Глава 14
В първия момент, в който се събудих, не си спомних веднага какво точно се е случило. Бях почувствала изтръпване, сякаш бях коригирала паметта си, за да не се върне нищо към мен на сутринта. Зората тъкмо започваше да се разпуква, а домашният ми любимец хъркаше до мен, проснат по корем с разперени лапи. Започнах да разтягам врата си, който беше скован от неудобното положение по време на сън, и изсъсках, когато усетих нещо да се впива в скалпа ми. Последните събития все още бяха размазани и нямаше нужда да гадая кой го е причинил. Сбърчих нос, прокарах заплетената си коса през пръстите ми и докоснах малкия остър предмет, който се оказа отломка от реликва.
– Луис, вдигни задника си тук, преди да съм те потърсила сама! – Изкрещях колкото можах по-силно, знаейки, че ще бъда чута още първия път и няма да ми се налага да го правя отново.
Малкият изрева и покри главата си с възглавница, въпреки че беше безполезно. Той така или иначе вече беше буден от звука на моя раздразнен и нетърпелив глас, а след това нямаше да може да заспи, дори и да се опитваше достатъчно упорито. Съдейки по шума и грохота навън, някой е много недоволен, че е станал толкова рано, и иска да си отмъсти. И изглежда, че знаеше кой е този, който е причинил нарушаването на спокойствието и сладкия му сън.
Десет секунди по-късно входната врата се заблъска яростно, което накара окото ми да трепне нервно. Ако някой от съседите все още не се беше събудил или беше пренебрегнал вика ми, то след такъв трясък, заплашващ да ме остави с празна дупка, вместо с входна врата, нямаше друг избор. Силното затръшване на вратата беше пряко потвърждение за това. Лакомникът изрева още по-силно и започна да се търкаля от страна на страна, като размахваше лапи в знак на неудовлетвореност и капризничеше като малко дете.
Мрачно се надигнах от леглото и като се уверих, че съм облечена, тръгнах към изхода, като се опитвах да овладея емоциите си и да не убия случайно някого. Веднага щом отворих вратата, се оказах под прицела на множество враждебни погледи. Надменно повдигнах вежда и скръстих ръце на гърдите си, заемайки застрашителна поза. Това предизвика недоволството и презрението на първите посетители, от които лъхаше негативизъм, подхранвайки тъмната ми страна.
Междувременно напред пристъпи високо червенокосо момиче с изразителни кафяви очи и провокативен ален халат. Самоуверената смъртна ме хвана за яката и ме повдигна с изненадваща лекота дори за върколак, като ме вдигна на няколко сантиметра от пода, предизвиквайки вълна от раздразнение. Събралата се тълпа ме изгледа подигравателно, а лицата им показваха как точно ме възприемат в тази секунда. „Жалко човече, което не си знае мястото“ – точно това се четеше в погледите им, което само разпали още повече яростта ми.
– Нима не са те учили на маниери, когато си сред аристократи, робе? – С ръмжащ тон и ясна заплаха каза адептката. – О, да… Кой може да научи на маниери една безродова девойка, която има само красиво лице и вагон самочувствие? – Добави с жлъч, като ме разтърси и едва не ме изпусна. Само че никой не забеляза… Освен мен. – Знай си мястото, мръснице! Или си мислиш, че понеже си партньорка на херцог Алвасдин Дагос Вазард, можеш да бъдеш арогантна? Теб са те свързали с него, защото не си нищо в сравнение с него и ще го усетиш, когато започнеш да парадираш с него, идиотке!
Погледнах високомерно момичето от горе на долу, като спрях да слушам глупостите, които излизаха от устата ѝ. Устните ми се свиха в подигравателна усмивка против волята ми, разкривайки всичките осем кътника. Наклоних леко глава към рамото си, наблюдавайки яростта, която бушуваше в тъмните ѝ, почти черни очи. Накрая не можах да се сдържа и се разсмях на глас. Някои ме наричаха луда, други се подиграваха с поведението ми, а трети ме обиждаха, без да крият истинските си лица. И тогава забелязах, че брат ми се приближава към нас с решителност. Той гледаше тълпата със снизхождение и по танцуващите дяволи в очите му разбрах, че някой възнамерява да използва един от триковете му с илюзорния свят.
