Глава 3
Описанието на следващият ден може да послужи като илюстрация за картината „къщата на откаченото семейство“. Леля ми започна да кърши ръце и да вие още преди да се събудя. Всъщност тези стенания ме събудиха. Чичо, както обикновено, мълчеше и гледаше изпод сбърчените си сиви вежди.
– Лельо, спри да плачеш! Отивам да уча, а не на битка с някоя виверна!
– Свети Фердион да те опази! Какви ги говориш, Тина! Цяла майчичка… кожата си ѝ одрала! – Ужасена, леля продължаваше да кърши ръце и да нарежда, а чичо въртеше очи ту към мен, ту към нея и клатеше недоволно глава, докато погледите ни се срещнаха и се засмяхме в един глас. Той обикновено предпочиташе да мълчи и вероятно затова се разбирахме идеално. Надежден, разумен и грижовен, чичо ми винаги е бил пример за истински мъж за мен. Годините на болка, която го измъчваше, не изтриха милата усмивка от мустакатото му лице и така и не успяха да закоравеят доброто му сърцето. И в този момент, докато гледах чичо си, разбрах, че ще дам всичко от себе си в академията. Защото има за кого.
– Това просто е немислимо! – Тясната ни кухня отново се огласи от оплакванията на леля. – Вижте само този списък! – Жълтият лист в ръцете ѝ направо нажежи въздуха. – Не, къде се виждало такова нещо? Комплект стандартни пера, комплект омагьосани пера, три комплекта хартия, на линии, двойна линия и безкрайна. Книгата за началото, книгата на сенките, книгата на елементите, книгата на пространството. Измерител – Елдер Магинс. Измерител Пра, още някакъв си… измерител! И това е само в първата част!
– Дай го тук… – грабнах листа от треперещите ѝ пръсти. Тя ме изгледа мрачно. Явно, се оказва по-лесно да влезеш в ВCA, отколкото да се сдобиеш с всички тези материали, които са необходими за обучение! И отчаянието на лелята е разбираемо, направо ще фалираме, ако купим всичко това. Вярно, че имаше останали суни, от непознатият на реката. Но аз категорично отказах да ги харча, вече се чудя защо. А и леля не настоя, преструвайки се, че е забравила за портфейла на някой друг. – Затова се усмихнах широко и дискретно пъхнах хартията в джоба си и се опитах да я разсея. – Лельо, всичко си объркала пак! Това е списък с нещата, които ще ми дадат на място! Все си такава, разбрала-недоразбрала, а предизвикаш паника!
– Ще ти го дадат ли? – Видях как леля въздъхна с облекчение и наведе смирено глава.
– Ами да! – Свих рамене небрежно. – Това е столичната академия, а не коя да е! Не се тревожи, всичко ще е наред. – И веднага побързах да сменя темата. – А аз искам сладкиш за обяд! Така че се погрижи за него, докато си опаковам нещата. – Примигнах разсеяно и пренебрегнах внимателния и напрегнат поглед на чичо си, и побързах да отлетя към стаята си. И там, зад плътно затворената врата, отново извадих списъка. Стиснах зъби и зачетох. – От всичкото по-горе щях да мога да си позволя само комплект пера и няколко тетрадки. После ще ги купя от най-близкия магазин. А какво да правя с останалото… ще го разбера на място.
Имах и малко личен багаж. Една рокля, Една пола с блуза, Един пуловер изплетен от леля ми, няколко чифта чорапи, едни стари обувки и няколко чифта бельо. Дрехите са най-обикновени, без никакви омагьосващи свойства или красоти. Всичко се побира лесно в малка чанта, а и остава място. Тъкмо ще бъда лека… – реших аз оптимистично. – А и изобщо не се знае колко пъти ще трябва да разнасям тази чанта нагоре-надолу по етажите? – И май едва след тези думи разбрах, че наистина ще уча в столичната академия! – Още утре започвам, няма мърдане! – Сърцето ми биеше като лудо, а коленете ми се бяха подкосили.
