Глава 16
Дмитрий обви Елена в нанизи от уиски и нощни рози, богати и съблазнителни, докато ловецът на гилдията влизаше в библиотеката на дома, който споделяше с Рафаел в Ангелския анклав, а бяло-златистите върхове на крилете ѝ се протриваха по килима.
Линията на челюстта ѝ се стегна, а бледите ѝ очи се присвиха.
– Слабо усилие, Дмитрий.
Беше така, вниманието му беше насочено към друга жена.
– Бях учтив. – Елена беше по-чувствителна към способностите му от всеки друг ловец, когото бе срещал, вероятно в резултат на ужасяващото клане, сложило край на детството ѝ.
Дмитрий щеше да приюти и защити детето, което тя беше, но не можеше, не искаше да се смили над възрастния – защото не беше единственият вампир, който можеше да примамва с мирис. Останалите членове на седемте нямаше да се поколебаят да използват уязвимостта на Елена към това най-коварно оръжие срещу нея. А Елена беше сърцето на Рафаел.
– Чух за С-скръб. – Тържествено изражение, тихи думи. – Как е тя?
– Несигурна. – Бъдещето на момичето си оставаше крехко нещо, което можеше да бъде унищожено с едно-единствено, брутално действие. – Днес тя е действала в самозащита, но изглежда не е в състояние да овладее или насочи насилието.
Главата на Елена се обърна към вратата миг преди Дмитрий да усети приближаващото присъствие на Рафаел. Разперила зад гърба си онези крила на полунощ и зора, тя пристъпи, за да докосне ръката си до гърдите на Рафаел, нещо тихо и мощно премина между архангела и неговата съпруга.
За Дмитрий оставаше непонятно как Елена, ангел със слабо смъртно сърце, бе създала такава връзка с Рафаел. Но той беше дал обет и щеше да защитава тази връзка до последния си дъх.
– Господарю – каза той, когато двамата се отдалечиха един от друг – искам да говоря с вас. – „Става дума за Изида.“ – Той не знаеше колко много е казал архангелът на своята съпруга.
„Виждам“. – Очите с наситено, безкрайно синьо срещнаха неговите, преди да се преместят върху Елена. – Твоето снизхождение.
Елена погледна между тях, погледът ѝ беше проницателен.
– Трябва да се обадя на Евелин – каза тя, назовавайки името на най-малката си сестра. – Ще го направя от солара.
– Изчакай. – Дмитрий и Елена бяха съгласни с малко неща, но той никога не беше поставял под съмнение лоялността ѝ към онези, които бяха нейни. – Може би ще искаш да поговориш и с Бет. Изглежда, че Харисън е бил принуден да потърси алтернативно настаняване. – Андреас беше споменал това по време на срещата им, след като беше говорил с Леон и Рег.
Сега устата на Елена се стегна.
– Добре, че Бет, го е изгонила. – Пауза. – Благодаря.
Дмитрий запази мълчание, докато тя си тръгна.
– Тя не знае. – Това не му се стори ни най-малко изненадващо. Рафаел беше навлязъл във второто хилядолетие от съществуването си. Едно толкова древно същество имаше много спомени.
– Тя ще знае преди края на тази нощ. Няма да я направя уязвима. – Архангелът тръгна с него, за да излезе на просторната зелена морава, която водеше към скалата и постоянния поток на Хъдсън, оцветен в червено-златисто от залязващото слънце. – „Няма да ѝ кажа, това, което е твое дело.“
„Знам.“ – Той се съгласи с решението на Рафаел да инструктира Елена, защото макар да не можеше да приеме слабостта, която тя представляваше в защитата на архангела, разбираше, че щом един мъж претендира за жена, задачата му е да я защити. Дмитрий се беше провалил в тази задача, беше провалил своята Ингрид и това беше провал, за който никога нямаше да си прости. – Наистина ли тя спаси живота ти срещу Леуан? – попита той, изтръгвайки съзнанието си от суровата агония на миналото и спомена за жената с къдрави коси и кафяви очи, която му се бе доверила да я пази.
