Глава 3
Първият човек, когото Ноел срещна, когато влезе в огромната стая в предната част на къщата, беше висок, тъмноок и тъмнокос ангел, който имаше вид на арогантен човек, какъвто Ноел свързваше с ангелите отвъд определено ниво на власт, но с примес на снизходителност за вкус.
– Крисчън – каза ангелът, а крилата му бяха меко бели с няколко остри черни нишки… същите крила, които Ноел беше видял от прозореца на спалнята си по-рано тази сутрин.
Той кимна, каза:
– Ноел – и протегна ръка.
Крисчън я пренебрегна.
– Ти си нов тук. – Усмивка, назъбена като острие на трион. – Чух, че идваш при нас от Убежището.
Ноел не пропусна неизреченото послание – Крисчън знаеше какво му е сторено и ангелът щеше да използва това знание, за да завърти ножа по-дълбоко, когато пожелаеше.
– Да. – Той се усмихна, сякаш не беше доловил нито предупреждението, нито скритата заплаха. – Съдът на Нимра не е това, което очаквах. – Нямаше открито разкош, нямаше миазъм от страх.
– Не се поддавай – каза Крисчън, очите му бяха твърди като диаманти, макар че фасадата му на арктическа любезност не се изплъзваше. – Има причина останалите да се страхуват от зъбите ѝ.
Ноел се поклати лениво на петите си.
– Била е ухапана.
Крилете на ангела се разтвориха за малко, после се стегнаха.
– Нахалството ще бъде толерирано само докато топлиш леглото ѝ.
– Тогава по-добре да го топля дълго време. – Ноел му се усмихна нахално, като си помисли, че може и да изиграе ролята си докрай.
– Дали Крисчън те затруднява? – Въпросът дойде от жена с дълги крака, облечена в тясна черна пола до коленете и бяла риза, която приласкаваше стройна фигура с изящни извивки.
В съчетание с тези крака и наклонените очи с дълбок, невъзможен тюркоаз на фона на златистата кожа, тя беше зашеметяваща. Не ангел, а достатъчно стар вампир, за да може безсмъртието да е направило магията си върху това, което със сигурност е било впечатляващо платно в началото. Ноел задълбочи усмивката си в отговор на кокетното ѝ намигване.
– Мисля, че мога да се справя с Крисчън – каза той и отново протегна ръка. – Аз съм Ноел.
– Асирани. – Пръстите ѝ се сключиха върху неговите.
Той се съгласи, но не почувства нищо. Не усещаше нищо, откакто го бяха взели… с изключение на онова странно, неочаквано зрънце усещане, събудено от смеха на Нимра. Пусна ръката на Асирани и погледна от вампира към ангела.
– И така, разкажи ми за този съд. – Крисчън го игнорира, а Асирани преплете ръка през неговата и го поведе през огромната централна стая, която изглежда функционираше като зала за зрители, когато беше необходимо, но иначе беше центърът на съда.
– Ял ли си? – Гъстите черни мигли се повдигнаха, а тюркоазените очи се вгледаха многозначително в неговите.
– Страхувам се, че лейди Нимра не обича да споделя – промърмори той и се сети за запечатаните торбички с кръв, които бяха оставени в малкия хладилник в стаята му. – Благодаря ти за предложението.
Какъвто и да беше мотивът ѝ, това беше внимателен въпрос. Факт е, че вземането на кръв от човешки или вампирски донор не беше нещо, което той имаше желание да прави, откакто се събуди от нападението. Главният лечител в „Медика“, Кеир, беше много добър в това да му предоставя съхранена кръв без въпроси.
Може би любезността на Нимра също беше резултат от влиянието на Кеир. Изглежда, лечителят се ползваше с голямо уважение от страна на ангелския род – дори на самите архангели.
– Хм. – Асирани стисна ръката му, а пръстите ѝ докоснаха бицепса му. – Ти си изненадващ избор.
– Аз съм.
Гърлен дълбок смях после…
– Ах, по-умен, отколкото изглеждаш, нали. – С танцуващи очи тя спря до един прозорец, обърната с лице към стаята. – Нимра – каза тя с тих тон – не е взимала любовник от много години. Крисчън винаги е вярвал, че когато тя реши да прекъсне поста си, това ще бъде с него.
