НОВА
Всичко, което се бе случило, след като бях спасена, бе станало бързо. Алехандро ме беше измъкнал от сградата, в която бях държана в плен, докато около нас се разнасяше стрелба. Бях крещяла през цялото време, а после, когато бяхме на сигурно място в джипа му и потеглихме, се разплаках.
Изплаках толкова много сълзи, че не бях сигурна дали са ми останали.
Веднага след това Алехандро ме заведе в масивния си дом, даде ми дрехи, които да облека, и ми каза да си взема душ. Не ме притискаше, но си личеше, че е притиснат от времето. Така че, вместо да отделя време най-накрая да се изкъпя сама, вместо някой да ме къпе, аз бях избързала с процеса и успях да изляза за по-малко от пет минути.
Без да каже и дума, той ми пъхна в ръцете две мюслита, обеща истинска храна след малко и ме качи обратно в джипа си. Оттам ме закара направо в болницата, където ме тестваха за венерически болести. Три дни по-късно, по Божия милост, резултатите бяха отрицателни за всичко.
Според лекаря съм била една от малкото късметлийки.
След това Алехандро ме завърза, натовари ми малка, лека раница с дрехи, спален чувал и още някои неща, на които дори не знаех имената, и отпътувах до мястото, където се намирах сега.
Аляска.
И не, не ме беше оставил в някой град. Беше ме захвърлил тук, в средата на нищото, заедно със седем от своите хора. Имах чувството, че има още повече, които обграждат района и ме пазят. Алехандро никога не правеше нещата наполовина и знаех, че след като ме е намерил и спасил, сигурността ми ще бъде още по-голяма.
Главата ми все още се въртеше от всичко, което бях преживяла. И макар да мразех да ме бутат в Аляска, знаех, че Алехандро просто се опитва да ме предпази, докато прави това, което трябва да направи. Поне тук беше лято, така че времето беше поносимо. Но имах чувството, че нощите все още ще са много гадни. Не ги очаквах с нетърпение.
Тази нощ спах в палатка, а с мен в нея бяха двама мъже с картечници, преметнати през бедрата им. Когато се събудих на следващата сутрин, над главата ми се стелеше ярка светлина, бях сама и чувах звука на хеликоптер над мен.
Бързо се измъкнах от палатката, сърцето ми се блъскаше в ребрата и се чудех дали да бягам. Но ако мъжете не стреляха и не крещяха заповеди, това означаваше, че съм в безопасност, нали?
Боже, надявах се да е така.
Погледнах нагоре, закривайки очите си. От устните ми се изтръгна лек дъх, когато видях един човек да изскача от хеликоптера. Изпищях от тревога, а ръцете ми се плеснаха по устата, за да не изкрещя и да се издам. Не дишах отново, докато не видях как парашутът му изскочи и спускането му бавно започна да намалява скоростта си.
Очаквах братовчед ми да се върне най-малкото, но вместо това хеликоптерът отлетя. Гледах как човекът се приземи на крака и се отдели от оборудването си. След това кимна веднъж на един от хората на Алехандро, преди да погледне към мен.
Преглътнах силно. По дяволите, той беше прекрасен.
Мръсно русата коса беше разрошена на върха на главата му, а очите му бяха тъмни – почти зловещи, докато ме гледаха. През очите му можех да видя мрака, който бе опетнил душата му, но по някаква причина знаех, че това не е същият вид мрак, който имаха в себе си мъжете, от които се бях спасила.
Това беше по-скоро лична тъмнина, сякаш нещо трагично се беше случило и на него, и аз се хванах за това. Той беше сродна душа. Може би щеше да разбере как се чувствам отвътре.
– Как се казваш? – Поиска да знае той, докато се приближаваше към мен. Гласът му беше груб и сякаш се търкаше по кожата ми. Определено нямаше да бъде мек и нежен през времето, което прекарахме заедно, и аз бях малко благодарна за това. Не исках да се отнасят с мен по различен начин само заради ужаса, който бях преживяла.
Просто исках да се отнасят с мен нормално. Не бях разбита. Бях наред.
– Нова – тихо му отговорих аз. – Нова Гарсия.
– Уокър Джоунс – каза ми той. Той кимна към склона на планината. – Хайде да вървим. Нямаме много време за губене.
Кимнах и взех раницата си, която ми подаде един от хората на Алехандро, и бързо запристъпвах до него. По време на по-грубите участъци той ме държеше за лакътя, като ме подпираше, за да ми помогне да не падна по лице или да си счупя задника. Докосването му караше кожата ми да настръхва, вместо да ме отблъсква, както правеше докосването на много други мъже.
Може би защото вътрешно знаех, че този мъж никога няма да ме нарани по този начин.
– Откъде познаваш братовчед ми? – Попитах го след няколко дълги минути мълчание. Или може би беше час по-късно. По дяволите, не знаех. Нямах как да определя времето тук.
– Работя за него – беше единственият отговор на Уокър. Намръщих се. Нима щеше да бъде толкова мълчалив през цялото време, докато бяхме тук? Мразех мълчанието. То ми даваше твърде много време да мисля.
Стиснах зъби.
– Не хапя, знаеш ли. И не съм човек, около когото трябва да се движиш на пръсти.
Той въздъхна тежко, развълнувано.
– Опитвам се да се съсредоточа тук, Нова.
– На какво? – Попитах. – На шибаните дървета?
Той се завъртя с лице към мен. Отдръпнах се от него изненадано, като при това загубих опора. Той протегна ръка и бързо ме хвана за ръката, като ме задържа на крака. След като се стабилизирах, той ме пусна.