– Недей да звучиш толкова недоволно, Дмитрий.
– Просто намирам това за невъзможна истина. – И все пак това беше истина, така че той щеше да я добави към това, което знаеше за Елена. – Изида… изглежда, че сме оставили камък върху камък. – Той разказа на архангела всички подробности за разчлененото тяло на мъртвия вампир, за татуировката.
– И смело, и глупаво. – Белите крила, обсипани със злато, се разтвориха на половина.
Дмитрий отстъпи крачка назад и разгледа перата.
– Крилата ти, златото се разстила. – Първичните му крила бяха почти изцяло бели, слънчевата светлина играеше от нишките в блестящи искри.
– Да – отвърна Рафаел, а кичурите коса се вдигнаха от лицето му от ранния вечерен бриз. – Стана ясно през нощта, след като се сблъсках с Леуан. Елена смята, че се развивам по някакъв начин. Ще видим.
Последният път, когато архангел се бе развил, тя бе възкресила мъртвите. Но Рафаел никога не бе извършвал злодеянията, които опетниха ръцете на Леуан, а той беше син на двама архангели. Еволюцията му не можеше да бъде предсказана.
– Съставих списък на всички, които са останали верни на Изида до края – каза Дмитрий, дори когато обмисляше тактическите предимства на това да прикрие истината защо крилата на Рафаел са променили цвета си. – Джейсън проследява местонахождението им. – Никой от тях не беше забелязан да влиза в страната, но това не означаваше нищо.
– Ще говоря с него. През вековете дискретно съм наблюдавал някои хора. – Погледна тези нечовешки сини очи. – Както и ти, Дмитрий.
– Никой от тях не би могъл да направи това. – Той вече се беше уверил в това. – Въпреки това игрите – каза той – колкото и да са порочни, са нещо, с което се справям с лекота. – Дори ако тези игри се опитваха да събудят духа на един ангел, който не заслужаваше бързата смърт, която му бяха причинили. – Втората ситуация е по-критична.
Рафаел слушаше мълчаливо, докато Дмитрий излагаше фактите за „лова“ на смъртните.
– Тази Онър – каза архангелът, когато Дмитрий приключи, а тонът му беше леден от гняв – тя е компетентна?
– Да. – Блестящ ум, човешко сърце, древни очи.
– Елена е по-добър следотърсач.
Невъзможно е да се оспори, тъй като Елена беше родена като ловец, кръвопиец, що се отнася до вампирите.
– Това умение не е необходимо в момента. – А това беше ловът на Онър, както Изида беше ловът на Дмитрий. – Ние изкопаваме змиите, а не ги гоним.
– Точна аналогия. – Крилете му шумоляха, докато ги сгъваше плътно до гърба си, и Рафаел се обърна, за да погледне Дмитрий право в очите. – Мнозина вярват, че подобна поквара е точно това, което би харесал.
Дмитрий знаеше това, разбираше много добре колко близо е до това да премине границата, която не може да бъде прекрачена.
– Изглежда, че дори аз все още не съм толкова извратен.
„Никога не би наранил жена по такъв начин, Дмитрий.“ – Гласът на архангела в съзнанието му, чистотата му почти болезнена. – „И двамата знаем това. Ето защо ти позволявам да натискаш Елена по начини, заради които бих убил друг.“
„Някои биха казали, че ми се доверявате твърде много, сир.“
„А някои биха казали, че си напразен като секундант, когато би могъл да управляваш собствената си територия.“
„Изглежда, че никой от нас не се интересува много от мнението на другите.“
Заедно се върнаха в библиотеката и тръгнаха по коридора, който водеше към главния вход.
– Венъм скоро ще трябва да напусне града – каза Рафаел. – Гален е силен, но искам да има още един от Седемте в Убежището. Наазир трябва да остане в Аманат.
Дмитрий си пое дъх.
