Глава 15
Час по-късно Елена беше много повече от потна. Рафаел ѝ беше дал безкомпромисния бой, който беше поискала – и още нещо.
– Знаеш ли какво ме ядосва наистина? – Каза тя, сложила ръце на коленете си от другата страна на грубия тренировъчен кръг, който бяха обособили на моравата.
Рафаел, чиито гърди без риза блестяха от най-лекия слой пот, отметна косата си назад.
– Стига говори – нареди той. – Стани.
Тя оголи зъби срещу него.
– Фактът, че ти дори не дишаш тежко, докато аз се чувствам така, сякаш ме е прегазила глутница вампири. – Но тя се изправи в пълния си ръст, защото ако можеше да се научи да се държи срещу Рафаел поне за секунда, щеше да е непобедима срещу повечето вампири и хора.
Той се втурна към нея без предупреждение, размазан от скорост. Тя се измъкна от пътя и падна тежко. По-ранното обучение на Гален я предпази от неловко приземяване върху крилете ѝ, но въпреки това те се смачкаха в тревата, когато Рафаел се спусна да я притисне.
– Гален не ме е учил на това – каза тя, а гърдите ѝ се повдигнаха под него, докато той притискаше ръцете ѝ над главата.
– Какво? – От него лъхаше топлина, а очите му блестяха по начин, който тя обикновено виждаше само в леглото.
Тя не можеше да се въздържи. Изви се нагоре и го целуна, като изплези език, за да вкуси агресивната мъжественост, която се разгръщаше в тялото му.
– Това, което правиш с крилата си. – Вместо да отговори, той разтвори краката ѝ по-широко и изведнъж позицията стана адски интимна. – Рафаел – хрипливо порицание – Монтгомъри вероятно ни държи под око.
– Той никога не би бил толкова невъзпитан. – Гореща влажна целувка по врата ѝ. – Крилата?
Тя накара мозъка си да се задейства.
– Ти ги използваш. Гален ме учеше да ги пазя от пътя, за да не ги порежа с ножове или късия меч, но ти използваш крилата си за равновесие и дори леко се издигаш във въздуха, за да избегнеш ударите. – Никога не беше виждала някой да се движи с такава смъртоносна грация. Гален беше друг вид боец – по-брутален, по-суров в движенията си.
Още една целувка, усещането за зъби. Тя съскаше и се канеше да закачи крака си за него, когато той се изправи от нея и протегна ръка, за да ѝ помогне да се изправи.
– Гален те е научил на това, което е необходимо за оцеляването – каза той, щом тя се изправи на крака. – Трябваше да се съсредоточи върху тактики, които знаеше, че можеш да овладееш в рамките на времето, което имахме преди бала на Леуан.
Посягайки да оправи косата си, Елена кимна.
– Разбрах. Предполагам, че използването на крила като теб ще ми отнеме значително повече време, за да се науча.
– На този етап – каза Рафаел и се приближи, за да вземе два къси меча от мястото, където ги беше оставила на ръба на тренировъчния кръг – крилата ти са по-скоро отговорност в боя.
Тя хвана мечовете за дръжките и го видя как взима комплект много по-малки ножове.
– Даваш ми предимство?
Усмивка с повече от намек за арогантност.
– Ти си още бебе на ръце, Елена. – Ножовете държеше от двете си страни, а погледът му беше съсредоточен върху нея. – Едва ли ще е честно да те сваля отново толкова скоро.
Тя приклекна, а крилете ѝ бяха плътно прилепнали към гърба ѝ.
– Хайде тогава, архангелче. – Тя следеше с поглед мускулите на раменете му и видя момента, в който някой от тях се напрегна.
Частица от секундата по-късно те се движеха в порочен, опасен танц на стомана и тела. Никога не беше имала възможност да прави спаринг с Рафаел по този начин и, по дяволите, ако не беше най-забавното, което някога е имала. Архангелът беше добър. Повече от добър. Не че това трябваше да я изненадва, помисли си тя, блокира остриетата му и нанесе удар със своето, докато се въртеше. Никой от Седемте нямаше да предаде верността си на архангел, когото не уважава на бойното поле.
