Глава 2
Ноел си пое дъх.
– Успя ли. – Облекчението, което го връхлетя, когато тя поклати глава, беше опустошителна буря.
Беше безпомощен в Убежището, вързан и хванат в капан, докато парчета стъкло и метал се забиваха в самата му плът, докато тази плът не порасна над нея, улавяйки мъчителните парчета болка – и макар да не изпитваше никаква лоялност към Нимра, освен чрез връзките си с Рафаел, не искаше да мисли за нея с разбит дух и смачкани криле.
– Как успя да избягаш?
– Отровата беше поставена в чаша студен чай – каза тя и се премести, за да докосне с пръст лъскавото листо на едно растение до писалището. – Тя е безвкусна и безцветна, след като се смеси с всяка друга течност, така че нямаше да я забележа, нямах причина да смятам, че нещо в дома ми може да е опасно за мен. Но аз имах котка, Кралицата. – Дъхът ѝ застина за частица от секундата, остър и крехък. – Тя скочи на масата, когато не я гледах, и отпи от питието. Беше мъртва още преди да съм имала възможност да ѝ се скарам за лошото поведение.
Ноел знаеше, че скръбта, която беляза лицето на Нимра, по всяка вероятност е опит да манипулира емоциите му, но все пак се оказа, че я харесва повече за това, че е натъжена от смъртта на домашния си любимец.
– Съжалявам. – Леко наклоняване на главата ѝ, царствено признание.
– Наредих да се тества чаят, без да предупреждавам никого в този двор, открих, че съдържа Полунощ. – Гладката меденокафява кожа се опъваше плътно по линията на челюстта ѝ. – Ако убиецът беше успял, щях да съм в безсъзнание в продължение на часове – и онези, които знаеха за неспособността ми, можеха да влязат и да си осигурят пълната ми смърт.
Ангелите бяха толкова близо до безсмъртието, колкото беше възможно в този свят. Единствените по-могъщи същества бяха Кръга на Десетте, архангелите, които управляваха света. Освен ако не вбесяваха някой от Кръга, смъртта не беше нещо, за което ангелите трябваше да се притесняват, освен при много ограничени обстоятелства – в зависимост от годините, през които бяха живели, и от присъщата им сила. Ноел не познаваше нивото на мощ на Нимра, но знаеше, че ако някой обезглави силен ангел, извади органите му, включително мозъка, и след това изгори всичко, едва ли ангелът ще оцелее. Малко вероятно, но не и невъзможно.
Ноел нямаше как да знае каква е истината, но се говореше, че ангели на определена възраст и с определена сила могат да се възстановят от пепелта на обикновен огън.
– Или по-лошо – добави той тихо, защото макар смъртта да беше крайната цел, много от най-старите безсмъртни живееха само заради болката и страданието на другите, сякаш способността им за по-нежни емоции беше корозирала отдавна.
Той можеше да си представи какво би направил някой като Назарах с Нимра, ако я остави сама и уязвима.
– Да. – Тя се обърна към прозорците отвъд малкото писалище – оформено с изящество, което би се сгромолясало под един от юмруците на Ноел – погледът ѝ се спря на дивата красота на градините долу. – Само тези, които са достатъчно доверени, за да бъдат във вътрешния ми двор, и внимателно проверените слуги, се доближават до храната ми. Заради този акт на предателство вече не мога да се доверявам на мъже и жени, които са с мен от десетилетия, ако не и от векове. – Спокойни, умерени думи, прорязани от гняв. – Полунощ е почти невъзможно да се придобие дори за ангелите – което означава, че този, който ме е предал, работи в услуга на някой, който притежава значителна власт.
Ноел усети искра в себе си, която мислеше, че е угаснала в онази напоена с кръв стая, където похитителите му го бяха малтретирали без никаква причина, освен че това им доставяше извратено удоволствие. Те можеха да оправдаят деянието си, като го нарекат политически трик, но той чуваше смеха им, усещаше черното, което оцветяваше душите им.
– Защо ми казваш това? – Погледна я през рамо.
– Не ми трябва роб, Ноел – името му носеше леко френско ударение, което го превръщаше в нещо екзотично – но ми трябва някой, чиято лоялност не подлежи на съмнение. Рафаел казва, че ти си този човек.
В крайна сметка той не беше отхвърлен. Това беше шок за системата, тласък, който го върна към живота, след като толкова дълго време беше ходещ мъртвец.
