Глава 17
– Това е глупаво – казах в момента, в който затворих вратата на умната кола. – Като направо имбецилно.
Лиена запали двигателя.
– Блайт се обади на най-добрите агенти от нашия участък. Можем да го хванем.
– Не искам да кажа това. Имам предвид да преследваме Дариус на първо място. Той не е похитителят.
– Разбирам, че не искаш това да е Дариус, но всичко се вписва. – Тя даде заден ход от мястото за паркиране и маневрира с колата зад немаркирания черен ван, в който се намираше по-голямата част от екипа. – Той е луминамаг, единственият в града, и убиец. Височината и телосложението му съвпадат. Той е стар професионалист в избягването на полицията и гилдията му е пълна с проблемни митици като него. Блайт дори каза, че магьосническите му превключватели са кинжали.
Поклатих глава.
– Много хора използват кинжали, а вече знаем, че нашият извършител обича да копира други митици, за да обърка самоличността си.
– Луминамаговете са наистина рядкост.
– Това не прави статистически невъзможно в град с над два милиона души да живеят повече от един.
– Но е малко вероятно. – Тя стискаше волана, докато се движехме по изоставените централни улици, а до разсъмването оставаха още няколко часа. – Каза, че е скрил лицето си. Защо да го прави, освен ако няма да го разпознаеш?
– За да се увери, че няма да мога да го разпозная по-късно? Не знам, но той не беше Дариус. Срещал съм Дариус. Той има съвсем различна аура.
Тя си пое дъх.
– Все още трябва да го изключим. Защо си толкова против това? Ако Дариус е похитителят, значи сме го хванали и можем да спасим Даниел тази вечер.
– А ако не е, значи сме изгубили време и ресурси, нахлувайки в дома на невинен човек.
– Дариус Кинг не е невинен човек.
– Така продължава да твърди Блайт, но ако изразходваше половината от енергията, която хаби за този набег, за да проследи някоя полезна следа, разследването ни щеше да приключи още вчера.
– Каква полезна следа?
Дръпнах палец през рамо, посочвайки куфарчето на задната седалка, което седеше до раницата ми.
– Бихме могли да се съсредоточим върху куфарчето на лумината, което той много иска да си върне. Или – и това е лудост, знам – можем да се съсредоточим върху жертвите. Знаеш ли, момчето на име Даниел, което е било под грижите на този лунатик почти четиридесет и осем часа.
Намръщената ѝ физиономия се задълбочи от сарказма ми.
– Какво искаш да направя, Кит? Да кажа на Блайт, че греши и си губи времето?
– Да, точно това мисля, че трябва да направиш. Така направих и аз.
– Виж колко много постигна с това – изсумтя тя. – Няма как да промениш мнението ѝ. Тя е убедена, че това е Дариус.
– И ти просто ще се съгласиш с това? – Изстрелях обратно. – Да се преструваш, че не осъзнаваш, че това е фантазията на Блайт за отмъщение, която се разиграва, и че тя позволява на личната си неприязън да провали разследването ни?
– Ти просто се съгласяваш с това!
– Защото се съгласяваш! Какво да правя без теб?
– Нямаше нужда от подкрепата ми, когато сключваше сделки със Зак.
Стиснах челюстта си.
– Не мога да проникна в това куфарче. Ти можеш.
– И ще го направя веднага щом приключим с това.
Колко време ще мине? Един час? Два, три, четири, преди Блайт да е приключила с разтърсването на дома на Дариус в търсене на доказателства, които не са били там? Дали изобщо ще позволи на Лиена да отнесе куфарчето в лабораторията си, или ще го хвърли в шкафа за доказателства и ще ни възложи някоя друга глупава, безсмислена задача?
Споровете ни стихнаха, когато Лиена спря умна кола три на улица Приор, тънък, осеян с дървета път с еднофамилни къщи от двете страни. Микробусът на полицията спря пред един семеен джип и Лиена паркира на мястото между тях. С всяко друго превозно средство с човешки ръст щеше да е тясно, но тъй като карахме кола, предназначена за хамстери, тя се вмести с достатъчно място.
Тя изключи двигателя.
– Виж, Кит. Знам, че смяташ, че това е грешен ход, но капитан Блайт е нашият началник. Ще приключим с това, а после ще се съсредоточим върху куфарчето.
Знаеше, че съм прав за Дариус – и все още подкрепяше тази недалновидна гавра с рейда, защото капитан Блайт го изискваше.
Загледах се през предното стъкло.
– Не обичам да изпълнявам заповеди, за които знам, че са грешни.
