Глава 30
Трябваше да е в проклетия замък и да се любува на всеки сантиметър от съвършеното тяло на Емери, но вместо това се промъкваше през гъста гора към един мъртвец.
Съвсем не така искаше да прекара вечерта си.
Спомените за нощта с Емери заиграха в съзнанието му. Не беше това, което очакваше. Щеше да е щастлив, ако тя просто се беше появила, но тя беше направила много повече от това. Довери му се, че ще ѝ помогне да се справи с отровата, позволи му да я поиска. По дяволите, тя му бе отговорила. Изискваше същността му да я изпълни, докато го изпиваше. Никога не си е представял, че ще сподели нещо толкова интимно като кръвта си с жена, но тя не беше просто жена. Връзката, която споделяха, се задълбочи до такава степен, че той никога нямаше да ѝ позволи да си тръгне. По дяволите, да си тръгне от нея преди малко беше…
Той спря по средата на мисълта, а осъзнаването го спря на място. Беше си тръгнал от нея и нямаше никакви пристъпи на глад. Нямаше нужда да си разкъса вената. Беше си тръгнал, но все още имаше чувството, че тя стои до него и успокоява чудовището в него.
– Добре ли си? – Калъм се взираше в него от няколко метра напред.
– Какво?
– Току-що спря да вървиш и имаш този зашеметен вид на лицето си. Почти като че ли най-накрая повярва, че не се опитвам да нараня Слоун, и преосмисли дали да ме убиеш.
Остави на Калъм всичко да се върти около него.
– Единственото нещо, което обмислям по отношение на смъртта ти, е методът.
Ако Емери не го беше спрял в балната зала, братовчед му вероятно щеше да има крак от стол в сърцето или най-малкото насинено око. Или две. Вероятно щеше да има и разбита устна. Нямаше как да остави Калъм да се измъкне лесно след това, което беше направил.
Калъм сви рамене.
– Ще видим. Така или иначе, съжалявам, че те отвлякоха за това.
Огъст се изправи срещу Калъм.
– За това съжаляваш? За това, че трябваше да напусна бала, на който никой от нас не искаше да присъства? Не за това, че си нападнал Слоун и си я изпратил в стая, пълна с вампири, миришеща така, сякаш е била на секунди от кулминацията.
Братовчед му се засмя.
– Но тя се появи, нали? Намерих я с опаковани чанти и с единия крак извън вратата. Всеки може да види, че двамата сте създадени един за друг, просто и трябваше тласък, за да го види.
Образът на Емери, опаковала багажа си и готова да си тръгне, беше удар в корема му и беше твърде лесно да му повярва. Може би тя не беше избрала него. Може би това беше отровата.
– Тя щеше да си тръгне?
– На мен така ми изглеждаше. Но важното е, че не го направи. Тя избра теб. Позволи ти да я поискаш пред целия си двор. Ще постигнеш велики неща с нея на своя страна. Тоест, ако спреш да играеш играта на баща си.
Огъст стисна челюстта си.
– Няма да играя неговата игра.
– А не я ли? – Калъм свъси вежди и самодоволна усмивка се появи на устните му. – Три от петте жени, които остават в твоя Съревнованието, са защото той ги е избрал. Ти си тръгна от жената, за която претендираше тази вечер, за да изпълниш заповедта му. Смея да твърдя, че ако той кажеше да скочиш, ти щеше да отговориш с „колко високо?“.
– Мой дълг е да защитавам кралството си. Ето защо съм тук. Не че ти знаеш нещо за това.
В мига, в който Калъм застана нос до нос с Огъст, той изпъчи гърди и отказа да отстъпи.
– Дръж си езика, братовчедче. Има толкова много неща, които тепърва трябва да научиш за света около теб. Лъжи, които са дълбоки. Аз правя повече, отколкото можеш да си представиш, за да осигуря бъдещето на нашия народ. Бих се отказал от всичко. Можеш ли да кажеш същото?
– Знаеш, че бих.
– Дори от Емери?
