Глава 4
След като останах сама в стаята, се огледах. Тук обаче нямаше какво толкова да се види. Две оправени легла, а третото с голият матрак ще е моето. Един тумбест и леко издраскан шкаф, който явно служеше като някаква преграда в средата на стаята, два скрина, единият от които бе празен. В него сложих малкото си вещи. Закачих сакото си на куката, пригладих косата си, когато си свалих шапката. Близо до прозореца беше натъпкана дълга нащърбена маса, върху която бяха разположени кана, няколко чаши с маргаритки, книги и различни момичешки дреболии. Хронометър тихо тиктакаше на стената. Общо взето това бе цялата обстановка. Нищо особено но ставаше за живеене. Съквартирантките също ми направиха добро впечатление, изглеждаше, че има възможност да станем приятелки дори. Тъкмо бях започнала да се притеснявам, че във ВСА се срещат само арогантни сноби като онези двете, с които се разминах в коридора.
Усмихнах се обнадеждена, оправих подгъва на роклята си, оправих кръглата си яка и за стотен път хвърлих поглед към смачканите върхове на ботушите си. И реших, че трябва да посетя икономката и след това все пак да намеря този мистериозен Вандерфилд. – Трябваше или не, но той е моят пропуск към света на знанието и очарованието. И този пропуск явно ще трябва да бъде заработен… така че давай, Тина!
Стомахът ми закъркори настойчиво, напомняйки ми, че съм се събудил отдавна и съм успял да огладнея. Неуместно се сетих за чийзкейковете с извара на леля ми, които така безразсъдно отказах. – Трябваше да взема няколко… а сега стои гладна! – За пореден път пригладих косата си, която се опитваше да се измъкне от кока и да се разпръсне като буйна грива около главата ми, и излязох новия си дом.
За да намеря икономката, трябваше да обикалям отново по коридорите и стълбите. Ректорът каза горе, но както изглежда до този връх водеха много стълби, натъквах се на няколко тавана, коридори, задънени улици, но не и на икономката. За мое щастие този път имах късмета да попадна на един кльощав ученик, който като ме видя не реагира с пръхтене и гримасничене на въпросите ми, а посочи с пръст стената.
– А указателите за какво са? Бездар… – мърморейки продължи пътя си той.
– Какви знаци? – Изцвърчах, но момчето вече се беше скрило зад ъгъла. Премигнах, докато се взирах в каменната зидария, украсена с картини. Понякога бяха пейзажи, понякога бойни сцени или портрети на велики заклинатели. Минах покрай тях, без да се вглеждам внимателно, а сега когато погледнах и подскочих. Вътре в рамката имаше птица, седеше на клон и ме гледаше с жълто око. А клюнът й сочеше наляво.
– Това указател ли е? – Гледах с недоумение. Замисляйки се, все пак се насочих в указаната посока, към следващата дървена рамка.
– Бих искала да видя икономката… – казах учтиво, гледайки уморения воин държащ меч в ръцете си. Около него се простираше поле, на фона на което се издигаха вековни дъбове. Воинът мълчеше, почувствах се невероятно глупаво. – Говоря на снимката. И това е само първият ден в BCA, Тина! И сега какво? – Въпреки това реших да продължа по картините. – Ако приемем, че нещо в картината трябва да показва посоката, то това е… погледнах към меча в уморените ръце на воина. И насочих надолу по стълбите. Слизайки видях на следващото изображение котка, която се миеше, а върхът на опашката ѝ трепереше. Втурнах се по коридора, после се изкатерих отново, след това отново надолу, подчинявайки се на немислими знаци. И изведнъж се озовах на върха на една кула, пред врата, на която имаше месингов надпис „Икономка – Госпожа Диометрия, икономката“. “Избърши си краката преди да влезеш!“
Внимателно търкайки подметките си, почуках и влязох. Озовах се в огромната стая, която беше пълна с мебели, сандъци, бали с платове, рафтове, чекмеджета, скринове, хиляди най-разнообразни неща и много, различни врати! Стояха облегнати на стената, малки и големи, стари и нови врати! Слънчева есенна светлина се изливаше в стаята през кръглите прозорци, образуваща весели струи, смесваше се, извиваше се, пръскаше се с капки кехлибар и танцуващи прашинки. Отворих уста учудено, оглеждайки се дали това е склад или трезор и дори забравих защо изобщо се бях качила в тази кула. А когато дойдох на себе си, предпазливо преминах покрай безкрайните редове и спрях до една от боядисаните в зелено врати с ръждясала дръжка, протегна ръка и изсумтях. Беше заключена, заобиколих вратата и поклатих глава озадачена.