Ноел погледна към ангела, който сега говореше с по-възрастен човешки мъж, и се зачуди защо Нимра не е поканила Крисчън в леглото си. Въпреки че изглеждаше като закърнял аристократ, мъжът очевидно беше много интелигентен и се движеше по начин, който подсказваше, че е бил обучаван как да се бие. Не беше безполезен глупак, а предимство. Асирани не беше празно място за закачане.
– Всички ли живеете тук? – Попита я той, заинтригуван, че този двор изглежда е съставен от силни хора.
– Някои от нас имат стаи тук, но Нимра поддържа крило, което е само нейно.
Водейки го към дългата маса с храна встрани от стаята, тя освободи ръката му, за да откъсне пухкаво грозде от асортимента с плодове и да го пъхне в устата си. Макар че вампирите не можеха да си набавят необходимата храна от нея, те можеха да усвоят и оценят вкуса – бръмченето на Асирани, което ѝ доставяше удоволствие, ясно показваше, че ѝ е приятно да използва всяко едно от сетивата си.
Ноел не се интересуваше от подобна чувственост, но се пресегна да вземе няколко боровинки, за да не се откроява, когато косъмчетата на врата му се изправиха. Не страх, а инстинктивно, първично съзнание.
Не беше ни най-малко изненадан да се обърне и да открие, че Нимра е влязла в стаята. Останалите се отдръпнаха от съзнанието му, а очите му се втренчиха в силата и интензивността на нейните собствени.
– Извинявай – промърмори той на Асирани, прекоси лъскавото дърво на пода и се спря пред ангела, който се оказваше неустоима загадка. – Милейди.
Погледът ѝ беше непроницаем.
– Виждам, че сте се запознали с Асирани.
– И Крисчън.
Леко свиване на устата ѝ.
– Не мисля, че сте се запознали с Фен. Елате.
Тя го поведе към възрастния човек, когото Ноел беше видял с Крисчън. Той седеше заобиколен от хартии на бюро в огряния от слънцето ъгъл на стаята. Когато се приближиха до него, стана ясно, че мъжът е дори по-възрастен, отколкото Ноел предполагаше, а ореховокафявата му кожа е покрита с безброй бръчки. Но очите му бяха тъмни камъчета, блестящи от живот, а устните му – подвижни.
Те се повдигнаха в усмивка, когато Нимра се приближи, и Ноел разбра, че зрението на мъжа се влошава въпреки светкавичната яркост на погледа му. Нимра го спря с ръка на рамото му, когато той започна да се мъчи да се изправи на крака.
– Колко пъти трябва да ти повтарям, Фен. Ти си заслужил правото да седиш в мое присъствие. – Усмивка, толкова жива, че проряза сърцето на Ноел. – Всъщност си заслужил правото да танцуваш гол в мое присъствие, ако пожелаеш.
Старецът се засмя, а звукът му се напука от възрастта.
– Това би било страхотна гледка, а, милейди. – Стискайки ръката ѝ, той погледна към Ноел. – Позволихте ли на един мъж най-сетне да ви направи честна жена.
Нимра се наведе напред и целуна Фен по двете бузи, а крилете ѝ неволно се допряха до Ноел.
– Ти си единствената ми любов, знаеш това.
Смехът на Фен премина в дълбока усмивка, а пръстите му светнаха по бузата на Нимра, преди отново да паднат на бюрото.
– Аз наистина съм благословен човек.
Ноел почти усещаше историята, която течеше между тях двамата, но независимо от думите им, в това богатство на спомените нямаше нищо любовно. Вместо това имаше почти бащинско-дъщеря елемент, въпреки факта, че Нимра оставаше безсмъртно млада, докато маршът на времето бе застигнал Фен.
Издигайки се в цял ръст, Нимра каза:
– Това е Ноел – преди да върне вниманието си към Фен. – Той е мой гост.
– Така ли го наричат в наши дни? – Блестящите очи се преместиха, за да разгледат Ноел отблизо. – Той не е толкова красив, колкото Крисчън.
– Някак си – промълви Ноел – мисля, че ще оцелея.
Шегата накара Фен да се засмее по онзи хаплив начин на стар човек.
– Той ми харесва, Нимра. Трябва да го задържиш.
