Глава 7
За съжаление огладнях много по-рано от предвиденото, оставаше доста време до следващата сутрин. Активното усвояване на нови знания изискваше същото активно насищане на къркорещия корем с гореща храна. Кифлите и кашите отдавна се изпариха от стомаха ми, сякаш никога не са били вътре. Към три часа следобед, след като последния звънецът удари и поток от студенти се втурна в унисон към трапезарията. Проследих ги с поглед и реших да прекарам свободното си време в учене. Но към надвечер устата му отново се напълни със слюнка и в главата ми започнаха да се раждат всякакви глупави мисли.
Ще забележи ли някой, ако внимателно взема една купа супа и парче хляб? Чиния повече, чиния по-малко… виж колко много има на масата! И със сигурност никой няма да обърне внимание! Ще ям бързо и ще изчезна веднага! – Съвестта ми беше малко възмутена, напомняйки ми, че нямам право на вечеря, но гладът бързо заглуши слабия ѝ глас. – В крайна сметка, BCA ще обеднее ли, ако си взема от тази нещастна яхния? Само веднъж… честно и тогава ще измисля нещо…
Огромните врати на столовата бяха широко отворени, сякаш се подиграваха на една гладна студентка. След като се разходих покрай стената, за да се уверя, че на никой не му пука за мен, се притиснах странично към входа и направих крачка навътре в трапезарията. И тогава подскочих като попарена от неприятен звук които огласи целият салон.
„Вооу-у-у-у“ – виеше нещо над главата ми. В същия момент всички глави се обърнаха към мен. С крайчеца на окото си видях изненаданото лице на Томас и съчувственото изражение на Шели насред тълпата. И също подигравателното кикотене на Рийвс. А това означаваше, че съм се опозорила пред всички.
– Нямаш пропуск… – спокойно ми обясни студент влизащ в същия момент в столовата. – Провери при икономката.
– Да… аз… ще проверя… точно така, грешката е моя…
Почувствах се омерзена и бях готова да рухна в дън земя от срам, рязко се обърнах и се втурнах навън от залата. Бузите ми горяха, а дланите, напротив, станаха студени като ледени висулки. Всъщност, нищо страшно не се случи, но си струваше да си спомня как стоях в добре осветения салон, в старата си рокля, с гладни очи и всички ме гледаха, зяпаха и се хилеха!
– Бррр…
Не се запътих към стаята, добрах се бързо до тоалетната, за щастие бе празна. Пуснах водата и се измих с надеждата да отмия дискомфорта и срамът от себе си. – Теглеше ме да пожелая проклетата супа… та аз никога не съм взимала това, което не трябва! И тук ли точно трябваше… – въздъхнах, затворих крана и избърсах лицето с ръкава си, помирисвайки отново почистващия препарат. И тогава си спомних за липсващите ми дрехи. Заради купищата нова информация и знания, които се изсипаха днес върху мен в безкраен поток, бях успяла да забравя вчерашната кражба в банята! Отново огледах помещението, сякаш надявайки се, че полата и блузата ми са паднали някъде без да ги видя, но не открих нищо. Дори застанах на четири крака и погледнах под рафтовете на отсрещната стена, въпреки че знаех, че едва ли ще намеря нещо друго освен праха.
– Хмм… – чу се нечий глас зад мен и аз подскочих. Зад мен стоеше добре сресано момиче и ме гледаше с явно недоумение.
– Търся нещата си… – казах аз, изправяйки се отново на крака. Съмнение се четеше по лицето му в умствените ми способности, но аз не счетох за нужно да се обяснявам повече. – Да си мисли каквото си иска…
– Вие ли сте Адърли? – Попита тя и се усмихна. Аз я погледнах с изненада. – Точно ти… кой друг виждаш тук? Вандерфилд ви очаква. И те съветвам да побързаш, много е ядосан!
– Но… аз трябва да уча! – Възмутих се, но момичето само сви рамене, хвърли ми за последно красноречив поглед и избяга.
Изглежда, че тази ще добави още клюки за мен в местната общност. А аз… само как пълзях по пода в тоалетната… търсейки незнайно какво. – Въздъхнах, пригладих косата си и излязох в коридора. Наистина не исках да ходя при русия сноб, но явно нямах избор.
***
Позната врата се отвори, когато се приближих, и снежнобяла риза полетя в лицето ми. Едва имах време да я хвана.
– Колко време трябва да те чакам? Къде се шляеш? – Сопна се Вандерфилд. Зелените очи блеснаха заплашително, а загорелите му бузи бяха побелели от ярост. Потръпнах цялата. Да се каже, че аристократът бе ядосан, означава все едно да не се каже нищо. Направо беше бесен и едва ли причината е закъснял слуга. Нещо бе вбесило толкова много недосегаемия сноб, че чак физически усещах вълните от гняв, излъчващи се от него. Силното му стройно тяло приличаше на пружина, свита до скъсване, направо беше на път да се пръсне по шевовете. Нещо диво кипеше в арогантния аристократ и най-много исках да се махна от него и от апартамента му.