– Слушай, оценявам, че се опитваш да разчупиш напрежението или каквото и да е друго, но аз трябва да се съсредоточа. Тук има хищници – същества, които ще ни осакатят, ако не внимавам. Когато стигнем до мястото, където ще се подслоним, говори ми колкото искаш, но не и сега, ясно?
Преглътнах бързо и кимнах с глава, без да кажа нито дума повече. С тиха въздишка той се обърна обратно и започна да ме води нагоре по планината. Този път останах тиха. От време на време той изваждаше карта от джоба си и я проверяваше, но след това продължаваше да мълчи.
Това ме вбесяваше, защото в тишината бях оставена на собствените си мисли, а с тях вече не се справях добре. А и ме правеше по-податлива на страх, когато нещо толкова просто като клон на чудовищно дърво докоснеше тялото ми.
Не бях счупена, но това не означаваше, че не бях останала с невидими белези.
Стори ми се, че минаха часове, преди най-сетне да стигнем до мястото, което Уокър искаше да използва за подслон. Беше малка пещера, не много дълбока, но щеше да ни послужи за подслон, докато бяхме тук, в северната пустиня.
За щастие не бяхме видели никакви хищници, но ме смрази до кости, когато чух вълчи вой. Уокър само ми беше направил знак да мълча и да продължа да се движа. Отне ми всяка частица смелост, за да не се хвана за ръкава на якето му и да не го пусна.
Така че гледката на тази пещера почти ме накара да се разплача от облекчение.
– Отивам да запаля огън – каза ми той, като най-сетне наруши мълчанието, което беше настъпило между нас. Той пусна чантата си на земята. – Върви напред и разстели спалния си чувал. – Той грабна мюсли от джоба на раницата си. – Яж това. Трябва да ти стигне, докато не ни донеса нещо по-засищащо за вечеря.
Бързо започнах да хрупам мюслито, а Уокър пъхна боклука ми в торбата си, преди да започне да събира неща отвън пещерата, за да разпали огън, включително дърва за когато огънят пламне.
Гледах го как работи, докато аз разстилах спалния си чувал. Попитах го дали не иска да направя неговия, но начинът, по който ми се развика, когато предложих, ме накара да се отдръпна. Той промърмори извинение, преди да се съсредоточи отново върху задачата си. Още тогава реших, че няма да го питам дали иска да направя нещо друго за него. Човекът явно имаше някакви неразрешени проблеми и не исках да си ги изкарва на мен, когато просто се опитвах да бъда мила.
Не му отне много време, за да разпали огъня. Щом дървата се надигнаха, той се изправи плавно на крака и ме погледна.
– Отивам да ни намеря вечеря. Когато се върна, ще ни донеса малко вода.
С това той се завъртя на пета и изчезна от пещерата. Намръщих се към гърнето до чантата му.
– Не съм шибан инвалид – измърморих аз. Запътих се към чантата му и грабнах гърнето, като отидох да намеря потока вода, който бяхме подминали по пътя си.
Вероятно не искаше да напускам пещерата, но потокът не беше толкова далеч. Би трябвало да съм добре. Беше се погрижил да ни настани близо до водоизточник.
– Ще ти покажа – измърморих под носа си, докато се спусках към потока. – Не съм някаква шибана неспособна жена само заради гадостите, през които съм минала.
Преди Уокър да се върне в пещерата с мъртвия заек, водата беше напълно преварена и я бях оставила настрана да се охлади. Той се намръщи на нея, преди да поклати глава, като прехвърли одрания заек върху огъня, за да се сготви.
– Не беше нужно да носиш водата – тихо ми каза той – но благодаря.
Повдигнах рамене, докато обгръщах с ръце коленете си.
– Аз също мога да правя разни неща – казах му.
Той въздъхна.
– Знам. Просто не ми харесва ти да го правиш.
Не знаех какво да отговоря на това, затова замълчах. Нещо в начина, по който изрече това изречение, ми подсказа, че не го казва, за да бъде мил или флиртуващ. Наистина не му харесваше да правя неща, които да ни помагат – и то не защото искаше да се грижи за мен.
Този човек се бореше със собствените си демони и имах чувството, че с простия си акт да донеса вода съм го влошила. Изведнъж се почувствах зле, но го изтласках настрана.
– Откъде знаеш всички тези неща? – Попитах го след няколко минути тихо мълчание, а миризмата от готвенето на заек проникна в ноздрите ми и накара стомаха ми да се свие.
Уокър сви рамене.
– Преминал съм през ада – каза ми той. При тези думи вдигнах очи към лицето му. – Ловувах, когато бях дете, защото на майка ми не ѝ пукаше да ме храни. – Намръщих се, сърцето ми се сви за него. – Когато постъпих в армията, срещнах Винсънт. Той е най-близкото нещо, което съм имал до истинско семейство, и когато ме взеха като военнопленник, той беше единственият, който дойде след мен. И заедно оцеляхме от земята в продължение на месеци, преди да успеем да стигнем до американска база.
Преглътнах дебело.
– Съжалявам, че се е наложило да преминеш през всичко това – прошепнах аз. И имах предвид това. Сърцето ме болеше не само за момчето, което беше, но и за мъжа, в който се беше превърнал.
Той поклати глава.
– Не го прави. Гадостите са гадни, но нямаше да имам това, което имам днес, ако не бях преминал през тях.
Тъга оцвети думите му, докато говореше, и се зачудих дали му липсва момчето, което наричаше Винсънт. Каза, че Винсънт е бил най-близкото нещо, което е имал до семейството, но защо изведнъж почувствах, че Винсънт означава много повече за него?
Назад към част 1 Напред към част 3