– Ще видим – каза Нимра, а в думите ѝ се долавяше тръпчива хапка. – Както и двамата знаем, хората не винаги са такива, каквито изглеждат.
В този миг между ангела и възрастния човек се случи нещо невидимо – Фен вдигна ръката на Нимра до устните си и я целуна по гърба.
– Понякога те са нещо повече. – Очите на Фен се вдигнаха за миг, за да попаднат на очите на Ноел, и той имаше чувството, че думите са предназначени за него, а не за ангела, чиято ръка Фен все още държеше.
Тогава Асирани се вмъкна в погледа му на високи токчета и моментът се прекъсна.
– Милейди – обърна се вампирката към Нимра – Огъстъс е тук и настоява да говори с теб.
Изражението на Нимра потъмня.
– Той започва да изпитва търпението ми.
Сгъвайки обратно крилата си плътно до гръбнака, тя кимна за довиждане на Фен и се отдалечи, без да каже нито дума на Ноел, а Асирани беше до нея. Фен побутна Ноел с бастуна, който не беше виждал до този момент.
– Може би не е точно това, което си очаквал, а.
Ноел повдигна вежда.
– Ако имаш предвид високомерието, аз съм добре запознат с него. Работил съм със Седемте на Рафаел.
Вампирите и ангелите в служба на архангела бяха сами по себе си могъщи безсмъртни. Дмитрий, водачът на Седемте, беше по-силен от голям брой ангели; можеше да завладее и задържи една територия, ако пожелае.
– Но – настоя Фен, устните му се извиха в проницателна усмивка – изпитвал ли си го при жена. Любовница.
– Слепотата никога не е била сред недостатъците ми. – Горчивата ирония на думите му го накара да се разсмее вътрешно. След нападението не беше имал очи дори през дните, които бяха необходими на плътта му да се възстанови. – Тя не е и твоя, макар че ми се струва, че предпочиташ да създаваш впечатление за това.
Беше видял как погледът на стареца се бе притъпил, когато Асирани се приближи.
– Умен също.
Фен му махна с ръка към един стол срещу неговия. Ноел подпря предмишницата си на блестящата черешова дървесина на бюрото и погледна към обширната основна площ. Крисчън беше потънал в разговор с друга жена – извисена красавица с дълга, права коса до основата на гръбнака и най-безхитростното лице, което Ноел някога беше виждал.
– Коя е тази.
Попита той, след като се досети каква роля играе Фен в двора на Нимра. Изражението на стареца се смекчи до пълна нежност.
– Дъщеря ми, Амария. – Усмихна ѝ се, когато тя се обърна да му помаха, и въздъхна. – Тя беше направена на двадесет и седем години. На сърцето ми е приятно да знам, че тя ще живее дълго след като мен вече ме няма.
Вампиризмът наистина превръща хората в почти безсмъртни, но животът не е лесен, особено първите сто години след превръщането, когато вампирът е на служба при ангел.
Стогодишният договор бил цената, която ангелите изисквали за дара да живееш дълго след края на живота на смъртните.
– Колко е останало от нейния Договор?
– Нищо – каза Фен за изненада на Ноел.
– Освен ако не си я имал преди да се родиш – каза Ноел, продължавайки да наблюдава Амария и Крисчън – това е невъзможно.
– Дори аз не съм толкова ефикасен. – Флегматичен смях. – Служа на Нимра, откакто бях едва двайсетгодишен. Амария се роди една година по-късно. Вече около шестдесет и пет години служа на моята господарка – договорът е написан така, че да се вземе предвид това.
Ноел никога не беше чувал за подобна отстъпка. Фактът, че ангелът, който управляваше Ню Орлиънс и околностите му, беше направил това, говореше много както за стойността на Фен за нея, така и за собствената ѝ способност за лоялност. Това не беше черта, която той очакваше да открие у ангел, известен надалеч със суровостта на наказанията си.
– Дъщеря ти е красива – каза той, но мисълта му беше насочена към друга жена, тази с крилата, които за миг по-рано се бяха облегнали толкова топло и тежко на него.
– Да – въздъхна Фен. – Твърде красива. И твърде сладка душа. Нямаше да ѝ позволя да бъде превърната, ако Нимра не беше дала обет да се грижи за нея.
В този миг Амария прекъсна разговора си, за да се приближи.
