Глава 32
С погледа си Онър проследи линиите на невероятната татуировка, която покриваше лявата страна на лицето му, мастилото абанос на фона на топлата кафява кожа. Косата, прибрана от лицето му в спретната опашка, беше едновременно секси и отдалечена.
– Опитваш се да ме предупредиш или да го защитиш?
– Не е задължително да е едното или другото.
– Не е нужно да ме предупреждаваш за Дмитрий, Джейсън – каза тя, чудейки се дали този тъмен ангел понижава бдителността си с някого. – Аз го виждам такъв, какъвто е. Що се отнася до другото… не е необходимо. – Истината беше, че Дмитрий притежаваше сърцето ѝ.
Очите на Джейсън сякаш, подобно на крилете му, не отразяваха нищо, макар че той гледаше право към нея.
– Мнозина щяха да се свият и да умрат след това, което си преживяла.
Интимна забележка, но тогава той беше отговорил на въпроса ѝ.
– Почти го направих – каза тя, чудейки се защо отговорът ѝ би имал значение за един ангел, но вътрешно знаеше, че за Джейсън има. – Но се оказа, че злобата е дяволски добър мотиватор – не исках гадовете да спечелят.
Изражението на Джейсън не се отмести от нея и тя имаше силното усещане, че той иска да продължи темата, но следващите му думи бяха прагматични.
– Нещата в този дом са според очакванията.
– Да-не, почакай. – Обърна се и се върна към картината, която беше оправила на влизане. Беше голо тяло на Джиана в леглото, сънливите ѝ очи гледаха художника, както жена гледа любовника. – Това е, което видях – прошепна тя, проследявайки буквата А в долния десен ъгъл, а гаденето я връхлетя отвътре при тези последици. – Амос е нарисувал това.
– Може би.
Кимвайки, тя погледна нагоре.
– Прав си. Това не е убедително. Нека продължим да търсим.
Чернокрилият ангел бе мълчаливо присъствие до нея, докато тя изследваше коридорите, покрити с богат, кремав килим, дебел там, където не бе смачкан от счупени и преобърнати мебели или изцапан с кръв. Колкото по-навътре навлизаха в къщата, толкова по-малко агресивна беше касапницата, докато най-сетне се озоваха в самия край на втория етаж, където нищо не беше нарушено.
Там откриха доказателства, които Онър би се радвала никога да не намери. Фините чаршафи на голямото легло бяха разхвърляни, на нощното шкафче имаше бутилка с чувствено масажно олио. На пода лежеше не само халат от бронзов сатен и дантела, който Онър веднага разпозна, но и мъжко сако и лъскави кожени обувки.
– Амос не беше с обувки. – Кървавите му отпечатъци бяха изяснили това.
Едно от крилата на Джейсън се допря до гърба ѝ, докато той ги разперваше зад гърба ѝ. Топла, стряскаща тежест.
– Някои неща просто не трябва да бъдат.
– Да. – Амос, помисли си тя, никога не е имал шанс. От друга страна, толкова много хора по света бяха преодолели ужасните престъпления, извършени срещу тях, без да се налага да измъчват други. И все пак не можеше да не си представи мъжа, който беше нейният кошмар, като уплашено, беззащитно дете. – Имате ли представа кога може да е започнало това?
– Амос и Джиана винаги са били близки, до степен, която се забелязва. – Пауза. – Направихме тихо разследване, не открихме нищо нередно.
– Били са умни. – Онър, си помисли за сълзите на Джиана, колко много убедителна е била тя в отчаянието си. – Тя беше умна. – Отвърна се от безмълвното обвинение на разхвърляните чаршафи и попита: – Ако това беше излязло наяве, щеше ли да доведе до строго наказание? – Ако е така, това може да се окаже най-силният мотив за опита за убийство на сина на Джиана.
– Да – безкраен. Дори сред най-разкрепостените безсмъртни – добави Джейсън, а в тона му се появи тъмна топлина, за която тя разбра, че е ярост – някои неща са дълбоко табу. Да подложиш едно дете на такава поквара, това е отвъд нашето разбиране.
– „Толкова сладко и нежно.“ – Мразещ в своята нежност тон. – „Чувал съм, че такава кръв е деликатес.“
Горещ дъх върху лицето ѝ.
– „Не! Моля те!“ – Изкрещя тя, тялото ѝ бе притиснато, безпомощно.
Смях. Последван от гъст, мокър звук, а след това и от писъците на бебето ѝ, които раздираха въздуха.
Онър се върна в настоящето с вик на ужас, заключен в гърлото ѝ. Избутвайки крилото на Джейсън, усещайки перата му като течна коприна, тя побягна през коридорите, докато не се препъна в неочаквана слънчева светлина, а дъждът бе преминал с шепнеща пара. Златистата светлина на ранното утро я обля, като светъл контрапункт на ужасната скръб в нея.