– Сигурна ли си, че това е някой от твоите хора? – Попита той, а кръвта му пулсираше на силни импулси във вените му.
Отговорът ѝ беше кимване и в него се долавяше тих, пулсиращ гняв.
– В деня, в който беше използвана Полунощ, в дома ми нямаше непознати. – Крилете ѝ се разпериха, блокирайки светлината, докато тя продължаваше да се фокусира отвъд прозорците. – Те са мои, но един от тях е опетнен.
– Ти си на шестстотин години – каза Ноел, знаейки, че в този момент не вижда нищо от градините. – Можеш да ги накараш да говорят истината.
– Не мога да пречупвам волята – каза тя, изненадвайки го с директния отговор. – Това никога не е било една от дарбите ми – а да измъчвам целия си двор, за да открия един предател, ми се струва малко пресилено.
Струваше му се, че чува тъмно забавление под гнева, но с лицето ѝ, обърнато към прозореца, профилът ѝ засенчен от кичурите синьо-черни къдрици, не можеше да каже със сигурност.
– Знаят ли защо съм тук?
Поклащайки глава, Нимра отново се обърна към него, изражението ѝ не издаваше нищо – безупречната маска на безсмъртна.
– Вероятно вярват в същото, в което и ти – че Рафаел те е изпратил при мен, защото си счупен, а аз имам нужда от играчка.
Повдигната вежда. Той се почувства така, сякаш го бяха извикали на килима.
– Извинявам се, лейди Нимра.
– Опитай се да звучиш малко по-искрено – хладна заповед – или тази измама ще се провали с гръм и трясък.
– Страхувам се, че никога няма да мога да се справя с ролята на пудел. – За негов шок, тя се засмя, а звукът бе хрипкав женски удар по сетивата му.
– Много добре – каза тя, а очите ѝ блестяха като скъпоценни камъни на слънчевата светлина. – Можеш да бъдеш вълк на дълга каишка.
Ноел с изненада усети в себе си друг вид топлина, бавно горяща жарава, тъмна и силна. Откакто се бе събудил в Медика, с унищожено тяло, не бе изпитвал никакво желание, бе смятал тази част от себе си за мъртва.
Но смехът на Нимра накара тялото му да се раздвижи дотолкова, че той забеляза това. Изкушаваше се да последва това трептене на топлина, да изправи въглена на дневната светлина, но не позволи на смеха ѝ или на изящната ласка на женствеността ѝ да изтрият истината от съзнанието му – че ангелът с покритите със скъпоценни камъни крила е смъртоносен.
И че макар да е права в тази конкретна игра, тя не е невинна. Тази нощ той чу писъци. Кошмарът винаги го изненадваше, макар че го сънуваше, откакто отвори очи в Медика след нападението. Защото фактът беше, че беше загубил способността си да крещи няколко часа след изтезанието, оставайки в съзнание само защото нападателите му се бяха постарали никога да не преминават тази тънка граница.
Счупени кости, разкъсана плът, мъчителни изгаряния – вампирите можеха да понесат много щети, без да се спасяват от студения мрак на безсъзнанието. Не си спомняше да е крещял дори в началото, решен да не се предаде, но сигурно е така – защото ехото от него преследваше сънищата му. А може би писъците звучаха в съзнанието му, защото това беше единственото място, което му принадлежеше, силата, достойнството му бяха отнети със злокобна сила.
Захвърли потните чаршафи, докато отблъскваше спомените, стана от леглото и отиде до прозореца, който беше оставил отворен към въздуха с аромат на зюмбюл. Тежката му топлина го погали по бузите, прокара си път през косата му, но не успя да охлади прегрятата му плът.
Все пак той се застоя, загледан в непрогледния мрак на нощта и дремещите силуети на градините и дърветата, които се простираха във всички посоки.
Може би двайсет минути по-късно, точно когато се канеше да се обърне, зърна крила. Те не бяха на Нимра. Намръщен, той се наклони така, че да не се вижда от земята, и загледа. Минута по-късно ангелът се появи от сенките и спря, лицето му се вдигна нагоре към прозореца на Нимра – дълъг, неподвижен момент – преди да продължи.
Интересно.
Отдръпвайки се от прозореца, когато нямаше никакво движение, Ноел влезе под душа, осъзнавайки, че по-рано е зърнал високия мъж в залата за зрители. Ангелът бе застанал отдясно на Нимра, докато тя разглеждаше редица важни молби, така че нямаше съмнение, че е от най-близкото ѝ обкръжение.