Смехът внезапно прекъсна и ръката ми рязко се вкопчи в крайника на смъртната. С демонстративно отвращение я отблъснах от себе си и се приземих грациозно на крака, като започнах да изтръсквам невидимия прах и мръсотия от дрехите си. През тези няколко секунди се опитах да потисна вътрешните си демони и вулкана, който бе на път да изригне. Последиците от емоционалната експлозия щяха да бъдат много трудни за поправяне, а аз не можех да го направя с една-единствена редакция на спомените…
Беше ми достатъчно, че вчера малкият ми брат ме измами, приспа ме и го направи с мен. Въпреки че не съм почувствала никакъв дискомфорт от процеса и не съм разбрала защо паметта ми е станала празна, а малкият брат Лу сигурно го е направил по такъв начин, че да не почувствам никакъв дискомфорт, все едно много съм недоволна. Разочарована от това, че се бяха отнесли толкова жестоко с мен без основателна причина. Толкова много, че не мога просто да го оставя да си отиде и определено ще намеря начин да дам урок на Младши.
– Срамно е. Толкова си сигурна, че съм простосмъртна – казах с леден глас, докато усещах как температурата в коридора спада. – Очевидно дори семейството ти се е опитало да изкопчи информация за мен, но нещо се е объркало много. Единствената от нас, която надценява значението си в момента, си ти, полукръвна – наблегнах на последната дума, за да знаят всички къде се намират. Наведох се към зашеметената смъртна и прошепнах: – Ако глутницата не те харесва, не бива да изливаш целия си гняв върху противник, който е много по-силен от теб. Мразя да ме докосват и да ме използват за собствените си цели. В такива моменти се ядосвам много и решавам проблема с дуел…
– Адептка Дарвадар, отново ли се опитвате да започнете кръвопролитие? – Гласът на бившия куратор прозвуча болезнено познато, появил се зад замръзналия бог на триковете и илюзиите. – Не си ли убила и изклала достатъчно чудовища на практиката? Ако все още се ядосваш, че не си успяла да се пребориш с божеството на ниво дух, бъди горда, че то се е уплашило от теб и те е приело като сериозна заплаха за живота си. Сега с уважение ви моля да съберете необходимите предмети и да ме последвате при професор Уйриел. Трябва да разберем какво се е случило на вашата практика, вашата увереност в опита за убийство, подготвен от бившия ректор, и още един проблем, за който едва ли искате да се разпространява сега. Всички останали моля да се приберат в стаите си.
– Вие даже няма да ме порицаете за това, че съм направила бъркотия? – Зачудих се недоверчиво.
– Това не е моя отговорност, особено след като академията е получила заповед от Негово Величество относно имунитета ти.
– Какво? Аз не познавам Негово Величество. Защо той би направил това? – Намръщих се, без да знам какво става.
– Защото това не е първото покушение. Трябва да имате много добра имунна система, защото никога не сте усещали миризма на отрова в храната си и не сте реагирали по някакъв начин. Достатъчно въпроси, съберете си багажа.
Хвърлих поглед към празния коридор – адептите бяха избягали веднага щом Арханида им бе казал да се разпръснат. Бяха се скрили, но се интересуваха от разговора и сигурно подслушваха на вратите. Видях емоцията по лицата им, когато споменаха съжалението ми за провалената битка с Абуру. Бяха изненадани и шокирани, не можеха да повярват, че един от най-страшните им учители ми е говорил с такъв тон и дори имаше известна гордост. При това положение всеки би се изненадал или още по-добре – би избягал от такава чест. За съжаление, на мен нямаше да ми бъде позволено да избягам.
