Глава 13
Тази нощ имаше само удоволствие, нямаше нападение от кошмар, но на следващата сутрин Елена все още не беше в настроение да говори с Джефри.
– Кога изобщо съм в настроение? – Измърмори тя, докато се приземяваше пред освежената градска къща, охранявана от метални порти от източната страна на Сентрал парк. Очакваше срещата да бъде в офиса му в „Деверо Ентърпрайсис“, но час по-рано получи съобщение, което премести нещата на това място.
Беше прекрасен дом, толкова изискан и елегантен, колкото и жената, която беше втората съпруга на Джефри. Малката зелена площ около него – невероятен лукс насред Манхатън – беше оформена с изящно съвършенство, което някак си не преминаваше границата на суровостта. Елена не можеше да упрекне вкуса на Гуендълин, при все че някаква малка част от нея негодуваше срещу жената, че е заела мястото на Маргарите при Джефри. Но пък Маргарите нямаше да познае мъжа, в който се бе превърнал съпругът ѝ, така че беше добре.
Изкачвайки трите плитки мраморни стъпала с това кухо осъзнаване, което звучеше в черепа ѝ, тя натисна звънеца на вратата на дома на баща си – дом, в който никога не беше канена, в който никога не беше добре дошла, до този момент. Звънецът отекна вътре, сякаш къщата беше празна. Мина минута, после две, без да се чуят стъпки. Напълно способна да повярва, че Джефри е решил да я остави да стои на прага, тя се обърна да слезе обратно, когато вратата се отвори.
Тя погледна през рамо, а на устните ѝ беше готова режеща реплика. Тя угасна в мига, в който срещна сдържаните сини очи на двадесет години по-младата от него светска красавица, за която баща ѝ се беше оженил една есен, докато Елена беше в пансиона.
– Гуендълин – каза тя с учтивостта, която Маргарите ѝ бе внушила. През годините се беше сблъсквала с втората съпруга на баща си един или два пъти, но никой от тях не беше полагал усилия да заздрави отношенията си отвъд хладната формалност.
– Елена. Влез.
Доволна, че Гуендълин поне изглежда не настояваше да използва пълното ѝ име, Елена влезе, съзнавайки факта, че другата жена старателно не се взираше в крилата ѝ.
– Очаквах прислуга – каза тя, като погледна дългото фоайе, облицовано с малки, меко осветени шкафове, в които несъмнено се съхраняваха безценни предмети на изкуството.
– Това е семеен бизнес – каза Гуендълин, като дръпна ръкава на копринената си риза в тревно зелено.
Елена се намръщи, но не заради думите, а заради неспокойното движение – Гуендълин беше един от хората, които Елена е срещала най-много „заедно“. Но сега, когато обърна внимание, видя, че очите на другата жена са засенчени, а лилави петна нарушават богатия крем на кожата ѝ.
– Какво не е наред? – Попита тя и изведнъж осъзна, че може би все пак не става въпрос за играта на Джефри с властта.
Гуендълин погледна надолу по коридора и се приближи.
– Знам, че не ги възприемаш като свои сестри – каза тя с тих, напрегнат тон – но имам нужда да се застъпиш за моето бебе.
Елена тръгна да пита какво, по дяволите, се случва, когато вратата по коридора се отвори. След миг се появи високата фигура на Джефри. Облечен в панталони от въглен със слабо изразено морско райе, съчетани с бяла риза с разкопчани копчета на яката, той беше толкова непринуден, колкото го беше виждала през годините на своята зрялост.
Преди … Тя си спомни сънищата, спомни си смеещия се мъж с боя, който я беше хвърлил във въздуха и я беше хванал в един слънчев ден със смесени аромати на прясно окосена трева, сладолед и хамбургери. Много преди кръвта, преди смъртта. Преди тишината… и сянката на стената.
Овладяла гръбнака си срещу опустошителното въздействие на спомените, тя срещна погледа му, защитен както винаги от прозрачните стъкла на очилата с метални рамки.
– Защо съм тук, Джефри? – Знаеше, че Гуендълин няма да каже нищо сега. След като ги беше видяла на публично място, тя много добре разбираше кой държи юздите.
Това нямаше нищо общо с брака, който Джефри беше сключил с майката на Елена – жена, която дразнеше съпруга си толкова често, колкото и го целуваше. Жена, чието тяло може и да беше оцеляло, но духът ѝ се беше пречупил под ръцете на серийния убиец, привлечен от Елена в малката им семейна къща. Това беше вина, която заплашваше да превърне краката ѝ в олово, да я остави беззащитна пред това, което почти сигурно щеше да бъде сблъсък с побой – срещите с баща ѝ никога не бяха завършвали по друг начин.