Истинското ѝ име на устните на Калъм накара нещо в Огъст да се счупи. Юмрукът му се сблъска с лицето на братовчед му, поваляйки Калъм на земята.
– Откъде знаеш името и? Имаш ли нещо общо със смъртта на Слоун?
Калъм скочи на крака и избърса кръвта в ъгъла на устните си.
– Ранява ме, че мислиш, че бих убил жена. – Той скочи напред и събори Огъст на земята.
Отнесе два добри удара в корема, преди Огъст да успее да размаха крака около раменете на Калъм. Той използва прасците си като лост около врата на Калъм и повали братовчед си на земята.
Двамата се търкаляха в калта, борейки се за надмощие. Огъст нанесе лакът в ребрата на Калъм, последван от удар в стомаха, който му даде време да се възстанови. Той се изправи и се подготви Калъм да го нападне отново.
– Няма да е за първи път – изпъшка Огъст между задъханите си вдишвания. – Това сме ние, Калъм, убийци. Те са нашата плячка и не се съмнявам, че ще направиш всичко, за да продължиш програмата си.
– Прав си. – Калъм се изправи, а на устните му се изкриви сардонична усмивка. – Във войната винаги ще има жертви.
– Ние не сме във война. Слоун не заслужаваше да умре.
– И все пак, братовчеде. Все още не сме във война.
Мълчанието между тях увисна, докато последните думи на Калъм отекваха в съзнанието на Огъст. Той не искаше да воюва, но ако това беше необходимо, за да осигури безопасността на кралството си, на Емери, тогава щеше да го направи. Щеше да избие всеки враг, който я заплашваше.
Тиха кашлица върна вниманието им към посоката, в която бяха вървяли.
– Вие двамата свършихте ли?
Лиляна стоеше на петдесетина метра от тях с ръце на хълбоците и присвити очи.
Огъст се изправи, като избута Калъм на земята, и тръгна към Лиляна. Тя стоеше над тялото, което бяха изпратени да изследват. Той погледна надолу и стомахът му се сви дотолкова, че почти трябваше да отвърне поглед.
Това беше един от вампирите, които често посещаваха клуба му. Тя се появи в клуба преди години, търсейки безопасно място за лов. С течение на времето се бе влюбила в музиката и дори бе срещнала партньора си там. Съпругът ѝ щеше да бъде с разбито сърце.
Ако изобщо беше жив.
Той приклекна до тялото, като внимаваше да не се приближи прекалено. Главата ѝ беше клюмнала под неудобен ъгъл и разкриваше мястото, където би трябвало да е гърлото. Само че то беше изтръгнато, а гръбнакът ѝ се виждаше. Ръцете ѝ бяха поставени върху корема, сякаш можеха да скрият зейналата дупка, в която вътрешностите висяха извън тялото. Отсъстваше кръвта, която би трябвало да обгражда трупа ѝ, показваща, че е била преместена.
Преместена точно на това място. Всичко това само доказваше, че това е послание към семейството му. Не беше сигурен какво е посланието, но се съмняваше, че това е последното тяло, което щеше да стигне до замъка.
Баща му изглежда смяташе, че това е дело на вампир, но ако беше така, те или бяха некадърни, или просто садисти, без да се съобразяват с кодекса на секретност, който трябваше да спазват, за да бъдат сред хората.
Това нямаше да е първият случай в историята.
И вероятно нямаше да е последният.
Огъст изохка. Веднъж и той беше такъв садист. Изгубен в яростта, предизвикана от жаждата за кръв. Малкълм едва успяваше да запази в тайна порива му да убива, като го следеше и почистваше жертвите му. Въпреки че никога не бе стигал толкова далеч, колкото техния убиец. Огъст разкъсваше гърла без особено внимание към телата, които оставяше след себе си, но не ги изкормваше.
Другият забележим атрибут, който отличаваше тялото от типичния вампир в плен на кръвожадността, беше светещата сребърна магия, витаеща покрай раните. Тя се движеше по назъбената плът, като блестеше като диамант на слънчева светлина. Ако не знаеше, че това е магия от вещица, Огъст можеше да каже, че е красива.
