори не само на първата част…
– От няколко части ли е? – Изпъшках аз, а Вандерфилд се засмя. От леката вибрация в гласа му, жегата се сви на топка в долната част на корема ми, а после се разпространи през вените по цялото ми тяло. Аш бавно постави дясната си ръка на кръста ми, придърпвайки ме към себе си.
– Да, има няколко тома, Адърли… искаш ли да изучиш?
– Ммм, не мисля…
– А виж аз, съм готов да започна твоето обучение… – той наведе към мен и едва доловимо докосна устните ми със своите. Сякаш ме докосна с перце и в същия момент по цялото ми тяло пробягаха студени тръпки, които заедно с жегата която чувствах ме накараха направо да закипя. – Искам толкова много, че едва мога да мисля трезво, Адърли…
– Тогава нека да изчакаме, докато главата ти започне да работи по-добре… – прошепнах аз, а от негова страна последва ново докосване с устни.
– Не разбирам… – въздъхна тежко той. – Защо когато съм с теб или се смея, или ти се гневя… като някакъв луд психопат?
– Ами… защото си точно такъв? – Предпазливо предположих аз и отново усетих вибрацията от лекият му смях. Определено днес Вандерфилд са го подменили! Просто нещо трябва да направя с това! Докато не е станало късно… затова поех дълбоко въздух и се опитах да се съвзема. – Струва ми се извиненията ти станаха много… горещи. Но аз… все още не съм готова да уча от любимата ти книга.
– Ще прегледаме само първата глава… ще ти хареса…
– И какво интересно има там? – Избухнах без да се замисля. Аш дръпна настрани възглавницата, която ни разделяше, след това ме дръпна рязко, полагайки ме на дивана под него, а той увисна отгоре ми.
– Предварителните ласки, Адърли…
– Но… само една глава? Фуу… – не можах да устоя. Аш ме погледна и поклати глава. И като ме хвана за тила, ме целуна нежно по врата. После нежно плъзна езика си по устните ми, карайки ги да се отворят и ги облиза бавно. Опитах се да се съпротивлявам, но младият мъж изглеждаше напълно обезумял.
– Само една глава, Адърли. Обещавам…
– Защо? – попитах тихо.
– Защото иначе ще полудея…
Исках да му отговоря и да го спра, наистина го исках. Но нещо не се получи, особено когато ме целуваше така. Нежен, чувствен, създаващ илюзия за игра. Ето това е, просто целувка… дори не е целувка, а… нежно докосване на езика с език, галене, бавно и влажно плъзгане в устата… или вече не беше бавно. Стана алчен и почти агресивен. Но защо изобщо не ме плаши? Защо искам още… искам повече? Повече от устата му, ръцете му, тялото му? Защо, Бездна… прибери ме!
– Господи… откъде ги взимаш тези рокли с всички тези копчета? – Аш почти изстена, докато се опитваше нервно да свали роклята ми. – Ще полудея направо… докато ги разкопчая!
Къде, къде… в Котловината. Там където няма хора като теб. И със сигурност твоята годеница не носи такива тоалети… – тази мисъл беше направо отрезвяваща. Сякаш цяла кофа с помия се изля върху главата ми.
– Не… не трябва! – Отблъснах ръцете му и се извъртях изпод него.
– Защо? – Той погледна, неразбиращо.
– Вече казах. Ти си Вандерфилд, а аз… съм слугиня. А и си имаш годеница. Която, между другото, може да влезе във всеки един момент.
– Не ми пука… а и Лиса е съгласна на всичко…
– Съгласна е… на изневяра? – Намръщих се аз.
– Това не е твоя работа… – измърмори Аш и погледна надолу към дясната си ръка, която все още стискаше китката ми. Вандерфилд се напрегна, сякаш едва сега осъзна, че е свалил ръкавицата си. – Ето защо… противно ли ти е?
– Какво? – Не разбрах в първия момент какво има в предвид и също погледнах. Премигна няколко пъти и най-накрая разбрах. Господи… дали си мисли, че му отказвам заради белезите? Знаех си… че е ненормален! – Какво общо има това? И не, изобщо не ми е противно. Усеща се различно, но само толкова… и да, не искам… защото не мисля да ти служа за временно забавление, Аш. Остави ме да измия подовете, а ти просто ме игнорирай. Така за всички ще е по-добре…
– Отново не, Адърли? – Аш моментално кипна, а зелените му очи потъмняха. Но успя да се удържи и само ми се усмихна. Въпреки това усетих стихията вътре в него дори ми се стори, че беше готов да ме удуши.
Разрушител… истински при това. Дори не е нужно да питаш, за да разбереш. Затова толкова лесно се поддава на негативните емоции, те са неговата двигателна сила.
– Винаги ще бъде не, Вандерфилд… – казах тихо, поправяйки полата си. Очите на Аш се спряха върху коленете и бедрата ми. Той въздъхна.
– Не? Ами ако те заставя? – Аз погледнах към масата със съжаление.
Колко добре започна всичко. Дори почти му повярвах. – Станах.
– Ще почистя подовете утре. И ще занеса нещата ти в пералнята. Лека нощ… – обърнах се и тръгнах към вратата. Той ме настигна почти веднага и сграбчи ръката ми, и я стисна.
– Никъде няма да ходиш! Не съм те пуснал! – Снобът стисна устни от гняв. Аз повдигнах вежди, търпеливо чакайки нов пристъп на разрушителния му гняв. Аш остана неподвижен за момент, гледайки ме злобно, но накрая отпусна ръката си.
– Довърши си яденето първо. Поръчах го от ресторант. Заради теб…
– Това много жалко извинение ли е? – Изясних, а той кимна бавно и се засмя сякаш на себе си. Но този път усмивката му излезе крива, въпреки това гневът явно се отпусна. Аз поклатих глава разочаровано.
– Вече съм преяла. Беше много вкусно, благодаря… само ще измия чиниите и ще тръгвам.
– Не е нужно да миеш… – спря той. – Доставчикът ще прибере мръсните и използвани прибори. – Аз повдигнах рамене и се обърнах.
– Тогава просто ще си тръгвам, имам още да пиша доклад. И въобще… – този път Аш не протестира, просто продължаваше да изглежда намръщен и объркан. Така и не разбирам, какво точно обърка сноба. Когато си тръгнах, Вандерфилд пристъпи в коридора и ме погледна тъжно.
– Тина.
Името отекна вътре в мен, с тиха ласка, внимателно галейки ме. Лек, безтегловен, ефирен… сякаш ме погали отвътре с нежно перце. Аз се спрях, поколебах се за миг. Обърнах глава и видях как погледът му пламтеше все още, но Аш не помръдна. Просто гледа… ако Аш поиска да остана, дали ще мога да откажа отново? Обръщайки се, изтичах към стълбите.
Назад към част 22 Напред към част 24
