Глава 9
По някакъв непонятен за мен начин краката ми отново ме доведоха до същата празна студентска стая, както миналата вчера. Паднах на пейката и зарових горящото си чело в дланите си. Но не след дълго чух глас.
– Ти помниш… – дрезгавият глас се чу зад гърба ми и ме накара да потръпна и да се обърна. Вандерфилд стоеше близо до вратата, а лунната светлина сякаш правеше лицето му да изглежда по-старо и по-грубо. Бавно се изправих на крака, течението смрази голото ми коляно. Единият ми чорап бе останал в стаята на влечугото и вече си мислех, че ще скоро ще остана без дрехи, ако продължавам да ги губя така! Стоях и просто го гледах, реших че нямаше смисъл да му отговарям.
– Защо си спомняш станалото? – Той направи крачка към мен.
– Как успя да ме намериш? – Попитах го аз. И наистина… как по дяволите ме намери? Аз самата не знам как се озовах в тази стая. – Той направи гримаса на недоволство и направи още една крачка.
– Не се приближавай… – изсъсках. – Да не си посмял! – Той спря на границата на светлината и сянката.
– Не можеш да помниш… ти си просто слугиня. Нямаш нужните сили. Не можеш да си спомняш! – Повдигнах рамене, защото аз самата не знаех защо не се поддадох на заповедта на заклинателя. – Така че, защо?
– Звездите така се подредиха! – Казах троснато. – Нямаш късмет, а и аз помня абсолютното всичко! И също така си спомням как твоят приятел ме принуди да се събличам! Това също ли трябваше да забравя? Планирахте ли го? Или… или дори нещо по-лошо? Колко често се забавлявате така?
– Никой нямаше да те докосне! – Сопна се Вандерфилд.
– Не ти вярвам! Какво още ми бяхте подготвили? Да танцувам гола на масата ли? Ще разкажа всичко на ректора… чуваш ли? – Вандерфилд светкавично прекоси разтоянието, което ни разделяше, че чак изкрещях. Ръцете му стиснаха лицето ми, както онази вечер, на реката, а очите му станаха по тъмни от мрака и гледаха яростно.
– Слушай ме… Погледни ме глупачке. Забрави ме. Никога не си ме виждала. Никога! Oblivis! – Той махна ръцете си и направи крачка назад.
– Изглежда, че и днес звездите отново не са на твоя страна… – провлачих подигравателно аз. Лицето на младият мъж се сгърчи от ярост и той удари с юмрук по масата.
– Защо това не действа при теб? Това е невъзможно!
– Може би нямаш способности? – Пошегувах се аз. Той пристъпи отново към мен, надвисвайки върху ми. Исках да се отдръпна, но се насилих да стоя неподвижно, повдигайки глава.
– Моите способности превъзхождат всичко, което можеш да си представиш, глупачке… – каза Вандерфилд високомерно.
– Спри да ме наричаш така… – сопнах му се аз.
– Защо… ти си точно това? Ти си просто празна слугиня. Слабо и беззащитно, най-обикновено момиче от Котловината, което си е издействало мястото във ВСА, и сега опитва да се прави на невинно! Чудя се как ли си получила мястото на моя чистачка?
– Нищо не съм издействала! И не се опитвам да се правя на никаква!
– Ти се поддаде на влиянието на Рийвс толкова лесно, че чак беше отвратителна за гледане! А и се разсъбличаше със завидна вещина. Видно е, че този процес ти е привичен. Харесва ли ти? Бързаше да съблечеш и роклята си ли? Рийвс е майстор на тези шеги, но изглежда, че дори не трябваше да те принуждава…
– Какво? – Избухнах аз. – Как смееш, нищожество?! – Ръката ми се вдигна рязко, преди още дори да успея и да го обмисля. И зашлеви шамар по бузата на аристократ, оставяйки бели следи от пръсти върху и. Вандерфилд сграбчи китката ми и я стисна като в менгеме. Гърлото му се сви, а устните му се сбърчиха.
– За това може да се озовеш в каземата за месец. Също и за това, че ме изгори. Знаеш ли закона за неприкосновеността?