– На разходка ли си тръгнала, скъпа? – Иззад купчина вехтории изскочи пълничка, закръглена жена с весели къдрици на главата и лукави очи. Огромна връзка ключове висяха от колана на ярко жълта ѝ рокля с издути ръкави. Дръпнах ръката си от ръждясалата дръжка, представих се и съобщих за назначението си. Госпожа Диометрия се замисли. Пълните пръсти опипаха ключовете. – Казваш, че са те поставили в синьото крило? Одитор [Одитор – Лице присъстващо на лекции във ВУЗ, без да е зачислено като студент], така ли? – В това време отвори ключалката на един от близките сандъци, и извади от вътре куп постелно бельо, кърпи, платнена торба, халат, чехли, няколко ленени салфетки. Подаде ми ги и строго каза. – Подмяната на всичката тъканна собственост само след напълното ѝ остаряване, запомни го добре! Изисква се щателно пране и поддръжка, издаване само срещу подпис. Разбрано ли е?
– Да… – нищо не разбрах.
– Но с униформата ще трябва да почакаш, скъпа… – присви очи икономката, падайки в потока светлина. – Ела тук, ще ти измеря параметрите и ще поръчам на шивачите да ти ушият костюм. И когато внесеш дванадесет суни в съкровищницата на академията, ще го получиш. До тогава ще ходиш с твоите, това е нарушение, разбира се, но какво да се прави, след като си дошла толкова неочаквано!
– Колко суни? – Ахнах аз.
– Общо дванадесет, правилно ме чу… – спокойно потвърди икономката. – Основната част, като плата, копчета, конци и др., се заплаща от ВСА, а студентите трябва да заплатят само минимални разходи за шиенето. – Аз преглътнах смаяна, в джоба на роклята ми имах само няколко монети, общо може би не повече от десет суни. И това за момента беше цялото ми богатство! В края на месеца леля ми обеща да ми даде пари, но до тогава нямах други.
– А мога ли… ще може ли да поръчам костюма си на моята шивачка?
– Твоята? – Изненада се икономката. – Скъпа, не се притеснявай за качеството, във BCA имаме отлични майстори! Ще ти Харесва със сигурност!
– И все пак… – заупорствах аз, без да искам да обяснявам, че нямам достатъчно суни, с които да платя на тези майстори. – Да не е забранено?
– Не, не забранено, но… но никой не е искал такова нещо преди това! – Икономката стисна недоволно устни, но накрая кимна одобрително. – Добре тогава, както искаш. Другата седмица ела за да вземеш плата и аксесоарите, които ще поръчам. И имай предвид, че ще подпишеш разписка, че сама си се отказала от услугите на майсторите! Ако твоя шивач съсипе плата, няма да приема рекламации, ще трябва да си го платиш сама. Разбрано ли е? – Кимнах с облекчение и едва не се втурнах да прегръщам закръглената икономка. Като видя сияещото ми лице, тя също омекна и ми подаде лист хартия. – Постави тук подписа си, за полученият инвентар. И това е всичко, сега бягай.
Слязох от кулата вдъхновена и усмихната, колко добре се получава всичко! – Ще взема плата и ще си ушия костюм не по-лош от тези, в които богаташките снобки се перчеха! А и също имам блузка, за под сакото, макар и да е без дантелени извивки и скъпоценни камъчета, но за това пък е почти нова! – Почти танцувайки, изтичах до стаята си и веднага оправих леглото си с новите завивки, и го покрих с покривката. Тогава се замислих, а съвестта ми намекна, че трябва да намеря този Вандерфилд и да му кажа, че съм готова да поема задълженията си. Но изобщо нямах желание да правя това. Освен това, съдейки по списъка на г-жа Велвет, скоро имах урок, който бе поставен в графата със задължителните. – Не мога да закъснея за него! Все пак трябва да слушам ректора? Освен това все още не съм получила учебниците си. След училище ще отида да намеря работодателя си.