– Радвам се да видя, че имаш някакво чувство за семейни задължения – каза Джефри с онзи глас като бръснарско ножче. – Предполагам, че през дните след завръщането ти в града си имала по-важни хора, които да посетиш.
Гневът, див и болезнен, се вряза в чувството за вина.
– Те се погрижиха, когато ме изхвърли на улицата – каза тя и се зарадва да види как той помръдва. – Не очаквах от теб да разбереш този вид лоялност. – Не знаеше какво е очаквала – че баща ѝ ще бъде изненадан от крилата ѝ до такава степен, че да свали тази ледена маска? Че ще я погледне с удивление и страхопочитание? Ако е очаквала, значи е била глупачка.
– Джефри. – Меденият глас на Гуендълин.
Челюстта на Джефри беше стегната, очите му блестяха зад тънките метални рамки, но той кимна отривисто и каза:
– Влез в кабинета. Момичетата? – Въпроса бе насочен към съпругата му.
– В стаята на Ейми, със строги инструкции да не излизат.
Сухожилията по врата на Джефри побеляха от напрежение, но той не каза нищо, докато влизаше в кабинета. Елена го последва с по-бавно темпо, чудейки се на подводните течения, които усещаше. Може би беше сгрешила за Гуендълин. Със сигурност изглеждаше, че другата жена размахва нокти.
Преглъщайки това, тя се озова в голяма стая с махагонови рафтове за книги, подредени с подвързани с кожа томове, а централно място заемаше солидно бюро от същото дърво. Все още оставаше достатъчно място за дълбоките кресла, разположени встрани, близо до френските врати. Това не само беше мъжка стая, но и лишена от дори най-малкия женски щрих.
Звукът от щракването на ключалката при затварянето на вратата от Гуендълин се разнесе силно в тишината. Нуждаейки се от пространство, Елена отиде до френските врати и ги отвори, като се премести да се облегне на рамката на вратата, като едното ѝ крило беше изложено на свежия пролетен въздух, а другото – на емоционалния хлад в библиотеката.
Джефри стоеше от другата страна на помещението, до един рафт с книги, със скръстени ръце.
– Значи ти си ангел.
– Страхувам се, че искането да развратнича заради теб този път няма да се получи по-добре от предишния – измъкна се Елена, а спокойствието ѝ изчезна пред този осъдителен поглед.
Бели линии очертаха устата на Джефри.
– Ти си моя дъщеря. Не трябваше да минавам през твоята гилдия, за да разбера дали си жива.
– Моля те. – Елена се засмя горчиво. – Кога те е интересувало дали съм жива или умряла? – Нито веднъж през десетте години на отчуждението им той не си беше направил труда да я провери, дори когато беше тежко ранена по време на лов и лежа в болница със седмици. – Просто ми кажи защо съм тук, за да мога да се върна към живота си.
Гуендълин беше тази, която заговори от позицията си до вратата, а тялото ѝ се държеше по начин, който Елена никога не би очаквала от перфектната съпруга на Джефри.
– Това е Евелин – каза тя с тих, решителен тон. – Тя е като теб.
– Не. – Единствената дума беше изтръгната от Джефри.
– Престани. – Гуендълин се обърна към съпруга си. – Отричането няма да го направи по-малко вярно!
Отговорът на Джефри се изгуби в шумотевицата в главата на Елена, която се опитваше да осмисли току-що хвърлената ѝ от Гуендълин топка.
– Като мен? Как? – Тя нямаше да прави никакви предположения, не и тук.
Устните на Гуендълин се стиснаха, ръцете ѝ се свиха отстрани, докато гледаше съпруга си. Когато Джефри не проговори, чернокосата жена се обърна към Елена.
– Роден ловец – каза тя. – Бебето ми е роден ловец.
Ако Елена не се беше подпряла на рамката на вратата, щеше да се срине – тялото ѝ сякаш беше поело огромен удар. Неверието я накара да каже:
– Това не е възможно. – Родените ловци бяха рядкост, много голяма рядкост, да се раждат със способността да проследяват вампири по миризмата. Въпреки това това се срещаше в семействата – Елена винаги бе вярвала, че способността ѝ идва от неизвестната кръвна линия на майка ѝ.
