Глава 16
Огъст вдиша бавно, докато стоеше пред богато украсената двойна врата от пода до тавана. Втората торбичка с кръв, която бе изпил, преди да отиде на срещата с баща си, му помогна да успокои нервите си.
Той мразеше тронната зала.
В нея се намираше креслото, което беше неговото бъдеще, но тъй като в момента беше заето, то не беше нищо друго освен постоянно напомняне, че нищо от това, което правеше, никога нямаше да се счита за достатъчно добро за баща му. Отдавна се беше примирил с това и се беше зарекъл, че ако не може да угоди на краля, ще се стреми да бъде по-добра негова версия.
С увереност Огъст бутна вратите и се плъзна по полирания под към подиума. На сложно издълбания трон с висока облегалка, заобиколен от драпирани лилави гоблени, седеше баща му, крал Люин Никълсън. Кралят, известен със заселването на Америка и поддържането на вампирския ред в царството си. Велик, макар и строг крал и отсъстващ баща. Или поне беше такъв, докато не дойде време да обучава Огъст. След това той се превърна в деспотичен задник, който искаше да контролира всеки аспект от живота на Огъст.
И той, по дяволите, мразеше това.
– Ти ме извика? Не те очаквах да се прибереш до сутринта. – Той срещна студения поглед на баща си. – Как мина пътуването ти до Ванкувър? Подозирам, че лорд Джералд е бил щастлив да те приеме.
– Ах, да, нали знаеш, че канадците са гостоприемни домакини. Те със сигурност знаят как да организират парти. – Очите на краля се присвиха. – Това, което ме интересува повече, е напредъкът, който си постигнал тук, Огъстин. Чух, че имало развитие?
Огъст изохка. Разбира се, майка му му беше казала. Все така послушна съпруга. Нещо, което той никога не е разбирал.
– Безопасно ли е да се говори тук?
Кралят кимна и Огъст продължи да разказва за събитията от последните няколко дни, като сведе до минимум подробностите, свързани с Емери, както и с посещението си при Лиляна, както беше обещал.
Кралят обмисли информацията и взе малка камбанка от масичката до трона си. С едно движение на китката си той я натисна три пъти и от кабинета на баща му се появи едра червенокоса жена, облечена само в един халат. Очите ѝ бяха заслепени, а в небрежното ѝ изражение се виждаше принуда. Тя се приближи до баща му и хвана протегнатата му ръка, позволявайки му да я прехвърли в скута си.
Баща му впи зъбите си във врата ѝ и Огъст се опита да скрие зъбите си. Трябваше да е сит, след като бе пил от Джеси и двете торбички с кръв в стаята си, но не беше. Никога не е бил, а и беше отворил кутията на Пандора с този единствен опит от вената.
– Искаш ли малко? – Предложи баща му.
Огъст стисна юмруци. Да.
– Не, вече се нахраних, благодаря.
– А, така ли? – Кралят вдигна вежди. – Толкова се радвам, че най-накрая си се опомнил и си прегърнал истинската си природа.
– Да, ама това беше средство за постигане на целта. Знаеш, че предпочитам чашата пред жилото.
– Чувство, което никога няма да разбера. – Кралят се наведе и отново впи кътниците си в жената.
Баща му нямаше да разбере. Той никога не бе вярвал, че Огъст изобщо има проблем.
За повечето вампири кръвта беше средство за постигане на целта. Необходима част от живота. За Огъст тя беше много повече. Надвесен над артерия с пулсиращата жизнена сила на човек под зъбите си. Начинът, по който те се изкривяваха според всяка негова прищявка, винаги се връщаха за още, но никога не разбираха защо копнеят за него. Беше еуфорично. Но това, което наистина го развълнува, беше начинът, по който телата им изпомпваха кадифената пурпурна течност в чакащата му уста, сякаш бяха създадени за това.
Това беше достатъчно, за да го накара да премине през ръба и да изпадне в абстиненция всеки път.
Щом Огъст имаше една вена, той искаше всички. Беше загубил всякаква рационална мисъл и не разбираше защо един вампир се храни само веднъж на няколко дни. По-възрастните вампири нямаха нужда да се хранят често, но защо да не искат? При наличието на леснодостъпни ходещи кръводарители защо да чакат да впият зъбите си в топло тяло?
