Глава 8
Тази нощ почти не успях да спя. Съквартирантките ми спяха спокойно под завивките, а аз гледах през прозореца към луната и за сетен път превъртах в главата ми безславните си дни в академията, които се оказаха срамно малко. Отново и отново пред очите ми изникваше ужасната картина: „аз и Вандерфилд, той се навежда и ръката ми потрепва. И в следващия миг желязото съска.“ – Как да обясня, че това се случи случайно? Че не съм искала да го нараня? Че просто се изплаших… кой би повярвал на обясненията ми. А дори и да повярват, какъв е смисълът? Аш сигурно вече ме е изобличил!
Измъчвана от угризения на съвестта и ужасните картини в главата ми относно моето бъдеще, успях да заспя едва на сутринта и то не за дълго. Когато Брин се събуди, аз вече седях на леглото измита, облечена и сресана.
– Изобщо не можах да се наспя. – Оплака се Шели веднага щом отвори очи. – Брин, нека не ходим на първия урок, хайде!
– Ставай бързо… – извика сестра ѝ строго. – Тина, будна ли си вече?
Аз само кимнах, защото хич не ми беше до говорене днес. За мое щастие близначките се задоволиха само с общуването по между си и не ме закачаха. На закуска Брин отново ровеше унило кашата в чинията си, а Шели не пропускаше повод да се засмее. Аз ги слушах само и постоянно поглеждах настрани към огромната врата на салона, чакайки тя да се отвори, и вътре да нахлуят жандармите.
– Ей хора, чухте ли какво се е случило вчера? – На пейката до Брин се пльосна едно ниско тъмнокосо момиче и се приведе към масата. Сестрите поклатиха отрицателно глави, а аз се вкочених.
Започна се… по дяволите. Всички ли вече знаят?
– Как… вие не ходихте ли на състезанието? – Учуди се натрапилата се на масата ни гостенка.
– Имаме изпит при Аодхен, Ари. Ти разбираш ли, за какви забавления ни говориш? – Отвърна кисело Брин, а всички въздъхнаха състрадателно с изключение на мен. Аз още нищо не разбирах.
– Състезанието, момичета… – Ари въздъхна тежко. – Беше направо нещо невероятно! Просто бе умопомрачително… какво направи той!
– Кой?
– Вандерфилд! Как кой… – аз се разтреперах и се задавих с чая си. Шели ме потупа по гърба, ентусиазираната Ари дори не ми обърна внимание. Изглеждаше сякаш, че тя изобщо не виждаше никого, като че ли все още в главата ѝ продължаваше неизвестното за нас състезание. – Той е невероятен! – Изстена тя. – Кълна се момичета… той е просто божествен! Той е перфектен! Само какво направи вчера… трябваше да го видите! Публиката направо полудя! И той спечели… момичета! Победи! Той задмина всички, просто така, дори не изглеждаше да се напряга! А след това ужасно поражение, останалите започнаха да говорят всякакви неща… нека си говорят, той спечели момичета! Както преди! Уау, това беше най-голямото зрелище, което съм виждала някога! Аш е направо божествен, знаете ли? Просто божествен! – Тя изпадаше в истерия на няколко пъти докато говореше за него. Бе неспособна да седи мирна, накрая Ари скочи и се втурна към съседната маса. И продължи разгорещено да разказва на седящите там студенти за божествения Аш Вандерфилд.
– Влюбена загубенячка… – провлачи Брин.
– Що за състезание е било това? – Престраших се най-накрая да попитам.
– Развлечение за богаташчетата и знаменитостите… – направи гримаса Брин. – По-добре стой далеч от тях, Тина. Ако не искаш да станеш като тази Ари. Не случайно ги наричат неприкосновените, приеми този съвет от мен и стой далеч от тях. Шели… хайде, свърши ли? Закъсняваме вече! – Обърна се тя към сестра си сякаш за да смени темата. Шели примижа неодобрително, но кротко се изправи и тръгна.
