Глава 27
Елена не можеше да се преструва, че всеки косъм по тялото ѝ не е настръхнал, докато Рафаел свърши, но в момента имаше други приоритети.
– Ти наруши хватката ѝ – каза тя, знаейки, че той трябва да чуе това на глас. – Тя не можеше да те задържи в онзи сън, видение или каквото и да беше.
Среднощни сенки прекосиха лицето му.
– Беше трудно – може би щеше да е невъзможно, ако нямах теб, за да ме върнеш обратно. Тя е моя майка и като такава ме познава, откакто съм се родил. Тя разбира как да заобиколи всеки мой щит.
– Може би го е правила някога – Елена се изправи на колене, отмятайки нетърпеливо косата от лицето си – но тя е заспала от повече от хиляда години. Може и да е познавала момчето, което си бил, но не познава мъжа, в който си се превърнал. И няма представа за връзките, които ни свързват.
Изражението на Рафаел отново се промени и тя разбра, че той пресмята нещата с онази нечовешка логика, която понякога проявяваше.
– Да – каза той накрая. – Това може би е единствената ѝ слабост.
Елена трябваше да се пребори с инстинктивната си отрицателна реакция на изражението и думите му. Той никога нямаше да бъде човек и да очаква това от него, означаваше да излъже себе си.
– Трябва ли да знаеш нейната слабост? – Попита тя.
– Тя те е заплашвала, Елена.
Не беше нужно да казва нищо друго. Тя знаеше много добре какво би направил Рафаел, за да я защити – и ако ловните ѝ инстинкти се отвращаваха от идеята да бъде защитена, сърцето ѝ разбираше, че да обича този мъж означава да приеме нуждата му да я държи в безопасност.
– Много жени имат проблеми със свекървите си.
Погледът на Рафаел беше безценен.
– Майка ми е луд архангел.
Тя почти се засмя – или може би това беше истерия, която се издигаше на повърхността.
– Тя е била. Може би тези изблици на насилие са били резултат от това, че е била в състояние на полусън. Възможно е все пак Сънят да я е излекувал – от това, което ми разказа, тя се е държала нормално в съня, или толкова нормално, колкото може да бъде някой с нейната сила и възраст.
„Не знаеш колко много ми се иска това да е вярно.“
– Знам го до последния сърцераздирателен проблясък на надежда – прошепна тя, преглъщайки възела от емоции в гърлото си. – Всеки ден ми се иска да можех по някакъв начин да достигна през скръбта на собствената си майка и да я убедя, че животът си струва да се живее. Всеки ден.
Рафаел я придърпа в прегръдките си.
– Рядко говориш за тези събития и въпреки това я викаш в кошмарите си.
В кухнята, помисли си Елена, в сънищата си те винаги бяха в кухнята. Всеки път се заблуждаваше, че се надява – и тогава кръвта започваше да се стича по стените, по пода. Майка ѝ винаги оставаше в капана на стаята, независимо колко Елена я молеше да избяга.
– Намерих я – каза тя, говорейки за кошмара, който продължаваше да я кара да трепери от паника в най-студените дълбини на нощта. – Прибрах се от училище и влязох в къщата. – Тогава я беше видяла, тази единствена обувка с висок ток, която лежеше настрани върху лъскавия блясък на шахматните плочки.
Трябвало е да се върне обратно в същия миг, но е била щастлива. Мама отдавна не беше носила високи токчета – детето в нея си беше помислило, че това може би означава, че Маргарите вече е по-добре, че може би ще си върне майка си. Илюзията бе продължила няколко ценни секунди.