Тази вечер той си играеше на опасна игра, хранейки се от Джеси, като наркоман, който взема само една доза в тоалетната на нощен клуб, надявайки се и молейки се да не го върне обратно във вихъра на спираловидната му зависимост.
Макар да не се притесняваше да е около Емери толкова скоро след храненето, да е около другите жени щеше да е предизвикателство през следващите няколко дни. Трябваше или да държи Емери близо до себе си, или да се увери, че е снабден с достатъчно количество торбички с кръв.
Знаеше кое предпочита.
Огъст не разбра, че баща му е спрял да се храни, докато гласът му не го извади от мислите му.
– Въз основа на събитията съм съгласен, че вещиците са замесени по някакъв начин, макар че не знам дали това има нещо общо с момичето, което замени.
Огъст поклати глава.
– Твърде голямо съвпадение е в замъка да има смърт, а сега вероятно и вещица.
– Може би е така. Ще се свържа с контактите си в Ню Орлиънс и Тенеси и ще видя дали е имало някакви слухове от вещици или вълци. Отвратителни същества, вещиците. Ако някоя от тях е проникнала в замъка, ще я откриете, ясно ли се изразих?
– Да, татко. – Той щеше да направи нещо повече от това да ги намери. Щеше да ги наниже и да ги накара да съжаляват, че някога са стъпвали зад стените на замъка. Щеше да направи каквото е необходимо, за да разбере дали са отговорни за убийството на Слоун, и ако са, щеше да ги накара да молят за смърт.
– Те ще бъдат посрещнати с бързо правосъдие – добави кралят, сякаш бе прочел мислите на Огъст. Той погледна надолу и тихо добави: – Вещиците вече ми отнеха твърде много.
– Какво имаш предвид? – Той се правеше на глупав, знаейки много добре за първото семейство на баща си.
– Не обръщай внимание – подкани го кралят. – Всичко, което трябва да знаеш, е, че на вещиците не може да се вярва.
– Нещо, с което съм съгласен.
– Добре. – Като се отърси от меланхоличния си тон, кралят смени темата. – Междувременно има ли други следи за смъртта на момичето?
Огъст не мислеше, че баща му знае името на Слоун. Нито пък го интересуваше да го научи.
– Не, но Малкълм и аз работим по въпроса.
– А какво ще кажеш за твоето Съревнование?
– Уведомих жените за намерението си да го приема по-сериозно. Те са развълнувани от перспективата.
– Това е фантастично. Ето защо очаквам да елиминираш три тази вечер и още три преди пристигането на шотландската делегация.
– Но аз едва днес им казах, че ще се заема по-сериозно с това. Справедливо е да дам на всяка жена среща, преди да елиминирам някоя от тях.
– Хайде сега, сине, сигурно има няколко ужасно изглеждащи, за които знаеш, че нямат никакъв шанс да станат твоя булка. Искаме да покажем на нашия двор, че си сериозен в намирането на бъдещата си кралица. Това създава прецедент. Нашият народ наблюдава, а сега изглежда, че и вещиците също.
Огъст зяпна баща си. Не знаеше защо е очаквал, че баща му ще подкрепи Съревнованието му, ще му позволи да намери подходящото момиче и да се влюби. Ако някой би трябвало да разбира през какво преминава, това би бил той, след като е преминал през този процес два пъти през живота си. Но пожелателното мислене нямаше да промени постъпките на баща му. В края на краищата това беше човекът, който уж беше пожертвал истинската си любов, за да спаси себе си.
– Жените ще дойдат след пет минути, така че ти предлагам да обмислиш решението си бързо. – Той облиза устни и наведе глава към жената, която беше определил за своя лична кръвна банка. Не бързаше, като изтегляше колкото можеше, преди тя да се озове на ръба на съзнанието. Когато приключи, и помогна да слезе от коленете му и я плесна по дупето. – Благодаря, скъпа.
Тя се изправи колебливо на крака, направи малък реверанс, след което тръгна към кабинета, от който дойде.