– Татко – каза тя и за разлика от ехото на друг континент, което овкусяваше речта на баща ѝ, думата прозвуча тъмно и вяло в гласа ѝ – днес не си изял закуската. Мислиш ли, че можеш да заблудиш своята Амария?
– Ах, момиче. Засрамваш ме пред новия ми приятел.
Амария протегна ръка.
– Добро утро, Ноел. Ти си доста актуална тема за разговор в този съд.
Стискайки тази ръка, чиято кожа беше с няколко нюанса по-светла от тази на баща ѝ, Ноел се усмихна, както се надяваше, с лекота.
– Всичко е наред, сигурен съм.
Дъщерята на Фен поклати глава, а вдлъбнатините, които издълбаваха бузите ѝ, я правеха да изглежда още по-невинна.
– Страхувам се, че не. Крисчън е, както би казала баба ми, „много изтормозен“. Извинете ме за момент. – Отиде до бюфета и напълни една чиния, преди да се върне. – Ще ядеш, татко, или ще кажа на лейди Нимра. – Фен измърмори, но Ноел видя, че е доволен от вниманието. Ставайки, Ноел махна с ръка към мястото си.
– Мисля, че баща ти би предпочел твоята компания пред моята.
Амария отново се изчерви.
– Благодаря ти, Ноел. Ако имаш нужда от нещо в двора, кажи ми. – Извървя с него няколко крачки и отново се усмихна, като този път в усмивката ѝ нямаше нищо безхитростно. – Баща ми обича да ме вижда като невинна – промълви тя с тих глас – и затова съм такава за него. Но аз съм пораснала жена.
С това безпардонно послание тя си тръгна. Намръщен, Ноел тръгна да излиза от залата за аудиенции, заобикаляйки млада прислужница, която влизаше с кафеварка с прясно кафе. После пак… Обърна се и се върна, за да вземе чаша от малка странична масичка.
– Мога ли да помоля за една чаша – попита той, като се постара да запази гласа си нежен. Бузите ѝ се оцветиха в доста червено, но тя му наля със стабилни ръце. – Благодаря.
Кимвайки, тя сведе глава и се отправи към основната маса, поставяйки карафето. Никой не ѝ обърна внимание и – като оставим настрана потенциалното им съучастие в опита за убийство – Ноел се зачуди колко ли са чули слугите, колко ли са запомнили.
Нимра се взираше в Огъстъс през цялата дължина на малката официална библиотека, където се занимаваше с ежедневните си дела.
– Знаеш, че няма да променя мнението си – каза тя – но въпреки това настояваш.
Големият мъж, чиято кожа беше блестящ тъмен махагон, разпери крила от наситено жълто, прошарено с бяло, а ръцете му бяха сгънати на масивните му гърди.
– Ти си жена, Нимра – изръмжа той. – Неестествено е да си толкова сама.
Други женски ангели досега щяха да са направили нещо неприятно на Огъстъс. Тяхното не беше общество, в което само мъжете държат властта. Най-могъщият от архангелите беше Леуан, а тя беше жена. Или е била такава. Никой не знаеше в какво се е превърнала след „еволюцията“ си.
Кръстът на Нимра беше, че Огъстъс беше приятел от детинство, по-възрастен от нея с по-малко от две десетилетия. Нищо в схемата на нещата, като се има предвид продължителността на ангелския живот.
– Приятелството – каза тя на Огъстъс – ще те отведе само дотам.
Мъжът-идиот се усмихна с онази огромна усмивка, която винаги я караше да се чувства така, сякаш е изгрялo слънце.
– Бих се отнасял с теб като с кралица. – Пусна ръце, сгъна крилата си и се пресегна през стаята. – Знаеш, че не съм Ейтриъл.
Сърцето ѝ пулсира в твърд възел от болка при звука на това име. Толкова много години, а болката си оставаше. Вече не ѝ липсваше Ейтриъл, но ѝ липсваше това, което ѝ беше откраднал, мразеше белезите, които беше оставил след себе си.
– Както и да е – каза тя, като отстъпи пъргаво встрани, когато Огъстъс щеше да я вземе в прегръдките си – решението ми е взето. Не желая да обвързвам живота си.
– Тогава какво съм аз? – Чу се груб мъжки глас откъм вратата.
– Безсмислено разсейване.
Назад към част 2 Напред към част 4