Онази грозна мисъл вътре в къщата, онова парче думи и звуци, не се чувстваше като сън, а като спомен. Нейният спомен, макар че никога не беше попадала в такава ужасяваща ситуация. Сърцето ѝ се свиваше от такава болка, че не можеше да я понесе, уплашените писъци на малкото момиченце разкъсваха душата ѝ на парчета.
– Онър.
Трябваше да положи съзнателни усилия, за да затвори раздиращата пропаст на спомена, който отекваше в съзнанието ѝ, и да се обърне, за да говори на Джейсън.
– Тук няма нищо за откриване. – Вместо радостта, която очакваше да изпита в този миг, когато издирването на насилниците ѝ стигаше до последния си етап, вътре в нея имаше празнота, чувство за загуба, което заличаваше такива дребни неща като отмъщението. – Отивам в гилдията.
Джейсън разпери крилата си, като среднощният им оттенък беше толкова абсолютен, че поглъщаше слънчевата светлина.
– Има кола, която те чака до портата.
– Дмитрий – промърмори тя, знаейки, че той трябва да го е уредил.
Джейсън я погледна проницателно.
– Той е стар вампир. За него е инстинкт да се отнася с жена си с такова внимание. – Миг по-късно той изчезна в размаха на вятъра, летеше силно и бързо нагоре над облачния слой, докато тя вече не можеше да види дори отблясък от черното.
Но той ѝ беше оставил едно важно знание, когато ставаше дума за отношения с Дмитрий в една връзка.
Неговата жена.
Тя не се съмняваше, че това беше умишлен избор на думи от страна на Джейсън, още един намек за това как работи мозъкът на Дмитрий. Докато вървеше към портата, тя обмисляше въпроса внимателно – защото Дмитрий беше най-важната част от живота ѝ и тя нямаше намерение да се самозалъгва за това.
Можеше да отхвърли колата, която той беше организирал, и да извика такси, като даде ясно да се разбере, че няма да му позволи да се отнася с нея като с пеперуда в буркан. Или можеше да приеме пътуването и факта, че любовникът ѝ е хилядолетен вампир, плюс-минус няколко години, който идва от време, в което постъпката му не би повдигнала вежди.
Честно казано, беше приятно да се чувстваш желана, да се чувстваш обгрижвана след цял живот, прекаран в грижи за себе си. Макар да не можеше да определи връзката между нея и Дмитрий, знаеше, че той ще я защитава с брутална жестокост, докато не свърши.
Стигна до колата и се вмъкна в нея. Не само, че нямаше защо да си има шофьор в Ню Йорк, но и съгласяването с него не ѝ навреди, а и позволи на Дмитрий да прави това, което трябваше: да се грижи за нея.
По лицето ѝ разцъфна усмивка, а в кръвта ѝ се вля глупаво щастие. Тя не се бореше с нея, дори когато си мислеше, че капитулацията ѝ, когато ставаше дума за колата, щеше да ѝ даде отлично средство за преговори, когато се очертаваше по-голяма битка.
Стратегията, това беше ключът към справянето с толкова интелигентен и сурово практичен човек като Дмитрий.
Моят Дмитрий.
Дмитрий погледна Рафаел, докато стояха на скалата зад дома на Рафаел, над сравнително спокойните води на Хъдсън и от другата страна на Манхатън, който се бе превърнал в блестящ мираж на утринната слънчева светлина.
– Сгреших ли? – Попита той, знаейки, че Рафаел вече е говорил с Джиана.
Искаше му се да сгреши, нуждата идваше от онази част от него, която вярваше, че една майка винаги трябва да се грижи за детето си, от онази част, която знаеше, че Ингрид е прекарала последните си дъхове в опити да спаси Миша и Катерина.
– „Жена ти се е борила, за да защити дъщеря ти, Дмитрий. Такава малка парцалена кукла.“
Гласът на Рафаел надделя над спомена за жестокия шепот на Изида, над суровото ехо на съкрушените му викове.
– Не, не си сгрешил. Информацията на Джейсън също се потвърди.
– А Джиана?
– Аз ще се погрижа за нея. – Абсолютна студенина в тези думи, напомняне, че Архангелът на Ню Йорк няма милост към онези, които извършват подобни престъпления – и че макар неговата съпруга да е събудила жилка човечност в него, той си остава същество със страшна сила.
– Джиана беше права – това трябва да е моята задача. – Това беше наказание, което той нямаше да се поколебае да изпълни лично. Защото Амос беше такъв, какъвто го беше направила Джиана. А Амос бе наранил Онър толкова силно, че Дмитрий не можеше да мисли за него, без да се появи кървава мъгла в зрението му. – „Онър никога няма да разбере“ – каза той на Рафаел. – „Ако пречупя Джиана.“
Архангелът не бързаше да отговори.
„Сигурен ли си, че не искаш ловецът ти да те познае?“
Никой, дори Рафаел, не познаваше истински Дмитрий след смъртта на Ингрид – беше прибрал сърцето му в деня, когато счупи врата на сина си; беше го смятал за мъртво. Фактът, че не е… той не беше сигурен как се чувства по този въпрос. Само едно нещо беше сигурно – никога нямаше да се откаже от Онър.