На Огъст му се искаше да ѝ предложи друг вариант, по-добър живот от ходене като торба с кръв. Иронията, че един вампир, пристрастен към кръвта, иска да спаси точно това, за което жадува, не го напускаше. Все пак никой човек не заслужаваше да бъде третиран като нищо повече от собственост. Може и да беше приела доброволно длъжността, вероятно самата тя беше пристрастена, за да се наслаждава на отровата, но това не я правеше приемлива. Единственият човек, за когото евентуално би нарушил това правило, беше вещицата в замъка. Би обмислил да им позволи да бъдат лична торба с кръв като част от наказанието им. От друга страна, вкусът на вещиците вероятно отговаряше на гнусната им природа. По-лесно би било просто да им вземе главата.
Баща му погали с пръсти ъгълчето на устните си, изтривайки заблудената кръв.
– Също така трябва да обърнеш специално внимание на Джеси Рейнолдс, Челси Растън и Сътън Ашбъри. Всички те произхождат от заможни семейства, които подкрепят нас и нашите благотворителни организации. Би било добре да избереш една от тях.
– С цялото ми уважение, баща ми, надявах се да се омъжа по любов. А не за изгода.
– Любовта не е всичко, сине мой. Един ден ти ще бъдеш крал – факт, който е добре да запомниш. Майка ти беше стратегически ход. Който се отплати. Сега имам наследник и собствено кралство.
Това обаче не е животът, който Огъст искаше. Той не разбираше защо някой доброволно би избрал да живее в брак без любов. Не и когато човек можеше да има партньор. Някой, който да го подкрепя. Беше виждал това през годините в други кралски семейства и копнееше за него при своето. Най-силните кралства са изградени върху семейството. Докато баща му ръководеше кралството, народът му не се обединяваше зад него. Не и по същия начин, по който го правеха онези, които имаха единни крал и кралица. Как баща му не видя, че при положение, че вещиците заговорничат срещу тях, те се нуждаят от своето кралство, което да стои зад тях?
Ако Огъст тръгнеше по стъпките на баща си и избереше да живее в брак без любов, той се страхуваше, че щеше да изключи емоциите, които го свързваха с човешката му същност. Събитията от тази нощ вече го бяха накарали да се колебае близо до границата. Баща му може и да не се нуждаеше от емоции, за да управлява, но за Огъст те бяха от съществено значение.
Нещо по-лошо – не искаше да признае – баща му беше прав. Имаше момичета в неговите избраници, които не бяха запомнящи се, и нямаше да има изгубена любов, ако ги нямаше в замъка. Малка част от полумъртвото му сърце изпитваше съжаление към тях. Те не бяха поискали този живот. От друга страна, и той не беше. Всички те бяха родени като пешки в жестока игра, в която някой друг движеше фигурите.
Слабо почукване на вратата го извади от мислите му и той се обърна тъкмо навреме, за да види как двайсетте жени от неговата селекция са въведени в тронната зала.
Колкото и да му се искаше да обмисли избора си, съдбата беше коварна кучка. Вместо това щеше да бъде принуден да разбие сърцата на три жени, като сложи край на шансовете им за единствения живот, за който някога са се готвили.
Опита се да не обръща внимание на неравномерното биене на сърцето на всяка от тях, докато те се придвижваха напред, всяка в различно състояние на облеклото. Беше ясно, че и на тях не им е дадено време да се подготвят. Някои все още носеха роклите си, докато други, които вече бяха готови за лягане, сега притискаха робите си към гърдите. Единственото единно нещо беше уплашеното безпокойство, изписано на лицата на всяка от тях, докато стискаха ръката на жената до себе си. Те бяха сестри, свързани чрез едно и също ужасяващо преживяване.
Всички с изключение на една.
Емери.
Той разбра това в мига, в който тя влезе в стаята. Обхвана го спокойствие и вече не изпитваше желание да разкъса вената на всяка жена пред себе си. Тя влезе с високо вдигната глава, сякаш вярваше, че няма никакъв дял в Съревнованието. Тя не знаеше, че държи най-големия залог. Такъв, който щеше да го осакати, ако го забиеше в сърцето му.
Очите на Огъст я обходиха. Беше се преоблякла от роклята, която той беше разкъсал, в огромен пуловер, съчетан с клин, който обгръщаше всяка извивка на прелестното ѝ дупе.
Едва когато кехлибарените ѝ очи го пронизаха, той осъзна, че са подпухнали, сякаш е плакала. Трябваше да потисне желанието си да я дръпне настрани и да поиска да разбере кой я е наранил, притеснен, че той е виновникът. Тя му се усмихна наполовина и сърцето му се разтуптя. Въпреки че беше наранена, тя все още се държеше смело, все още играеше играта, която той изискваше от нея.
