УОКЪР
Болка.
Това беше всичко, което бях способен да почувствам.
Въздъхнах, когато ботушът се удари в ребрата ми и за миг изкара дъха от дробовете ми. Болката избухна по гръбнака ми, когато друг ботуш се заби в гърба ми.
Не можех да дишам, не можех да мисля. И не можех да бягам, не и с вързани ръце и крака.
Бях обездвижен, напълно на тяхна милост. Точно както те ме искаха.
– Кажи ни какво знаеш – изръмжа в ухото ми един от мъжете, а в думите му се долавяше силен близкоизточен акцент.
Изплюх кръв на земята. Главата ми пулсираше.
– Нищо не знам – изстенах. И не знаех. Всичко, което правеха мъжете като мен, беше да изпълняват шибани заповеди. Не знаехме защо се провежда операцията. Ако армията искаше да мислим, щеше да ни плаща повече, за да го правим.
Ръката му се уви плътно около гърлото ми, прекъсвайки притока ми на въздух.
– Знаеш ли нещо – изсъска той.
Събудих се с пристъп, залитайки в седнало положение. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, а по кожата ми беше избила студена пот.
Не бях имал ретроспекции от цяла вечност – точно две години, ако трябва да съм точен. И знаех защо ги имам сега.
Винсънт не беше тук с мен. Не бях заобиколен от братята, които бях започнал да смятам за семейство. Бях само аз и една непозната – жена, за която не знаех много, освен името ѝ.
Тук нямах никаква сигурност.
Издишах меко и погледнах часовника си, като забелязах, че е четири сутринта. Нова все още спеше в спалния си чувал между мен и огъня.
Прокарах ръка по лицето си.
Винсънт ми липсваше като нищо подобно. Ако беше с мен, щях да съм в ръцете му, докато ме обгръща със силата си, държейки ме заедно, докато не се почувствам достатъчно силен, за да се справя сам.
Но Винсънт не беше тук.
Имах само себе си.
Изтръсках остатъка от съня от мозъка си и се изправих на крака. Опитите да заспя пак щяха да бъдат безполезни, затова пъхнах краката си в ботушите и взех якето си от съседния спален чувал. Докато Нова все още спеше, аз просто щях да изляза да ни намеря закуска. Надявах се, че ловът ще ме разсее достатъчно от глупостите, които се въртяха в главата ми.
Не можех да се справя.
Никога не бях схващал как да го направя.
Когато излязох от пещерата, погледнах към тъмното, обсипано със звезди небе и потърках гърдите си, където ме болеше.
– Имам нужда от теб, човече – прошепнах, като адски много ми се искаше Винсънт да е с мен сега. – Не знам дали съм способен да издържа толкова дълго без теб.
Когато се върнах в лагера, Нова беше станала и облечена, макар че все още изглеждаше доста уморена.
Но пък беше хубава. Беше наистина зашеметяваща. Тъмната коса висеше направо по гърба ѝ, а тъмните ѝ очи ме гледаха открито, позволявайки ми да видя цялата болка и мрак, които бяха опетнили душата ѝ, точно както моята.
И имаше огнен характер, който ме привличаше. Лесно можех да видя, че тя не приема гадости наготово. Само Бог знае през какъв ад е прекарала хората, които са я отвлекли.
А и не седеше просто така, без да прави нищо. Беше готова да помогне. Не беше от тези, които просто седят безучастно.
Имаше нещо в това да виждаш силата на човек, който е преминал през травматично преживяване, което запали душата ми. Досега Винсънт беше единственият човек, който ми говореше на това ниво.
А сега… Нова.
Не знаех как да се чувствам по този въпрос.
– От колко време си буден? – Тихо попита тя.
Аз само свих рамене.
– Известно време – отвърнах грубо, докато прекарвах заека през огъня.
Как трябваше да обясня на една жена, че сякаш не мога да заспя без утехата на моя мъж до мен? Не се срамувах от сексуалността си, просто… Не знаех как, по дяволите, да се отворя пред хора, които не бяха Винсънт.
Не се отварях дори пред братята си.
Тя се прозя и разтърка очите си, изглеждайки шибано очарователна, докато го правеше. Намръщих се на мислите си и погледнах другаде, но не и към нея, неспособен да я погледна в лицето точно сега.
Грабнах тенджерата.
– Дръж това под око – казах ѝ грубо, докато се запътвах към изхода на пещерата. – Аз отивам за малко вода.
Имах нужда да се махна от нея и да се оправя с тази гадост и с новите си чувствата към Нова.
Беше толкова странно… а от странните неща кожата ми настръхваше. Имах нужда от нормалност – жадувах за нея. Не можех да оцелея и да функционирам без нея.
Усещах притеснения поглед на Нова върху гърба си, докато не изчезнах от пещерата и от погледа ѝ.
– Дай ми някакви напътствия тук, Винс, защото нямам никаква представа какво, по дяволите, да правя – тихо се примолих аз.
Назад към част 2 Напред към част 4
