Глава 14
Дори преди Онър да научи какво е направила Изида с Дмитрий, тя никога – нито за миг – не беше обмисляла тази възможност. Не го направи и сега. Защото, ако винаги беше разбирала едно нещо, то беше, че Дмитрий не споделя това, което е негово.
– Защо? – Попита тя вместо това. – Каква е причината да мислиш така?
– Когато Томи ме покани – каза Еверт, дишането му вече не беше учестено, а очите му бяха облени от сълзи – той каза, че това е нова игра, която всички вампири от високо ниво играят.
– Ако си мислеше, че участвам в нея – попита Дмитрий с копринен шепот – защо избяга от клуба?
Очите му трепереха напред-назад, сълзите се смесваха с потта, която се лееше по лицето му. Нямаше повече думи. Няма повече лъжи. Изведнъж на Онър ѝ беше все едно какво ще се случи с него – беше прекалено жалък.
– Направи каквото трябва – каза тя на Дмитрий, приближавайки се достатъчно, че той трябваше да се наведе, за да може тя да прошепне в ухото му, а мъжката топлина и първичният му грях се вмъкнаха в дробовете ѝ, за да се влеят в кръвта ѝ. – Но той не струва и частица от душата ти. Не му я давай.
Дъхът му прошепна по бузата ѝ, думите му бяха тихо шумолене, което я обгърна в пищна интимност и я накара да се почувства странно защитена… сигурна.
– Сигурна ли си, че имам душа?
– Може да е изпочупена и белязана, но имаш. – Мнозина биха я нарекли глупачка, че вярва в това, но в нея нямаше нищо рационално, когато ставаше дума за Дмитрий. Само инстинкт, примитивен и неумолим. – Така че не я губи за този долнопробен човек. – Тя се отдръпна, отиде до вратата на банята и почука.
Бившата любовница на Еверт веднага отвори. След като облече бял халат от хавлиена материя, тя последва Онър надолу по стълбите, преди да поеме инициативата и да ги изведе в малък, павиран заден двор.
– Аз съм Шае.
– Онър.
– Еверт ми счупи челюстта веднъж. – Красивата жена седна на един от откритите столове, разположени около квадратна дървена маса. – За забавление.
Заемайки мястото отсреща, Онър се съсредоточи върху грозната петниста следа, която се образуваше върху иначе неопетнената кожа на Шае.
– Защо остана с него?
Повдигна рамене.
– Бях само на седемдесет години, когато го срещнах.
Гръбнакът на Онър се сви при осъзнаването, че Шае, дребна и с тези посинели човешки очи, е вампир.
– Личен възрастен мъж, нали? – Каза тя, като се насили да остане спокойна. Шае не представляваше заплаха, силата ѝ беше толкова приглушена, че беше незначителна – причината, поради която тялото ѝ все още не беше успяло да излекува щетите, нанесени от жестокия шамар на Еверт.
– Да. – Другата жена поклати глава, а къдриците ѝ се закачиха за хавлиената кърпа. – Глупаво, но хей, всички сме глупави от време на време. – Проникновен поглед. – Дмитрий, а? Без да се обиждаш, но говорим за глупост.
Да, така беше. Вероятно най-лошата грешка в живота ѝ – но да си тръгне не беше опция. Вече не. Ако изобщо някога е имало.
– Звучиш много сигурна, че сме замесени.
– Пу-пу-пу, както би казала моята праплеменница. – Шае прокара ръце през косата си, или развълнувана от събитията от сутринта, или неспособна да остане неподвижна.
Толкова е млада, помисли си Онър, толкова е уязвима, а това беше любопитна мисъл за жена, която имаше повече от половин век пред себе си. Но тогава времето не беше всичко. Дмитрий щеше да бъде сила, с която да се съобразяват скоро след създаването му. Шае винаги щеше да бъде по-скоро плячка, отколкото ловецът.
Вечността, мислеше си Онър, беше дълъг период от време, който да прекараш като жертва.
– Какво знаеш за Томи?
– Пришълец, приятел на Еверт. Той е на четиристотин години и все още има онзи ухилен, изпотен поглед, който казва, че един мъж мисли да те съблече – и то не по приятен начин. – Вампирката придърпа халата си по-плътно около себе си. – Еверт не е излъгал за колибата. Веднъж са ме водили там. – Мълчанието ѝ беше натежало от тайни, твърде ужасни, за да бъдат изказани.