– И колко месеца ще ти дадат на теб, когато им разкажа, че си ме бутнал в реката и си ме оставил да умра? – Подхвърлих го в лицето му. – Да, аз съм само момиче от Котловината, но законът е еднакъв за всички. И наистина мога здраво да съсипя брилянтната ти репутацията… Аш Вандерфилд! – Стоманените му пръсти се стегнаха още повече около ръката ми, наранявайки я.
– Няма да кажеш на никого… – каза той много тихо.
– В Магистериума ме попитаха как съм паднала. – Опитах се да не трепна от болката в китката, която ми причиняваше. – Аз замълчах и не им казах истината. Но мога да променя решението си… така да знаеш!
– Защо са те питали за това? – Намръщи се той.
– Защото преди падането нямах потенциал! Изобщо! Аз съм случайник!
– Какво? – Изненада се той, а аз опитах да се отскубна от хватката му.
– Ти самият ме наричаш празна залъгалк!
– Така наричаме всички онези с нисък потенциал… – излая той. Единица или десятка, няма значение. В сравнение с моето ниво това е нищо. Залъгалке!
Замръзнахме за миг, гледайки се един, друг. – Така значи. В Котловината само тези, които имат потенциал нула, тоест те изобщо нямат сили, се наричат залъгалки. И дори един малък потенциал вече е чест, вече е постижение и дар. Но за черния сектор нещата явно са различни. За тях всички останали сме слаби, празно място… – Аш се намръщи, лунната светлина рязко очерта бръчките около устните му.
– Значи ти си случайник? След падане в реката ли?
– Да! – Той отметна глава назад и се засмя. Но на мен не ми беше въобще забавно.
– Я виж ти! Каква ирония…
– Пусни ме… – не можах да се сдържа и отново направих опит да се отскубна. Той погледна надолу към ръката ми, която все още държеше. Сякаш чак сега забеляза това. И след това бавно плъзна погледа си нагоре по тялото ми. Спря на гърдите ми зяпайки в разкопчаната ми рокля, която нямах време да поправя. След това погледна устните ми. После косата ми. В следващият момент пак ми стана горещо. Но беше друг тип горещина. Не наложена от нечия чужда воля. Беше огън, който беше много по-силен и смъртоносен. Сякаш някаква огнена змия бе оживяла вътре в мен и изгаряше всичките ми вътрешности, и накрая се сви на топка в долната част на корема ми. Вандерфилд си пое дълбоко въздух и на лунната светлина забелязах как зениците му се свиват и разширяват.
– Пулсът ти се ускорява… – каза той тихо и някак странно.
– Пусни… моята… ръка… – казах разделно и натъртвайки на всяка дума. – Противно ми е това. – Той отметна глава и разтвори пръстите си. Тогава предизвикателно извади снежнобяла носна кърпа и ги избърса, смачка скъпия плат и го хвърли на масата, гледайки ме с обичайното си ледено високомерие. Веднага щом усетих свободна ръката си, заобиколих замръзналата му фигура и се стрелнах към вратата.
– Ако наистина си случайник, тогава трябва да ми благодариш за онази тази вечер… – каза той зад мен с ленив глас. – Иначе щеше да вегетираш все още в Котловината. А сега си във ВСА. Много добре… виждам, че се възползваш напълно дори и от най-малкият шанс. Чух, че момичетата от покрайнините са готови на всичко за по-добър живот.
– Аз попаднах тук съвсем случайно… – искаше ми се да извикам, от мръсните му намеци и от ледено презрение. – Да крещя и още по-добре да го ударя отново. – Но се принудих да държа гърба си изправен и да говоря равномерно.
– Добре… да, разбира се. Учебната година вече е започнала, нямате повече от четири единици и сте в BCA. Разкажи на някой друг тази история. Трябваше да те изпратят в провинцията или в някое запуснато училище в покрайнините, а не тук. Съдейки по облеклото ти, ти си просто една просякиня. Което означава, че в Магистериума си предложила нещо друго за да влезеш тук. – Вандерфилд се засмя, гледайки ме злобно. Аз въздъхнах, искаше ми се да избягам, да обгърна раменете си с ръце и да се скривя от погледа му. Но се обърнах и се върнах.