Единственото, което ме отрезви, беше присъствието на Луис, който ме гледаше странно. Даже поисках да се почеша от цялото това внимание. Обърнах се и влязох в стаята си, като оставих вратата леко открехната, за да стане ясно, че не отивам никъде и ако имат някакви съмнения, лесно могат да проверят. Нямах време за душ, затова използвах магия, за да се освежа, и набързо се облякох в чисти, тесни панталони и свободна риза. Грабнах чантата си и сложих в нея още един комплект дрехи и някои дреболии за външен вид, след което излязох обратно в коридора.
Професор Валгордом, макар и умело прикрит, явно беше нервен и едва се сдържаше да не ускори още повече. Той вече летеше, прорязвайки въздуха с бързите си и широки крачки. Трябваше много да се старая, за да не изоставам от него. Брат ми сви рамене на въпросителния ми поглед, а мрачният мъж нямаше да ми каже нищо повече, така че трябваше просто да очаквам най-лошото и да се надявам, че няма да се случи нищо страшно.
Още щом влязох в просторния кабинет с потискаща атмосфера, а след това едновременно чух щракването на ключалката и срещнах погледа на жената, която приличаше на жертвата на Карвос, ми стана ясно, че ме очаква труден разговор. Наблюдателят на практиката съобщи на всички за моя разказ, какво точно се е случило с бившото гадже на Алвасдин и администрацията предприе мерки. Затова ми казаха да изчакам до следващата сутрин, за да подготвя всичко. Но как Арканид успя да ми каже за това, ако се появихме в кабинета на мъртвия ректор по едно и също време? Ментална връзка?
– Ти! – Роднината на починалия скочи от стола си, преди някой да успее да си отвори устата и да обяви причината за събирането. Тя се втурна към мен, прескачайки през масата по начин, който не беше подходящ за „дама“. За нейна чест, тя не ме сграбчи и не ме удари, така че никой не се притече на помощ. Единствено Луис се опита да пристъпи напред, но беше спрян от погледа ми. – Ти я уби! Моето момиче не би могло да даде толкова глупав обет, че да не може да го изпълни.
– Наистина? – Попитах скептично. – Тя се беше опитала да ме убие три пъти преди клетвата, като не успяваше всеки път, а после се беше зарекла да го направи на всяка цена. Явно дори първичната тъмнина е решила, че това не е осъществимо за нея – казах без насмешка, наблюдавайки промяната в емоциите по лицето на смъртната. Виждайки недоверието ѝ, извадих кинжал от колана си и ѝ го подадох. – Ако не ми вярваш, можеш да се опиташ да ме убиеш сама. Кълна се, че няма да помръдна.
– Мейлинара, ти полудя ли! – Ядоса се на предположението брат ми.
Не го послушах, продължавайки уверено да протягам оръжието към бледата жена, която с ужас се взираше в блестящото от лъчите острие. Останалите се напрегнаха, мълчаха и наблюдаваха. Днес всички изглеждат странни. Явно всяко мое действие ги кара всеки път да губят способността си да говорят и просто да стоят настрана, за да чуят повече, отколкото биха чули при разпит. Необичайно поведение, след като те са тези, които ръководят офиса в момента.
– Аз няма да го направя! – Жената се отдръпна от ужас, точно както бях планирала.
– Адептка Дарвадар, бихте ли искали да обясните? – Попита ръководителят на академията с равен, но заплашителен глас, привличайки вниманието към себе си.
– Какво има да обяснявам? Мисля, че не само професор Валгордом знае, че непрекъснато се опитват да ме омагьосат или отровят, но аз не съм усетила нищо. Освен това тялото ми има достатъчно добра регенерация, за да се възстанови бързо дори от сериозно нараняване, а и по сила и издръжливост далеч превъзхождам обикновения човек. Затова реших, че първата част от клетвата ѝ е невъзможна.