Във въздуха се разнесе желязна струя.
– Спри.
– По дяволите. – Тя пусна ръцете си, поглеждайки фината драскотина на лявата си ръка. – Това щеше ли да ми струва ръката в истинска битка?
Рафаел видя отвратителния израз на лицето на Елена и трябваше да преглътне усмивката на гордостта си. Косата, отметната от лицето ѝ с практичност на воин, и потта, която обливаше тялото ѝ, мускулатурата ѝ, плавна и грациозна, това беше неговата съпруга.
– Това беше тактическа грешка – каза той, знаейки, че тя има способността да стане непобедима с тези остриета. Нуждаеше се само от още малко време, за да израсне в безсмъртието си – и от допълнителни квалифицирани инструкции.
– Възползвала си се от шанса – изтъкна той – и си свалила гарда отляво, защото си мислела, че не мога да се въртя толкова бързо, но никога не съди за ловкостта на друг ангел – или дори на по-възрастен вампир – по своята собствена. – Тя беше станала ангел само за по-малко от половин година. Фактът, че вече беше ослепително добра, а ловните ѝ инстинкти излизаха на преден план, не беше причина да се отнасят лесно към нея. Ако не друго, тя трябваше да бъде подтиквана по-силно.
Тя вдигна остриетата си.
– Още веднъж.
– Давай.
***
Сблъсъкът на стоманата, потта, хлъзгавото плъзгане на телата, дивият живот на всичко това развълнуваха Рафаел. От време на време той играеше спаринг със Седемте, но това винаги беше практическо упражнение, за да поддържа физическите си умения. Елена се биеше така, сякаш това беше част от самата ѝ същност, и радостта ѝ от това го зарази, докато не се превърна в пулс под кожата му.
Тогава тя ще те убие. Ще те направи смъртен.
Леуан не знаеше нищо, помисли си той, докато избягваше острието на един къс меч и промушваше ножа си под презрамката на горнището на Елена, като го разрязваше с един замах. Може би лекуваше по-бавно, може би се нараняваше по-лесно, но беше жив по начин, по който Леуан никога не беше и никога нямаше да бъде – защото беше убила човека, който някога, много отдавна, беше заплашил да я направи смъртна.
Пренебрегвайки ремъка, който беше прерязал, Елена замахна назад и… хвърли и двете остриета. Изненадан, той се огъна назад, като смачка крилата си в тревата – едното острие мина на сантиметър от лицето му. Другото проряза бузата му, докато се забиваше в земята зад него.
– По дяволите, Рафаел! – Елена притискаше лицето му в ръцете си, преди той да успее да ѝ напомни, че никога не е добра идея да изхвърля оръжията си. – Не биваше да се нараняваш. Това е единствената причина да използваме истински остриета.
За пръв път от цяла вечност той бе зашеметен от мълчание. Не от думите ѝ, а от нежността в ръцете ѝ, от тревогата в очите ѝ. Той беше архангел. Бил е раняван много, много по-лошо и се е отърсвал от това. Но тогава нямаше жена с кожа, целуната от залеза, и очи от буреносно сиво, която да го разкъса за това, че е дръзнал да се нарани.
– Слушаш ли ме? Можех да те нараня! – Отново.
Той се отърси от зашеметяващото си недоумение, за да отговори на твърдението ѝ, чувайки неизречената дума.
– Можех да отклоня остриетата, като използвам силата си. Но това по никакъв начин не би направило битката честна. – „Това не е нищо подобно на това, когато ме простреля, Елена. В онази нощ аз бях опасен за теб.“
В отговор тя наклони лицето му към светлината, застана на пръсти, за да разгледа раната.
– Тя е много по-дълбока от ухапванията от насекоми, които ми причиняваше, когато правех грешки.
Премествайки ножовете си в едната ръка, той докосна бузата ѝ.