– Съжалявам, че се съгласих да уча в BCA. Отвратителен си с арогантността си и дори не го осъзнаваш. Банда капризни сноби и богаташи, които не знаят какво е обикновен човешки живот! Предпочитам да бях отишла на север… – поклатих глава, гледайки Вандерфилд в очите през ивиците лунна светлина, които ни разделяха. – И ако искаш да знаеш, ненавиждам онази вечер. И теб също те ненавиждам. Аз умрях онази вечер и си спомням много добре какво беше. За това ли искаш да ти благодаря?! Не съм казала нищо на никого в Магистериума, но не смей да ме докосваш, защото ще съжаляваш! Имам нужда от една година в BCA, ти имаш нужда аз да мълча. Ето с това ще се ограничим! – Тогава той отново се стрелна към мен бързо. И когато ме хвана за раменете, едва се сдържах да не извикам.
– Мислиш ли, че ме плашиш? Кой мислиш ще ти повярва?! И изобщо не обичам да ме заплашват, глупачке. Направи го отново и ще съжаляваш. – Прехапах бузата си, опитвайки се да не потръпна. Разтвори ръце, Вандерфилд бутна вратата и излезе. Аз се облегнах на вратата и се обвих с ръце. Горещината изчезна, сякаш никога не е била, и се замени от ужасен студ.
* * *
Следващият ден мина като мъгла за мен.
Отново спах лошо и се събудих по-рано от съквартирантките си. Не ми се говореше, затова се облякох тихо, грабнах чантата си и се измъкнах от стаята безшумно. Измих си лицето и след това тръгнах да се разхождам из коридорите на ВCA. От снимките ме гледаха хора и животни, под високите тавани цареше тишина, академията още спеше. Спрях близо до светещата рамка, в която котка се миеше.
– Как мога да стигна до място, където ще ми е по-лесно и ще съм по-щастлива? – Попитах аз картината. И сама се изсмях на глупостта си. Но все пак тръгнах в посоката, която сочеше опашката на котката. Тя ме отведе до вратата на трапезарията и аз се разсмях. – Може би мустакатият раиран знаеше точно от какво имам нужда.
– Ранобудна птица! – Румената готвачка ми се усмихна, докато нареждаше кифли и банички на масата. – Защо си изскочила толкова рано? Влюбена си, нали?
– Гладна съм… – промърморих, вдигайки един поднос. Жената се засмя и ми намигна.
– А аз си мислех, че си като него… – кимна тя към Томас, който незабелязано стоеше отстрани. Младежът клатеше чаша чай в ръката си и се беше втренчил безизразно в стената. Поколебавайки се за миг, се приближих и спрях до него.
– Хей… а аз си мислех, че съм първа.
– Имам безсъние… – Томас ме погледна със зачервени очи и покри с ръка телената фигурка на масата до него, после смутено я прибра в джоба си. Приличаше ми на неразтворено малко цвете.
– Страхотно цвете си направил… – похвалих го, леко съжалявайки, че се бях приближила. – Добре… ще си отида, няма да се натрапвам…
– Научих се отдавна… – внезапно изтърси Томас и въздъхна. – Родителите ми ме учеха от дете още, овладях материализацията почти веднага щом усетих дарба в себе си. Горе-долу десет години вече. Мога много, но… – междувременно аз внимателно седнах срещу него и отхапах от кифлата.
– Значи само се преструваш, че не умееш? – Момчето кимна тъжно.
– Време е да се преместя към друг учител. Тензия… добре, тоест г-жа Лебуест, тя учи само основите на материализацията. Но аз не искам друг…
Разбира се… защото тогава Томас ще вижда красивата слънчева учителка само по коридорите на ВCA. – Замълчахме за миг, всеки си мислеше за своето.
– Слушай, не знаеш ли как да се предпазиш от психическо влияние? – Реших да сменя темата, защото първокурсникът направо беше изпаднал в пълна депресия. Дори ми развали апетита. Но Томас само поклати глава, едва излизайки от водовъртежа на любовните си преживявания. Изчаках докато погледът му да стане многозначителен и повторих въпроса.
– Да… както и всички останали… – провлачи изненадано той, превръщайки се отново в събран и педантичен ученик до степен на досада. – А ако собственият ти потенциал не е достатъчен, свържи се със заклинателя-защитник, той ще ти направи амулет-екран. И още по-добре, ще поставят бариера на ума ти, но наистина е… – той погледна със съмнение роклята ми. – Доста скъпо.
– И колко струва един такъв екран?
– Около сто… – каза безразлично Томас, а аз се задавих с храната си.