– Това е част от работата! – Тя удари с длани по волана. – Ако не изпълняваме заповеди, ако не се подчиняваме на правилата, тогава не сме по-добри от престъпниците, които се опитваме да спрем. Законът си е закон и никой не е над него, дори и да не му харесва. Това включва и нас.
– Но не и Блайт?
Устните ѝ се свиха.
– Блайт може и да е отчасти мотивирана от личното си мнение за Дариус, но тя разполага и с много доказателства. Единственото, което пренебрегва, е твоето също толкова лично мнение.
Не казах нищо. Пред колата ни агенти в черно разтоварваха от микробуса.
– Би било безотговорно да не проследим евентуалното участие на Дариус в този случай – добави тя, в гласа ѝ се долавяше нотка на отчаяние.
– Но това няма значение – казах ѝ аз. – Дори и Блайт да имаше гадни доказателства, пак щеше да направиш това, което тя казва, защото изпълняваш заповеди, спазваш правила и закони, без значение какво друго се случва.
А аз не го правя.
Тя се обърна на мястото си, а тъмните ѝ очи с болка срещнаха моите.
– Ако избираме какви заповеди, правила и закони да спазваме, тогава какво сме ние, Кит?
Като бутна вратата си, тя излезе. Вратата се затвори зад нея с трясък.
Останах на мястото си и гледах през предното стъкло как тя се присъединява към останалите агенти. Те се разбързаха, чакайки нещо, преди да се насочат към резиденцията на Дариус няколко къщи по-надолу.
Какво сме ние, Кит?
Вкопчих кокалчетата си в слепоочията, сякаш това щеше да разсее обърканата мъгла от главата ми – после се стреснах от внезапната вибрация в близост до бузата на дупето ми. Телефонът ми ме знг-знг.
Да, телефонът ми. Този, който не бях пуснала в чантата на Блайт в участъка. Вместо това бях предал фалшив телефон с изкривяване.
Извадих го, като го държах в скута си, за да не види никой сиянието на екрана през прозорците на колата. Непознатият номер ме накара да се замисля, но все пак натиснах бутона за отговор.
– Ало?
– Къде е куфарчето?
Ах, навсякъде бих разпознал този възхитително дрезгав глас.
– Здравей, Зак. Как получи номера ми?
Определено не бях разменял информация за контакт с него и фактът, че Призракът можеше да измисли телефонния ми номер в кратък срок, ме притесняваше.
– Имаш ли го? – Попита той, игнорирайки въпроса ми. Голяма изненада.
Извивайки се на седалката си, грабнах куфара и го завлякох в предната част на колата.
– Имам го точно тук.
– Къде си?
– На десет крачки от екипа на полицията за нахлуване. – Сложих куфарчето на шофьорската седалка и се разрових в многобройните джобове на колана и жилетката си. – Изненадан съм, че се обади. Очаквах, че по-скоро ще си пишеш кратки и сладки съобщения.
– Писането на SMS-и отнема твърде много време – отвърна той нетърпеливо.
– Хм. – С дрънчене извадих белезниците си от един джоб. – Харесва ми писането на съобщения. Далеч по-красноречив съм в писменото слово, като поет от дигиталната ера.
– Разбира се, че си, Шекспир. А сега ми кажи къде да те намеря.
Това беше вторият път, в който той ме наричаше така. Той се приближаваше на пръсти опасно близо до територията на официалните прякори. Ставахме ли приятели?
– Къде си? – Попитах, като отворих белезниците. Пристегнах едната страна около дръжката на куфарчето. – Приемам, че ловът на луминамага не се е увенчал с успех, заради това, че ме прободе с нож в спалнята ми преди няколко часа.
– Луминамаг?
Толкова за съчувствието към раната от нож от страна на новия ми приятел.
– Да, той е магьосник на светлината. Капитан Блайт смята, че е Дариус Кинг.
– Тя греши.
– Проповядваш в хор, приятелю. Но тя изпитва сериозна омраза към него, така че ни делят около две минути от това да влезем със спец частите през входната му врата.
– Губиш си времето. Донеси ми куфарчето, за да приключа с това.
През предното стъкло Блайт ядосано ме подканяше да се присъединя към екипа. До нея Лиена ме наблюдаваше с каменно изражение.
Изпуснах дълъг дъх. Последното нещо, което исках да направя, беше да се обединя с групите за нахлуване без чужда помощ в тяхното самоуверено упражнение по ролева игра на отмъстители. Но да откраднеш безценно доказателство и да го предадеш на един измамен друид, който обещаваше да го използва, за да убие заподозрян в разследването ми за отвличане, също не беше апетитно.