– За мен това е по-малко от ухапване от насекомо. Не се притеснявай, че ще трябва да си търсиш друг съпруг.
– Дори не се шегувай с това. – Но тя се отпусна, ръцете ѝ паднаха да почиват на бедрата ѝ. – И как се справих?
– Хвърли оръжията си. Гален те е научил по-добре от това.
– Щеше да ме хванеш. Целта беше да те разсея, за да мога да посегна към ножовете си – или при истинска битка – към пистолета си. – Погледът ѝ се насочи към лявото му крило, давайки да се разбере, че има предвид оръжието, предназначено да обезврежда ангелските крила.
Рафаел не харесваше факта, че я беше принудил да се защитава с такова насилие онази нощ, но не съжаляваше за звездната шарка от златни пера, която представляваше белегът, който носеше на крилото си. За него той беше също толкова важен знак за претенциите на Елена към него, колкото и кехлибареният пръстен, който носеше на пръста си.
– Това може да е добра стратегия в определени ситуации – каза той, като погледна на нещата от нейната гледна точка. – Ще работим върху това.
Когато тя се пресегна, сякаш за да вдигне мечовете, той поклати глава.
– Не днес. Започваш да се изтощаваш.
Тя направи физиономия.
– Прав си. Ще се разхладя, ще си взема душ, а после имам да изпълнявам една поръчка. – Най-малката пауза, която той улови само защото я гледаше право в очите. – По-късно може да помоля Илиум за няколко урока по летене на ниско ниво – това с вертикалното излитане ме измъчва, но няма да се откажа.
Той не каза нищо, докато не прибраха оръжията си и не се съблякоха за душа.
– Каква е тази задача, която предизвиква такава скръб в очите ти, Елена?
Голият ѝ гръб се напрегна, после потрепери.
– Не съм ти казала нещо – каза тя в прилив на думи, докато той извиваше пръсти около тила ѝ, галейки нежно палеца си по кожата ѝ. – Помниш ли първия път, когато изпрати Илиум да ме пази?
– Да. Беше след една среща с баща ти – ти отиде в една банка.
– Там имаше депозитна кутия за мен. Джефри … Не знам защо, но той държеше… – Беше ѝ трудно да говори, да мисли за озадачаващите действия на баща си. Беше я изхвърлил от дома си, беше я нарекъл отвратителна и не можеше да ѝ говори, без горчивият гняв да потече между тях като толкова много разлято вино. Но…
– Вещите на майка ми – прошепна тя и се обърна към Рафаел. – Той пазеше нещата на майка ми. Те са в склад в Бруклин. – Рано сутринта беше прелетяла над обекта, но не беше успяла да се накара да кацне. – Толкова ме е страх да отида там. Защото когато го направя… ще трябва да призная отново и отново, че тя ме е напуснала, че не ме е обичала достатъчно, за да остане.
Сълзите изгаряха очите ѝ, но тя не искаше да ги остави да паднат – беше плакала толкова много за майка си, но после се ядосваше.
– Понякога я мразя. – Това беше най-голямата ѝ тайна и най-големият ѝ грях.
Рафаел се наведе, за да допре челото си до нейното.
„Това, което изпитвам към Калиане, понякога е отвъд омразата – за това, което е направила, за жестокостите, които е извършила. И все пак…“
– Да. – Тя зарови лице във врата му. – И все пак…
Оказа се, че този ден не ѝ се е наложило да разкъсва стърготините от тази конкретна рана. Когато излезе от душа, мобилният ѝ телефон изпищя със съобщение. Тя го взе и се намръщи.
– От гилдията. – Виновно облекчение се прокрадна по гръбнака ѝ, когато се обади обратно и ѝ казаха да се приготви за лов. – Ще бъда там веднага щом мога.
Рафаел довърши закопчаването на ризата си, а прорезите за крилата му се спускаха с гладко съвършенство по гърба му.
– Какво е нужно на гилдията?
Тя започна да се облича.