Но кой ще ми позволи?
– Ъъъ… имам уроци…
– Не ме интересуват твоите проблеми, ясно ли е? Ти си тук, за да съм доволен аз… разбра ли!? Подреди дрехите ми, живо! – Каза през зъби младият мъжът. Не носеше нищо друго освен черни панталони и аз отместих поглед от загорелия му торс. Оказа се, че копелето е много добре сложен. Леката и свежа миризма на кожата му проникна в белите ми дробове и аз поисках да поема дълбок и силен дъх, за да я усетя по-силно и да го разпозная. И тогава пред очите ми се появи леденият мрак…
Помня тази миризма… същата, която усетих от сноба в онази нощ… когато се удавих. Аш Вандерфилд мирише на лед и мрак…
– Е, какво ти стана? Оглуша ли? – Стиснах зъби, опитвайки се да не реагирам, огледах копринения плат в ръцете си. – Ти въобще знаеш ли как да държиш ютия?
– Мога… – измърморих мрачно.
– Не може да се каже… по външния ти вид. – Направи гримаса Вандерфилд. – В какво бунище си се ровила? Имаш паяжини в косата си. – Бързо прокарах ръка през косата си, а русото копеле отново ми хвърли презрителен поглед.
– И какво направих, за да заслужа това? – Юмрукът му в черна ръкавица изведнъж се удари в стената точно до мен и аз подскочих. Лицето на младият мъж се беше изкривило, скулите му се превърнаха в камък, той затвори очи за миг и когато ги отвори, отново пред мен стоеше блестящият и невъзмутим аристократ. И, сякаш изглеждаше, че той вече съжаляваше, че ми бе позволи да видя проблясък на гнева му. Зелените очи се присвиха, докато ме гледаха. В един момент чак помислих, че Вандерфилд наистина иска да ми извие врата. Просто така , за да излее гнева си. Несъзнателно притиснах бялата коприна към гърдите си, инстинктивно се опитвах да се прикрия докато се чудех какво е довело Вандерфилд до такова състояние.
– Казах ти да оправиш ризата, а не да я съсипеш… – каза Аш с ледено презрение. – И първо си измий ръцете!
– Ръцете ми са чисти! – Възмутих се аз.
– В теб няма нищо чисто! – Гаднярът отново изпусна нервите си. Изглежда самата ми поява толкова го вбеси, че загуби аристократичната си сдържаност! Аз ахнах от възмущение. Най-много исках да хвърля ризата си в лицето му, да затръшна вратата и да си тръгна гордо.
О, само да можех да направя това! – Но трябваше да стисна зъби още по-силно докато изскърцаха.
– Къде е ютията? – Аш отново грубо удари ръка по стената и издърпа масата за гладене. – Уау… – не можах да се сдържа и си спечелих още един неприятен поглед.
Внимателно проснах коприната върху масичката и хвърлих предпазлив поглед към ютията. В къщи имахме най-обикновена ютия, желязна и тежка, която се затопляше дълго време през дебел шнур свързан с парното ни, и после пухтеше дим като ядосана котка. А ютията на аристократа се оказа лека дори за моите ръце. Месинговата дръжка пасваше удобно в дланта ми, а от плочата ѝ излизаха тънки струйки пара. Ютията очевидно бе усъвършенствана с талисмани, тя дори нямаше кабел! Чак ми се прииска да имаме такава у дома. – Трябва да кажа на леля… направо няма да повярва! – Докоснах тъканта с върховете на пръстите си и се насладих на това колко е гладка. – Мисля, че е невероятно приятно да усещаш този плат върху тялото си. Все едно някой те гали…
– Ей, ти… колко време ще трябва да чакам? – Ядосан глас ме извади от мислите ми. Изнервена, леко притиснах ютията към подгъва на ризата си. Коприната е хлъзгав и претенциозен материал, научих това в работилницата. Вярно е, че там много рядко се поръчват тоалети от тази тъкан, жителите на котловината не носеха благородни материал, предпочитаха практичните платове. Така че нямах много опит с тази тъкан. – По-бързо! – Сопна ми се отново Вандерфилд. – Бързам… по дяволите, ако закъснея ще е заради теб… – той не довърши, а аз се изнервих още повече. – Винаги ли си толкова бавна?
– Престани да ме пришпорваш! – Накрая не можах да устоя и му отговорих. – Ако се отдръпнеш и ме оставиш да си свърша работата, всичко ще бъде много по-бързо!
– Ако си отдръпна, ще се моташ чак до сутринта!