Погледа ми падна отново върху мъжкото сако. Като се замислих за миг, реших и го навих на руло, и също го сложих в чантата си при останалия багаж. Вероятно бях вече свикнала с меката подплата, или може би просто исках да имам поне едно скъпо нещо зад стените на чуждата и арогантна академия. А портмонето на зеленоокото копеле оставих във вкъщи, и за всеки случай го скрих под леглото. За да избегна изкушението да се възползвам от парите в него. Животът ми се готвеше да направи салто мортал и аз ще трябва да се науча да плувам в бушуващото море от нови обстоятелства.
* * *
– Успах се… по дяволите!
За първи път в живота ми се случва да закъснея! Обикновено ставам призори, тъй като съм от хората, които обикновено ги наричат „ранобудни птици“. Но онази вечер успях да заспя едва след полунощ, ту леля ми ме прегръщаше и притискаше, която също явно бе осъзнала раздялата с „детето“ ѝ, ту чичо ми, ми даваше инструкции, ту аз самата се взирах в тавана докато се мятах, и въртях в леглото в моята стая. А главата ми направо пушеше от мисли за предстоящото ново бъдеще. И нормално на сутринта не можах да си отворя клепачите! Затова трябваше да си опаковам багажа набързо, като успях да извадя чийзкейка, които леля ми се опита да сложи в чантата ми, но се наложи да пожертвам пълноценно измиване и сресване.
След като някак си успях да събера кичурите коса на възел, набързо се облякох и обух, целунах роднините си и се втурнах към гарата. Едва успях да хвана влака! Препълненият вагон вече беше издал предупредителен сигнал, когато с последни усилия скочих на стъпалото и се наблъсках в претъпкания интериор. Този път не успях да видя красотата извън прозореца, дори не успях да видя и самия прозорец. През целия път трябваше да стоя на един крак, защото нямаше къде да си сложа другия, а и същевременно се опитвах да избягвам неприятно миришещия, небръснат близко стоящ спътник. Така че, когато звучният глас съобщи: „Станция ВСА“, с радост изскочих от задушния транспорт върху паветата и вдишах дълбоко. И в същият миг замръзнах на място, примигвайки с радостни очи.
Никога не бях виждала Академията, въпреки че живеех в столицата. Но ние, жителите на котловината, „цвета на помията“, както богаташите презрително наричаха околните територии извън оградата, рядко имахме възможност да разгледаме местните красоти. ВСА беше разположена на хълм и вместо очакваната постройка, тип къща, видях цял един град с тъмни кули, издигащи се в небето, с открити площи и нива за виверни, с множество сгради, пасажи и галерии и много други структури, които не разбрах за какво служат. От портата, обвита с бръшлян и дива роза, пътят водеше към широки мраморни стъпала. От двете страни се издигаха вековни ели и златни кленове. Стиснала очуканата си чанта пристъпих с плаха стъпка в неизследвана територия. Прекосих пространството пред централното стълбище, леко изненадана от тишината, която цареше наоколо, Изкачих се по стъпалата, огледа се крадешком и влязох във Висшата столична академия.
– Стой! – Подскочих и изпуснах чантата си, оглеждайки се. Пред мен се простираше празна зала, без признаци на живи същества. Взех багажа си отново и направих предпазлива крачка.
– Ррр-воуу!
Див рев ме накара да залитна и да замръзна на място от уплаха. – И така, какво става тук? – Отново пристъпих и отново воят ме оглуши, приковавайки ме на място. Въпреки това там наоколо нямаше никой желаещ да ме нападне, огромната зала беше пълна с усукани колони, огромен полилей висеше от тавана, а в центъра на залата имаше някаква неразбираема скулптурна композиция. Но наоколо бе празно и нямаше никой.
В шест сутринта обикновено вече работех в работилницата на леля си, а тя самата отиваше там още по-рано. А тук, зад ажурната ограда, по това време те все още спяха. Затова ВCA ме посрещна само със статуя и със странен безплътен глас. Изглежда, че това бе просто охрана, която е окачена на вратата.