Калъм си пое дъх, докато се придвижваше, за да застане до Огъст.
– Какво правиш тук, Лили? Това не е гледка за жена.
– Вие двамата се познавате? – Имаше смисъл, като се има предвид, че бяха свързани чрез Съревнованието.
– Познаваме се. – Лиляна кимна в посока на братовчедка му, а на лицето на Калъм се появи многозначителна усмивка. – Що се отнася до причината, поради която съм тук, кралят изпрати за мен с молба да се срещнем тук, за да установим произхода на магията върху тялото.
– И?
Лиляна коленичи до тялото и протегна ръце към раните. Наклонила глава към небето, тя затвори очи и прошепна думи, които той не разбираше.
Калъм изтръпна и Огъст отстъпи крачка назад, докато сребърната магия придобиваше все по-голяма яркост и се разместваше, събирайки се под ръцете ѝ. Тя остана в застой за миг, преди да се надигне и да се увие около китката на Лиляна, подобно на магията от обета на вещицата към Огъст. Тя затанцува по кожата ѝ, а после се просмука в нея и изчезна.
Лиляна прехапа устни, заглушавайки вик, докато една сълза се стече по бузата ѝ. За част от секундата дъхът на Огъст секна и той се пребори с нуждата да ѝ помогне. После си спомни, че каквото и да прави Лиляна, то може да му помогне да защити кралството си. Болката на една вещица струваше спасяването на живота на много хора.
Калъм се втурна към нея.
– Не я докосвай – предупреди го Огъст. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше Калъм да стане жертва на някакво магическо прехвърляне.
– Лили, престани с това – помоли Калъм. – Ако от това те боли, не го приемай в себе си.
Огъст наблюдаваше мълчаливо, мускулите му бяха напрегнати, готов за всичко, което можеше да се случи по-нататък.
След като Лиляна погълна магията от тялото, тя се свлече на колене и погледна към Калъм.
– Добре съм.
– Какво се случи току-що?
– Магията имаше нужда от място, където да отиде, затова аз станах неин съд.
Огъст направи крачка назад, а кътниците му се издължиха, готови да нападнат Лиляна, ако се наложи.
– Сега изпълнена ли си с нейното зло?
Тя се засмя.
– Не. Магията не работи по този начин. Тя не е изначално зла. Вещиците, които я владеят, може и да са, но магията е чиста. Тя е живо същество и винаги ще търси съд, в който да се върне. Ако не намери такъв, тя се връща на земята.
Това обясняваше защо магията е изчезнала върху телата, намерени в града, преди да успеят да я изследват.
Лиляна потърка с ръце предмишниците си, където магията беше влязла в нея.
– Повечето вещици поглъщат остатъците от собствената си магия след изричане, като и позволяват да продължи да ги захранва. Който и да е произнесъл заклинанието върху това тяло, или е бил небрежен, или не е имал контрол върху използваната магия.
– Можеш ли да кажеш кой го е направил?
Лиляна поклати глава.
– Ако разпознаех подписа на вещицата, да, но тази магия е различна. Тя е изработена от вещица, но в същото време не е. Ще трябва да направя някои проучвания, но мога да ти кажа, че не прилича на нищо, което съм виждала досега.
– Разбира се, че е. – Той се надяваше на победа. За нещо, което да го насочи в правилната посока, за отговор или поне за подсказка, поне веднъж. Не беше по-близо до това да открие кой убива вампири, отколкото до това да открие убиеца на Слоун. Огъст въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Благодаря ти, че ни помогна, Лиляна.
Тя направи малък поклон, като не изпускаше от очи Огъст.
– Не правех нищо продуктивно и това ми даде шанс да бъда полезна.
Лъжа.
Беше сигурен, че Калъм също я усеща. Макар че Калъм не знаеше, че Лиляна е била на бала цяла вечер с тях, търсейки вещица. Думите ѝ говореха, че не е успяла, но тялото ѝ му подсказваше друго.
Той свъси вежди.
