Глава 15
– Още не. – Очите му се насочиха към оголения пенис на мъжа, изсъхнал и омагьосан в смъртта. Нормален мъж не се разхождаше с висящ член. Но тъй като паметта на Скръб беше празна, нямаше как да разбере дали е подмамила или хипнотизирала човека да се приближи достатъчно, за да може да го убие, или е реагирала при самозащита.
Точно тогава Онър се изправи на крака, с мрачна усмивка на лицето си.
– Струва ми се, че го познах. – Тя подаде смартфона си.
Вземайки го, Дмитрий хвърли поглед на вестникарската статия, която тя беше извадила за някой си Рик Ернандес, изнасилвач, излязъл предсрочно на свобода. Снимката на лицето му беше отпечатана като част от политиката на вестника да предупреждава кварталите за насилствени престъпници сред тях. По-нататъшното преглеждане на статията показа, че двете жени, за които е бил осъден, са били с нисък ръст и азиатски произход.
Подаде телефона на Скръб и видя как тя започна да се тресе.
– Аз ще се справя с това. – Той сложи ръка на косата ѝ и усети как нещо фундаментално в него се пречупва, преоформя се. – Венъм ще те закара до вкъщи.
– Венъм не е тук – каза Онър. – Аз съм. Дай ми ключовете за колата.
– Скръб не е човек.
– Фактът, че счупи врата на човек, два пъти по-голям от нея, беше първата ми подсказка. – Сгъна ръце, но в тези пълни със загадки очи нямаше агресия. Вместо това той видя тиха сила и необяснима нежност, която се усукваше около сърцето му, бодлива тел, която го караше да кърви. – Аз съм въоръжена, а тя е млада.
– Остани с нея, докато пристигне Венъм. – Дмитрий ѝ хвърли ключовете си.
Вместо да заобиколи от другата страна мъртвия нападател на Скръб, тя се приближи до него толкова близо, че гърбовете на ръцете им се докоснаха. За пръв път тя направи съзнателно усилие да го докосне кожа до кожа.
Тялото му изгаряше.
Пътуването до къщата на Скръб не отне много време.
– Хайде – каза тя на младата жена, която седеше тиха и разтреперана като кукла с отрязани конци. Онър видя себе си в нея, такава, каквато беше преди обаждането на Сара… преди Дмитрий. Грубата топлина на кожата му се задържаше върху нейната и тя се зачуди дали той разбира какво означава за нея да знае, че нуждата ѝ да стигне до него е по-дълбока от белезите, оставени от отвличането ѝ.
– Да влезем и да пием чай.
– Нямам. – Пауза, тъпият, оцветен поглед се повдигна малко, сякаш тя се бореше да се освободи от шока. – Имам кафе.
– Това ще стигне.
Движенията на Скръб продължиха да бъдат отривисти и некоординирани, докато влизаха в къщата, където жената, която не беше съвсем човек, започна да прави кафе с бързи, накъсани движения.
– Юръм – каза тя без предупреждение. – Аз бях една от неговите жертви. – Смлените зърна в кафеварката, резервоарът с вода се пълнеше. – Отвлече ни, докато вървяхме към киното.
Според медиите архангел Юръм беше влязъл в Ню Йорк в опит да завземе територията на Рафаел. Но, ако Онър си спомняше правилно, на ниско ниво се шушукаше, че той има нещо общо с поредицата от изчезвания, които се бяха случили в града по същото време. Тези спекулации обаче бяха заглъхнали в момента, в който бе намерен по-реален заподозрян. Никой не искаше да повярва в подобна лудост на един архангел.
– Ти си била единственатата оцелял – предположи тя.
– Да. – Смях, горчив като кафето, което капеше в стъкления съд на плота. – Макар че не съм сигурна дали би нарекла това оцеляване. Не винаги съм била Скръб. – Кафемашината се изключи при този натрапчив коментар. Наливайки чаша, тя я плъзна към Онър, преди да си налее една за себе си. – Никога преди не съм убивала човек.
Онър отпи глътка от горещата течност, преди да отговори, като се чувстваше с цели еони по-възрастна от това момиче, макар че реалната разлика във възрастта между тях вероятно беше по-близо до шест или седем години.
– Това отнема нещо от теб – каза тя, защото Скръб нямаше нужда от лъжи – нещо, което никога не можеш да си върнеш.
Първият човек, когото Онър беше пробола, не беше умрял, но усещането, че ножът ѝ се врязва в мазнини и плът, острият мирис на желязо във въздуха, това не беше нищо, което тя някога щеше да забрави.
