Глава 2
Пое си дълбоко дъх, за да отмие прилива на суров глад, и се отправи към асансьорите с чанта за оръжия в ръка. Опитът ѝ подсказваше, че ръководството ще се изнерви, ако влезе с арбалета си.
– И какво? Охрана?
– Гадно е.
Това беше и нейната преценка.
– Това беше най-удобното място за този лов.
Да се задържиш в асансьора с този мъж беше упражнение по разочарование. Миризмата му; сапун и кожа, нагрята отвътре, създаваше нещо уникално за Дийкън – чист мъж със стоманено острие, което я обгръщаше като афродизиак. Тъй като не можеше да не диша, беше прекалила с него до момента, в който асансьорът ги изхвърли на третия етаж.
– Остани тук. – Вдигна ръка тя. – Трябва да проверя пълномощията ти.
Той се облегна с гръб на стената срещу вратата ѝ.
– Поздрави Саймън от мен.
Като го държеше под око, тя разпечата картата си и влезе в стаята. Беше съвсем обикновена – двойно легло до малък скрин, маса с достатъчно място за хотелския телефон и може би лаптоп, няколко стола. Всъщност всичко, от което се нуждаеше, докато беше на лов. Обаждането на мобилния телефон на Саймън от нейния собствен премина без проблеми.
– Дийкън – каза тя в мига, в който той вдигна слушалката. – Кой е той и защо е тук?
– Дай ми описание.
Тя го направи.
– И така?
– Да, това е Дийкън. Той е по работа и искам и ти да участваш в нея – предполагам, че си приключила с лова за Лакар?
– Да. – Заинтригувана от това, което не казваше, тя сложи ръка на хълбока си. – Каква е работата и има ли нещо общо с вампирите, на които им отрязват главите?
– Дийкън ще ти обясни. Трябва да се справим с това бързо.
– Ще го направя. – Тя направи пауза. – Саймън. Другото нещо…
– Всичко е наред, Сара. Решението не трябва да се взема днес. Или дори утре. – Но Сара знаеше, че то трябва да бъде взето. – След тази работа. Ще ти дам отговор.
– Ще го изчакам. – Пауза. – Сара, Дийкън е изключително опасен. Бъди внимателна.
– Аз също съм доста опасна. – След още няколко думи тя затвори, отиде до вратата и я дръпна. Въпросният мъж стоеше на прага. Очите ѝ се спуснаха към дюшека, който се беше материализирал в краката му. – Уау. Няма да останеш тук.
– Имам много да ти кажа. Ще се строполя на пода.
Любопитството ѝ понякога беше болка в задника.
– Да, ще го направиш. – Махайки му да влезе, тя заключи вратата. – И така, нека отгатна – трябва да намерим и неутрализираме този психопат, който се представя за ловец. – През последната седмица и половина бяха станали пет убийства, за които тя знаеше. Все вампири. Всички убити чрез обезглавяване.
Дийкън пусна чантата си на пода до нейната и свали сакото си, за да открие тясна тъмносиня блуза, която придаде още по-ярък цвят на очите му.
– Не съм толкова сигурен, че се преструва. По следите му съм от деня след второто убийство и всички признаци сочат към ловец.
– Не ти вярвам – каза тя, оставайки до вратата със скръстени ръце.
Постави якето си върху облегалката на един стол, измъкна го и седна, преди да се наведе, за да разкопчае ботушите си.
– Това не означава, че не е истина.
– Ловците не ходят да убиват невинни хора. – Те не бяха това, което правеха, което правеха. Имаше чест в това да си ловец. – Ние правим така, че вампирите да не бъдат убивани по-често, отколкото вече го правят. – Легендата разказваше, че преди създаването на Гилдията вампирите, които се осмелявали да опитат да избягат, просто били екзекутирани при откриването им.
След като свали и ботушите, и чорапите, Дийкън изпъна крака и наклони стола си назад към масата, с втренчени очи.