Събрах смелост и се втурнах напред, без да обръщам повече внимание на ужасните звуци зад мен. – Кой ли вие така… нека да си пукне. Трябва да намеря някой, който да отговаря за упътването на новодошлите! Дали да не питам статуята за посока?! Или пък точно тя виеше… – стискайки скъпоценната си чанта и оглеждайки се крадешком, стигнах до някакъв коридора и дъното му видях една врата. Спрях за миг пред нея и я огледах, и накрая се престраших да погледна вътре. Вътре на една широка маса седеше кльощава жена на неопределена възраст, с черна чорлава коса на главата, крив нос, който я правеше да прилича на врана, и държеше чаша ароматно кафе във възлести си пръсти с дълги нокти. Тя седеше зад махагоновата маса и гледаше замислено през прозореца.
– Добро утро… – поздравих учтиво аз, а гарваново черните ѝ очи се втренчиха в мен без капка изненада. – Изпратиха ме от Магистериума… да уча… Ето! – Извадих заветната хартия, доказваща новопридобития ми магически потенциал, и я сложих на масата пред нея.
– Да учиш, значи… – отвърна със същия безцветен начин домакинята на офиса и неохотно остави празната чаша. – Хм… случайник? Паднала си в реката? Ами… значи, трябва. Интересно… в коя област ще специализирате?
– В коя… какво? – Обърках се. Въобще не се замислих за това. – Не знам… Магистрариус Г-н. Велвет ми каза, че трябва да се науча как да използвам магическият потенциал.
– Оо, значи Алшър те е изпратил! – Жената се оживи, а аз засрамена си помислих, че дори не разпознах името на разпределителя. Жената прочете документа докрай, присви очи и внимателно ме огледа от главата до петите, без да пропуска нито един детайл, като избитите пръсти на ботушите ми, евтиното яке. И накрая тя се засмя. – Такааа… Тина Адърли! Е, госпожице Случайник кажете ми… как изглеждам? – Аз премигнах, изненадана от странната молба. Въпреки че може би тук това бе нормално в шест сутринта?
– Ами… не изглеждате зле… – започнах предпазливо. – Изглеждате солидно… строго, бих казал… – звънкият ѝ смях наруши тишината и аз премигнах отново. И в следващият миг видях пред себе си не криво-носата лелка, а светлокоса красавица с безупречен външен вид! Избутвайки чашата си в страни, жената плесна с ръце.
– Хубаво! Отдавна не са ме наричали солидна! Не е зле, никак не е зле! Мисля, че Алшър е прав! Знаете ли, всъщност той винаги е прав? Никога не греши! – И гордо изпъчи мястото, където една жена би трябвало да има гърди. В този момент красавицата изчезна и се появи отново жената-врана седяща пред мен. – Е, добре, да видим сега… – тя нетърпеливо грабна празен лист от масата си и бързо нахвърля на хартията някакъв текст. – Всичко е ясно. Ще ви настаня в синьото крило, стая 24 B, можете да оставите нещата си там. Всичко, от което се нуждаете, ще ви бъде дадено, свържете се с икономката, намира се най-отгоре. На самия връх, разбирате ли? Учебниците си ще получите във библиотеката. Точно навреме за първия урок днес. – Жената-врана пъхна листа с написаното от нея в ръката ми и повдигна гъстите си тъмни вежди. – Е? Не стойте като стълб… хайде тръгвай сега, Адърли! И без вас си имам достатъчно много работа! – Кокалеста ръка се протегна отново към чашата на масата, която магически отново се напълни с черната ароматна напитка. А аз се обърнах и тръгнах послушно към вратата. – Ааа, да! За миг да забравя… – извика тя подире ми. – По-добре си мълчете за това по какъв необичаен начин сте получили своите магически сили… госпожице Адърли. Приемете го за приятелски съвет. – По някаква непонятна за мен причина, жената се намръщи леко, а аз леко замаяна, изхвърчах бързешком в коридора и погледнах надолу към листа в дланта си.
Резолюция. Тина Адърли, с динамичен потенциал от 3 условни S-единици, разпределена на общия курс на доброволците за период от една година. Без определена специализация. Списък на задължителните предмети за преминаване и сертифициране… списък на незадължителни … списък на възможни … списък на незадължителни … куратор г-н Ривърс. Ниво на настаняване и хранене – ниво 3В.