След като по този начин успокоих податливата си съвест, сложих тетрадката, перата, носната кърпичка в платнената чанта, метнах презрамките през рамо и отново излязох от стаята ни. Ефектът от стрелките-картинки остана мистерия и чудо за мен. Изобщо не разбрах как едни и същи образи всеки път ме водят в правилната посока. Но се уверих, че работи. Следвайки начертаните улики, минах през дълга галерия и се озовах в нова кула, където се намираше библиотеката. Отваряйки вратата, отново замръзнах с отворена уста, гледайки безкрайните стелажи пълни с книги и учебници, извисяващи се до тавана, снабдени със стълби, зелен килим, широки маси за подготовка върху които седяха безброй лампи със светлобежови абажури.
Един възрастен библиотекар ми даде комплект учебници, взе подпис за опазване на академичната собственост и ме смъмри да не стоя на пътеката, и да не безпокоя другите. Върнах се в коридора леко зашеметен от мащаба на видяното. Но въпреки това успях да изтичам обратно до синьото крило, за да занеса внушителната купчина книги и учебници, и да се върна в тренировъчното крило, преди следващият звънец да е ударил. И със затаен дъх спрях пред вратата, където щеше се проведе първият ми урок в академията.
„Чаронометрия. Професор Улиус Клаус“, беше в списъка със задължителните предмети. С мъка, успокоявайки треперенето и вълнението си, пригладих косата си за стотен път и влязох. Ученическата стая се оказа просторна и светла, по дължината на стаята имаше маси с пейки в два реда, почти изцяло заети от студенти. Един побелял възрастен мъж се суетеше на черната дъска и драскаше черно поле с някакви дати и знаци.
Обърнаха се почти всички към мен, а аз в моята собствена рокля се оказах като сива врана сред останалите студенти, които бяха всичките в униформи на BCA. Аз се притиснах до стената за миг, но се окопитих и бързо седнах на първото свободно място, което забелязах, надявайки се останалите да ме забравят бързо. Но не се получи.
Щом удари звънеца, старецът се обърна към нас и веднага впери погледа си в мен през половинките стъкла на очилата си!
– Имаме нова слушателка, така ли? – Дръпнах подгъва на роклята си и се изправих несигурно. Всички погледи бяха приковани в леко треперещата ми фигура, подигравателни, любопитни и презрителни.
– Добър ден. Да… изпратиха ме… днес ми е първи ден. Казвам се Тина Адърли! – Момичето на съседната маса изсумтя пренебрежително.
– А аз си мислех, че съм влязъл във ВСА, а не в някое провинциално заведение! – Подхвърли тя злобно.
– Маце, баба ти с тази рокля ли умря? – Засмя се рошавият младеж, който седеше до прозореца, а останалите прихнаха да се смеят, докато продължаваха да съзерцават обекта на подигравката си, тоест мен.
– Момиче, гребенът вече е изобретен през този век, не сте ли чували за него в дупката от която изпълзя?
– Какво, тя от котловината ли е?
– Отдалечете се, може да има насекоми…
Стиснах юмруци от гняв, усещайки вълна от гняв и безсилие. В края на краищата знаех, че няма да бъде просто в ВCA. Така че повдигнах брадичката си и се опитах да не губя самообладание, принуждавайки се да не реагирам на подигравките. Но тогава се намеси старият професор.
– Г-це Давина, г-н Кире, успокойте се ако обичате! Новата ни ученичка има прекрасна рокля, съпругата ми носи подобна.
В този момент стаята избухна в смях, аз се намръщих. – Да, много ми помогна… няма що.! Като се има предвид, че самият ти си по-възрастен от първата виверна, то представям си жена му! – Стреснах се когато учителят почукваше с показалка по масата, призовавайки за ред.