– Скоро ще се свържем с теб, за да обсъдим изследванията ти. – Тя криеше нещо и той нямаше намерение да ѝ го позволи.
– Разбира се, Ваше Височество.
Огъст се обърна към Калъм.
– Можеш ли да изчакаш тук, докато Малкълм пристигне с начин да транспортира тялото обратно в замъка?
Калъм кимна.
– Лили, искаш ли да почакаш с мен?
Лицето на Лиляна пребледня.
– Не, трябва да тръгвам. – Тя се обърна на пети и забърза към вилата си в гората.
Реакцията ѝ му се стори странна, но Огъст нямаше време да стои тук и да подлага на съмнение действията на вещицата. Трябваше да се върне в замъка и да информира баща си, за да може да се върне при Емери. Беше далеч от нея твърде дълго и тялото му пулсираше от нуждата да бъде близо до нея.
Сякаш по команда, пенисът му запулсира и Огъст си представи как ще я намери в стаята си, чакаща на леглото му да изпълни обещанията си. Обърна се, без да каже и дума, и потегли към замъка.
Музиката и смехът отекнаха в залите, докато балът продължаваше. Почти го успокояваше, че хората му се забавляват, без да знаят за опасностите, които ги дебнат зад стените им. Почти. Не можеше да пренебрегне натрапчивото усещане, че са на прага на нещо, което ще промени всичко.
При влизането си във военната зала пет чифта очи се втренчиха в него, като най-ярките бяха тези на баща му. Останалите принадлежаха на най-близките съветници на Краля. Намусени стари вампири, които бяха следвали баща му в продължение на векове като кучета, търсещи остатъци. Огъст не беше сигурен дали изобщо би ги нарекъл съветници, като се има предвид, че те рядко съветваха баща му за каквото и да било. Единствената им цел беше да се съгласяват с всичко, което кралят казваше.
Те стояха около карта на по-голямата част от Чикаго с обозначения за местата на всяка подобна смърт. Общо двадесет и една, съсредоточени предимно в района, в който се намираше клубът му.
– Благодаря ти, че се присъедини към нас, сине. Какво научи от тялото пред замъка?
– Тялото е преместено там, липсата на кръв по горската почва под него означава, че убийството е станало някъде другаде. – Какво означаваше това, той все още не беше сигурен и не можеше да започне да гадае. – Що се отнася до магията, Лиляна потвърди, че това е била вещица, която е обградила раните.
– Тя не каза точно това – намеси се Калъм. – Тя каза, че това е вещица, която не прилича на нищо, което е виждала досега. Някой друг, а не заветът, би могъл да е отговорен.
Стаята избухна в хор от несъгласия. Никой, включително Огъст, не вярваше, че заветът не е замесен. Те не биха искали нищо повече от това да се отърват от вампирите на своя територия.
Кралят вдигна ръце и в стаята настъпи тишина.
– Няма съмнение, че вещиците са замесени по някакъв начин. Напоследък има твърде много съвпадения и съм склонен да вярвам, че планират нещо. Животът на двадесет и един вампири е бил прекъснат. Не ме интересува кой е отговорен за това, но това са твърде много. Най-вероятният извършител са вещиците, затова бих искал всички вие да започнете да правите планове за офанзивна атака срещу завета.
– Но…- Калъм пристъпи напред, но се спря, когато кралят го прекъсна.
– Взех решението си, Калъм. – Баща ми удари с юмрук по масата, като разпиля маркерите от картата. – Това е въпрос на моето кралство. Ако искам твоето мнение, ще го поискам.
Калъм поклати глава, преди да се изниже от стаята, мърморейки ругатни под носа си.
– Сине, искаш ли да ни помогнеш в подготовката?
Без да се колебае, Огъст пристъпи към масата и започна да преценява възможностите пред себе си. За първи път баща му го включваше в големи планове за кралството и Огъст нямаше да го разочарова. Не само това, но и да държи вещиците на разстояние щеше да предпази Емери. А това беше неговият приоритет номер едно. Той не можеше да я загуби. Не и след като тя го бе поискала.
Никога.
Назад към част 30 Напред към част 32