След това следваше още друг списък, пълен със съкращения и абревиатури, които буквално ми замаяха главата. И накрая бе подписано: „Ректор на ВCA Аделия Велвет.“
Какво излиза, че току що говорих със самата, тоест със самият ректор? – Преглътнах нервно. – Значи тя е този, който управлява това невероятно и мистериозно място, пълно с чудеса и знания? Но как така отворих първата врата и се озовах в главния офис на академията? Как е възможно това? Свети Фердион! И още по-странното е, че г-жа ректорът явно е роднина на разпределителят, който ме обслужи онзи ден! Чудя се какви са те един за друг? Съпрузи? Може би, Брат и сестра? – В този момент се обърнах неволно към вратата и направо зяпнах с уста от почуда. Вратата я нямаше, нямаше и следа от месингова дръжка на стената! За момент ми се прииска да направя като леля си, да повдигна многозначително вежди и да кажа „магия“! Но аз се въздържах, само изсумтях весело и, тропайки с крака, тръгнах по стълбите към втория етаж. – Г-жа Велвет каза, че мога да се установя в някакво си синьо крило, само ако знаех къде е! Ами… ще се наложи да потърся!
Докато се лутах из коридорите, по-скоро напомнящи на някакъв лабиринт, академията започна да се изпълва с шумът от гласовете на студентите. Някъде горе удари камбана и звънът ѝ се разнесе из коридорите, надигайки се като приливна вълна. Съдейки по предишният ми училищен опит, би трябвало да има три удара, като последния от тях трябва да означава начало на учебните занятия.
На следващия ъгъл се натъкнах на две момичета, облечени в сини униформи. Грациозните им фигури бяха подчертани от плисираните поли до коляното и вталените сака, в яките на които имаше дантела, нащърбена на шията със скъпи брошки. Една от ученичките бе руса, снежните кичури бяха прилежно сресани, обрамчвайки перфектно синеоко лице и се спускаха по гърба ѝ в тясна опашка. Скъпи сапфирени обеци висяха от ушите ѝ, подчертавайки цвета на очите ѝ. Приятелката ѝ бе бледо-уста и тъмноока брюнетка, с рубинени пръстени и обеци. И двете държаха малки, кокетни торбички, които приличаха повече на декорация, отколкото на ученически чанти за книги и тетрадки! Втурнах се към тях двете, искайки да попитам за неоткриваемото синьо крило, но се натъкнах на такива снизходително-презрителни погледи, че се отдръпнах.
– Трябва да кажем на икономката да информира охраната на главният вход… – измрънка не виждалата прах по ръкавите си блондинка. – Изглежда, че хлебарки от котловината са плъзнали в академията.
– Да права си, Лиса… – подкрепи я брюнетката. – Да вървим бързо, казват, че насекомите разнасят всякаква мизерия. А и, вонят ужасно… фу, усещаш ли? Каква гадост. – Двете красавици завъртяха изразително очи с отвращение и тръгнаха към стълбите. Огледах се тревожно.
Наистина ли има хлебарки? – Но се усетих, едва когато момичетата изчезнаха по стълбите. – Да… те говореха за мен! Нарекоха ме насекомо от котловините! – Кръвта ми направо завря във вените ми. Първата ми мисъл беше да намеря двете мерзавки и да раздърпам безупречните им коси. Но, разбира се, не го направих. – Бездушни гадини… – измърморих аз на себе си. – Ето ти твоята BCA, Тина. Първият звънец, който ти показа кой кой е, зад стените на тази прекрасна институция! – Натъжено наведох глава. – Никога няма да бъда толкова зла! – Обещах си, опитвайки се да изтрия отвратителните им лица от паметта си.
Неочаквано открих синьото крило. Просто за пореден път завих зад ъгъла нанякъде и видях табела с нужните букви и цифри. Бутна врата 24 и когато се отвори се озовах в малка стая с три легла, и вътре имаше две сънени момичета, които се щураха из стаята забързано. Бяха червенокоси и толкова подобни, че нямаше съмнение. Бяха сестри.
– Здравейте, аз съм Тина! – Усмихнах им се смутено. – Разпределиха ме при вас…
– Ето видя ли… а казваше, че ще бъдем сами! – Една от бъдещите ми съседки смушка другата с лакът, но ми се сториха приятелски настроени. – Аз съм Шели, а това е Брин. Нова ли си? А защо не започна от началото на годината? Какъв е потенциалът ти? Имаш ли си гадже? Ааа…
– Шели, млъкни! Непоносима си направо! – Изстена сестра ѝ и се хвана за главата. А аз се засмях и хвърлих чантата си на празното легло.
