Глава 12
Паркингът, който Зак беше посочил, се намираше само на няколко пресечки и пристигнахме за по-малко от десет минути.
Беше ли лудост, че отивахме точно на мястото, което беше посочил Зак? Както се опасяваше Лиена, това можеше да е капан. Можеше да е и примамка, която да ни разсее, докато Зак преследва самозванеца.
Но това беше единствената ни следа.
Приглушените жълти светлини задържаха тъмнината, когато влязохме в гаража. Лиена спря автомобила, като мълчаливо обсъждаше накъде да поеме, след което зави встрани от рампата, която щеше да ни изведе едно ниво нагоре. Тя профуча покрай редици от паркинги, рядко населени със стари седани, и когато наближихме най-отдалечения ъгъл на гаража, фаровете ни попаднаха на висока фигура в дълго палто.
Лиена паркира и ние излязохме. Зак не обърна внимание на приближаването ни, а вниманието му бе насочено към едно петно от графити, украсяващо стената. Цветни букви, изрисувани със спрей, и абстрактни рисунки се наслагваха една върху друга в безсмислена плетеница.
– Възхищаваш се на творбите? – Попитах, когато се присъединихме към него.
Той не откъсваше поглед от стената.
– Това не е изкуство.
– Мисля, че Банкси би имал какво да каже по този въпрос. А и можехме да те докараме, нали знаеш.
– Това е заклинание.
Предполагам, че това е било „не“ на разходката.
Лиена се приближи до стената и прокара пръсти по грубите вдлъбнатини, скрити под спрея с боя.
– Тук има врата. – Тя проследи тънка арка от руни, скрита сред етикетите на бандите, след което погледна към Зак. – Откъде знаеш за това?
– Наскоро няколко от лейтенантите на Варвара ми разказаха за себе си. – Той се усмихна по брутално забавен начин, сякаш ни приканваше да се запитаме дали има предвид това буквално или в преносен смисъл. – Един от тях спомена за скривалище тук, но все още не бях стигнал дотам да го проверя.
Огледах стената.
– Как ще отворим вратата?
Обръщайки се към Лиена, Зак наклони глава към графитите.
– Виждаш ли нещо, което може да стане неприятно, ако заклинанието бъде подправено?
– Нищо очевидно, макар че може да има изненади, скрити във всички тези графити. Защо ме питаш?
– Не притежавам умения по аркана „чудо на абджюрацията“. – Той отмести едната страна на палтото си и извади от колана си флакон с форма на епруветка. Вискозна, слънчевооранжева течност я запълни до половината. – Но аз имам алхимията си.
Издърпа тапата от горната част и се приближи до графитите.
– Какво правиш? – Попита Лиена.
Той вдигна шишенцето.
– Предлагам ти да се отдръпнеш.
– Чакай! – Тя се хвърли напред и го хвана за ръката.
Стомахът ми се преобърна, когато Зак впери в нея тъмен, убийствен поглед – който тя върна, без да помръдне. Бяха на около две секунди от взривоопасно магическо меле насред обществен паркинг, което нямаше да е идеално по цял куп причини, не на последно място от които Зак щеше да сложи край на смъртното ни съществуване, а аз не исках да умра до „Хюндай“ от 1994 г. в цвят бордо.
Вдигнах ръце в стил „моля, не ни убивайте“.
– Какъв е проблемът, Лиена? Виждаш ли нещо опасно в заклинанието?
– Все още не, но едва ли съм имала възможност да погледна. – Тя затегна хватката си върху ръката на Зак. – Мога да разваля заклинанието. Аз съм магьосница на отричането. Това е, което правя.
Друидът изви ръката си на свобода – и преди тя да успее да го сграбчи отново, той замахна с шишенцето в широка дъга. Капчици сиропирана течност се разпръснаха по изрисуваната с графити стена, като при съприкосновението с нея избухнаха силно. Димът се издигаше нагоре и се появяваха петна; отварата разяждаше не само боята, но и самия бетон.
С кухо изпукване един дъговиден участък от стената падна с половин сантиметър, оставяйки тънка пукнатина, която очертаваше вратата.
Зак хвърли подигравателен поглед към Лиена.
– Това, което правиш, отнема твърде много време.
– Козел – изръмжа тя под носа си.
Извиках, без да виждам начин да разсея особената омраза, която се зараждаше между нея и мошеника.
Той притисна дланта си към вратата и цялата бетонна плоча се плъзна назад, отваряйки пролука, достатъчно широка, за да се промъкне един човек. Без да ни погледне, той навлезе в мрака.
Лиена се втурна след него, а аз се вмъкнах последен и се озовах в тъмен тунел, който беше над два пъти по-висок от мен. Въздухът беше мухлясал, а стените бяха покрити с напукани плочки. Подът беше в още по-лошо състояние, с рушаща се настилка, дупки и полузаровено железопътно трасе, което превръщаше терена в истинско препятствие за глезените.
Зак бутна вратата обратно на мястото ѝ, запечатвайки ни вътре и премахвайки всякакъв източник на светлина. Чудесно. Никога досега не бях чупил глезен и очаквах с нетърпение новото преживяване.
Преди да успея да извадя телефона си, ръмжащият глас на Зак промърмори заклинание. Тунелът се изпълни с мека бяла светлина, излъчвана от един от кристалите, окачени на кожената връзка около врата му.
– Дръжте се зад мен – каза той и излезе на влаковите релси.