– Седнете на мястото си, госпожице Адърли. Ще трябва да наваксвате с взетия до момента материал. Предметът ми е задължителен във списъка ви, нали така? – Аз кимнах положително.
– Ами… заемете се тогата. Ако имате въпроси, свържете се с мен, ще се опитам да помогна. А сега да се върнем на темата днес. И така, откритието на Патриус Фердион. Кой може да каже, някой иска ли? Тогава ще ви кажа аз, ако никой няма нищо против…
Студентите шумоляха с тетрадки и химикалки, а аз седнах бавно и издишах, опитвайки се да игнорирам любопитните, и презрителни погледи. – Дошла съм тук за да уча… и не ме интересува какво мислят за мен столичните сноби! Дано се задавите всички с арогантността си! – Леко се наместих оправяйки гънките на роклята си и внимателно поставих тетрадката, и перата на масата, и се приготвих да слушам.
Гласът на стареца се оказа изненадващо звучен и силен, чуваше се перфектно. Историята на свети Фердион, който някога е бил наричан с общото име Патриус, знаех от основното училище. Но отново я изслушах с интерес, г-н Клаус се оказа невероятен разказвач!
– Няма информация за родителите на Патриус Фердион. За съжаление, тях ги застигнала печална участ, загинали от пясъчна буря. Момчето било дадено за отглеждане в енорийския манастир на Светите старци, където започнал неговият път на великото познание на истината. Патриус написва първото си произведение на двадесет и три години. Той го нарече „Откровение“. Да, да, името е доста спорно и двусмислено. – Изсмя се шумно професорът, а след него учтиво се засмяха също и студентите. – В тази невероятна и удивителна творба Патриус Фердион описва основните условия за промяна на материалния и нематериалния свят. Разбира се, те са известни на всеки от вас. Така! – Професорът вдигна пръст. – Spirit – arte – sciential. Магия, разум, воля! И колкото и елементарни да са тези понятия, те крият голям, дори бих казал дълбок смисъл! Какво означава разума? За да овладеете уменията, трябва да се учите. Без знания никой няма да може да помръдне дори малко камъче! Какво означава воля? Това е способността да се потискат глупавите импулси и ненужните инстинкти, желанието да станеш най-добрият! И разбира се най-важното, магията. Величина, непозната до преди на хората. Spirit, е нейното име! По-късно това свойство е наречено магически потенциал и започва да се измерва в условни s-единици. Какво означава първата буква, уважаеми слушатели?
– Силата на трансформацията… – извика оживено момичето от първата маса.
– Съвършено правилно. Това е същият потенциал, който доведе всеки един от вас до стените на нашата прекрасна академия. И нищо няма да се получи без него, без значение колкото и дълбоко да е знанието, колкото и силна да е волята, но без потенциала на трансформацията нищо няма да се случи. Човек без магия си остава просто една празна черупка.
Професорът въздъхна тъжно, а аз се намръщих. Казаното от него не беше нещо ново, но ми прозвуча неприятно. – Сякаш тези, които не са получили този проклет потенциал, не са хората изобщо… празни черупки били! Кажи го това на чичо ми, който от години се бори с болестта си! Или на леля ми, която е жизнена като за десетина!
– Но, за наше голямо съжаление, първата работа на великия мислител и творец се оказа напразна. Само фрагменти са оцелели до нас, неговите потомци. Съвременниците на Фердион не приемат неговото учение и не разбират нищо от него. Наличието на потенциал в хората е било осмивано. Безценният ръкопис е бил изгорен, а самият Патриус е изгонен от стените на обителта… но това е само началото на безсмъртното му пътуване.
През следващите десет години Мислителят, който по това време бил просто един изгнаник, търсеше хора с магически потенциали, за да докаже теорията си. Хората които той откри, впоследствие станаха основатели на нашето царство и първите заклинатели. Патриус написва втората си и най-известна творба вече в зряла възраст. „Основи на материалната и нематериална промяна на света“. Тази книга е основата, върху която е изграден целият ни съвременен свят. Патриус Фердион днес е почитан като светец… като Велик Творец.