– Но – продължи тя – някои хора трябва да бъдат убити. – Този човек е имал намерение да я нарани – тя го видя в пожълтялата му усмивка в момента, в който социалният работник си тръгна.
Беше имал наглостта да се обади на полицаите, крещейки им да я арестуват. Само че пушещият от веригата детектив се бе спрял на факта, че „жертвата“ е била намушкана с нож в три сутринта в спалнята на младо момиче. Понякога системата работеше.
Почукване на вратата, после твърди стъпки, които влязоха в къщата – вампирът, когото никога не беше виждала без слънчеви очила, облечен в поредния елегантен черен костюм, този път с риза в бронзово сиво.
– Ето те, Скръб. – Почти нежен коментар, с най-финото остро като бръснач острие на подигравка. – Изглежда, че ще трябва да те наблюдавам по-внимателно.
Вкарвайки пистолета си обратно в кобура на рамото, Онър наблюдаваше как той свали очилата. Прорязани и яркозелени, очите му бяха като на усойница.
– Добре – каза тя, без да се бори с желанието да се взира – това не го очаквах. – Трябваше да са истински, причината за слънчевите очила, но дори да знаеше това, мозъкът ѝ се затрудняваше да обработи гледката, беше толкова чужда.
Бавна усмивка, канелено-тъмната му кожа притежаваше топлина в противоречие с очите на същество, чиято кръв течеше ледено. Думите, които насочи към Скръб, обаче бяха безмилостни.
– Следващия път, когато се изплъзнеш от охраната си, ще ти намеря хубаво, удобно настаняване в някоя килия. Или може би една клетка ще свърши по-добра работа.
Устата на младата жена се стегна. После хвърли полупълната си чаша кафе в лицето на вампира.
– Върви да си хапеш, Венъм.
Избягвайки ракетата с рептилоиден изблик на движение, вампирът изсъска, когато чашата се удари в стената и се разби, а кафето се разпръсна, за да опръска скъпият му костюм. В този миг в него нямаше нищо човешко – само хищник на лов. Онър, пистолетът ѝ беше насочен към него, преди той да се надигне от приклякането, в което беше изпаднал, след като избегна чашата.
– Стига – каза тя, като насочи изказването си и към двамата. – Скръб, почисти бъркотията. Венъм, махай се.
Вампирът, чиито кичури черна коса падаха върху лицето, което беше шокиращо красиво в странната си другост, се усмихна.
– Пистолетът-играчка няма да ти свърши работа. – Изведнъж той се оказа пред нея, с дълги, силни пръсти, които се сключиха върху гръдния ѝ кош, макар че тя не го видя да мига.
Беше прекалено.
Тя натисна спусъка.
Звукът беше огромен в затвореното пространство, а писъкът на Скръб – отзвучаващо ехо. Венъм падна на земята, като се държеше за бедрото си. Прибрала пистолета си в кобура, Онър отново взе кафето си, изненадана от собственото си спокойствие.
– Не се доближавай. Никога.
Вампирът се намръщи, придърпа се в седнало положение към стената, ръката му бе притисната върху бедрото, което изпомпваше кръв със скорост, която би обещала смърт за смъртен.
– Знаеш ли колко струва този шибан костюм?
От другата страна на плота, Скръб се бе облегнала на мивката, с див цвят в бузите.
– Искам да се науча да го правя – каза тя, загледана в Онър. – Да се защитавам.
Едно подсмърчане от страна на вампира, който вече беше започнал да се лекува.
– Чух, че днес си се защитавала много добре, котенце. – Скръбното ръмжене изпълни въздуха. – Трябваше да му откъснеш топките, преди да го убиеш, нали знаеш – каза Венъм с обмислен тон. – Щеше да го боли като кучка.
Устните на Онър потрепнаха.
– Добър съвет. – Остави кафето си и видя как Скръб отиде да почисти бъркотията, която беше направила, и погледна Венъм, когато той взе счупеното парче, за да ѝ го даде.
– Не беше в съзнание – каза младата жена след малко. – Не знам как съм го направила – аз съм просто едно глупаво дете, което е самотно.
Никоя жена не трябва да бъде безпомощна.
Мисълта дойде от дълбоко, дълбоко в нея.
– Ще те науча – каза тя и това беше решение, което не изискваше никакво мислене.
Венъм се избута в изправено положение, макар че продължаваше да предпочита единия си крак.
– Сигурна ли си, че искаш да инвестираш време? Скръб тук може да има много кратък живот.