– Почти съм готова… дявол да го вземе! – Раздразних се, натискайки по-силно върху плата. И какъв беше моят ужас, когато, като отдръпнах ръката си, видях тъмна следа от ютия върху бяла коприна. В стаята се възцари зловеща тишина, ужасна и потискаща. Вдигнах рамене, това бе краят. Краят на обучението ми и престоят ми в BCA. И по някаква причина ми стана жалко за красива риза.
– Аз… случайно… ооох, не исках! Не разбирам как стана… – Вандерфилд мълчеше и това ме накара да се почувствам още по неспокойна. Отметнах глава с надеждата да изглеждам достойно.
– Некадърнице… – каза той почти нежно, правейки крачка към мен. Аз се отдръпнах назад от страх, все още стискайки ютията в ръка. Босите крака на Аш стъпваха безшумно по дебелия килим. Направих още крачка назад, докато не ударих в стената. – Ти съсипа нещо, което струва повече от самата теб.
– Никоя вещ не може да струва повече от човек… – прошепнах едва. Вандерфилд се засмя. А аз някак откъснато от реалността си помислих, че усмивката му също е красива. И че бе ужасно несправедливо, че цялата тази красота да отиде при такова влечуго. В този момент ръката му в черната ръкавица се опря на стената близо до главата ми.
– Може да бъде… и още как. – Каза той със странна интонация. – Моята риза е по-ценна от теб. Моята кърпа е по-скъпа от теб. Ръкавицата ми струва повече от теб, глупачке. Вече закъснях заради теб. Всичко заради теб се провали. И трябва да отговаряш. За всичко. – Аз ахнах, гледайки с ужас прекалено спокойното му лице. Мислех, че е страшно, когато беснее. Но се заблуждавах! Страшното бе, когато ме гледа така примижаващо и почти ме притиска до стената!
– Не ме докосвай… не ме докосвай! – Прошепнах панически. И нещо странно, и непонятно се надигна вътре в мен. Повдигнах, притиснатата си глава до стената, за да окажа някаква съпротива пред негодника. Точно в момента, когато Вандерфилд се наведе по-ниско към мен. Устните му се плъзнаха по слепоочието ми, горещият му дъх направо пареше кожата ми. Аз ахнах, инстинктивно дръпнах ръката си, забивайки нагорещеното желязо в незащитеното тяло на мъжът. Нещо изсъска без да разбера дали беше желязото или кожата му издаде този цвъртящ звук. А може би и двете. За момент видях очите му, онемели. Изглежда Вандерфилд просто не вярваше, че съм го направила. Аз самата не вярвах на себе си.
В следващият миг отскочих встрани, изпускайки ютията и се стрелнах към вратата. Ужасът ме накара да се втурна, без да виждам почти нищо пред себе си. Тичах по коридорите на академията, без да мисля накъде. Това не бе просто провал, това бе ужасно и окончателно фиаско. – Не само съсипах скъпата му риза, но и нараних един от недосегаемите! Какво ли ще ми направи за това? Фактът, че ще трябва да се сбогувам с ВCA е най-малкото, но едва ли ще се отърва само с това! Свети Фердион, как да кажа на леля си и чичо си за това? Как да ги погледна в очите? Какво ще стане с мен сега?
Осъзнах се в някаква празна и тъмна стая. – Дори не помня как влязох тук… просто бутнах една врата. – Това беше някаква аула, само че, изглеждаше, изоставена. Миришеше на прах и дори на влага, по стените тъмнееха портрети на великите заклинатели. Лунната светлина нахлуваше през прозорците без завеси и в този миг видях, че тази вечер бе пълнолуние. С въздишка седнах на една от пейките и се замислих. Разумът настояваше да се върна и поне да се опитам да се извиня и да се опитам да поправя вината си пред аристократа. – Вярно… той едва ли ще ми прости, жителите на Бездушното кралство не знаят как да прощават. – От споменът за това как горещата ютия, съскаше върху корема на Вандерфилд, направо ми прилоша. – Да, за това определено ще ме пратят в казематите [Каземат – Специално изолирана килия в крепостен затвор.], със сигурност! – Изстенах аз и притиснах слепоочията си с длани. Знаейки че бе невъзможно да се крия в тъмното завинаги, затова преодолявайки себе си, излязох от аулата и се завлякох обратно. По пътя отново и отново повтарях в главата си извиненията, които щях да поднеса на Вандерфилд. Или поне щях да се опитам да произнеса.
Но когато пристигнах, не се наложи да казвам нищо нито да се извинявам. Защото вратата с цифрата седем беше заключена и никой не я отвори на плахото ми почукване. – Може би аристократът е отишъл при жандармите, за да напише обвинителен акт срещу мен? – Помислих си тъжно, докато се връщах към стаята си. – Дано поне да ме арестуват след закуска, за да имам време да си напълня стомаха с академични бухти за последно.
Назад към част 6 Напред към част 8