Завъртях кинжала в ръката си под напрегнатите погледи на администрацията и жертвите и безмилостно порязах китката си. Малиновата кръв започна да пада на едри капки, които се разбиваха в дъските на пода с характерен грохот. Майката на жертвата извъртя очи и припадна, приличайки на мъртвец по цвета на кожата си, а останалите скочиха от местата си, за да ми окажат първа помощ. Дори ректорът се уплаши за мен и изруга пред всички. Лечителката вече беше подготвила заклинание, но аз само разтърсих отпуснато ръката си и я вдигнах, показвайки на всички здравата си китка. Лечителят беше зашеметен, намръщи се и започна да примижава, не вярвайки на очите си. Останалите изгубиха същността на случващото се и не разбраха как да реагират в такава ситуация. Някои от тях – тъмната фея и арханида – успяха да запазят камено лице и да не се учудят на нищо. Те също не помръднаха и на милиметър от местата си, продължавайки да стоят в спокойна поза, сякаш от самото начало знаеха за невероятните ми способности.
– Но как? – Попита той замаяно, а аз несигурно свих рамене.
– Разбирате ли какво имам предвид сега? Разбира се, ако се бях пробола с нож, нямаше да си тръгна толкова бързо. Щеше да отнеме много повече време, в зависимост от тежестта на увреждането на тъканите и органите. Нещо подобно се случи по време на стажа на професор Валгордом. Удариха ме в стомаха, като засегнаха няколко жизненоважни органа. Наистина бях на ръба между живота и смъртта. Ако не беше помощта на партньора ми, вероятно сега нямаше да съм тук. Надявам се, че това, което видяхте, е достатъчно, за да ви накара да мислите, че съм невинна? За щастие семейните ми проблеми са толкова сериозни, че не мога да рискувам да се нараня по-сериозно от това, така че можете да видите колко време ще ми отнеме да се възстановя без чужда помощ. Що се отнася до практиката, смятам, че самият наш куратор е в състояние да ви разкаже за всички подробности и опасности, тъй като той почти постоянно беше наоколо, макар че не го видяхме. Ние нямаме нищо общо с убийството на ректора. По това време бяхме в друга реалност – нека следователите направят пълно разследване и да потвърдят. Извинявам се, ако някое от горните твърдения ви се е сторило грубо. Не съм имала намерение да обиждам никого тук.
Всичко това беше казано равнодушно, без особен интерес към случващото се. Когато говорех, с края на окото си забелязах присъствието на Алвасдин в стаята, но не го погледнах директно. Нито една дума не носеше скрита заплаха или неуважение към когото и да било от присъстващите. Само логично констатиране на факти и откровено прехвърляне на останалото върху мрачния тип и разпитващите, които ще кажат повече, отколкото аз мога. Можех да изтърся нещо ненужно и по този начин да се злепоставя. В края на краищата имахме назначен наблюдател и неговата работа беше да води пълен отчет за напредъка и приключенията ни.
Ейдис Тарвада се отпусна на стола си със замислен поглед и започна да почуква равномерно с показалеца си по повърхността на бюрото. Ако някой преди това е искал да ми каже нещо, то след промененото поведение на ръководителя на Алма Матер рязко е променил решението си. Аз също мълчах, като реших да не се откроявам повече с несговорчивото си поведение и силната си забързаност.
Сега планът ми беше да стигна до центъра на света и да свърша някои неща, преди да започне сватбата на проблемния ми партньор. Надявам се той да си спомни думите ми и да започне да се моли, за да разбера накъде да се отправя. Иска ми се също да вярвам, че божествената ми същност не е толкова слаба в момента, че да не може да чуе зова на своето създание. Откакто слязох в Антазел и намалих собствените си способности за известен период от време, не съм чула нито една молитва за помощ, дори най-слабата…
– В такъв случай ще предадем този въпрос на следователите. От ваша страна, адептка Дарвадар и Дагос Вазард, единственото, което се изисква, е пълното ви съдействие, без да криете никакви факти, които биха могли да помогнат в този случай. Дали убийството е било истинско, или просто така, както е казала адептката, предстои да разберем. Надяваме се на вашата дискретност и на това, че ще се върнете в академията преди понеделник. В противен случай ще го сметнем за бягство и ще бъдем принудени да предприемем действия. Малко вероятно е да успеем да ви оправдаем в съда.