Тя дори не знаеше, че има всички качества на кралица.
Очите ѝ не се откъсваха от неговите, докато правеше реверанс пред пиедестала и се отправяше към мястото си. Чудеше се какво ли се върти в красивата ѝ главичка. Несъмнено щеше да има мнение за това, че я повикаха тук в последния момент за импровизирана елиминация.
Огъст не искаше да ѝ достави удовлетворение, като пръв погледнеше настрани, но когато баща му седеше на трона си безмълвен, трябваше той да говори.
Шибан страхливец. Това беше негова идея и, разбира се, той щеше да остави на Огъст да бъде лошият.
Прочиствайки гърлото си, Огъст започна това, което със сигурност щеше да се превърне в гадно шоу.
– Благодаря на всички, че дойдохте толкова късно. Съжалявам, че не бяхте уведомени по-рано. – Той сложи ръце зад гърба си и погледна надолу по редицата жени. – Тази вечер, по съвет на краля, реших да елиминирам три от вас от Съревнованието.
Думите му бяха посрещнати с въздишки и шепот. Една от жените, както му се стори, се казваше Бет, звучно се разплака.
След първоначалния шок те изпаднаха в неспокойна тишина.
– Ако името ви бъде извикано, моля, пристъпете напред. Ще имате възможност да изберете дали да напуснете замъка и да се върнете при човешкото си семейство, или да изберете да се присъедините към нашето кралство като безсмъртни. Като такива ще получите място в двора и ще можете да изберете някое от нашите северноамерикански посолства за свой дом. – Огъст направи пауза, не искаше да прави това, дори само защото баща му го изискваше.
– Бет. – Защото плачеш прекалено много. – Джана. – Ти си сладка, може би прекалено сладка за живота на една кралица. – Сътън. – Най-вече защото това ще вбеси баща ми. Също така, ти си кучка. – Съжалявам, че трябва да кажа, че времето ви тук, в замъка, приключи.
– Ти сериозно ли говориш? – Избухна Сътън. – Знаеш ли коя съм аз?
Огъст беше върху нея за няколко секунди, а движенията му бяха размазани из тронната зала. Изправен нос до нос с неблагодарното извинение за жена, той изръмжа:
– Честно казано, не ми пука коя си и кои са родителите ти. Добре би било да си спомниш кой, по дяволите, съм аз.
Сътън се напрегна под втренчения му поглед и се отдръпна от него. Той се отвращаваше от мисълта, че може да се сблъска с нея за цяла вечност, ако тя избере да се превърне. Може би просто можеше да се увери, че това не е опция за нея или че превръщането ѝ не се е случило. Все пак той беше престолонаследникът. Това си имаше своите предимства.
В стаята цареше само тишина. Обръщайки се към другите две жени, Огъст омекна:
– Кажете си довиждане тази вечер. До утре сутринта ще ни трябва вашето решение къде искате да отидете оттук нататък.
С това той отпрати жените в стаите им, знаейки, че никоя от тях няма да спи добре след това изпитание. Те обаче бяха издръжливи. Трябваше да бъдат такива, ако искаха да оцелеят след Съревнованието. Поне така си казваше той.
Кехлибарените очи намериха неговите, докато се придвижваха към вратата. В тях имаше съчувствие и може би дори съжаление. Нито едното, нито другото не заслужаваше. Не и от Емери. Нито от някоя от жените.
Той се обърна към баща си и срещна раздразнения поглед на краля.
– Приключихме ли?
Челюстта на баща му се стегна.
– Ще си поговорим по-късно.
Ебати шибания тарикат.
– Тогава ще си тръгна. Имам работа в клуба.
Кралят извъртя очи.
– Да, продължавай да си играеш на собственик на бизнес, но тъй като правиш постъпки за издигане в управлението си, помисли за инвестиране в истински бизнес. Този бар не носи нищо на кралството ти.
Той прехапа езика си и се поклони ниско. Щастието на Огъст не можеше да се смята за достойно допълнение към неговото управление.
– Да, татко – изрече той, без да може да скрие раздразнението в гласа си.
Кралят умееше да прецаква всичко хубаво в живота му.
Тази вечер не беше по-различна.
Назад към част 16 Напред към част 18