– Стоте суни? Откъде мога да взема толкова пари?
– Всъщност въздействието върху ума е забранено от закона… – стисна устни младежът. – И ако ти е приложено, трябва да декларираш при ректората. – Той премести кокичето от единия си джоб в другият и добави. – Направи го най-добре в рамките на десет минути след въздействието, защото след това следите се заличават…
Аз се засмях. – Отлично! Тоест никакви доказателства нямам. И дори да танцувах гол в стаята на Вандерфилд, четиримата богаташи щяха да намерят начин да ме забавят след въздействието, така че следата от нашествието в ума ми да се разсее като дим. А и кой ще повярва на момичето от Котловината? Особено ако думата ми е против думите на Вандерфилд, Рийвс и други двама богаташи?
– А ти какво… нямаш ли защита? – Томас най-накрая се досети, очите му станаха толкова кръгли от изненада, че аз чак изсумтях. – Как може да се явиш във ВСА без защита? – Натърти той, а аз само махнах с ръка.
– Как-как… така. – Не намерих за нужно да му обяснявам, че съвсем наскоро не знаех почти нищо за света на Бездушните и за заклинателите. Обитателите на Котловината рядко ги срещат. А зад оградата нямаше нужда от екрани, за да предпазим умовете си от външни лица.
– Значи, ако няма защита, тогава всеки може да повлияе на ума ми? Да ме накара да правия каквото си поиска? Да ме превърне в марионетка? – Трябва да призная, че перспективата ме ужасяваше.
– Разбира се, че не! Къде ги чу тези истории? – Каза Томас леко арогантно. Аз се смутих.
– Къде… къде… в покрайнините такива неща се разказват за заклинатели!
– За да пробиете естествената защита на живия организъм, имаш нужда от огромен потенциал… в черния сектор и постоянни обучения! Доста е трудно, Адърли. Повечето менталисти могат да разтърсят само една от вашите емоции, тази, която им се поддава най-добре. Нищо чудно, че се наричат резонатори. Познаваш ли Магма Винс от шести курс? Една такава ярка брюнетка? – Аз кимнах мрачно спомняйки си за влечугото. – Значи Магма е агресорен резонатор. Разпръсква гняв и ярост. Струва си да ги опиташ и Магма ще успее да доведе емоцията ти до краен предел, дори до желанието да удариш някой. Казват, че е много талантлива! Или… г-жа Лебуест… – гласът на Томас трепереше. Тя е истински съзидател, дори мъничката радост във теб ще се увеличи до възторг. Забеляза ли колко е хубаво да си около нея? Тя е необикновена! – Лицето на Томас сияеше, очите му се замъглиха и станаха замечтани и жадни, а аз побързах да го върна към реалността и нашия разговор.
– А Рийвс? Приятел на Вандерфилд. Познаваш ли го?
– Рийвс Клифърд? – Томас се замисли. – Мисля че той имаше нещо общо с желанията… чувствата. Но така не се разпространяват… нали ме разбираш. Опитните резонатори крият каква емоция притежават. Но все пак, засега сме само студенти. – Аз натроших замислено сладкия мъфин на хапки.
– Чакай… значи се оказва, че тези същите резонатори само разклащат това, което човек вече изпитва? А не му внушават това, което не е?
– Разбира се… – отговори Томас и отново изглеждаше изненадан. – Слушай, Адърли, ти въобще отваряш ли учебниците си? Та това са основни знания!
Сложих парче сирене в устата си и започнах да дъвча съсредоточено, за да не се наложи да му отговоря. Хладни тръпки пропълзяха по тялото ми. – Това ли се случва в такъв случай? В стаята на Вандерфилд, Рийвс засили желанието ми, което вече беше вътре в мен? – Апетитът ми изчезна напълно при тази мисъл. – Какви глупости? Та аз не мога да изпитвам изкушение и да се разголвам пред богатите аристократи! Аз не трябва да изпитвам горещина и чувствено удоволствие! Аз не мога… просто не трябва! Това всичко трябва да е наложено, под чуждо влияние! Или… – за момент си спомних как стоях в коридора и гледах съненият и разрошен Аш. – Тогава изглеждаше толкова отпуснат… почти се усмихваше… иии… беше привлекателен. Защо, не беше винаги такъв… можехме да станем дори приятели… – направо ми прилоша от последните мисли.