– Бил Джеймс.
Това беше удар в корема, шибан нож в сърцето.
– Откъде знаеш за това? – Никой освен тримата ловци, които го бяха преследвали, и Саймън, разбира се, не знаеше за Бил. За останалите той беше умрял като герой, с пълно погребение в Гилдията.
Дийкън продължаваше да я гледа с абсолютен, непоколебим фокус, спокойствие, което я накара да се запита дали човекът някога се е отпускал.
– Казвам се Дийкън, но повечето хора ме познават като Убиеца.
Тя се загледа. Той не се шегуваше. Майната му.
Отдръпна се от вратата, отиде много тихо до леглото и седна на ръба му.
– Мислех, че са те измислили. Като страшилището.
– Гилдията набира и обучава някои от най-смъртоносните мъже и жени в света. Имаме нужда от страшилище.
Тя поклати глава.
– Ели никога няма да повярва, че съм срещнала Убийцата. – Това беше шега, името. Взето от едно телевизионно предаване. – Гилдията наистина има ловец, чиято задача е да ловува нашите?
– Само когато е необходимо. – Той не проговори отново, докато тя не вдигна глава. – А ти знаеш, че понякога е необходимо.
– Бил беше изключение – каза тя. – Нещо се пречупи в него. – Другият ловец беше започнал да убива деца, да ги изтребва с безчовечност, от която дори сега я побиха тръпки.
– Ловът на наши собствени е рядкост – призна Дийкън. – Но се случва. Ето защо в гилдията винаги има убиец.
– Защо не проследихте Бил? – Защото Елена беше тази, която трябваше да убие по-възрастния ловец. Сара беше решила да изпълни измъчващата я задача – Бил беше неин приятел, но той беше наставник на Ели. Но Бил я бе нападнал с ключ за гуми в засада, която никой от тях не бе очаквал. Тя беше изпаднала в безсъзнание, преди да падне на земята. А най-добрата ѝ приятелка трябваше да наръга с нож наставника си до смърт.
– Той ме погледна така, сякаш съм го предала – беше казала Ели след това, а лицето ѝ беше опръскано с кръвта на Бил. – Знам, че е трябвало да умре, но не мога да спра да мисля, че е бил прав. Кръвта му беше толкова гореща.
– Чисто лош късмет – каза Дийкън и я върна към настоящето. – Ситуацията стана критична толкова бързо, че не успях да се върна навреме – бях на другия край на света. – Той не помръдна, като хищник в покой.
– Лов?
– Бизнес – каза той за нейна изненада. – Ищар рядко е призован. Аз съм оръжеен производител по призвание.
– Дийкън? Чакай малко. – Издърпа чантата си от другата страна, разкопча я и взе арбалета си. Познатият стилизиран символ D я гледаше от дъното на приклада. – Това е твоята работа?
Леко кимване.
– Правя инструменти за ловци.
– Ти си най-добрият, който съществува. – Този арбалет ѝ струваше скъпо. Както и лъкът, който тя обожаваше. – И в свободното си време убиваш? Хубаво. – Поклащайки глава, тя прибра арбалета в чантата. – Как така никога не съм чувала за теб лично?
– Не е добра идея да се сприятеляваш с хората, които един ден може да ти се наложи да убиеш.
– Самотен живот. – Не искаше да бъде толкова откровена, но не можеше да си представи подобно съществуване. Не беше социална пеперуда – все още не – но имаше основна група приятели, които я поддържаха разумна и балансирана.
– Убийците се избират от самотниците. – Той вдигна ръце и разкопча първите няколко копчета на ризата си. – Искаш ли първа да си вземеш душ?
Тя искаше да оближе устните си, това искаше да направи. Кожата на мъжа се опъваше златиста и силна върху това мускулесто телосложение и тя видя тъмни къдрави косми в отворения триъгълник на ризата му. Тялото ѝ се стегна… очакващо, готово.