– Сянката – каза тя, а дъхът ѝ идваше на кратки, плитки вдишвания. – На стената. Виждах я как се люлее толкова леко. Не исках да поглеждам нагоре, не исках да виждам. – Дори сега в кръвта ѝ пулсираше ужас. – Усетих как сърцето ми замръзна на малка, твърда топка, а после погледнах нагоре и то просто… се разби. – Остри, жестоки парчета, те са се врязаха в нея, накараха я да кърви. – Продължавах да гледам към нея, към начина, по който тя… – Думите не идваха, не се образуваха. – Сянката – каза тя вместо това – тя просто продължаваше да се люлее. През цялото време, докато сърцето ми кървеше под нея, сянката продължаваше да се люлее.
Рафаел усети как ловецът му се разпада отново в ръцете му и това беше непоносимо.
– Това е бил егоистичен акт.
– Не, тя…
– Тя загуби две дъщери – каза Рафаел. – Тя е била измъчвана. Но и ти беше. Видяла си сестрите си убити пред очите си, видял си майка си да страда.
– Не е същото.
– Не. Защото си била дете. – Той я притисна до себе си, искаше му се да върне времето назад, да разтърси Маргарите Деверо, докато тя излезе от мъглата на скръбта си и види съкровищата, които беше на път да захвърли. – Допустимо е да ѝ се сърдиш, Елена. Това не те прави нелоялна.
Едно накъсано хлипане, толкова рязко, че звучеше като изтръгнато от нея, преди един стиснат юмрук да удари по гърдите му.
– Защо тя не ни обичаше толкова, колкото обичаше Ари и Бел? – Детски въпрос. – Защо ни изостави, когато видя какъв става Джефри? Защо? – Мокър срещу гърдите му, юмрукът спря, когато тя прошепна: – Защо?
По-късно тя го помоли да направи спаринг с нея и той го направи, позволявайки ѝ да изкара мъката си, болката си чрез тежка физическа битка. Но тя беше разсеяна, не се биеше по най-добрия начин. Вместо да се откаже, той не се предаде.
– Щом не искаш да приемеш защитата, която ти възлагам – каза той, когато я постави по гръб за втори път в рамките на толкова много минути – значи трябва да си по-добра от най-добрите.
Ръмжене, което той далеч предпочиташе пред натрапчивата болка, която бе смачкала духа ѝ.
– Това, че ме биеш в земята, не помага. – Тя се изправи на крака.
Той я блъсна отново.
Този път тя го връхлетя като ярост, а скръбта премина в най-смъртоносния гняв.
Танцувайки с нея, остриетата им се движеха като ивици бял огън, той не можеше да спре усмивката на гордост да се разпръсне по лицето му.
– Великолепно – каза той, когато тя почти преряза крилото му с тези свои къси мечове.
Съскайки нещо под носа си, тя проряза ръката си с движение, което той не беше научил – трябваше да се измъкне от пътя, иначе щеше да се погрижи за внушителна рана в страната си. Това е по-скоро така. Целувка, притисната към бузата ѝ, докато той обезоръжаваше лявата ѝ ръка и се отдалечаваше от обсега на дясната.
С присвити очи тя използва крака си, за да изрита изгубения си меч. След това го заобиколи, подобно на начина, по който Венъм умееше да го прави. Тя се научи, помисли си той, много, много бързо. Сега тя направи движение, което той избягваше само защото се беше партнирал с вампира неведнъж. Дори и тогава острието ѝ мина едва на четвърт инча от носа му.
Но тя се беше оставила отворена. В следващия миг той вече беше зад нея, а ножът му – в гърлото ѝ.
– Това беше глупаво – избухна той, бесен, че е позволила на гнева си да я накара да направи ход, който я остави открита и уязвима. – Сега си мъртва.
Тя се вдигна и хвана китката му.
– Ти нарочно ме разгневи.
Той се отдръпна.
– Но ти стигна твърде далеч.
Елена се обърна, гърдите ѝ се извисиха.
– Да, паднах. – Тя потърка лицето си с една ръка. – Няма да направя същата грешка отново.
Рафаел кимна кратко.
– Ще приключим с това по-късно. Нужен съм в Кулата.