– Хей, Адърли, да не си болна? Пребледня направо…
Зле ми е… чувствам се много, много зле. Нищо чудно, че Вандерфилд ми хвърляше мръсни намеци в лицето. Той знаеше, че не трябва да се внушава нещо, което не съществува… искрицата на интереса ми беше мъничка, почти незначителна, но Рийвс разпали пламък от нея. – Насилих се да се усмихна и отговорих.
– Всичко е наред Томас. Просто се чудя от къде мога да си набавя от този защитен екран. Ааа… просто така… за всеки случай. – Томас забарабани с пръсти по масата, гледайки ме подозрително. Очевидно искаше да каже нещо, но не посмя и замълча. – Какво има? – Не можах да устоя.
– Аз мисля че мога да ти направя защитен амулет. Не за пари… – измрънка той. – Просто… – Томас се огледа, в трапезарията все още нямаше никой освен нас. Дори готвачката си бе тръгнала, покривайки закуските с ленени салфетка. – Само че без диплома и правоспособност е забранено. И ако не бях сигурен, че си от Котловината… – когато чух това толкова се зарадвах, че чак хванах момчето за ръката.
Еее… явно имам късмет! Кой би си помислил, че старата ми рокля и жителството ми ще помогнат за решаването на такъв важен за мен проблем! – Усмихнах му се подкупващо.
– О, ти наистина ли можеш Томас? Ти ще го направиш ли, за мен? Поискай каквото искаш! Еее… в рамките на разумното, разбира се!
– Успокой се, Адърли… – усмивка се появи в ъгълчетата на сериозните му устни. – Трябва да разбереш, че не съм специалист, но все пак мога да направя туй-онуй, не се съмнявай в това. Но в замяна… – той ме погледна със съмнение, аз го пуснах и притиснах ръка към гърдите си.
– Всичко което поискаш! Освен пари и моята невинност… – погледна го с насълзени очи, готова да се разплача. Младежът изсумтя и се ухили глупаво.
– Притрябвала ми е твоята невинност! Научи ме… как да общувам с момичета.
– Какво?
– Да разговарям, да флиртувам с момичета… аз не мога изобщо. – Томас въздъхна горчиво. – Държа се като кръгъл идиот, муча и се изчервявам. Разбираш ли ме?
– Разбирам! – Извиках, потискайки усмивката си. Изглежда Томас не ме приема, като момиче, съдейки от думите му! Но това май е само в моя полза. – Помислих си аз и придавайки си важност продължих. – Като за начало спри да се мръщите и се усмихни ако може!
– Какво? – Ококори очи той.
– Усмивка… много си сериозен момче! А момичетата обичат или весели хора, или мистериозни, мрачни типове. А ти си умник и дори надут всезнайко. А момичетата не харесват точно такива особено.
– Да? Но майка ми казва, че момичетата харесват образовани момчета с добри обноски и усмивката без причина е признак на глупост! Нещо, започвам да се съмнявам в компетентността ти по този въпрос… – провлачи младежът.
– Да, експерт съм… и лиценз ще ти издам ако трябва! – Започнах да го убеждавам. Отчаяно се нуждая от тази защита, а освен Томас, няма други желаещи, които да искат да ми направят амулет. Така че отново си придадох строг вид и продължих. – Повярвай ми, имам много опит в любовните отношения! А нещо съветът на майка ти не е много полезен, доколкото виждам… ти самия не го ли виждаш? Затова слушай ме и… започни да се усмихваш! – Първокурсникът погледна настрани и изтръгна насилена кисела усмивка, по-скоро приличаща на озъбване. – Страхотно… – казах ентусиазирано за да го поощря. – Но трябва да поработим още по този въпрос! Но мисля, че ще успееш! Тоест ще успеем! – Томас отново се прегърби и кимна унило отпускайки се на стола си, а аз си помислих, че ще трябва да се потрудя доста, преди да излезе нещо добро от него. Но тъй или иначе нямах друг избор. – Трябва да си намерим зала за тренировки… – казах аз и веднага се сетих. – Ох да… аз знам! На третия етаж има изоставена студентска стая, ще ти я покажа после.
– Ще ми отнеме няколко дни, за да ти направя екрана… – кимна младежът. – И ти трябва да добавиш твоят материал към него. Имаш ли тел? – Кимнах положително, макар че изобщо не бях сигурна.
