Глава 7
ХАЛЕН
Намръщих се, като се облегнах на отворената врата на Генезис, наблюдавайки как тя щракна ключа за осветлението, опита още един, а после и кранчето, преди да разбере, че водата и електричеството са изключени.
Но ако досега знаех нещо за Генезис, то беше, че е адски упорита. Не искаше да се обърне към никого за помощ.
Оливия беше дошла при мен около обяд, информирайки ме за случващото се с Генезис, изразявайки загрижеността си, но аз казах на Оливия да не се меси в това. Ако имаше нещо, което знаех за Генезис, то беше, че тя би приела подаяние с пари като някой, който се отнася с нея като с благотворителна организация.
А аз и без това ходех по тънък лед с нея.
Но за щастие, Дрейк и аз бяхме израснали с вода и електричество вкъщи, които се изключваха толкова често, че в крайна сметка се научихме да гледаме човека от града, когато излезе, за да знаем как да включим всичко отново.
– Имаш ли нужда от помощ? – Попитах, когато тя се облегна на кухненския плот и зарови лице в ръцете си. Мразех да я виждам в този вид – толкова изтощена от гадната ръка, която животът ѝ беше подарил, особено когато не беше направила нищо лошо.
Беше се опитала само да помогне на едно малко момче.
Тя се завъртя с лице към мен толкова бързо, че се спъна, но се хвана за плота, преди да падне по задник. Пъхнах ръцете си в джобовете на дънките си.
– Мога да ти помогна да си върнеш водата и електричеството – казах ѝ.
Красивите ѝ черти веднага се изкривиха. Въздъхнах тежко, честно казано, бях уморен от тези разправии с нея през цялото време.
Защо трябваше да искам единствената жена на света, която сякаш не искаше да има нищо общо с мен?
– Оливия ти каза, нали? – Изригна тя. Аз просто мълчах. Не бих издал Оливия по този начин. Тя честно казано се беше притеснила и се наложи да ѝ говоря много с помощта на Брет, за да я накарам да не си бърка във всичко. – Искам да си тръгнеш, Хален, и искам да ме оставиш на мира, чуваш ли ме? Аз не съм шибан случай за благотворителност и не обичам да ме третират като такъв. – Тя стисна зъби. – Върви си! – Избухна към мен.
Пръстите ми трепереха от желание да обхвана с ръка гърлото ѝ, да я запратя към стената и да ѝ напомня с кого, по дяволите, говори, но овладях темперамента си.
Тази жена беше шибано произведение на изкуството.
Поклатих глава, завъртях се на пета и тръгнах надолу по стълбите от малкия ѝ апартамент, отивайки към мотора си. След като взех необходимия инструмент, отидох до електромера и водомера ѝ. След като повъртях около тях минута, чух предупредителния знак на течащата в кухненската мивка вода и видях как светлините в кухнята ѝ примигват.
Генезис се втурна към прозореца и го отвори, а широките ѝ красиви очи ме гледаха шокирано и недоверчиво. Аз само ѝ се усмихнах и се върнах към мотора си, като хвърлих едно махване през рамо.
Аз я имах. Нещо в интуицията ми подсказваше, че след това тя ще изяде повечето думи, които ми беше подхвърлила, откакто се запознахме.
– След малко ще имаме вечеря в клуба – обадих се аз, докато приготвях мотора си и закопчавах каската на главата си. – Трябва да дойдеш и да хапнеш нещо.
С тези думи запалих двигателя и се измъкнах от паркинга с чакъл, насочвайки се по магистралата към клуба.
***
– Момче, тук! – Извиках на Рандал. Той искаше да поиграем на футбол и така всички ние, мъжете, плюс Райкър, тичахме около задната част на клуба, където имаше трева, и играехме с фланелки срещу кожи.
Деймън ме повали, като ми попречи да хвана топката, когато Рандал ми я хвърли.
– Майната му – изхриптях, а дъхът ми беше избит от тялото.
Деймън се изправи и протегна ръка към мен, помагайки и на мен да се изправя.
– Не сме толкова млади, колкото бяхме преди, а? – Коментира той и поклати глава, докато се смееше. – Мисля, че това, че те блъснах, ме нарани толкова, колкото и теб – да се удариш така в земята.