– Знаеш ли къде води това? – Попитах.
– Води само в една посока.
– Но…
– Следвай ме или не. Просто не ми пречи.
Лиена измърмори нещо под носа си и аз се съмнявах, че е комплимент. Двамата последвахме мистериозния, необщителен мошеник в тъмния тунел.
– Може би той усеща другия Призрак – прошепнах на партньора си.
– Как би могъл да го направи? Той не е телезиец.
– Тайни друидски сили? Може би неговата вълча глутница тича напред, за да провери нещата.
– Или може би не може да понесе идеята някой друг да поеме водачеството.
Прехапах езика си. Готвачът се срещна с чайника.
Тунелът зави наляво и когато Зак заобиколи завоя, подръчният му светещ кристал освети подземна платформа на около четири метра над релсите. От другата му страна успоредно вървеше друг комплект релси.
Той се качи на платформата; Лиена и аз го последвахме.
Стълбището, което се свързваше с улицата отгоре, беше запечатано с дъски и бетонни барикади и над главата ми се чуваше шумът на градския живот. Малка решетка на тавана разкриваше парченца от обувките на самотен пешеходец, който минаваше покрай нея. Опитах се да пресметна колко време сме вървели и в коя посока.
– Това трябва да е улица „Бийти“ – промълвих аз. – Трябва ли да продължим да вървим? Да видим къде ще ни отведат тези следи?
– Те свършват при Costco – отговори Зак. – Изходът е запечатан като този.
Усмихнах се, докато в съзнанието ми изникваше образът на всемогъщия Кристален друид с качулка, който обикаля склада за търговия на едро: грабва шестдесет и четвърта опаковка тоалетна хартия, петдесеткилограмов пакет кибрит за своите варги и тройка огромни бутилки кетчуп, които биха стигнали дори за най-големия ентусиаст на хотдога за цял живот.
Със замислено изражение Зак скочи от платформата върху втория комплект релси. Той погледна в двете посоки, след което се насочи към тунела, който водеше обратно по пътя, по който бяхме дошли.
– Къде отиваш? – Извиках, скачайки от перона след него. Лиена неохотно ме последва.
– Тези релси вървят успоредно – отговори той. – Би трябвало да водят до една недовършена станция под гаража.
– Там е лейтенантът на Варвара? – Попита партньорът ми с не особено приятен тон.
Той измърмори в отговор.
Беше мой ред да извъртя очи. Малко комуникация между отрядите би направила цялото разследване много по-гладко, хора.
Може би трябва да се откажа от работата си като агент на полицията и да започна да консултирам двойки. Бих могъл да сложа очила, да държа бележник и да казвам: „… и как се чувстваш от това?“ цял ден. Не че трябваше да питам, за да знам как се чувстват другарите ми. Лиена се ядосваше, че позволяваме на самопризнал се убиец да води разследването ни, а Зак се ядосваше, че двама начинаещи агенти от МПД го следят като изгубени патета.
– И така – обадих се аз, прекъсвайки бойното мълчание – ако приемем, че открием този човек, който се мотае в леговището си като Лекс Лутър, какъв е планът ни?
– Да го убием.
– Арестуваме.
Въздъхнах.
– „Убий“ и „арестувай“ са фантастични глаголи, хора, но нито един от тях не представлява план.
Зак ме погледна през рамо и сложи успокояващ пръст на устните си. О, значи няма нужда от обсъждане? Не бях ли глупав, че исках да спрем за стратегически сеанс преди потенциална битка срещу престъпник, който вече веднъж лесно беше осуетил колективната ни магия?
Друидът посочи напред, след което сви юмрук върху кристалното си фенерче и го затъмни. Бяхме пристигнали в бърлогата.
– Искаш ли да те направя невидима? – Прошепнах на Лиена.
Тя поклати глава.
– Запази енергията си. Може да ни потрябва.
Тримата се промъкнахме възможно най-тихо през сенките. Както и преди, тунелът се отвори в по-широко и по-високо пространство с платформа вляво от нас. За разлика от предишното място обаче, от другата страна нямаше релси – само бетонна стена с метална врата в средата. И платформата, и тунелът завършваха със сурова каменна стена, а таванът беше също толкова естествен – правите стени се срещаха със суровия камък в сблъсък на подземната индустрия на човека и упорития корем на земята.
Запазвайки тишина, и тримата скочихме на платформата и се огледахме. Нямаше руни, мистериозни символи или артефакти. Само няколко следи от изтъркване в пръстта.
Едновременно с това се изправихме пред самотната метална врата. Лъскав катинар, много по-нов и по-чист от всичко останало тук долу, крепеше дебелата стоманена плоча, която държеше вратата затворена.
Зак извади страховития си портокалов сироп и изля една капка върху ключалката. Той изсвири и се разтвори, след което свали ключалката.
Върна флакона в колана си, отстъпи няколко крачки назад и се изправи на крака, като едната му ръка беше върху дръжката на ножа, закопчан на бедрото му. Лиена извади кубчето си на Рубик, а в другата си ръка държеше зашеметяващо топче. Докато те стояха с лице към вратата, готови за бой, аз безшумно отворих заключващата плоча и хванах дръжката.
Лиена ме погледна с нейното „готова съм“, а Зак раздвижи брадичката си с най-лекото кимване.
Поех си дълбоко дъх, после завъртях дръжката и отворих вратата.
Назад към част 12 Напред към част 14