– Как може да се провери такова нещо? – Вдигнах въпросително вежда, като отлично знаех отговора на този въпрос. – Или просто искате да увеличите броя на делата, като ме вкарате зад решетките и представите фалшиви доказателства? В такъв случай ще ви очаква голяма изненада и делото ще бъде загубено веднага щом се озова в съдебната зала. Да не ме пускате в съда ще бъде много проблематично, тъй като съдията трябва да чуе думите и отговорите ми. Или всички тук са корумпирани?
Честно казано, не исках да обръщам ситуацията в тази посока. Няма как обаче да проверя какво наистина се е случило с жертвата на Карвос в онзи злополучен ден. Ако не бях повдигнала въпроса на острова, не мисля, че някой щеше да си помисли, че това съм аз. Хайде, с моята репутация можеха да постъпят и по-зле. Не очаквах да ми кажат открито в очите, че ще „проверят“ местопрестъплението и ще се опитат да докажат вината ми. Нима си мислеха, че съм толкова глупава, че няма да разбера какво се случва? Чудя се чия беше идеята за това? На новия ректор ли?
Всички настръхнаха при изказването ми, не очакваха да кажа това, а аз не исках да оставам повече тук. Видях по лицата им, че много от тях искаха да коментират поведението ми, но истината болеше, а Ейд ме гледаше замислено, претегляйки нещо в главата си. И само двама продължават да бъдат себе си и все едно нямат нищо общо със събирането и мъчението. Алвасдин е замръзнал като каменна статуя и не е помръднал нито веднъж, изглежда, че дори не диша през цялото време, точно както не помръднаха и останалите.
– Само не ми казвай, че всичко това е просто поредният глупав тест? – Разтривайки слепоочията си от неприятната мисъл, аз се зачудих с дълъг, примамливо сладък глас, като по този начин накарах тъмната фея да се усмихне и да ръкопляска.
– Трябваше ти много време, за да разбереш – коментира тя, като пристъпи напред, после щракна с пръсти и всички, освен Луис и арханида, изчезнаха. – Партньорът ти обаче не можа да види илюзията. Нивото ви на познание за магията е на различни нива, но академията не може да ви осигури по-добра двойка от него за обучение… Как разбра, че всичко не е реално?
Учителят започна да ме обикаля в кръг и да разглежда тялото ми, сякаш дрехите ми не бяха пречка. Изтръпнах, когато осъзнах, че неприятната фея е достигнала до магическия анализ, засягайки най-защитеното ниво. Един поглед към лицето ѝ беше достатъчен, за да ме накара да издишам тихо. Тя ме накара да се изнервя. Никога досега не бях била толкова изненадана. Обикновен смъртен да достигне до последното ниво – къде бях виждала такова нещо? Все още съм в шок!
– Хората не могат да се движат толкова синхронно и да реагират по определен начин – казах сериозно. – Те се държаха твърде странно, особено ректорът. Струва ми се, че дори и малко дете е наясно, че клетвата към първичния мрак е непроследима, както и последствията от нея. Следователно господин Тарвада никога не би казал нещо толкова глупаво като „дали наистина е било убийство, или това, което е казала адептката, тепърва ще се проверява“. Единственото, което бихте могли да направите, е да прочетете спомените ми, ако успеете да преминете през вродения психически блок, без да ме нараните. Няма друг начин, освен забранени ритуали и прокълнати магии. Но никой не би ги използвал, освен ако не иска да отиде на екзекуция. Да продължим нататък… една аристократична майка, която е разбрала, че някой е замесен в смъртта на дъщеря ѝ, не би се оставила да се държи толкова сдържано. Защо да скачаш, за да ми кажеш нещо в лицето, когато можеше да го направиш от мястото си? Обикновено, когато политат към предполагаем убиец, жените се опитват да му извадят очите, да го ударят или удушат. Надявам се, че посочените факти са достатъчни. Има ли нещо друго, което бихте искали да знаете от мен? – Разтягайки устни в сладка усмивка, попитах безразлично.