– Предполагам, че не разполагаш с никаква информация за Даниел – запитах аз. – Или за Филип. Или за някоя от другите жертви.
– Донеси ми куфарчето и ще ти кажа какво съм научил.
Очите ми се разшириха, а след това се разшириха още повече, когато Блайт тръгна към колата, изглеждайки все по-вбесена с всяка стъпка.
– Не мога точно сега – казах, като се опитвах да не си мърдам устата. – Ще ти се обадя.
Прекъснах разговора, без да чакам сбогуване – колкото и малко вероятно да беше това – и пъхнах телефона в джоба си точно когато Блайт дръпна вратата.
Усмихнах се на нея без чувство за хумор.
– Превиших ли скоростта, офицер?
– Забавяш операцията, Морис – изсумтя тя. – Какво чакаш?
– Присъда.
Добре, вероятно не трябваше да казвам това.
Набързо се измъкнах от убийствения ѝ блясък, хванах белезниците, които бях прикрепил към куфарчето, и закачих другия край за волана на колата. Това щеше да забави евентуалните крадци, а и от определената ми позиция на портиер можех да наблюдавам колата по време на нахлуването.
Излязох от колата, като неохотно се обърнах към Блайт.
– Присъда – повтори тя с тон, равностоен на отровата на черна мамба. – Тогава нека ви дам малко, агент Морис. Дариус Кинг не е бил просто убиец. Той е бил специален агент на договор с МПД, който е изпълнявал строго секретни, изключително чувствителни задачи – докато не се превърнал в измамник, не убил шестима членове на Върховния съдебен съд и не си тръгнал, сякаш не е направил нищо.
Взирах се в нея.
– Как му се е разминало такова престъпление?
– Няма доказателства. Дори Шейн Давила не можа да образува дело срещу него. – Устните ѝ се свиха яростно. – За какъвто и да се представя, той е мошеник и предател и тази вечер ще се изправи пред правосъдието. Достатъчно убедително ли е това за вас, агент Морис?
– Да, госпожо. – Не че можех да кажа нещо друго.
– Тогава си размърдай задника – изръмжа тя, завъртя се на пета и тръгна обратно към микробуса.
Уау, сега бях още по-развълнуван. Време е да нападна бивш убиец, който е работил за полицията. Няма начин това да се обърка.
Подчинявайки се на екипа си, аз следвах плътно зад него, докато се промъквахме безшумно към двуетажната къща от пясъчник от северната страна на улица „Приор“. Изглеждаше като построена през четиридесетте години, но беше добре поддържана, с ниска каменна стена, която очертаваше периметъра на имота.
Значи тук нощем спеше най-мразеният гилдиен майстор в цял Ванкувър.
Капитан Блайт агресивно се насочи към светлата дървена врата, която служеше за параден вход, прибрана назад на малка симпатична веранда. Докато агент Харис заобикаляше екипа си отстрани на къщата, Блайт обезвреди ключалката на входната врата с отвара, наподобяваща разтапящата всичко течност на Зак. Тя нахлу вътре. Останалата част от екипа я последва по стълбите към спалнята, която нашият капитан очевидно познаваше добре.
Спрях на вратата, след което се отдръпнах на верандата. Постоях там за секунда, като слушах как екипът на агент Харис достига до стълбите, след което се качих на парапета на верандата. Седнах на него, като захвърлих бойните си ботуши върху един зимен храст на няколко метра по-надолу.
Бившият специален агент, нает от МПД, щеше да има връзки, за да купи или изнудва информатор в участъка, но това не означаваше, че той е похитителят. Нямахме никакви твърди доказателства, които да свързват Дариус с отвличанията, Призрака, Варвара, отвличането на Даниел или нещо друго. Каквото и да е направил в миналото, то си беше просто минало.
Не след дълго навън отново отекнаха шумотевицата на екипа за нападения. Вратата се затръшна и нещо се сгромоляса. Не беше съвсем незабележимо.
– Това е толкова глупаво – промълвих си аз.
– Радвам се да чуя това.
Главата ми се дръпна настрани, когато до мен се появи мъж: около петдесетгодишен, висок и строен, с добре поддържана соленочервена коса и къса, подходяща брада.
Хитрата сребърна лисица на „Врана и чук“ се беше облегнала на парапета, скръстила ръце, докато гледаше през отворената си входна врата и слушаше как бесният екип на полицията разкъсва дома му.
Назад към част 17 Напред към част 19
Здравейте, качили сте откъс от друга книга.
Благодарим за забележката, прекият път е оправен 🙂