Докато вървяха рамо до рамо, а крилата им се допираха, тя пое дълъг, успокояващ дъх.
– Имаш ли допълнителна информация за това къде може да е майка ти? – Вдигна мобилния си телефон от мястото, където го беше сложила, докато се биеха, и видя, че има текстово съобщение.
– Все още не. – Напрегнати думи. – Ако не я събудим, преди да е готова, ще се събуди сама и в пълна сила.
Нямаше нужда да изрежда какво щеше да се случи, ако се събудеше като обезумяла, както когато е легнала да спи.
– Ще ми разкажеш ли повече за нея? – Изчезването на Калиане го бе белязало толкова силно, колкото и смъртта на собствената ѝ майка.
– Спомените са стари, ще изплуват на повърхността със своето темпо. – Той прокара обратната страна на ръката си по бузата ѝ. – Какво ще правиш днес?
– Ще посетя парфюмериста, за когото ти споменах по-рано. – Тя нямаше намерение да остави архангела си сам да се справи с тези спомени, когато те се появят, но и двамата вече бяха имали тежка сутрин, така че засега го остави настрана. – Знаеш ли колко е трудно да се открие тази конкретна черна орхидея? Попитах го веднага след като се върнах от Бостън, но той едва сега я получи. – Тя вдигна мобилния си телефон.
– А. Търсиш есенцията.
– Искам да знам всички бележки, да съм сигурна, че не пропускам нищо – каза тя, докато почистваха и прибираха оръжията си в едно шкафче в задната част на къщата. – Архангеле?
Очите му бяха ясни, кристално сини, когато се обърна към нея.
– Какво искаш от мен, ловецо?
– Целувка за довиждане.
Час и половина по-късно Елена излезе от външно негостоприемният магазин, в който се помещаваше най-добрият парфюмерист в града – малкият флакон с есенция, увит в няколко слоя подплътен материал и опакован в малка кутийка, – за да установи, че половин Ню Йорк изведнъж има какво да прави в Бронкс. Никой не се приближи до нея, докато вървеше по улицата, но тя чуваше шепота, който се събираше като ударна вълна зад нея.
Това беше, осъзна тя изведнъж, първият случай, в който прекарваше продължително време на улицата. Нищо чудно, че всички я зяпаха. Вниманието я смущаваше, но беше разбираемо – хората имаха нужда от време, за да свикнат с нея, а за да се случи това, тя трябваше да бъде видима. Стига да се държат на разстояние, тя не се притесняваше много.
Въпреки това не беше взела предвид едно просто нещо в уравнението – страхопочитанието, което възпираше повечето хора да се приближат до ангел, в нейния случай беше приглушено почти до нула. Някога тя е била смъртна, някога е била точно като тях. Затова те я последваха, все по-нарастваща преса от човечество.
– По дяволите – промълви тя под носа си.
Ще ми се обадиш. Без колебания, без мислене, без чакане до последния възможен момент. Ако си в опасност, ще ми се обадиш.
Тя прецени ситуацията с периферното си зрение, видя удивлението на тези сияещи лица и знаеше, че никой не иска да ѝ навреди. Но те бяха твърде много. Ако някой се опиташе да докосне крилата ѝ, щеше да го направи и друг, и друг, и друг. Те щяха да я стъпчат до смърт в нетърпението си.
„Архангеле“ – каза тя с надеждата, че Рафаел ще успее да я чуе. „Имам нужда от теб.“
Вятърът и дъждът се изправиха срещу сетивата ѝ.
„Къде си, Елена?“ – Когато тя му посочи местоположението, той каза: – „Само на няколко минути съм от теб.“
В корема ѝ се разбунтува нервна смесица от облекчение и разочарование. Вероятно реагирам прекалено остро. Това беше нейният дом, това бяха нейните хора – тя мразеше осъзнаването, че сега и двамата може да са изгубени за нея. Дори докато тази ужасна, болезнена мисъл минаваше през съзнанието ѝ, тя пусна ножа в свободната си ръка и започна да го прокарва през пръстите си с очевидно разсеяно движение.