– Проведохме тестове – избухна Джефри. – Използвахме Харисън и някои от неговите приятели. Тя може да ги проследи.
Харисън е вампир и зет на Елена, женен за единствената оцеляла дъщеря на Маргарите – Бет. Фактът, че Евелин можеше да го проследи …
– Ти – прошепна Елена, взирайки се в Джефри. – Това идва от теб. – Той е знаел, помисли си тя, зървайки проблясъка на някаква неназовима емоция в очите му. През цялото това време, когато я отхвърляше заради нейната „долна, нечовешка“ професия, той знаеше, че именно неговата кръв ѝ го е дала.
Мускул пулсираше по слепоочието на Джефри, кожата му се опъваше върху тази аристократична костна структура.
– Това няма място в този разговор.
Елена се засмя. Суров, накъсан смях. Не можеше да си помогне.
– Лицемер.
Главата му се извърна към нея.
– Мълчи, Елеонра. Аз все още съм твой баща.
Адът беше в това, че част от нея все още беше малкото момиче, което някога го беше обожавало, и тази част искаше да се подчини. Борейки се с желанието си, тя се канеше да отвърне, когато зърна лицето на Гуендълин. Другата жена изглеждаше съкрушена и изведнъж се оказа, че гневът на Елена към баща ѝ, яростта му към нея, не е най-важното нещо. Той щеше да се запази. Беше се запазил повече от десетилетие.
– Тя ще има нужда от обучение – каза тя, обръщайки се към Гуендълин. – Без него ще ѝ е трудно да се съсредоточи и да се концентрира. – Какофонията от миризми във въздуха, особено в град, пълен с вампири като Ню Йорк, можеше да окаже сериозно въздействие върху някой от родените ловци. Елена се бе научила да филтрира безкрайния „шум“ в годините, преди да стане достатъчно възрастна, за да се присъедини към гилдията без разрешението на родителите си, но това бе мъчителен и самотен път. Такъв, какъвто Евелин не трябваше да извървява. – Трябва да я регистрираш в Академията на Гилдията…
– Не! – Гласът на Джефри беше твърд от сдържан гняв. – Няма да допусна друга моя дъщеря да бъде опетнена от това място.
– Това е училище – каза Елена, като държеше в бели кокалчета своя темперамент, който агресивно дърпаше юздите. – Има специализирани учители.
– Тя няма да бъде ловец.
– Тя вече е, ах ти, гад такава! – Изкрещя Елена, разсъждаващият възрастен в нея се разпадаше под ехото на детството. – Ако не внимаваш, ще я изгубиш по същия начин, по който изгуби и мен!
Ударът се стовари върху нея. Тя го видя.
За себе си не би се борила. Но заради Евелин тя се втурна напред, използвайки предимството.
– Да си роден ловец не е избор. То е част от самата ни същност. Ако я помолиш да направи избор, тя вероятно ще избере теб. – Преди Джефри да успее да се нахвърли върху това, тя добави: – И ще полудее, ако не през следващите няколко години, то през следващото десетилетие. – Желанието за лов беше пулс в кръвта, глад, който можеше да погълне, ако беше в клетка.
Гуендълин нададе кратък, задушен вик.
– Джефри, аз няма да загубя дъщеря си. Ти може и да можеш да си тръгнеш от детето си, но аз няма да го направя. – Обръщайки се към Елена, тя каза: – Можеш ли да ми изпратиш информацията за Академията? Може би… би ли говорила с Ева?
Разтърсена от майчината любов, която бе превърнала хладната, сдържана Гуендълин в лъвица, Елена кимна.
– Ще бъда навън в градината, ако искаш да я свалиш. – Съобразявайки действията с думите, тя излезе в малкия заден двор и вдиша дълбоки глътки въздух на открито. Толкова близо до Сентрал парк, той носеше нотки на ела, вода и коне, но под него се усещаше постоянното бръмчене на града, допир на дим и метал, активната преса на човечеството.
Разтривайки очите си с едната си ръка, тя замръзна, когато усети Джефри във вратата зад гърба си.
– Възможно ли е вампирът, който уби момичетата в училището, да е бил привлечен от Евелин?
Въпросът заля сетивата ѝ с ледена вода. Защото това означаваше, че той знае. Джефри знаеше, че Слейтър Паталис е бил привлечен към малката им семейна къща заради Елена. Част от нея, онази, която пазеше изгубеното, наранено момиче, което някога беше, се надяваше да не го направи, че все още може да има надежда за връзка между тях, но ако той знаеше…
– Не – каза тя с дрезгав шепот. – Хванахме вампира, който уби Селия и Бетси. Той не беше като Слейтър.