И благодарение на професора за първи път се замислих за него като човек. Стори ми се че урокът отлетя за пет минути. Професорът не подметна нищо повече за нас залъгалките и неприятното ми впечатление се разсея. От друга страна, той изобрази пътя и преследванията на бедния Фердион по толкова увлекателен и колоритен начин, че чак дълбоко се разчувствах. Никога не бях мислила за светеца като за жив човек, а професор Клаус го показа точно по този начин.
Затова излязох замислена от студентската стая, без да забелязвам любопитните, презрителни или подигравателни погледи. Гледаха ме, но не побързаха да се запознават.
Вторият предмет беше „Потапяне“ при г-жа Брук. Вливайки се в тълпата от първокурсници, се отправихме към другото помещение. Тук нямаше маси, стаята беше с амфитеатрално разположени нива, на които седяха студентите. Студентите започнаха да се подреждат и да сядат!
– Тина! – Дойде някъде от горния етаж, а аз се усмихнах, когато видях Брин и Шели. Изкачи се бързо до тях.
– И вие ли сте тук, момичета? Мислех, че е само за първокурсници!
– На Шели не ѝ се отдава потапянето… – каза Брин, поглеждайки към сестра си. – Ще трябва да ни догонва втория срок. Или в противен случай ще излети до зимната ваканция. А при мен с този предмет всичко е наред, дори си търся компания. А ти потапяла ли си се вече?
– Не… – отвърнах, без да разбирам какво въобще ме попита. А всъщност се оказа, че всичко е доста просто.
– За да научите как да контролирате магията, първо трябва да изчистите ума си. И да се потопите в празнотата… затова сме се събрали тук. – Г-жа. Брук, беше облечена в строга синя рокля с редица малки копчета и огромна дантелена яка на шията, нареди ни да се отпуснем, да затворим очи и да се настроим към вътрешната си празнота. Светлината в стаята бавно угасна, а отнякъде се разнесоха равномерните удари на метроном. Учителката седна зад бюрото си и отвори някаква книга, стори ми се че някой дори захърка.
Известно време искрено се опитвах да намеря нещо вълнуващо в този урок. За да не заспя, защото затворените очи ясно сигнализираха на тялото какво трябва да направи. Но накрая уморена да се боря с това чувство, отворих едното око, после другото. Огледах редиците студенти. Някои от тях искрено се опитваха да уловят нещо в себе си, някой се прозяваше, някой вече безсрамно спеше. Веждите на Шели потрепваха, Брин очевидно вече се бе отегчила. Тогава реших, че следващия път ще се опитам да си поговоря с празнотата ми, а засега ще е по-добре да поговоря със съквартирантката си. Внимателно извади бележника и химикалът си от чантата си и побутнах Брин с лакът. Тя отвори очи с въпросителен поглед, но в следващият миг явно се зарадва, че ще се отърве от скуката.
– Разкажи ми за Вандерфилд! – Написах и подадох листче. Тя се намръщи за момент, а аз направих умоляваща физиономия. Брин извади писалката си, повъртя го в пръстите си но все пак написа:
– „Нищо ли не знаеш за него?“ – Видях написаното и поклатих глава отрицателно.
– „В. е от Недосегаемите.“
Замислих се. – Недосегаеми… дори скромните познания на момиче от котловините бяха достатъчни, за да разбера, че това е име на семейство от потомците на Основателите. Някои от онези, които бяха повярвали на Фердион и бяха открили магията в себе си. Към който същото се отнасяше и кралското семейство.