– Добре… тогава да се срещнем след училище?
– Не, първо ще направя защита… – не се съгласи той. – Веднага няма да се получи… – тогава отнякъде иззвъня звънец и младежът стана. – Ще се видим по-късно, Адърли.
– Усмихни се, Томас… – напомних му аз. Той се ухили отново, а аз въздъхнах. – Да, тук има много работа… – промърморих замислено зад него.
Все пак сутрешният разговор ме ободри. Малко. Тъй като по-нататъшната съдба и обучението в академията все още бяха под въпрос. Слушах невнимателно учителите, повтаряйки събитията в главата си отново и отново. И днес почти не чувах дори подигравки от състудентите си, относно моята рокля, прическа или липса на необходимите листове и пера. За мое щастие всички занятия днес се проведоха сред първокласниците и не бяха толкова арогантни и надути като по-големите си колеги. Така успях да сядам тихо в ъглите на аулите, без да привличам почти никакво внимание върху себе си.
Според моя график имах седем предмета в моя списък със задължителни предмети. Не бяха кой знае колко, ако се замислим. Според тях трябва да издържа няколко изпита, първият през зимата, след нощта на “хилядата свещи“. И още два, междинни през пролетта и заключителни в края на учебната година. Щях да получавам точки за всеки предмет. И колкото по-високи бяха те, толкова повече шансове щях да имам за в бъдеще да си намеря добра работа.
Освен това можех да посещавам и други часове, по желание. Естествено ако имах достатъчно сили, време и възможности. Ако исках, можех дори да издържа изпити върху тях като доброволец, също така щях да спечеля точки за това, което щеше да увеличи шансовете ми за успех в по-късен етап от живота ми.
Ако всичко се получи, тогава щях да стана притежател на така желаната диплома „общо профилен заклинател“. С такава диплома може да се намери работа като младши специалист в офис за подобряване на битови предмети или да се получи работа като помощник на магьосник от високо ниво или да се сдобиеш с разрешение, за отглеждане на омагьосани растения! Да, да… където си пожелая! Има толкова много места, където имат нужда от някой трудолюбив, който е завършил BCA! – От перспективите направо ми се замая главата. – Дипломата на столичната академия е невероятен успех! И да, готова съм да зубря заклинания денонощно, без сън и почивка, за да събера максималния възможен брой точки до летните изпити! Това е просто… остава да разреша проблемът със гадния сноб Вандерфилд!
И също бях измъчвана от мисли за съдбата на изчезналите ми неща. Как да ги намеря, нямах представа. Мислих дали не трябва да се декларира в кабинета на ректора? Или да се каже на някой от учителите, например, кураторът на случайниците. Който беше един разсеян старец, който само махна с ръка, когато го намерих за да му се представя.
Може би трябва, но абсолютно не желаех да привличам още повече внимание към своята персона. И така навсякъде ме сочеха с пръсти, щом се появях в коридора или на стълбите. Няма нужда от още клюки за някаква си изчезналата пола.
Аз въздъхнах. – Изглежда с нещата ми ще трябва да се сбогувам. Който и да ги е откраднал, не е оставил и следа. И какво означаваше надписът „ще съжаляваш“? Възможно ли е това да е написано от… Вандерфилд? – Изсумтях насмешливо. Не успях да си представя арогантното влечуго, да краде стари износени дрехи в тъмното. – Не е от нивото на Вандерфилд. И само-изпаряващият се надпис не е от неговото ниво. Ако Аш заплашва, тогава гледа в очите… и то така, че косата да настръхне. А този целият номер според мен, е по-скоро … женско отмъщение!
Подпрях брадичка на юмрук, седнал в изоставената аудитория, която вече бях избрала за свое място. Идването тук ми стана навик, освен това в тишината мислех по-добре.
Може ли някое момиче да е откраднало нещата ми? Може би същата Ари, онази влюбената във Вандерфилд? – Поклатих глава. Очевидно русокосият аристократ в академията има цяла армия от фенове, готови да възхвалят божествения Аш. И всеки от тях можеше да предизвика омраза към мен, като реши, че съм се сближил твърде много с техния идол.
– Той ми се предаде… – измърморих в тъмнината. – Но очите ми не биха го видели!
Назад към част 8 Напред към част 10