Погледнах нагоре, когато на паркинга спря позната Тойота. Генезис се измъкна миг по-късно, а Рандал веднага тръгна към нея, с посърнала усмивка на лицето си. Винсънт се приближи до мен, като пусна ниско свиркане. Забих лакътя си в ребрата му.
– Удряш ли? – Попита ме закачливо той.
– Да. Дръж шибаните си ръце и очи настрана – наредих аз. Той ми хвърли усмивка. – Тя просто е упорита като шибаняк – казах му аз.
Той се засмя.
– Най-добрите обикновено са такива – напомни ми той. – Колко време смяташ да я преследваш?
– Толкова дълго, колкото е необходимо – казах му честно. – Тя е тя.
Той се отдалечи, докато Генезис вървеше към мен с ръката на Рандал в своята. Аз коленичих пред Рандал.
– Хей, хлапе, имаш ли нещо против да отидеш да ми вземеш тениската и елека? – Попитах го.
Той кимна, а очите му светнаха при споменаването на елека ми. Харесваше му да може да го държи. Това го караше да се чувства непобедим или нещо подобно – сякаш имаше броня.
Аз се изправих.
– Съжалявам, че съм без блуза – извиних се на Генезис. Бузите ѝ бяха пламнали в червено и ѝ беше адски трудно да откъсне поглед от татуираните ми гърди и коремни мускули. – Рандал искаше да играем футбол, така че играхме тениски срещу кожи – обясних аз.
– Това не боли ли? – Попита ме тя.
– Не. – Разроших косата на Рандал, докато той ми подаваше тениската ми. Издърпах я върху главата си, като след това нахлузих елека си. – Иди да си играеш, момче. – Той се втурна да търси Райкър. Погледнах назад към Генезис. – Няма нищо по-болезнено от два куршума в гърба. – Повдигнах рамене.
Лицето ѝ пребледня.
– Прострелян ли си бил?
Изхърках.
– Всички ние, мъжете тук, сме го претърпяли – казах ѝ честно. – Това е нашият живот.
Тя си бъркаше в джобовете и танцуваше на място, сякаш беше изключително нервна.
– Съжалявам – изригна тя накрая. Свъсих вежда към нея, без да очаквам, че се е извинила за нещо. – Бях такава кучка без причина. Освен че беше малко груб, ти беше мил и нямах причина да се нахвърлям върху теб, както правех, и…
Хванах лицето ѝ в ръцете си и се наведох, като я заглуших със силна целувка, от която членът ми се втвърди в дънките. Тя изстена ниско в гърлото си, а ръцете ѝ се вдигнаха, за да хванат страните ми.
– Замълчи – измърморих срещу устните ѝ. – Не искам извиненията ти. Ако искаш да се извиниш, тогава остани тук, хапни малко адски добра храна и прекарай време с мен и Рандал – казах ѝ аз.
– Толкова лесно? – Прошепна тя, а очите ѝ обходиха лицето ми.
Кимнах ѝ.
– Толкова лесно, бейби. – Прокарах палеца си по долната ѝ устна. – Един ден, когато най-накрая те накарам да се съгласиш да бъдеш моя – тя ме стрелна с мъртвешки поглед, който ме накара да се усмихна – ще разбереш, че всичко с мен е шибано лесно.
Тя завъртя очи.
– Съмнявам се в това, като се има предвид, че постоянно ми лазиш по нервите.
Усмихнах се и поставих още една целувка на устните ѝ. Тази беше малко по-мека от предишната.
– Просто се наслаждавай на вечерта с мен – помолих я. – Без обвързване; обещавам. – Издишах тежко. Следващите ми думи щяха да ме убият, но това беше от жените, които обичаха да имат контрол над живота и решенията си. – Ще се отдръпна.
Малка бръчка дръпна устните ѝ, сякаш не ѝ хареса това, което бях казал. Този път беше мой ред да се намръщя объркано. Какво, по дяволите, се случваше в проклетата ѝ глава?
– А ако не искам да се отдръпнеш? – Смело ме попита тя.
Нещо се раздвижи в гърдите ми – може би надежда?
– Тогава няма да го направя – казах ѝ. – Ще претендирам за теб, бейби. Ще бъдеш моя.
Тя сложи ръце на гърдите ми. Помислих си, че може да ме отблъсне, но тя просто ги положи там.
– Ще видим – промълви накрая тя.
Най-добрите шибани думи, които бях чувал досега.
Назад към част 6 Напред към част 8