– Леле… – едва чуто прошепнах и извъртях очи. Брин кимна, замисли се и добави на листчето:
– „Най-добрият ученик. Гордостта на ВCA. В черният сектор е.“
Поклатих глава. – На чаронометъра нямаше никакви цветове само цифри, но хората отдавна го бяха разделили условно уред на четири части. Първият сектор след нулата, е жълтият. Това бяха тези, които имат потенциално ниво от едно до двадесет и пет, аз също се отнасям към тях. В ежедневието ги наричаха жълтоустите… като врабчетата, малки птички, но полезни. Следваха зелените, това вече бяха по-силни заклинатели с потенциал до петдесет. Червените бяха онези, които са имали късмета да се родят в семейство с безупречно родословие и толкова чиста кръв, че потенциалът се оказа почти неразреден… имаха потенциал от петдесет до седемдесет и пет. А, черните… черните бяха неприкосновени. И сред тях имаше заклинатели с ниво, близко до максималното… „от другата страна на нулата“. Пълно завъртане на стрелката на чаронометъра, невероятен резерв. – Стана ми малко неудобно. Несъзнателно се надявах да попадна на някой по-обикновен.
– Ти преди каза, че нещо му се бе случило. Преди месец…
Брин погледна към сестра си, но тя продължаваше все още да въздиша дълбоко и да общува с вътрешната си празнота. Госпожа Брук бе оставила книгата си и бе започнала бързо да пише някакви редове в дълъг свитък и не обръщаше никакво внимание на студентите. И съквартирантката ми се предаде.
– „Някакво състезание. Той изгуби. Никой не знае причината. В. никога не е губил. Никога. Всички говорят. Но никой не знае наистина.” – Брин повдигна многозначително вежди, после се намръщи, обърна химикала си бързо изтри написаното с мекият връх от обратната му страна. Буквите паднаха от листа и се разтопиха. За разлика от моята, нейната химикалка беше омагьосана.
Тя явно не искаше никой да узнае за нашия разговор. Чудя се защо? Този Вандерфилд явно толкова е наплашил студентите, че те дори не искат да клюкарстват по негов адрес? – Съквартирантката ми облиза устни и се огледа, приближи се до мен и бързо написа:
– „По-добре не се забърквай с него, Тина.“ – И отново изтри написаното. Аз въздъхнах.
– „Иска ми се да не се замесвам. Но, просто вече. А аз съм просто чистачката. Той дори няма да ме забележи, предполагам!“ – Написах несръчно аз, а събеседничката ми се изкиска и поклати глава.
– „Не се влюбвай в него! Това ще свърши зле. И то за теб!“ – Погледнах Брин учудено.
Тя шегува ли се с мен… но тя не изглежда да се смее. – Кръглото ѝ лице беше сериозно и сякаш разстроено. Написах нервно:
– „Той какво, може да дойде… аз…“ – Поколебах се, не знаех как да попитам. Брин изсумтя, погледна изразително роклята ми.
– „Разбира се, че не! В. не общува с хора като нас. Никога. Недосегаемите ни презират. Но…“ – Тя стисна устни и се поколеба, мислейки. После написа:
– „Той е такъв.“ – Аз я погледнах въпросително, а тя продължи:
– „Момичетата се влюбват.“ – И тогава тя изтри написаното отново, преди дори да имам време наистина да видя какво бе написала. Исках да я попитам още неща, но в това момент метрономът изведнъж спря и звънецът иззвъня от коридорите, известявайки края на един странен урок.
– Получи се! – Шели въздъхна горещо, отваряйки очи. – Брин, потопих се! О господи, благодаря ти, Свети Фердион! Най-накрая! А ти, Тина? Направи ли го?
– Не… днес не успях. – Провлачих аз, а момичето разпери ръце в знак на съчувствие.
– Ами да, първия път не се получава. Виж мен… от толкова време се мъча!
– Ти си неспокойна… и прекалено обичаш да си бърбориш. – Изсъска Брин. – Затова и толкова се мъчиш! – Шели не се обиди и се втурна да прегръща сестра си. Изглежда днешният урок бе успешен за нея. Аз сложих замислено бележника си в чантата.
– Знаеш ли, Тина? – Тихо прошепна Брин, отскубвайки се от горещата прегръдка на близначката си. – Купи си омагьосана писалка.
Шели я погледна многозначително, а аз се изчервих. В следващият момент с момичетата вече се втурнахме към изхода.
Назад към част 3 Напред към част 5