Ноел възнамеряваше да разбере всичко останало за него по-късно днес. Все още беше тъмно, когато излезе от душа, но знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи сега – а като вампир можеше да издържи без сън дълго време. Част от него не знаеше защо изобщо се опитва да намери такава почивка. Дори в нощите, в които не чуваше писъците, чуваше смеха.
На следващата сутрин Нимра излезе в градините, за да открие, че Ноел я е изпреварил на разсъмване. Той седеше на пейка от ковано желязо под клоните на стар кипарис, вперил поглед в бистрите води на потока, който се виеше през земите ѝ, преди да се влее в по-широк приток, водещ към залива.
Беше толкова неподвижен, че изглеждаше изваян от същия камък като покритите с копринен мъх скали, които пазеха водния път. Тя пристъпи тихо, като възнамеряваше да поеме по пътеката, която щеше да заобиколи далеч от него, защото разбираше стойността на мълчанието, но в този момент той вдигна глава.
Дори и при разстоянието между тях, тя бе уловена от зимното синьо на тези очи – очи, за които знаеше, че са били унищожени при нападението в Убежището, лицето му бе разбито с такава жестокост, че бе разпознат само заради пръстена, носен на разбития пръст.
Във вените ѝ се разнесе студен и опасен гняв, но тя запази спокойния си тон.
– Бонжур, Ноел. – Крилете ѝ докоснаха къдравите бели и розови цветове на дивите храсти азалия от двете ѝ страни и росата обсипа перата ѝ с приятна ласка.
Той се изправи на крака – едър мъж, който се движеше с хищна грация.
– Събуждате се рано, лейди Нимра. – А ти, помисли си Нимра, не спиш.
– Върви с мен.
– Заповед.
– Молба. – Определено вълк.
Той застана в крачка до нея и двамата вървяха мълчаливо през редиците цветя, които кимаха сънливо в мъгливата ранна утринна светлина, а венчелистчетата им търсеха червено-оранжевите лъчи на изгряващото слънце.
Имаше навика да разперва криле, когато се намираше на открито по този начин, но днес ги държеше сгънати, поддържайки малка дистанция между нея и този вампир, който беше толкова много сдържан, че не можеше да не се запита какво се крие под повърхността. Едно простодушно мяукане я накара да се наведе, за да погледне под живия плет.
– Ето те, Мимоза. – Тя измъкна възрастната котка изпод тъмнозелената сянка на едно растение, осеяно с избуяли малки жълти цветчета. – Какво правиш, че си будна и се движиш толкова рано?
Сивата котка, чиято козина беше поръбена с бяло, се залюля до брадичката ѝ, преди да се настани в ръцете ѝ за поредната дрямка. Съзнаваше, че Ноел я поглежда, докато тя галеше с ръка козината на Мимоза, но не каза нищо.
Подобно на ранено животно, той нямаше да реагира добре на натиск. Щеше да се наложи да дойде при нея – ако изобщо някога го направи – в собственото си време, със собственото си темпо.
– Тези ушички – каза той накрая, като погледна комичните пухчета, които завършваха иначе спретнатата глава на Мимоза. – Ето защо я наричаш Мимоза.
Усмихна се, че той се е досетил.
– Да – и защото първия път, когато я видях, тя стоеше близо до едно растение мимоза, драпаше с лапа по листата, а после отскачаше назад, когато те се затваряха.
В този процес беше успяла да получи няколко от пухкавите цветове, подобни на глухарчета, на главата си, малка корона.
– Колко домашни любимци имаш?
Тя разтърка гърба на Мимоза, усети как старата котка мърка срещу ръката ѝ.
– Сега само Мимоза. Липсва ѝ Кралица, макар че Кралица я уморяваше с лудориите си, беше толкова млада.
Ноел не беше свикнал да вижда ангели, които се държат по някакъв човешки начин. И все пак Нимра, чиито ръце бяха пълни с тази древна котка, изглеждаше много такава.
– Искаш ли да я държиш?
– Не.
– Мимоза тежи много по-малко, отколкото би трябвало – само козината ѝ я прави да изглежда такава. – Лицето ѝ беше тържествено в притихналата тайна на зората. – Скръбта я лиши от храна, а тя вече живее толкова много години…
Инстинктивно протегна ръка, за да разтрие с пръст върха на главата на котката.
– Тя е била с теб дълго време.