– Аодхан сериозно ли иска да дойде в Ню Йорк?
– Да.
– Той ще предизвика хаос. – С очи от счупено стъкло и крила с диамантен блясък, Аодхан се отличаваше дори сред безсмъртните.
– Той е способен да лети толкова високо, че смъртните ще зърнат само сянката, която разцепва светлината.
Дмитрий кимна. Аодхан изпитваше неприязън към докосването, която Дмитрий разбираше. Той беше в Медика, когато ангелът беше докаран преди двеста години. Рафаел бе пренесъл на ръце измършавялото и покрито с мръсотия тяло на Аодхан, бе го положил с най-голямо внимание, за да не смачка крилата му, които не бяха нищо повече от няколко парченца сухожилия, висящи върху кост.
Дмитрий си помисли, че това е последният път, когато някой е държал Аодхан по някакъв начин, под някаква форма или по някакъв повод.
– Ще се погрижа за прехвърлянето. – Той потърка челюстта си. – Имам нужда от някого със Скръб, а Аодхан няма да е подходящ.
– Джанвиер.
– Да. – Гладко говорещият каджун вече не беше под договор, но беше отдал лоялността си на Рафаел и това беше лоялност, която стигаше до сърцевината. – Ще се свържа с него по-близо до датата на прехвърлянето.
– Дмитрий.
– Господарю.
– Добре ли си?
Дмитрий знаеше какво го пита архангелът.
– Изида е мъртва и погребана, а този подмазвач е само дразнещ. – Призраците, които го преследваха, бяха далеч по-нежни… и режеха толкова дълбоко, че той кървеше отвътре безспирно.
Сънят не беше кошмар. Този факт стресна Онър дотолкова, че тя едва не се събуди, но удоволствието, о, удоволствието беше твърде голямо, за да му устои.
Силно мъжко тяло над нейното, ръка с груба кожа на гърлото ѝ, докато я целуваше с лениво търпение, което знаеше, че може да се превърне в изискване без предупреждение. Но днес, днес той искаше да си играе. И тя беше неговата доброволна играчка.
– Отвори – промърмори той и тя разтвори устни, за да му позволи да вкара езика си вътре.
Това беше порочно, декадентско действие, което му беше позволила още в началото на ухажването им, когато съпротивата ѝ срещу него беше толкова слаба, че чак димяща. Наградата ѝ за този грях беше удоволствие, което ѝ беше откраднало дъха, вкусът му я беше пристрастил. Сега тази красива уста изследваше нейната с открито владение, докато той вкарваше бедрото си между нейните, избутваше го нагоре, за да се търка в най-меката част на тялото ѝ.
Тя извика при усещането за наболите косми по крака му, за твърдия мускул. Гола до кръста, каквато беше – той я беше накарал да се съблече за него, накарал я беше да върви бавно, докато той я поглъщаше с единствените очи, които някога я бяха виждали така – нито една част от нея не беше защитена от собствената топлина на докосването му. Премести ръката си върху гърлото ѝ надолу към гърдите, които бяха станали още по-тежки и пълни през последната пролет, и ги стисна. Не прекалено силно за чувствителната плът. Просто достатъчно силно.
– Моля – прошепна тя, знаейки, че тази вечер той няма да има милост към нея.
Хриплив кикот, който вибрираше в тялото ѝ.
– Едва започнахме. – Дръпна зърното ѝ, като го завъртя леко. Тя се размърда срещу него, кожата му беше хлъзгава и влажна там, където се притискаше към нея. Протягайки ръка надолу, той вмъкна едната си ръка между бедрото ѝ и набъбналата ѝ плът. – Това ли искаш? – Прехвърли се върху горещия възел на върха на бедрата ѝ.
– О! – Това беше разочарован вик, когато той плъзна пръстите си през чувствителните ѝ гънки, преди да се отдръпне. – Още.