Никоя от двете не проговори в дълги мигове, изпълнени с веселите звуци на птиците, които чуруликаха една на друга, а денят им отдавна беше започнал.
– Толкова се страхувам – каза Шае, когато птиците се разпръснаха с ярък хор, а около устата ѝ се изписаха фини бръчици, – че точно в това ще се превърна с възрастта. Покварена, намираща удоволствие единствено в унижението и страданието на другите. – Поглед на нескрита загриженост. – Дори Дмитрий. … той едва ли е от тази страна на границата, знаеш това, нали?
– Да. – Той не беше невинен и никога нямаше да бъде такъв. – Разкажи ми повече за Томи.
– Той умее да борави с пари, така че има финансова власт, но иначе е слаб. – Пръстите ѝ си играеха с реверите на робата ѝ, спуснаха се, за да усучат краищата на колана на кръста ѝ. – Те обичат да се правят на големи мъже, но са овце, и двамата с Еверт.
– Да. – Дълбокият глас на Дмитрий откъм гърба на Онър, когато той излезе през кухнята. – Те са незначителни пешки в схемата на нещата.
За първи път, откакто го срещна, тя не наклони тялото си, за да го държи в полезрението си. Вместо това му позволи да се приближи зад гърба ѝ, да сложи ръка на облегалката на дървения стол, на който седеше, и да прокара палец по кожата на врата ѝ.
Ужас, висцерален и дълбок. Сърцето ѝ се блъскаше в ребрата.
Стиснала зъби, тя запази позицията си, малък бунт, малко възвръщане на това, което беше преди ямата.
– Никакви писъци – каза тя, думите бяха хрипливи.
– Имам заповед. – Продължавайки да играе с палеца си по кожата ѝ, която сега беше подгизнала от страх, той се обърна към другия вампир. – Еверт няма да те безпокои повече. Някой ще го вземе след около двайсет минути.
Шае потръпна.
– Ще… – Очите ѝ се спряха на Онър, а не на Дмитрий. – Ще останеш ли? Ако той се събуди…
– Да – каза тя, уловена от иронията, че Шае търси безопасност от жена, която в момента се бори да не се задави с гнилия вкус на собствения си ужас.
Дмитрий дръпна една малка къдрица коса на тила ѝ.
– Погледни нагоре, скъпа.
На фона на изсветляващото небе Илиум представляваше зашеметяваща гледка, а крилете му се носеха във въздуха с грация, която го правеше да изглежда като полузабравена мечта. Когато се приземи в двора и крилете му се разпериха за миг, той беше едновременно мъж, физически и сексуален, и недостижима фантазия.
Никога не би могла да се види влюбена в такъв красив мъж. Не, изглежда, вкусовете ѝ бяха по-тъмни, по-груби, по-остри. Но можеше да му се възхищава… и да се чуди за сенките отвъд златото, сенките, които резонираха с нещо скрито в нея.
– Блубел – каза тя, спомняйки си за „Еротика“. – Хубаво име.
– Аз наричам Дмитрий Тъмния Владетел.
– Шае – каза Дмитрий и жената-вампир веднага се изправи, за да влезе бързо в къщата. – А сега, Блубел – още едно вяло погалване по кожата ѝ – разкажи на Тъмния Владетел какво си открил.
Усмихвайки се, Илиум се настани на дървената маса, а едното му крило беше на сантиметър от Онър.
– Намерих това. – Той подаде текстуриран плик с кремав цвят. – Беше на нощното шкафче, поставен там от прислужницата. Доло е тази вечер.
Онър, преди Дмитрий да успее да вземе плика, прокара пръст под капака, за да го разпечата. Вътре имаше един лист тежка хартия с много просто послание.
Вторият лов започва скоро. Надявам се, че тази плячка ще ви се стори също толкова вкусна, колкото и първата – гилдията разполага с най-апетитния персонал.
Онър постави писмото на масата. Виждайки съдържанието му, Илиум и Дмитрий размениха думи, но гласовете им бяха заглушени от разтърсващия гръм в главата ѝ.
– Никой друг – прошепна тя и това беше обет. – Гадовете няма да получат никой друг.
Отговорът на Дмитрий беше прост:
– Няма да го направят. – Ръката му се изви около тила ѝ… и тя не се отдръпна.
Десет минути по-късно, малко след като беше приключил разговора си с един от хората си в околностите на Катскилс, Дмитрий получи обаждане от Скръб.