Време за студен душ.
– Благодаря – каза тя и се изправи. – Ще го направя бързо.
Дийкън само кимна, докато тя грабна екипировката си и потегли. Убиеца беше секси, без съмнение, но тя не си търсеше любовник. Не и когато ѝ предстоеше да вземе най-важното решение в живота си. Решение, което можеше да направи съществуването ѝ още по-самотно от това на Дийкън.
Мъжете ловци по правило бяха мъжкарски идиоти – и тя имаше предвид това в най-добрия смисъл. Да играеш втора цигулка не беше лесно.
А да бъдеш човек на директора на гилдията не беше по-вкуса на цигулката.
Дийкън най-сетне разтвори ръката, която беше стиснал в мига, в който седна на стола. Сара Хазиз не беше жената, която беше очаквал. Саймън трябваше да обясни някои неща.
– Кафява кожа, кафяви очи, черна коса, задникът ми – промълви той под носа си. Жената беше оживяла еротична фантазия. Малка, извита, съвършена. Блестяща кожа от кафе и крем, коса, която вероятно падаше до кръста, когато се освободи от стегнатата плитка, и кафяви очи, толкова големи, че виждаха право през него.
Това не беше жената, която Саймън беше описал като своя „разумна наследница“. Това я правеше да звучи толкова интересна, колкото и кожата на обувките. Дори не загатваше за мощта под повърхността, за силата в този гръбнак. Беше се запознал с нея само преди няколко часа, а вече знаеше, че може да разбие топките на най-добрите.
Жената щеше да бъде перфектният директор на гилдията.
Това означаваше, че трябва да пази ръцете и мислите си за себе си. Никакво смучене на врата на сексапилната Сара. Или други части на тялото ѝ. Длъжността директор на гилдията беше задължително публична. Дийкън не обичаше публичността.
– Но тя все още не е директор. – Той потропа с пръст по покритото си с дънки бедро, а погледът му бе насочен към леглото. Искаше Сара. И не я искаше леко. Но съблазняването ѝ не беше на дневен ред.
– Дръж я в безопасност. Тя няма да приеме бодигард, но можеш да постигнеш същото, като я държиш с теб на лов.
– Аз работя сам.
Лицето на Саймън беше гранитно.
– Трудно. Тя е един от най-добрите ми ловци – няма да те забави.
– Ако е една от най-добрите, защо се нуждае от наблюдение?
– Защото плячката знае, че тя е моят избран наследник. Не бих попречил на някои архангели да я „тестват“. – Дийкън повдигна вежди.
– Тестван ли си?
– Почти ме убиха. – Груби думи. – Трудно е да спечелиш сам срещу петима стари вампири. Оцелях само защото се случи така, че по това време бях със съпругата си. Двама вбесени ловци срещу петима вампири са много по-добри шансове.
И така, той седеше тук и слушаше каскадата вода в банята, докато си фантазираше как целува бавно тялото на Сара. Това не допринасяше за намаляване на възбудата му. А ако тя излезеше и го откриеше твърд като шибан камък, той знаеше, че ще прекара нощта в коридора отвън.
Това не можеше да рискува – трябваше да я държи под око. Саймън беше много ясен по този въпрос. Ако архангелите планираха да я опитат, щяха да го направят, когато я сметнат за уязвима. Така че той щеше да се увери, че тя никога няма да бъде уязвима. Като прокара ръка през косата си, той стана и провери стаята. Беше доста сигурна. Нямаше външни прозорци – клаустрофобични, но безопасни, нямаше входове и изходи освен вратата, която той затвори със специален инструмент собствено производство, и нямаше вентилационни отвори, които да са достатъчно големи, за да може нещо да премине през тях.
Когато Сара излезе от душа, увита в пухкав хотелски халат, потривайки косата си с подходяща кърпа, той беше достатъчно сигурен в нейната безопасност, за да отиде да си вземе душ. И то леден.