– Не споменаваме това име, Елеонора. – Думите бяха толкова стабилни, че бяха стоманени. – Разбираш ли?
Този път Елена се обърна.
– Да. – Ако искаше да забрави чудовището, тя не можеше да го вини. Това, за което можеше да го обвини, беше, че е забравил и дъщерите си, и съпругата си. – Евелин трябва да бъде обучена възможно най-бързо. Уменията ѝ ще осигурят защита срещу нападение. – Направи пауза и понечи да прокара ръка през косата си, преди да си спомни, че я е сплела на плитка. – Ейми също трябва да бъде обучена на основна самозащита.
– Защото ги направи мишени.
Тя помръдна, но не отстъпи.
– Те са твои дъщери, Джефри – прошепна тя и отвърна на удара, защото така правеше с Джефри. Това беше техният безкраен цикъл от болка и обвинения. – Освен ако не си обърнал нова страница, има повече от един конкурент, който с удоволствие би се докопал до детето ти.
Джефри отвори уста, затвори я, без да проговори. Миг по-късно Евелин се промъкна покрай баща си. Не беше стигнала далеч, преди ръката на Джефри да се спусне върху рамото ѝ.
– Евелин.
Десетгодишното момиче, чиито очи бяха ехо на мъжа, който се извисяваше над нея, вдигна лице.
– Да, татко?
– Не забравяй коя си. Деверо. – Строго напомняне.
Елена искаше да каже, че няма никакво съмнение относно факта, че Ева е истинска Деверо – тъй като ловът изглежда е в кръвта – но се въздържа пред тревогата, която момичето толкова упорито се опитваше да прикрие.
– Хайде, Ева – каза тя вместо това. – Да поговорим.
***
Рафаел се срещна с Джейсън в небето над Стейтън Айлънд, а облачният слой представляваше гъста бяла пяна под тях.
– Мислех, че си напуснал страната. – Шпионинът му трябваше да е на път за Европа.
– Имах неочаквана среща, която ми се наложи. – Джейсън не обясни повече, а Рафаел не попита. Джейсън нямаше да му е от полза като шпионин, ако не мислеше самостоятелно – подобно на останалите от Седемте, мъжът служеше на Рафаел не по задължение, а по избор.
– Тази сутрин се върнах в Кулата преди разсъмване, за да взема нещо – продължи Джейсън. – Това е добре – мога да потвърдя името на онзи, който уби твоя човек снощи. Тя нарича себе си Беладона, макар че е използвала и името Олеандър Грейвс.
Това име не беше изненада. Нито пък полът на убийцата – жените вампири изпитват същата жажда за кръв като мъжете, но бързината, с която Джейсън я бе проследил, беше такава.
– Как я намери?
Джейсън подпря крилата си срещу напора на вятъра.
– Елена ще може да провери по миризмата, но убиецът на Нейха не е толкова умен, колкото си мисли. Тя е казала някои недискретни неща на танцьорките в „Еротик“, поради което е детска игра да свържат убийството с нея.
Рафаел повдигна вежда.
– Не знаех, че си покровител на „Еротик“, Джейсън. – Клубът, предпочитан от вампирите с по-висок ранг, се считаше за изискан, а танцьорките и хостесите в него – за талантливи.
– Илиум – каза Джейсън в кратко обяснение. – Прекара известно време там, след като помогна на Венъм да се погрижи за сцената. Когато ме видя да влизам тази сутрин, попита дали мога да потвърдя подозренията му, използвайки контактите си – успях да определя и сегашното ѝ местожителство. – Той назова жилищната сграда и номера ѝ.
Като си отбеляза това, Рафаел остави настрана въпроса за домашния вампир на Нейха за момента. Сега, след като беше открита, убийцата щеше да бъде достатъчно лесна за отстраняване.
– Разкажи ми за Илиум. – Посещението в Еротик можеше да е нищо, само отвличане на вниманието му от предстоящото посещение на Колибри, но предвид увлечението на синьокрилия ангел по смъртните, то можеше да предвещава нещо много по-опасно.
– Няма нужда да се притесняваш – каза Джейсън веднага. – Гален щеше да ни предупреди, ако имаше.
Рафаел се съгласи по този въпрос. Двамата ангели бяха близки приятели и бяха такива от векове.
– А ти, Джейсън? Кой ще ме предупреди за теб?
Назад към част 13 Напред към част 15