Червенокосата жена погледна триумфално мрачния мъж и завъртя очи, сякаш вече бяха спорили и тя беше спечелила. Малкият Лу беше отегчен още от самото начало и ако преди това се опитваше да каже нещо, той осъзнаваше същността на теста и мълчеше. Вероятно го е осъзнал след няколко минути говорене, но реши да не казва нищо. Явно щеше да провери доколко е напреднала способността ми да различавам илюзии. Този малък подъл гадняр! Преди време ме попита колко бързо мога да видя истината през лъжата. За него, като бог на шегите и илюзиите, това е една игра, но аз трябва да опипам почвата, преди да видя корена на проблема. В края на краищата все пак трябва да разбера дали е истинско, или не, иначе всичко е напразно.
В крайна сметка ме пуснаха с думите: „Ти премина теста“. За какво ставаше дума, не се задълбочих. И без това си имам достатъчно проблеми. Думите не могат да опишат колко досадно е вече всичко… Мина съвсем малко време, откакто слязох в собствения си свят. Почти всеки ден, който прекарвам тук, откривам нови факти за себе си и за собственото си творение. И всеки път съм все по-разочарована: от света и от себе си. Вече не знам как да го поправя. Със сигурност няма да е бързо. Може би ще ми се наложи да прекарам повече от сто години, за да подредя света, но определено ще направя Антазел по-добър, отколкото е, а после ще намеря себе си и ще реша какво да правя по-нататък.
– Не искаш ли да се сбогуваш с твоя ушат? – Попита брат ми с насмешка.
– Няма смисъл – отвърнах хладнокръвно, като дори не погледнах в посока на роднината си. – Трябва да се справим с основния проблем в моя свят възможно най-скоро и да се върнем у дома, колкото и трудно да е това. Дори врагът да е по-силен от нас, ти много добре знаеш на какво съм способна, ако имам точно определена цел и възнамерявам да я изпълня.
– Сигурна ли си, че няма да съжаляваш за това?
– Има ли за какво да съжалявам? Не бъди глупав. Освен това той е само смъртен, а ние не си тръгваме нито днес, нито утре. Случаят ни е твърде сложен, за да бъде решен толкова бързо. Имаме да събираме отломки из икадемията, а имаме само четири от възможни хиляда.
Брат ми подсмръкна и се обърна, явно имайки собствено мнение. Нямах нито желание, нито сили да променя мнението му. Затова мълчаливо напуснахме академията, без да се сбогуваме с никого. За щастие не срещнахме никого по пътя, иначе нямаше да свърши добре. Настроението ми е твърде съсипано, за да сдържа целия яд, който се надига. Просто ще е необходимо малко време, за да се изчерпи негативизмът. Добре, че домашният любимец спи в ръцете на Луис, така че няма да притеснява никого от нас през следващите няколко часа.
Сляхме се с тълпата и започнахме да се разхождаме из града, за да сме на сигурно място, в случай че ни преследват. Проверихме за проследяващи заклинания и устройства, които биха помогнали да проследят къде се намираме. За наша изненада открихме доста такива. А аз си мислех, че моите създания не умеят да използват такива неща. Очевидно преди бяха внимавали и ако прикрепяха нещо, то се самоунищожаваше, когато беше изложено на моята аура. Този път заклинанията бяха достатъчно силни, така че двамата с брат ми трябваше да работим около десет минути, без това да се отрази на божествените ни резерви и специални способности, и без да разрушим структурата на магията или да сигнализираме на заклинателите.
Така се справихме с един проблем, след което се преместихме в друга точка на света, но дълбоко под земята, където живите същества не могат да ни намерят, но магията на живота и смъртта на Антазел се чувства по-добре от всякога. Ще мога да черпя енергия оттук и по този начин да разбера колко божества всъщност има в моя свят. Преди Луис не беше наоколо, така че нямаше как да използвам този метод, без да повлиая на блокирнето, но сега брат ми е тук. А това е от голямо значение.
Назад към част 13 Напред към част 15