– Господи. – Той стисна зъби и изтърпя настъплението. Удовлетворяването на пениса му не беше толкова важно, колкото да се увери, че гилдията продължава да функционира правилно.
Беше попитал Саймън за това. Защо архангелите биха могли да саботират организация, която прави живота им адски труден или много по-лесен?
– Това е игра – бе казал Саймън. – Те се нуждаят от нас, но никога няма да ни позволят да забравим, че те са по-силните. Нападението срещу мен, нападението срещу Сара не е, за да спрем Гилдията – то е, за да ни напомни, че Съвета ни наблюдава.
Сара чу, че водата е пусната, и бързо изсуши косата си, преди да вземе телефона си. Нямаше представа в кой часови пояс се намира Ели, но най-добрата ѝ приятелка отговори след едно позвъняване.
– Сара – каза тя – знаеш ли какво умение е да опаковаш триметрови порцеланови вази, за да не се счупят при транспортиране? И аз го направих! Тези прекрасни бебета нямат нито една драскотина по себе си. Гениалност, името ти е Елена.
– Да питам ли изобщо?
– Те бяха подарък. – Ели звучеше възхитена. – Ще изглеждат перфектно във всекидневната ми. Или може би една в спалнята, една във всекидневната.
Загрижеността на Ели за декорацията ѝ порази познат акорд в Сара. Ловците правеха гнезда. Това беше отговор на факта, че прекарваха толкова много време на път и в канавката. Сара беше по-зле от повечето – обичаше родителите си, но в най-добрия случай те бяха безхаберни хипита. До седемгодишната си възраст тя беше ходила в десет различни училища. Един солиден, стабилен дом ѝ беше необходим колкото дишането.
– Нямам търпение да ги видя.
– Звучиш смешно.
– Запознах се с Убиеца.
Пауза.
– Не е глупост. – Свирукането беше дълго. – Страшно?
– О, да. Изграден като танк. – Ако Дийкън някога я преследваше, трябваше да се увери, че никога няма да се доближи до нея. – Ели, има един ловец, който обикаля и убива вампири.
– Мамка му. – Гласът на Елена се промени, стана по-тъмен. – Ти го ловиш?
– Да.
– Аз съм в Ню Йорк, кацнах преди няколко часа. Мога да се кача на следващия полет. – Сара вече поклащаше глава.
– Още не знам какво се случва.
– Не можеш да тръгнеш сама след него.
– Няма да го направя. Дийкън е с мен.
– Убиеца? – Облекчението ѝ беше открито. – Добре. Слушай, Сара, чувам разни неща.
– Какви?
– Всички знаем, че взимаш позицията на Саймън, когато пожелаеш. Но в самолета за вкъщи разговарях с един вампир на високо ниво и той знаеше името ти.
Саймън я беше предупредил за това.
– Съвета се интересува от следващия директор на гилдията.
Мълчанието на Елена беше дълго.
– Знам, че не можеш да избягаш и да се скриеш от това, затова ще кажа само – бъди адски внимателна. Архангелите не са нищо близко до хората. Не бих искала да се доближавам на по-малко от десет метра от някой от тях.
– Не мисля, че някой от тях ще си направи труда да ме провери лично – вероятно ще изпрати някои от вампирите си да ме погледнат. – А тя знаеше как да се справя с вампирите.
– Добре, че с теб е Ищар. Сериозна жива сила, когато имаш нужда от нея. – По линията се разнесе слаб звук от пинг. – Трябва да вървя. Мисля, че храната ми пристигна.
Сара затвори и се загледа в телефона. Да, беше късмет, нали, че Дийкън се беше показал пред нея, когато прекарваше по-голямата част от времето си в сянка. И колко удобно беше, че я бяха командировали на лов в самия град, където се извършваха серийните убийства. Очите ѝ се свиха и тя зачака.
Назад към част 2 Напред към част 4