– Мисля, че направих нещо, Дмитрий.
Дълго спящите инстинкти се мъчеха да се събудят при разредения от страх звук на гласа ѝ. Той ги потисна – не можеше да си позволи да мисли за младата жена по начина, по който беше мислил за Миша и Катерина.
– Къде си?
– В парка близо до къщата ми, до голямата къпалня за птици. – Разтърсващи думи, дух, близък до разбития. – Съжалявам, че се измъкнах. Просто исках да се поразходя, това е всичко.
– Остани на мястото си – каза той, а старите, погребани инстинкти се опитаха да изплуват отново, сурови и изтъркани от векове на неизползване. – Илиум ще полети към теб – няма да кацне – добави той, защото усещаше паниката ѝ по телефона. И какъвто и друг да беше, не беше достатъчно копеле, за да я тероризира по такъв начин. – Аз ще бъда точно зад него.
Илиум се издигна във въздуха веднага щом Дмитрий му съобщи подробностите. След това Дмитрий се обади на стражата на Скръб, за да каже къде да я открият.
– Не се приближавайте.
– Шае – каза Онър, когато приключи разговора. – Тя се страхува.
Той видя състрадание в тези среднощни горски очи, беше потресен от способността ѝ да усеща нежната емоция. Но той не беше като нея – всичко добро в него бе изгоряло, когато малкото тяло на сина му пламна в руините на вилата, която бе построил за булката си. Толкова бързо беше изчезнал Миша, толкова невъзможно бързо. Пращенето на пламъците, свистенето на вятъра, нищо от това не беше заглушило ехото на последните думи, които синът му някога му беше казал.
– „Не ме пускай, татко.“
– Добре – каза той, като напъха спомените обратно в стоманената кутия, която вече не можеше да ги побере – страхът ще я предпази от глупости. – Премина през дневната зона, където Шае висеше, и я хвана за брадичката. – Кажи една дума за това, което си научила тук тази вечер, и ще се присъединиш към Еверт като гост на Андреас.
Вампирът побеля.
– Няма да го направя. Никога.
– Дмитрий.
Той пусна Шае, защото тя беше разбрала смисъла, и тръгна през вратата точно когато екипът за извличане на хора се появи, а до него беше разярената Онър.
– Нямаше нужда да я плашиш. – Ароматът на горски цветя го удари силно, когато се качи на шофьорската седалка на ферарито, като се одраска по суровата рана, която представляваше споменът за погребалната клада на Миша.
– Тя е жертва. – Онър затръшна собствената си врата.
Чувствайки се порочен, той не си направи труда да подслади мнението си, докато насочваше колата далеч от бордюра.
– Тя е слаба, паразит. Една година, може би дори не толкова, и ще си намери друг Еверт, когото да обезкърви.
– Говориш за жена с всички белези на злоупотреба – възрази Онър, упорита в убежденията си, толкова подобна на друга жена, която някога се е борила с него, дива страст в гласа ѝ. – Ще ѝ трябва време, за да прекъсне цикъла.
Той чу това, което тя не каза – че са ѝ били необходими месеци, за да изпълзи от онази тъмна яма, в която е била хвърлена.
– Шае – каза той, превключвайки по-високата предавка на колата – е имала времето на един смъртен живот, за да намери своя гръбнак. Тя не го е направила и никога няма да го направи.
Онър засмука дъх.
– Това е брутално.
– Това е част от територията. – Неотдавна беше стоял над тялото на мъртва ученичка и беше дръпнал чаршафа върху малкото ѝ, невинно лице. – Вампирите, които не се страхуват от последствията, създават касапница.
– Знам – не съм се родила вчера. – Посягайки назад, тя затегна конската си опашка.
Искаше му се да забие ръка в тази буйна абаносова коса и да целуне темперамента ѝ. Единствената друга жена, с която някога се беше изкушавал да го направи, го беше ухапала силно по устните и му беше казала, че го заслужава. По-късно, след като гневът ѝ се бе поуталожил, тя се бе обърнала към него в леглото и го бе целунала, нерешителна и сладка, новата му съпруга, която бе твърде срамежлива, за да направи първата крачка.
Ласка от диви цветя, минало и настояще, които се сблъскваха, както правеха твърде често, откакто Онър влезе в живота му. Но тези спомени… те бяха едни от най-хубавите.