– Ще се видим после. – Извиках аз след момичетата и отново погледнах Ари, която пърхаше със завиден ентусиазъм от маса на маса. Дори от тук се виждаше как светеше сякаш. Брин бе права, момичето е влюбено. Чудя се какво ли ще се случи, ако разбереше какво бях направила с ютията на обекта на въздишките ѝ? Въздъхнах, бутнах празната си чиния и се замислих отново. И така, след нашата гореща във всеки смисъл среща, Вандерфилд е отишъл на някакво състезание… където явно е спечелил. Това означава ли, че ще е в добро настроение и не ме е докладвал? – Отново въздъхнах унило, защото нямах представа какво може да означава това. Засега май е ясно само едно, че явно съм получила отсрочка на наказанието. И вредата, нанесена от мен на неприкосновения сноб, не бе толкова голяма. Все пак той е успял да спечели. Е определено, има защо да се радвам… но не се получи да се радвам, по-скоро, напротив.
По време на уроците седях като на тръни, не слушах добре учителите и с ужас очаквах възмездие. Но за мое най-голямо щастие нищо не се случи. Всички студентите бяха заети, шепнешком в клас и с възторжени възгласи в междучасията обсъждаха вчерашното състезание и блестящата победа на Аш Вандерфилд. Навсякъде можеше да се чуе само Вандерфилд това, Вандерфилд онова, дори започна да ми става гадно когато чуех това име. А и очакването за възмездие така ме изтощи, че щом последния звънецът удари, аз станах от пейката и се втурнах бързо към крилото на богаташите.
Там, пред вратата на сноба, трябваше да почукам няколко пъти. Дори „страхливата“ Тина се опита да убеди „справедливата“ Тина, че няма никой у дома, което означаваше, че можех да си тръгна. Справедливостта в мен почти се отказа, но в този момент вратата все пак се отвори. Вандерфилд, разрошен и сънен, излезе в коридора и се прозя, когато ме видя.
– Я виж ти… какво, днес реши да дойдеш сама ли? Дори не трябваше да изпращам никого да те търси? Каква чест… – той се протегна лениво, а разкопчаната му риза се разтвори. И аз неволно се взрях в корема на Аш, който беше с ясно оформени релефни мускули.
– А къде е изгореното? – Възкликнах също неволно, продължавайки да зяпам сексапилният му мускулест корем. Вандерфилд се засмя, явно развеселен. Изглежда че посещението ми го бе събудило. Зелените му очи се бяха присвили от светлината, а върху бузата му бяха останали следи, явно от възглавницата. Днес нямаше и следа от вчерашния гняв. Вандерфилд изглеждаше необичайно доволен и отпуснат, в ъгълчетата на устните му дори се криеше лека усмивка. И даже забелязах, че ме гледаше без обичайното си високомерие, или по-скоро снизходителност. Изглежда, че вчерашната победа в онова състезание, за което всички говореха днес е причината за страхотното настроение на Аш. – Въздъхнах по-свободно. – Тогава… това значи ли, че щом той няма изгаряне и изглежда толкова доволен от живота… може би ми се е разминало… дали наистина не е нужно да се притеснявам вече? – Въздъхнах отново и плахо казах. – Радвам се че си добре…
– Не знам защо ми се струва, че се надяваше да видиш ужасна рана върху мен. – Провлачи той подигравателно. Аз затаих дъх и стиснах зъби.
– Грешиш… безпокоях се, и…
– Безпокоила си се за кожата си? Страхуваш се от наказание? И правилно… – той се ухили, а аз изведнъж изпитах ужасно желание отново да го ударя с нещо тежко.
От всички притеснения съвсем забравих… тези сноби имат всякакви вълшебни мехлеми и лекарства, които лекуват дори и най-малките изгаряния! А аз глупачка… цяла нощ да не спя и да се измъчвам. – Изпъчих се за да изглеждам възможно най-достойно и казах през зъби. – След като всичко е наред, аз ще тръгвам. – Обърнах се и понечих да тръгна.
– Теб кой те пусна? И между другото, ще ти се наложи да отговаряш за вчера… слугиньо. Не ми харесва да ме гладят с гореща ютия.
– А на мен не ми харесва, когато ме притискат към стената! – Избухнах, обръщайки се отново. – Ти ме заплаши!
– Очертах ти просто перспективите… – Вандерфилд разтвори вратата по-широко. – Твоите задължения те очакват. Влизай…
Стискайки зъби, спрях за миг на прага и се поколебах. – Може би не е добра идея да споря с него сега? Ако измия проклетите му подове, копелето ще ме остави ли на мира? – Пристъпих плахо в сумрачната стая, премигнах за да свикнат очите ми с мрака. В стаята светеше само една настолна лампа под абажур и след ярко осветения коридор виждах само сенки. Вратата се хлопна зад мен.
