Преди Изида
– Татко. Папа.
– Умф, Миша. – Доловил развълнуваната форма на сина си, когато малкото момче се спусна по неравния селски път, той настани Миша на ръката си – потъмнял, с белези и мускули от работата на полето – и каза:
– С какво те е хранила майка ти?
Кикотещ се смях, синът му беше сигурен, че баща му няма да го изпусне.
– Донесе ли ми сладко?
– Бях гладен на път за вкъщи – закачи се той. – Страхувам се, че го изядох.
Веждите на Миша се смръщиха, тъмните му очи се втренчиха в него… и тогава той се засмя отново, огромен и дълбок смях за толкова малко момче.
– Татко.
Започна да търси в джоба на ризата на баща си и нададе триумфален вик, когато намери малкия опакован пакет. Усмихвайки се на радостта на сина си, той вдигна поглед и я видя на вратата. Съпругата му.
С новата им дъщеря в ръце. Сърцето му се сви на възел, който беше почти болезнен. Понякога си мислеше, че трябва да се срамува, че обича толкова много жена си и децата си, докато дните, в които заминаваше за пазарите, бяха рядка мъка, но не можеше да се насили да го повярва.
Когато другите мъже се оплакваха от съпругите си, той просто се усмихваше и си мислеше за жената с присвити очи и широка уста, която го чакаше.
Ингрид мразеше устата си, искаше да има малък нос като жената на съседа им отсреща, но той обичаше усмивката ѝ, обичаше кривия зъб отпред и начина, по който тя започваше да шепне, когато я заговаряше за прекалено много бял огън, приготвен от сина на същия съсед.
Сега, като остави чантата си на прага, той я докосна с ръка по бузата.
– Здравей, жено.
– Липсваше ми, Дмитрий.
Назад към част 1 Напред към част 3