– Разкажи ми – каза той, защото в гласа ѝ чуваше история, а той изпитваше непреодолима нужда да знае всичко, което може, за Онър Сейнт Никълъс.
Дълго, хладно мълчание.
Неочаквано той откри, че устните му се свиват.
– Илиум те предупреди, че не съм джентълмен.
Женско подсмърчане, но тя започна да говори.
– Един от първите ми ловни излети беше на възрастен вампир. Той не беше под договор, така че не ставаше дума за това.
Заинтригуван, защото нарушение от страна на вампир, който е изкарал Договора си, се смяташе за вътрешен въпрос, Дмитрий попита:
– Какво направи?
– Открадна нещо от своя ангел – древен артефакт. – Тя прибра избягалия кичур коса зад ухото си – действие толкова познато, че Дмитрий имаше чувството, че я е гледал да го прави хиляди пъти. – Ангелът нямаше никого наблизо до малкото селце, където знаеше, че се крие вампирът, но аз не бях много далеч, така че гилдията ме помоли да го наблюдавам, докато хората на ангела стигнат там.
Дмитрий не каза нищо, когато тя замълча, почти можеше да докосне тежкото черно, което обагряше тоновете на гласа ѝ, в рязък контраст с яркото синьо и бяло-златисто на утрото, докосването на дъжд, преминало в Атлантическия океан.
– Един от приятелите му – каза тя – се беше обадил предварително, за да го предупреди, че го преследват. Той си изля гнева върху селяните. Когато пристигнах, земята беше лепкава от кръв, а въздухът беше толкова пълен с желязо, че едва дишах. Беше изклал всички – мъже, жени, деца, бебета. – Поклащане на главата. – Тогава за пръв път разбрах, че вампирите вече не са хора, дори и да са започнали така.
Дмитрий си спомни случая. Не беше на територията на Рафаел, а на Елижа, архангелът, който управляваше Южна Америка.
– Онзи вампир беше намерен прострелян многократно в сърцето и намушкан на земята с ножове. – Той беше властник, вторият в един от съдилищата, които докладваха на Елижа.
– Нямаше контролен чип – каза Онър, визирайки оръжието, което обездвижваше вампирите – и той беше на път към друго село, когато го проследих. Единственият начин да го спра беше да разкъсам сърцето му и след това, докато е в легнало положение, да забия толкова много ножове в него, че да не успее да ги извади всичките, преди да пристигне помощ. – Тя потърка лицето си. – Минах през пет рунда – той продължаваше да се съживява, преди да съм вкарала достатъчно ножове в него, а след това, когато мислех, че ще извади остриетата…
– Красиво и смъртоносно – промърмори той, спирайки колата до парка, където чакаше Скръб. – Намирам това за опияняваща комбинация.
Онър излезе, като влезе в крачка до него, докато той отиваше в парка.
– Всеки друг мъж, когото съм виждала след нападението, е изтръпвал, след като е споменал нещо, което може да се сметне за намек, а ти непрекъснато говориш такива неща.
– Някои хора – каза Дмитрий – оцеляват. – Други не оцеляват. Ти оцеля. – Знаеше, защото знаеше какво е да стоиш на място отвъд опустошението.
В този момент през паяжината от листа пред тях проблясваше диво синьо и приоритетите на Дмитрий се промениха. Стъпвайки на малката поляна, той възприе всичко с един поглед. Илиум, който се приземяваше извън полезрението на Скръб. Самата млада жена седеше на един стар пън с ръце, сключени плътно около себе си, а погледът ѝ се отклоняваше от трупа на тревата пред нея.
Ципа на мъжа беше отворен и гениталиите му се разливаха навън. Главата му лежеше под ъгъл, който подсказваше на Дмитрий, че е била счупена със сила, а устата му беше хваната в изражение, подобно на това на духач.
– Какво се случи? – Попита той Скръб, докато Онър отиде да приклекне до тялото.
– Вървях – бързо, стакато, сякаш трупаше думите си – и следващото нещо, което си спомням, е, че стоя тук и гледам как тялото му се сгромолясва на земята. – Очите ѝ, очите, които показваха човека – чудовището, което я беше направило, срещнаха неговите. – Аз ставам като него. Кървава. – Привкусът на страха ѝ беше безпогрешен, но тя задържа погледа му, тази жена, която се беше превърнала в Скръб. – Трябва да го направиш, Дмитрий. – Шепот. – Приключи с мен.
Назад към част 15 Напред към част 17