– Довел си ни малко забавление ли, Аш? – Чу се дрезгавия глас на Рийвс, който мигом съзрях да се излежава на белия диван. Друг непознат стоеше в кресло и вдигна чаша с вино, а още един изсумтя от отсрещната страна. Инстинктивно се отдръпнах назад и се блъснах с гръб във Вандерфилд. И отскочих от него като луда в страни.
– Аз ще дойда по-късно…
– Защо? – Засмя се Рийвс. А другите двама гледаха с ленив интерес. Тогава Рийвс се усмихна нахално и обърна чашата си, разливайки виното на пода. – Твоята прислужница не си върши добре работата, Аш…
Аз стиснах юмруци, гледайки с омраза ухилените лица на богатите идиоти. В този миг ми проблесна ужасната мисъл, че едно унижение нямаше да сложи край на нещата. – Но Брин каза, че недосегаемите не докосват хора като мен. Че ни смятали нас, обитателите на котловината за мръсотия, боклук. И за тях е срамно да ни пипат. А самият Вандерфилд ми каза вчера, че в мен нямало нищо чисто. Това означава, че няма да ме пипат, ще ми се подиграват, разливайки виното и принуждавайки ме да го чистя. Копелета…
– Тази малоумна ли е? – Провлачи седящият на левия стол. Русата му коса се спускаше до раменете му, а на лявото му слепоочие белееше обръснат символ.
– Тя е от Котловината, Еди… – засмя се Рийвс.
– Забелязва се… – направи тъпа гримаса вторият, тъмнокос. – Вандерфилд, не намери ли някой по-чист? Чак ме болят очите да я гледам. – Ноктите се впиха в дланите ми.
Боли ли те да ме гледаш? Да ти извадя очите искаш ли?!
– Тя сама ме намери сама… – тихо каза Аш зад мен.
– Да, те винаги сами те намират… – измърмори Еди, а другите двама се захилиха.
– Почисти тук… – засмя се отново Рийвс. – Живо. – Обърнах глава и срещнах зелените очи на Вандерфилд който все още стоеше отзад. За момент ми се стори, че ще ме пусне и ще прекрати това. Но Аш само сви равнодушно рамене и измрънка.
– Забрави къде е кофата ли?
Погледнах го презрително, повдигнах брадичката си и се скрих зад вратата на килера. Докато наливах вода в кофа, се опитах да се убедя, че нищо страшно няма да ми се случи. – Е, щом искат тези гадове да гледат как мия пода… нека гледат! Щом това ги забавлява, техен проблем си е!
С парцала в ръка се върнах в стаята и, без да поглежда към момчетата, избърсах разлятото вино. Зад гърба ми се чу трясък, беше Еди, който събори чашата си. Стиснах здраво дръжката на парцала, чак кокалчета ми побеляха, безшумно се обърнах и го избърсах също. Но тогава се чу трясък от другата страна, беше чернокосият непознатия в стола. С крайчеца на окото си видях усмивките им. Изглеждаше, че тези момчета не се забавляват за първи път по този начин. Те седяха, пиеха вино, обсъждаха състезанието и по между другото гонеха слугите като кучета. Много им бе смешно, а ръцете ми направо трепереха от омраза.
Как ми се иска да можех да ударя с този парцал по нахалните лица Рийвс и Еди… и най-вече в това на Вандерфилд. – Който бе застанал до стената и мълчаливо наблюдаваше гаврата им с мен. – Трябва им един здрав пердах, за да им се втълпи уважение към останалите хората в болните им глави. – Погледнах към Аш но сянка бе скрила лицето му, прикривайки изражението му. – Какво ли има да се види? Ще е както винаги… арогантност и снобизъм! А аз наивницата чак повярвах, че Вандерфилд ми е простил… и няма да има наказание за това, че го изгорих. Явно наистина бездушните не прощават. Как можах да забравя за това? – Пръските продължаваха да се чуват от всички страни, до дивана, в близост до столовете. Аз мълчах, сдържайки гнева си с всички сили. – Няма да позволя на тези копелета да видят емоциите ми! Няма да им позволя…
– Не мисля, че се справяш добре… – провлачи Рийвс. Тъмните му очи блестяха влажно на светлината на лампата. – Може би трябва да опиташ без дръжката?