Изхвърляйки счупените парчета, които беше събрала, в кошчето, Скръб погледна Венъм с поглед, който беше зловещ по свой начин – тънка зелена линия светеше около тъмнокафявите ириси.
– Някой ден – каза тя с глас, спокоен като високопланинско езеро – ще ти счупя врата. След това ще го отрежа с ножовка, за да мога да не бързам.
Усмивката на Венъм набразди бузите му.
– Знаех, че имаш това в себе си, котенце.
Дмитрий се беше справил със ситуацията с Ернандес и беше в кабинета си по времето, когато Онър вкара ферарито в гаража на кулата. Гледайки я как влиза в стаята, цялата в женска мощ и интригуваща сила, той не можеше да си представи осакатената от ужас жена, която бе срещнал за първи път. И все пак този ужас живееше вътре в нея – той бе усетил грозотата му във въздуха, докато галеше с палец кожата ѝ тази сутрин.
– Скръб?
– Справя се по-добре, отколкото очаквах. – Проницателен поглед. – Венъм е много интелигентен.
– Той е един от Седемте по някаква причина. – Разстилайки няколко цветни разпечатки на бюрото си, той я подкани да се приближи. – Току-що получих имейл от човека, когото изпратих да разследва хижата на Томи. – Изображенията се разбираха от само себе си.
Тялото на Онър се допря до неговото, когато тя застана до него. Той се зачуди дали тя би посмяла да остане толкова близо, ако знаеше колко много контрол му отнема да не наведе глава и да не целуне нежната кожа на тила ѝ. Тя имаше вкус на сол и диви цветя, примесен със земна женственост, която пееше песен на сирена за мъжа под цивилизованата повърхност.
– Нападателят му – каза тя, като насочи вниманието си към снимката на главата на Томи, закована като ловен трофей на входната му врата – наистина е искал да го затвори.
– Буквално. – Удовлетворен от мисълта, че ще я има, той отмести поглед от уязвимата кожа, която беше толкова близо, и докосна изображението. – Отрязан му е езика.
Тялото ѝ се притисна с частица в него, докато се навеждаше, за да вземе друга снимка.
– Мястото е кървава баня.
Изплитането на къдрицата на греха, богата като бренди и също толкова опияняваща, около нея беше толкова естествено за него, колкото и дишането.
– Имам екип, който го проучва.
– Дмитрий. – Яд и порицание, но не и гняв. – Ще се подготвя да тръгна…
– Изтощена си. – Той забеляза черните кръгове под очите ѝ, бледността, усети леда на безмилостния гняв. – Ако днес се изправиш срещу някой от тях, ще се окажеш отново техен кръвен любимец.
Цветни ивици високо върху скулите ѝ.
– Можеш да заповядваш на хората си, но дори не го опитвай с мен.
Някои мъже харесваха жени, които умееха да се подчиняват; други – жени, които се съпротивляваха. Дмитрий нямаше предпочитания и към двете. Да го направи, би означавало да се грижи за една жена отвъд мимолетната сексуална връзка. И все пак, когато ставаше дума за Онър, той искаше да я разголи по повече от един начин, да разбули тайната на това коя е тя за него.
– Едно телефонно обаждане – промърмори той, а погледът му се задържа върху пълните извивки на устата ѝ в съзнателна провокация – и Сара ще те сметне за негодна за служба.
Устата ѝ се сплеска.
– Мислиш ли, че това ще ме спре?
– Не. – Но фактът, че нямаш представа за местоположението на хижата на Томи, ще я спре. Устните му се изкривиха, когато долови изчислението в нея. Толкова изразително лице, имаше Онър, такова, което никога нямаше да може да скрие нищо от мъж, който знаеше как да я чете. – Не си прави труда да молиш Вивек да ти я изкопае, освен ако не искаш той да стане постоянен гост на Кулата.
– Заплахи ли сега, Дмитрий? – Това беше някак интимен въпрос, името му беше произнесено с толкова съвършен акцент, че беше като ласка.
– Винаги си знаела, че не съм приятен човек – каза той и искаше да чуе този глас в леглото, в топлата тишина на една обляна в удоволствие нощ. – Върни се у дома. Наспи се. Бъди добро момиче – той се наведе достатъчно близо, че дъхът им да се смеси, достатъчно близо, че да я целуне само с навеждане на главата – и ще ти позволя да дойдеш с хеликоптера утре сутринта.
– Ако това, което ми каза за Изида, не е било глупост – каза Онър, а гласът ѝ вибрираше от силата на емоциите ѝ – тогава знаеш точно как се чувствам в момента. Знаеш.