Усмихвайки се на нея в мускусната тъмнина, той приближи пръстите си към устните си и засмука дълбоко. Утробата ѝ се сви, защото той използваше тази греховна уста, за да смуче най-интимната ѝ плът също толкова дълбоко, когато го обземеше настроение. Тази вечер обаче изглеждаше доволен да я прикове към простото им легло и да я дразни до краен предел с мазолести ръце, които знаеха всяка нейна тайна, всяка нейна фантазия – беше я убедил да му ги прошепне на ухо през изминалата зима, когато светът около тях беше притихнал. А после ѝ беше разказал своите.
Когато устата му се спусна върху твърдия връх на гърдите ѝ, тя почти се разплака от облекчението. Той завъртя зърното ѝ в устата си, захапа леко, за да ѝ напомни, че той командва… преди да засмуче толкова силно, че тя се търкаше в бедрото му от неистова нужда, вече не се срамуваше от него, не и сега. Точно когато тя щеше да се пресегне, да открие онова тайно място, което ѝ беше показал на едно позлатено от слънцето поле преди три лета, той отдръпна бедрото си.
Тя потръпна.
– Звяр. – Той беше толкова внимателен с нея онзи ден, толкова нежен, дори когато съблазняваше най-хубавите момичета да легнат с него в тревата, а ръката му се подаваше под роклята ѝ, за да я докосне по начин, по който никой не я беше докосвал.
Тя беше шокирана от суровото удоволствие, което той ѝ достави с груби и белязани от живота си ръце, издълбани от земята, с тъмна от слънцето кожа. Той отпи от сълзите ѝ, погали я през треперенето, а след това повдигна роклята ѝ и я откри на слънцето, на целувката на очите му… на устата му. Да, той беше звяр.
Нейният звяр.
Сега, все така усмихнат, той спусна глава към пренебрегнатата ѝ гърда, като същевременно избута нагоре дебело мускулесто бедро, за да докосне нежната ѝ плът по най-изтънчения начин. О, да. Хващайки черната коприна на косата му, тя се изви в устата му, докато тялото ѝ трепереше и се разкъсваше в изблик на течна топлина.
– Ето – промърмори той срещу устата ѝ, когато тя отново можеше да вижда, когато отново можеше да чува, въпреки че гърдите ѝ продължаваха да се вълнуват, – сега ще се държиш прилично, нали?
Поглаждайки едната си ръка по изпръхналата му челюст, тя го дръпна надолу.
– Целуни ме, съпруже.
– Съпруг. – Онър се събуди с думата на устните си, а образите от съня бяха толкова ярки, колкото и малките спазми ниско в тялото ѝ. Тя изстена при осъзнаването, че е получила оргазъм, а бедрата ѝ се стиснаха плътно около възглавницата. Но вместо да се отдръпне, тя се търкаше в нея, опитвайки се да задържи следите от съня, по-еротичен от всяко реално преживяване, което беше имала – сън, който ѝ върна усещането за сексуално удоволствие, което беше смятала за завинаги откраднато.
– Ето, сега ще се държиш прилично, нали?
Зърната ѝ се стегнаха до почти болезнени възли, а последиците се разнесоха между краката ѝ.
– О, Боже.
Странното беше, че никога не я бяха привличали доминиращи мъже в леглото, не би очаквала да намери в съня толкова много секс – особено след нападението. Ако правеше секс отново, предполагаше, че ще е с някой мъж, който ще е нежен и търпелив към страховете ѝ.
Брутално красиво лице, тъмни очи с ръб на заплаха.
Да, Дмитрий не беше нежен в нито един смисъл на думата, но нямаше съмнение в сексуалната енергия между тях. Той, беше принудена да признае, беше вероятното вдъхновение за безликия ѝ мечтан любовник. Ръката ѝ се сви в чаршафите при сетивния спомен за тежестта на любовника ѝ върху нея, толкова тежка и груба, за усещането на мазолестата му ръка, която оформяше гърдите ѝ, за хитрото лукавство на устата му, за твърдия хребет на значителната ерекция, която я притискаше.