– В Бостън има кръвожаден вампир.
– Старшият ангел на тази територия трябваше да ми изпрати доклад. – Пристъпи към него, вдигна собствения си мобилен телефон и намери съобщение. – Двама души вече са мъртви.
Обута в ботуши, Елена започна да пристяга оръжията си, включително подаръка на Дийкън за нея. Тя нямаше оръжия с вграден контролен чип, но тъй като на Ранзъм – вече близо до Бостън – щяха да издадат такъв, това не беше проблем. Контролните чипове ефективно нокаутираха волята на вампира за кратък период от време, което даваше на ловеца възможност да ограничи целта – защото при нормални обстоятелства хората от гилдията не убиваха.
Екзекуцията беше работа на ангелите.
Тъй като обаче в този случай беше замесена жажда за кръв, те бяха получили разрешение да екзекутират, ако извличането се окаже твърде опасно.
– Откупът е почти там, но той няма подкрепление. – Наричаше другия ловец свой „почти приятел“, защото имаха склонност да се дразнят един друг толкова често, колкото и да се разсмиват, но тя би проляла кръв за него на мига. Както и той за нея.
– Разбирам.
Елена нагласи челюстта си при това хладнокръвно твърдение и довърши закачането на миниатюрната огнехвъргачка на другото си бедро.
– Преди го оставях да си отиде, но вече не мога. – Отиде до тоалетката и с тренирана бързина започна да сплита влажната си коса, за да не ѝ пречи. Фината, копринена материя имаше склонност да се изплъзва и от най-стегнатата плитка, но влагата би трябвало да ѝ помогне да се задържи. – Ти си взел ловец за своя съпруга, Рафаел.
– Това вече не е единственият фактор. – Отговор с тона на безсмъртен, свикнал да получава това, което иска. – Повече от един архангел би искал главата ти за трофей.
– Живот ли е, ако го живееш в клетка? – Напрегнат въпрос, когато сплете плитка започна да пристяга ножовете си на предмишниците. – Няма да живея така.
Усуквайки плитката и около ръката си, когато застана зад нея, Рафаел притиска устата си към откритата кожа на тила ѝ.
– Вземи хеликоптера. Нямаш достатъчно издръжливост, за да летиш толкова далеч.
Емоционално уязвима пред него по начин, който я плашеше в такива моменти, тя се отдръпна и се обърна.
– Кой ще пилотира хеликоптера?
– Венъм.
– Това е последното ти предложение?
Когато архангелът просто я погледна с тези безмилостни сини очи, тя вече имаше своя отговор.
– Добре. – Разочарованието направи мускулите ѝ твърди. – Но се увери, че ще се пази от пътя ми.
Елена се обади на Сара, щом се издигнаха във въздуха, като твърдо съзнаваше, че вампирът е до нея в управлението на хеликоптера. Боже, тя беше толкова ядосана на Рафаел. Знаеше, че тази битка предстои, но това не я правеше по-лесна за справяне – особено когато Рафаел просто отказваше да отстъпи.
Никакви преговори. Нищо, освен очакването за послушание от страна на архангела.
Ако той си мислеше, че това е краят на…
– Ели? – Гласът на Сара прозвуча така, сякаш идваше от Луната. – Къде си?
– Приблизително на половината път до Бостън – каза тя, след което премина направо към причината, поради която се е обадила. – Защо ме придърпахте? – Не че не се радваше, че отново е на терен, но гилдията разполагаше с всякакъв брой ловци.
Гласът на Сара прекъсна за секунда и се върна.
– … навсякъде. Имаме нужда от всички, с които разполагаме.
– Какво? – Елена натисна слушалките. – Повтори това.
– Вампири, които нарушават договорите си навсякъде – каза Сара. – Това е като някакъв странен… – Чу се пукот и разговорът прекъсна напълно. Но Елена беше чула достатъчно – хаос от такъв мащаб можеше да се свърже само с едно нещо… само с едно същество.
Калиане.
Назад към част 15 Напред към част 17