– „Ако нещо се случи с мен, колко време ще чакаш, преди да се ожениш отново?“ – Смешен въпрос, докато съпругата му се подпираше на голите му гърди. – „Опитай се да бъдеш порядъчен и да изчакаш поне един сезон.“
Той знаеше, че тя го дразни, но не можеше да се смее, не и за това. Забивайки ръка в косата си, която вече беше заплел, когато я обичаше, той я дръпна надолу за целувка, от която устата ѝ остана наранена от целувката, а очите ѝ – широко отворени.
– „Дмитрий.“ – Пръстите ѝ докоснаха устните му, а гласът ѝ беше шепот.
– „Никога“ – отговори той. – „Никога повече няма да се оженя.“
Ръката ѝ върху бузата му, меката кожа, която се остъргваше по сутрешната му брада.
– „Не бива да казваш такива неща.“
Свивайки пръсти върху китката ѝ, той доближи дланта ѝ до устата си, притискайки нежна целувка към топлината ѝ.
– „Планираш ли да ме напуснеш, Ингрид?“ – Тя му принадлежеше с тялото и душата си; тя беше причината за неговото съществуване.
– „Никога.“ – Притискане, нос до нос, това беше толкова глупаво нещо, което тя правеше и което го караше да се усмихва всеки път. – „Но не бих искала да бъдеш самотен, ако се разделим. Не бих могла да те търпя толкова тъжен.“ – Преди той да успее да проговори, тя добави: – „Но ти не можеш да се ожениш за тази Татяна. Не харесвам начина, по който тя те гледа.“
Той се засмя и я целуна отново.
– „Нечестива жена.“ – Но когато смехът утихна, той изрече незаличимата истина. – „Няма да приема друга жена в сърцето си.“ – Той притисна пръст към устните ѝ, когато страданието оцвети очите ѝ. – „Ще те чакам да ме намериш отново. Така че не се бави твърде дълго.“
Сега той беше близо до това да наруши обещанието си.
– Предавам ли я?
– Мисля, че – каза Рафаел, а крилете му блестяха в златисто на слънцето – твоята Ингрид беше жена с щедро сърце.
Да, помисли си той, тя е била такава. Ингрид никога не беше открито притежателна – освен когато ставаше дума за Татяна, която наистина беше погледнала Дмитрий с покана в очите, която не би трябвало да е насочена към никой женен мъж. Споменът го накара да се усмихне.
– Тя също беше ревнива.
Рафаел се засмя.
– Погледна ме най-свирепо, когато си помисли, че се опитвам да те съблазня.
И тогава, спомни си Дмитрий, когато бе разбрала, че ангелът не е нищо друго освен приятел, тя бе поканила Рафаел на вечеря. Толкова нежна бе Ингрид, но тя бе заговорила без страх на един безсмъртен, докато всички стояха на току-що засятата нива, и този безсмъртен бе дошъл на скромната им трапеза.
– Не мисля, че някога повече сме се смяли така, както на онази маса.
– Това е скъп спомен – каза Рафаел. – Такъв, който никога не съм забравил и който никога не е избледнял.
Помисли си, че му помага да знае, че някой друг я помни. Помнеше и децата им. Миша и Катерина бяха имали толкова мимолетен живот, но този живот се беше врязал в душата на Дмитрий. А сега там започваше да се появява още едно име – на ловец, който събуждаше спомени за отдавна отминало време, дори когато започваше да измества усмивката на жена му от съзнанието му. Прости ми, Ингрид.
– Калистос – каза Рафаел след дълги минути на мълчание, а очите му бяха насочени към ангелите, които прелитаха през реката, за да кацнат на покрива на кулата.
Дмитрий накара ума си да се откъсне от единствените две жени – едната толкова мила и от огнището, другата – ловец, но със същите нежни ръце – които бяха претендирали за сърцето му през близо хилядата години съществуване.
– Предупредих всички наши хора в региона. – Знаеше, че вампирът е близо – подигравките бяха твърде лични. Поне на Таймс Скуеър Калистос трябваше да се задържи наблизо, за да стане свидетел на реакцията на Дмитрий. – Но той е стар и е интелигентен. – Любовникът на Изида обаче не го тревожеше толкова, колкото отвлеченият ангел. – Дали момчето ще оцелее след постоянната употреба, която Калистос му прави?
Изражението на Рафаел беше мрачно, костите му се очертаваха като остри линии върху кожата му.
– Той е млад, все още уязвим. Не се знае колко щети е нанесъл Калистос. – „Имаш ли охрана на твоя ловец?“
„Разбира се“. – Ако Калистос наистина беше достатъчно луд, за да се опита да отмъсти, с което заплашваше, тя щеше да бъде неговата мишена – защото Онър беше смъртна, много по-лесна за нараняване и убиване. Както беше смъртна и Ингрид.
– Не и този път – каза той, а думите бяха обет.
Назад към част 33 Напред към част 35