Тълпата се поколеба, отстъпи крачка назад, когато светлината заблестя от стоманата.
Добре, помисли си тя. Трябваше да запомнят, че тя не е просто жена с крила. Беше роден ловец, можеше да се справи с вампири, два пъти по-големи от нея, без да мигне. Тълпата можеше да я надвие, но не и преди да повали значителен процент от броя им.
Като забеляза, че стените на човечеството бяха блокирали цялото друго движение в двата края на улицата, тя отиде да застане в средата… и погледна към небето. И ето го и него – размахът на крилете му създаваше огромна сянка, докато се спускаше надолу и кацаше пред нея.
– Добре ли си, консорте?
Мълчанието държеше публиката в плен, а страхопочитанието им сега бе облизано от ужас.
– Те са просто любопитни. – Тя видя опасността в очите му, знаеше, че е способен да екзекутира всеки човек на улицата. – Трябваше да го обмисля. Просто… забравих, че вече нищо не е същото.
Косата на Рафаел се вдигна от вятъра, докато той слагаше ръце на бедрата ѝ. Приплъзвайки ножа си, тя постави едната си ръка на рамото му, а в другата държеше кутията. Очакваше да се надигне, но вместо това той извърна глава, за да прокара поглед по събралата се тълпа. От хленченето и бързия порив на всички да се разпръснат, тя имаше добра представа какво са зърнали.
Когато Рафаел и Елена наистина се вдигнаха, това беше с бавна, мощна грация, предназначена да зашемети.
Едва когато бяха високо във въздуха, тя каза:
– Ще прозвучи толкова неблагодарно – но мразя, че трябваше да ме спасиш. – Чувството за загуба беше киселина в червата ѝ, сурова и разяждаща. – Аз не съм жена, която се нуждае от спасяване. Аз не съм такава. – Не и тази, която той бе взел за своя съпруга.
– Ще говоря с Илиум – обучението ти за вертикално излитане трябва да има приоритет пред всичко останало. – Прагматични думи, ръцете му топли върху нея. – Щом овладееш това, ще бъде невъзможно да те хванат в такъв капан.
Болезнен прилив на усещане в гърдите ѝ. Без да може да каже нищо, тя му позволи да види сърцето ѝ в очите. Благодаря. Не само за това, че ѝ върна града, дома ѝ… но и за това, че потуши скрития ѝ ужас, че той няма да я иска повече.
Нежната жестокост на прощалната целувка на Елена се отпечата в кожата му, Рафаел беше на път към Кулата, когато умът на Дмитрий докосна неговия.
„Господарю, Фаваши иска да говори с вас.“ Беше просто изявление.
„Ще бъда там след няколко минути.“
Лицето на персийския архангел се появи на екрана, когато той влезе, и за първи път съзря пукнатина в спокойствието на лика ѝ.
– Фаваши. Това отнася ли се за Нейха?
– Не. Изглежда, че в момента е заета на собствената си територия. – Тонът на Фаваши беше разсеян, вниманието ѝ явно беше насочено към друга тема. – Имаме проблем, Рафаел.
За разлика от някои от останалите в Кръга, той никога не бе подценявал Архангела на Персия. Макар да управляваше с кадифена ръкавица, в нея все още имаше стоманена ръка.
– Кой?
– Елижа. Поведението му стана непостоянно.
Това беше развитие, което той никога не беше очаквал.
– Колко странно? – Елижа беше един от най-стабилните членове на Кръга.
– Съобщава се, че е станал агресивен. Това не би било изненада за Харизмон или Титус, но за Елижа?
Рафаел се намръщи.