– Имам малък потенциал. Само три единици. И ще уча само една година.
– Оо… твоето е просто дреболия. – Отговори Брин без забележима злоба. – Имаме по дванадесет единици и две години учене. Баща ми все още се надява на чудо, никой в семейството не е имал по-малко от дузина. Но ето ни тук. – Близначките се спогледаха и въздъхнаха в един глас.
– Мама казва, че е така, защото сме две. Ако беше една… и така… ами така. Но какво да се прави, уви, даденото е дадено. Резервът не е пълен, за съжаление.
– Радвай се, че не сме залъгалки… ооо, Свети Фердион! Не мога да си представя как живеят хората без потенциал! Дефектни! – Каза Шели и ме погледна съчувствено. – Но ти не се обезсърчавай. Три… това си е направо дъното. Но поне ще научиш нещо. – Аз издадох някакъв неразбираем звук.
Да знам… – Но по съвета на ректора премълчах подробностите от моята история. – Г-жа. Аделия Велвет е права, не трябва да говоря за това. Винаги е имало предпазливо и подозрително отношение към злополуките, а и чувствам със сърцето си, ще имам достатъчно пренебрежение зад стените на учебното заведение и без това.
– Ой, съвсем ни разбърбори! – Каза Шели, въпреки че самата тя говореше най-много. – Закъсняваме вече! Първият урок на Аодхен! А Защо винаги е първи? Ти също ли мислиш, че не е случайно? Издевателство! Ааа, Брин… къде са ми чорапите? Ти ще идваш ли? – Аз се събудих, осъзнавайки, че ми говорят на мен.
– Ааа, не знам… трябва ли?
– Подай ми списъка си! – Нареди Брин и като погледна за кратко в листа, който ми бе написала ректора, въздъхна. – Имаш „Опасни зверове“ в списъка с незадължителните, за посещение. Радвай се! – Близначките отново започнаха да се щурат из стаята, да грабят нещата една от друга и да търсят тетрадки и пера. Засмях се, докато ги гледах.
Изглежда, че животът с тези момичета ще бъде забавен!
– Между другото, къде мога да намеря Аш Вандерфилд? – Сетих се за назначението си. – Познавате ли го? – От този въпрос и двете сестри замръзнаха като вкоренени на място. Спогледахме се.
– Вандерфилд? – Натърти Брин.
– Та тя има потенциал само три… – каза многозначително Шели.
– И овехтели ботуши… – мъдро добави сестра й.
– И яке.
– Също и плетена шапка с помпон!
– Ужас!
– Разбрано… всичко ми е ясно вече. – Съгласиха се двете и се обърнаха отново към мен. – Значи ти… ти ли си новата прислуга на Аш?
– Присл… – стиснах устни нервно. Дрехите ми били стари? Еее… стари, но добре запазени, и какво от това?
– Не се обиждай… – тихо каза Брин. – Ние самите не сме от благороден произход. Да, и нямаме много суни… постъпихме също като теб, миналата година сервирахме. Добре де, тоест помагахме на Ванеса Глен, познаваш ли я? Онази… от семейство Глен! Като цяло… ние не те съдим. Всеки иска да живее. Това е просто… – тя замълча, а Шели извърна очи.
– Но не трябваше да се съгласяваш с Вандерфилд! Оо, наистина не трябваше!
– Защо? – Сестрите отново се спогледаха многозначително.
– Преди беше непоносим, но сега…
– Сега, какво? – Попитах нервно и започнах да се притеснявам.
– След случилото се на последното състезание… Оо, наистина ти съчувствам! – Шели завъртя очи отново. А Брин се намръщи строго. Страхувам се, че няма да издържиш дълго с него.
– Какво се е случило толкова? – Отново се разнесе звънът из коридорите, беше толкова силен, че сякаш удряше по стените.
– По дяволите… закъсняваме! – Шели извика ужасено, като ме погледна обвинително и двете сестри изхвърчаха от стаята, сплитайки косите си на плитки в движение. А аз останах сама с едно гадно предчувствие.
Назад към част 2 Напред към част 4