Мускулите ниско в тялото ѝ се свиха, искайки тази плътна топлина да се вмъкне в нея.
– Време е за студен душ – промълви тя, отърсвайки се от чаршафите, за да види, че е гола.
Паниката се засили и тя тръгна да посяга към пистолета под възглавницата си – докато не видя дрехите, разхвърляни по пода, сякаш ги беше захвърлила през нощта. Смеейки се, тя каза:
– Някакъв сън. – Ако беше честна, нямаше да има нищо против да се повтори. Да бъде измъчвана до оргазъм от мъж, на когото сънуваната от нея личност явно е имала доверие… да, това беше много по-добре, отколкото да си спомня черната яма, изпълнена само с болка.
Часовникът показваше, че всъщност е спала сериозно време – беше половин час преди пет сутринта, а предишния ден беше легнала в шест. Взе душ, облече се, включително и оръжията, и се канеше да се обади на Дмитрий, когато мобилният ѝ телефон иззвъня.
Тя вдигна слушалката, за да открие на другия край заместникът на Сара, Абел.
– Има някаква ситуация в Малка Италия – каза той. – Можеш ли да я провериш?
Всяка част от тялото ѝ жадуваше да стигне до Катскилс, но тя беше ловец и това означаваше нещо.
– Сигналът ще изчезне в асансьора – каза тя. – Обади се, когато стигна до първия етаж.
След като стигна там, тя се отправи към улицата.
– И така, подробности?
– Да, не чак толкова много – каза Абел. – Полицаите са навън. Никой не е съвсем сигурен какво се случва, но ако мислиш, че е наше, обади ми се и ще назнача някой – договорът ти с „Кулата“ е с приоритет. Ето я улицата. – Той я прочете.
– Разбрах – каза тя, извика такси и се вмъкна в него. – Ще се обадя, след като огледам мястото на инцидента.
Таксиметровият шофьор започна да кара.
– Лов?
Тя кимна и му даде адреса. Чувстваше се странно успокояващо, че я определят като ловец, защото месеци след отвличането не беше такава.
– Колкото можеш по-бързо.
Очите на таксиметровия шофьор се стрелнаха към огледалото за обратно виждане, надолу и обратно.
– Ей, ти не си ли онзи ловец, който беше изчезнал?
Червата ѝ се изкривиха.
– Да.
Този път в очите в огледалото имаше зловеща спекулация.
– Чух, че си влязла в болницата, покрита с вампирски ухапвания.
Гилдията беше направила всичко по силите си, за да потуши клюките след завръщането ѝ, но не можеше да направи нищо за персонала, който не беше от Гилдията и участваше във възстановяването ѝ. Като прибавим и многобройните изследвания, на които трябваше да се подложи, за да разбере дали гадовете, които я бяха отвлекли, са ѝ оставили нещо друго освен синини, ухапвания, тяло на ръба на глада и повече от няколко счупени кости, както и редица вътрешни наранявания, десетки хора я бяха видели в най-слабата ѝ форма.
Повечето от тези хора бяха добри и любезни. Някои бяха като този шофьор на такси.
Блестящите очи на таксиметровия шофьор, чиито устни бяха полуразтворени, заплашваха да я запратят обратно в ямата, а тези грозни, опипващи ръце я насилваха, докато не останеше нищо. Преди месец тя щеше да се свие в себе си и да замълчи. Преди месец не беше изстреляла куршуми в двама от нападателите си.
– Езиците на вампирите – каза тя, плъзгайки внимателно пръст по острието, което беше извадила от ножницата на бедрото си – израстват отново, когато ги отрежеш. Хората, за съжаление, нямат тази способност.
Той хлипаше и отпусна глава. Когато стигнаха до местоназначението ѝ, по слепоочията му се стичаше пот, а той дори не успя да измъкне думи, за да каже цената на пътуването. Прокара кредитната си карта, плати и излезе.
Никога повече никой нямаше да я завлече в тъмнината.
Назад към част 17 Напред към част 19