– Наранил ли е Хана? – Елижа да нарани Хана беше толкова невъзможна мисъл, колкото и Рафаел да посегне на Елена. Ако архангелът беше преминал тази граница, тогава Калиане трябваше да е още по-близо до събуждане, отколкото някой смяташе – нейната сила също се простираше в будно състояние. Въздействието върху останалата част от Кръга можеше да е непреднамерена последица – огромните ѝ способности все още не бяха под съзнателен контрол… или пък можеше да е порочна игра на луд архангел.
– Няма сведения да е докосвал Хана – каза Фаваши и елегантният ѝ глас се вмъкна в мислите му. – Но всичко, с което разполагам, са слухове и инсинуации. Твоите източници са по-добри от моите.
Това беше подразбираща се молба.
– Да се бориш за власт, Фаваши?
– Честно казано, Рафаел, харесва ми да съм кралица на моята територия. Тя е голяма и към мен се отнасят като към богиня. – Гъсти ресници се спуснаха над меките ѝ кафяви очи, докато поклащаше глава. – Повече земя в момента би ми създала само проблеми.
Рафаел не беше сигурен, че ѝ вярва, но кимна леко.
– Ще съобщя, ако чуя нещо забележително за Елижа. – Завършвайки разговора, той се обърна към вампира, който беше застанал в ъгъла. – Какво мислиш?
– Мисля, че тя е сладка отрова. – Дмитрий се приближи, а лицето му бе в брутални линии. – Силата е това, което е и което знае.
– Едва ли си безпристрастен съдия, когато става дума за Фаваши.
В челюстта на Дмитрий се появи тик.
– Бях млад глупак и тя ме изигра. Но не можеш да кажеш, че не съм си научил уроците.
– Тя е красива жена. И очевидно ти си страхотен любовник.
Вампирът го стрелна с мрачен поглед.
– Вярвам, че твоят ловец се е втренчил в теб. Това не е комплимент.
Рафаел усети как устните му се изкривяват.
– Разбери дали някой от хората на Джейсън знае какво се случва с Елижа. – Рафаел възнамеряваше сам да поговори с другия архангел, но колкото и почтен да изглеждаше, Елижа беше кадърен, добре обучен в изкуството на измамата.
Дмитрий вече изваждаше мобилния си телефон.
– Фаваши . . . Веднъж я видях да изтръгва все още биещото сърце на един вампир от гърдите му и да го държи пред него, докато не умре, защото мъжът се осмели да не се подчини на заповед. Тя не е уязвима принцеса, въпреки че обича да използва този образ в своя полза.
– Вампирът оспори властта ѝ, Дмитрий. Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че тя не можеше да го остави да си отиде.
В този момент телефонът на Дмитрий иззвъня и той го поднесе към ухото си. Както всички мъже, и лидерът на неговите Седем имаше минало. Дори Рафаел не знаеше всичко за онова, което бе минало между Фаваши и вампира преди малко повече от петстотин години, векове преди Фаваши да влезне в Кръга.
Това, което знаеше, беше, че Дмитрий беше дошъл при него с молба да бъде освободен от службата на Рафаел. Самият Рафаел, нов архангел, не можеше да си позволи да го загуби на този етап и помоли мъжа да изчака още една година. Той не беше постановил това – Дмитрий си беше заслужил това, което е поискал – но вампирът беше съгласен.
– Фаваши – беше казал той с усмивка, която беше рядкост, преди да срещне персийския ангел – е твърде мила, за да хвърля проклятия върху името ти, но ми каза, че в момента, в който годината свърши, аз съм неин.
И все пак, когато този момент настъпи, усмивката на Дмитрий отдавна бе изчезнала и освен един разговор, в който Рафаел бе попитал Дмитрий дали иска да си тръгне, а Дмитрий бе отговорил с кратко „не“, те никога повече не бяха говорили за това.
Сега вампирът приключи разговора и затвори мобилния телефон.
– Възможно е да имаме ситуация – Елижа е бил забелязан да лети на ваша територия. В момента се намира над Грузия.
Назад към част 27 Напред към част 29