Отговорът на Дмитрий беше безпощаден.
– Знам също, че ако гадовете се изплъзнат от ръцете ти, защото си твърде слаба, съжалението ще те накара да кървиш по-силно от всяка рана.
Сгъвайки ръце, Онър се запъти към прозореца.
– Можеше ли да спиш? – Не ставаше дума за разум, за нещо толкова здраво.
– Не – каза той и тръгна да застане зад нея, опасен, мускулест, неподвижен. – Но аз не бях смъртен. – Никаква емоция в гласа му.
Изида, помисли си тя, беше направила на Дмитрий много по-лошо от принудителното вземане и постелята.
– Дойдох да ти кажа – каза тя, изпитвайки дълбок, неумолим гняв, който нямаше нищо общо с тяхната битка и всичко свързано с отдавна мъртвия ангел – че разбрах за татуировката на връщане от дома на Скръб.
Обърна се, погледна в това чувствено лице, което я преследваше от първия път, когато го видя, и знаеше, че няма как да го предпази от това. Не знаеше защо изпитваше отчаяна нужда да опита, докато не се превърна в разкъсваща агония в нея.
– Пише: „За да си спомним за Изида. Дар на благодатта. За отмъщение за Изида. Гняв от кръвта“. Някой е тръгнал да отмъщава за смъртта на едно чудовище.
Онър не се качи в собствения си апартамент, когато пристигна в сградата си. Емоциите ѝ бяха калейдоскоп от натрошени парчета – гняв, болка, раздразнение, онова странно, пронизващо опустошение… и нужда, която сякаш ставаше все по-силна. Осъзнавайки, че Ашуини може би все още е в града, тя почука на вратата на другия ловец и се оказа поканена на сладолед и кино.
– Хепбърн – каза Ашуини и се зарови в четвъртината ментов шоколадов сладолед, който беше заплашила да защитава до смърт с лъжицата си, ако Онър погледне в нейната посока. – Класика.
В нея се надигна разочарование от това, че е принудена да чака, за да продължи лова, но въпреки че я заболя, Дмитрий беше прав. Костите ѝ бяха уморени, а умът ѝ – размътен след дни на кошмарен сън. Затова тя се разрови в хладилника на Аш за запеканка с масло, който беше нейният личен фаворит, и, изоставила ботушите до вратата, се просна на нелепо удобния фотьойл, който приятелката ѝ имаше, откакто Онър я познаваше. – Този вече сме го гледали.
– Харесва ми.
– Защо си по пижама? – Другият ловец беше облечен със стара сива тениска и чифт избледнели вълнени панталони с танцуващи овце на тях. – Два часа следобед е.
– Днес съм в почивка.
Никакви звуци освен тези на сериозно изяден сладолед и репликите на екрана. Много хора биха се изненадали колко спокойно може да бъде да си с Ашуини. Повечето от тях никога не бяха виждали другата жена без бодливата емоционална броня, която Онър бе разпознала в мига, в който се срещнаха в бара на гилдията в Кот д’Ивоар, не разбираха, че тя е един от най-приемливите хора, които Онър някога е срещала. Недостатъци, белези, нищо от това не я плашеше.
Като загреба още мента и шоколад, Аш каза:
– Няма да повярваш какво направи Джанвиер този път.
– Не може да е много лошо, щом не ме каниш на погребението му. – Ашуини и двеста и няколко годишният вампир имаха сложни отношения.
Достигайки до страничната масичка, Ашуини взе и подаде на Онър малка кутия. В нея се оказа, че има зашеметяваща висулка с квадратно изрязан сапфир, поставен в платина, а обковът беше малко назъбен, малко извън центъра… сякаш човекът, който го беше поръчал, знаеше, че нищо прекалено гладко, прекалено съвършено не би подхождало на Аш.
За теб, Кейджън.
– Ще го носиш ли?
– Само ще го окуражи.
– О, значи няма да е лошо, ако го поканя на среща? – Подиграх се. – Той е адски секси, скъпа.
– Смешно. – Аш заби лъжицата си в нея. – Разкажи ми за Дмитрий.
Разбира се, че най-добрата ѝ приятелка беше разбрала това.
– Чувствам се като молец, привлечен от пламъка. – Контактът щеше да навреди, можеше да бъде фатален, и все пак тя не можеше да се спре. Обсебване или принуда, не знаеше, но знаеше, че преди това да свърши, или ще се озове в леглото на Дмитрий… или един от тях ще кърви в най-тъмночервено.
Назад към част 16 Напред към част 18