– Две десетилетия – каза Нимра. – Не знам откъде е дошла. Онзи ден вдигна поглед от играта си с растението мимоза и реши, че съм нейна. – Бавна усмивка, която взриви въглените в него към по-тъмен, по-горещ живот. – Оттогава винаги ме е придружавала на сутрешните ми разходки, макар че сега студът я притеснява.
Нежната грижа в тези думи противоречеше на всичко, което беше чувал за Нимра. От нея се страхуваха вампири и ангели в цялата страна. Дори и най-агресивните ангели се държаха настрана от територията на Нимра – когато по всичко личеше, че силите ѝ са нищо в сравнение с много от техните. Което накара Ноел да се замисли колко точно от това, което виждаше пред себе си, беше истина и колко – добре практикувана илюзия.
В този момент тя вдигна глава и мекото злато на изгряващото слънце докосна лицето ѝ, освети тези топазови очи, толкова ярки и сияйни.
– Това е любимото ми време от деня, когато всичко е все още пълно с обещания.
Около него градините започнаха да се оживяват, докато небето пламтеше от ивици наситено оранжево и розово, толкова тъмно, че беше почти малиново, а пред него стоеше красива жена с крила от кафяв скъпоценен прах. Човек би могъл да се отдаде на такъв момент… но самата сила на това очарование го накара да направи крачка назад, да си припомни студените, твърди факти, които стояха зад присъствието му тук.
– Има ли някой, когото подозираш, че е предателят?
Нимра не протестира срещу внезапната промяна в посоката на разговора.
– Не мога да си позволя да заподозря някой от моите хора в подобно деяние. – Ръката ѝ се движеше по дремещата котка в ръцете ѝ, бавно и с безкрайно търпение. – Това е по-лошо от нож в тъмното, защото тогава поне щях да имам сянка, върху която да се съсредоточа. Това… не ми харесва, Ноел.
Нещо в начина, по който тя произнесе името му, се завъртя около него, фина магия, която накара щитовете му да се захлопнат. Може би това беше силата на Нимра – способността да подмамва хората да вярват в каквото тя иска да вярват. Идеята за това накара челюстта му да се свие, всяка клетка в тялото му да е нащрек за опасността, която, както беше сигурен, се криеше зад деликатните кости на това изящно лице. Сякаш чула мислите му, тя поклати глава.
– Такова недоверие. – Това беше мърморене. – Такава възраст в очите ти, сякаш си живял много повече векове, отколкото знам, че си живял.
Ноел не каза нищо. Меките абаносови къдрици проблясваха с най-дълбокото синьо на слънчевата светлина в зората, докато тя продължаваше да гали Мимоза.
– Ще те представя официално на моя народ тази…
– Предпочитам да се запозная с тях сам.
Едната ѝ вежда се повдигна при прекъсването – първият намек за истинска арогантност, който бе видял. Това беше странно успокояващо. Ангелите на възрастта и силата на Нимра бяха свикнали с властта, свикнали бяха да контролират. Щеше да бъде по-подозрителен, ако тя беше приела прекъсването и несъгласието с безгрижното спокойствие, което показваше досега.
– Защо.
Искането на безсмъртен, който държи една територия в желязна хватка. Но Ноел бе намерил отново пътя си след месеци в непроницаемата тъмнина, нямаше да позволи на никого да го отклони от курса.
– Ако има предател, няма смисъл да отчуждаваш целия си двор – напомни ѝ той. – Което ще се случи много бързо, ако се постараеш да представиш новото си… забавление на всички тях. – Тя продължи да го гледа с очи, пълни със сила. Може би други мъже щяха да се уплашат, но, илюзия или истина, Ноел беше очарован от пластовете ѝ. – Наистина ли твоите хора са достатъчно слабоумни – каза той – за да приемат тази история, след като ти ясно показваш, че имам стойност за теб.
Ръката на Нимра се спря върху козината на домашния ѝ любимец.
– Грижи се за себе си, Ноел – каза тя с тих глас, който бръмчеше с реалността на силата, съдържаща се в малкото ѝ тяло. – Не съм задържала тази земя, като съм позволявала на никого да върви над мен.
– В това – каза той, като държеше бурен, предупредителен поглед – не съм се съмнявал никога.
Никога не забравяше, че зад деликатното ѝ телосложение и женствена красота се криеше безсмъртна, за която се говореше, че е толкова жестока, че предизвиква смразяващ ужас дори у себеподобните си.
Назад към част 1 Напред към част 3