За миг сякаш въздуха ми секна. – Значи трябва да пълзя пред тях на колене? Да… за нищо на света! – Сграбчих дървената дръжка с такава сила, че чак изскърца!
– Справям се, спокойно… – казах през зъби, опитвайки се да не се разкрещя. Рийвс се наведе напред и подпря лакти на коленете си.
–Тук е много горещо, нали, залъгалке? Имате пот по слепоочията си.
Горещо? – Щом каза това, гореща вълна заля тялото му. – Наистина, колко горещо е тук… почти непоносимо! А и проклетата ми рокля е от толкова плътна материя… и съм с вълнени чорапи, господи. Ако разкопчая горните копчета, трябва да ми стане по-добре. – Без да се съобразя, извадих копченцата от илиците им, разкривайки врата и горната част на гърдите си. А ръцете ми самички посегнаха към фибичката, разпускайки косата ми. Но все още чувствах горещината! А те продължаваха да разливат виното навсякъде около мен. – Мисля, че Еди го направи… – изведнъж изпитах ужасно желание тъмната течност да се излее върху мен. Направо върху горещата ми кожата. – Може би само тогава ще се охладя малко!
– Горещо… – прошепна отново Рийвс, държейки тъмните си, трескаво горящи очи вперени в мен. – Искаш ли?
Поклатих глава, обръщайки се към него. Той ме погледна без да мигне. В ръката му висеше чашата. Направих крачка към него. Пръстите на момчето се потопиха във виното и след това капките плиснаха по тялото ми, в отворената яка. Рийвс пое дъх, докато не сваляше очи от мен.
А на мен ми се прииска да се приближа към него… по дяволите, към този задник?! Господи Тина… какви ги вършиш. Какво не е наред с мен?! – Ужас стегна гърлото ми. Стоях разрошена в средата на стаята, с пулсиращи слепоочия, с разкопчана почти до кръста рокля и смъкнат от левия крак чорап. – Кога съм успяла да го сваля? Как? Какво се случва?!
Парцалът падна от ръката ми с трясък. Дръпнах ръбовете на роклята и я закопчах. Огледах се тревожно наоколо. Момчетата вече не се усмихваха, в очите им се виждаше нещо съвсем различно, нищо общо със смеха от преди малко. Те се приближиха, сякаш всички бяха готови да скочат.
– Не спирай… – нареди дрезгаво Рийвс. – Горещо…
Притиснах ръка към гърлото си, главата ми се въртеше. Очите ми бяха замъглени, а тялото ми изгаряше. – Трябва да бягам… Бягай! В противен случай всичко ще свърши зле… зле за мен. Това е много лошо, разкъсай ме на части! Но те дори не са ме докосвали… но още няколко минути и… и ще се съблека! – В този момент ужасът и ярост се смесиха вътре в мен, помагайки ми да разсея налегналата ме мъгла и безволие.
– Прав си… горещо е. Охлади се малко! – Със сетни сили грабнах кофата и излях мръсната вода върху главата на Рийвс, като не пощадих дори скъпия диван!
– Какво по дяволите?! – Извика съвсем неаристократично той, скочи като попарен и се отърси. А аз в това време се втурнах към вратата и се натъкнах на застиналия поглед на Вандерфилд. Това, което изразяваше лицето му, беше непонятно. Може би бе ядосан, че съсипах поредната скъпа вещ, но вече не ми пукаше. От тяхното негодувание и омраза чак ме бе стегнало гърлото.
– Копеле… – въздъхнах, гледайки в потъмнелите му до черно очи. – Ти вече ме уби… не ти ли е достатъчно? Или ти бе малко… какво повече искаш?! Мразя те…
Красивото му загоряло лице пребледня. Вандерфилд застана между мен и вратата, а аз без да се замислям, го блъснах с всички сили в гърдите, принуждавайки го да се отдръпне. И тогава се стрелнах в коридора през вратата.
Отново бягам от проклетата врата с номер седем. И пак не знам какво ще ми се случи утре… но сега вече не ме е страх. Ако Аш Вандерфилд реши да ме накаже, ще разкрия това, което той явно се надява да скрие. Ще разкажа на всички точно какво ми се случи на реката.
Назад към част 7 Напред към част 9
