Глава 13
ХАЛЕН
Когато пристигнахме на мястото на инцидента, хората на Алехандро вече увиваха телата в найлони. Алехандро държеше сина ми на бедрото си, но Генезис не се виждаше никъде.
Втурнах се към тях и Алехандро веднага ми подаде Рандал. Рандал се вкопчи в мен, а гърдите му се раздираха от ридания.
– Къде е Генезис? – Попитах.
– Тук – обади се Грим. Втурнах се към задната част на клубния им ван. Медикът работеше по изваждането на куршума от бедрото на Генезис, а тя беше в безсъзнание.
– Ще ѝ трябва болница – каза ми Медик. – Но първо трябва да спра това кървене. Има някакъв оток на предната и задната част на главата ѝ. Добре, че е навън, но нараняванията на главата все още са сложни.
Преглътнах повърнатото. Това не трябваше да се случи на нея – на нито един от тях.
– Твоята жена е смела – каза ми Алехандро, пъхнал ръце в джобовете си. Не откъсвах очи от бледото лице на Генезис. – Тя успя да накара бащата на Рандал да ми го предаде. Видях приемането в очите ѝ. Тя беше готова да умре, за да спаси сина ти.
– Тя е невероятна – изръмжах, притискайки по-силно Рандал към себе си. Можех да загубя и двамата днес.
– Тя е единствена по рода си – каза тихо Алехандро. – Ако бях на твое място, щях да направя всичко по силите си, за да я запазя.
Кимнах веднъж.
– Работя по въпроса – казах му.
Медикът се отдръпна и свали ръкавиците си, докато Скраб започна да прибира оборудването на Медика.
– Ще я закараме до най-близката болница – каза Грим. – Върви и се насочи натам – нареди той на Медик. – Ще информирам Купър за всичко, за да може да те уведоми.
Кимнах веднъж.
– Ще закараме мотора ти в моя клуб – каза Грим и аз се запътих към пътническата страна на микробуса. Дори не се бях замислял за мотора си. Веднага щом зърнах Рандал, всичко друго, освен Генезис, беше изчезнало от съзнанието ми.
– Ела да го вземеш, когато можеш.
Измърморих благодарност, преди да се вмъкна на пътническата седалка, а Медик – на шофьорската. Рандал облегна глава назад и ме погледна през насълзените си очи.
– Мама ще се оправи ли?
Сърцето ми се сви в гърдите. Той вече беше толкова шибано привързан към нея, както и аз.
– Тя ще се оправи, приятелю – успокоих го и посегнах да избърша няколко сълзи от лицето му. Генезис беше твърде шибано силна, за да позволи това да я извади от строя. – Тя просто си почива.
Той подсмръкна и посегна да избърше носа си с ръкава на якето си.
– Играеше с мен на „виждам, виждам“.
Разбира се, че го е направила. Въпреки че се намираха в толкова опасна ситуация, тя все още правеше каквото можеше, за да го държи на земята – да го накара да се чувства в безопасност.
Никога няма да мога да ѝ се отплатя за това, а и никога няма да мога да ѝ компенсирам тази гадост.
От задната седалка на микробуса се чу стон. Обърнах глава и видях как Генезис бавно седна, а ръката ѝ се издигна, за да докосне главата ѝ, преди да издаде тих стон.
– Спокойно, бейби – успокоих я. Тя бавно се обърна, за да ме погледне. Поставих Рандал на пода на микробуса, преди да стана и да се приближа към нея. Очите ѝ бяха малко замъглени и разфокусирани. – Имаш адски тежка травма на главата.
– Къде е Рандал? – Изстена тя, когато Медик се удари в неравност на пътя, от което по лицето ѝ проблесна болка.
– Точно тук – обяви присъствието си Рандал, пълзейки по пода към нея. Тя въздъхна с облекчение и го обви в прегръдките си.
– Ти си в безопасност. Ти си добре – въздъхна тя, а по бузите ѝ се плъзнаха сълзи.
Погалих страничната част на врата ѝ, прокарвайки палец по челюстта ѝ.
– Справила си се толкова, толкова добре, бейби – похвалих я. – Ти го опази. – Преглътнах дебело. – Благодаря ти.
Тя кимна, очите ѝ се затвориха, тялото ѝ се отпусна. Бързо я хванах и я придърпах към себе си, докато тя отново изгуби съзнание. Рандал плъзна паникьосаните си очи по лицето ѝ, но аз увих другата си ръка около него.
– Спокойно, хлапе. Тя отново заспа, ясно? – В известен смисъл излъгах. – Главата я боли много силно.
Той кимна, облегнал глава на рамото ми, а ръцете му хванаха едната ѝ в двете си. Не откъсваше очи от лицето ѝ. Една бръчка се дръпна от устните му, но той се довери на думите ми, че тя ще се оправи.
Аз само се надявах и се молех да съм прав и думите ми да не се превърнат в пълна лъжа.
***
Когато пристигнахме в болницата, Генезис веднага беше отведена в задната част, а аз попълних документите ѝ по най-добрия възможен начин. Много се разхождах, след като Рандал най-накрая изгуби съзнание на стола в стаята си.
Резултатите от компютърната ѝ томография излязоха добри. Тя щеше да бъде поставена в изкуствена кома, докато отокът на главата ѝ намалее малко. Можех да очаквам да се събуди след два-три дни, в зависимост от това колко време ще отнеме.
Но нямаше никаква травма на мозъка ѝ. Целият оток беше от външната страна, но лекарят искаше да вземе допълнителни предпазни мерки, което не ме притесняваше.
Предпочитам да съм прекалено предпазлив, отколкото недостатъчно предпазлив. Тя означаваше твърде много за мен, за да бъде някога другояче.
Получавах актуална информация от Купър, който ме уведомяваше, че мястото на инцидента е почистено и че Винсънт и Логан са докарали пикапа ми в болницата и са взели мотора ми от Грим, за да го откарат до дома ми.
Не знаех какво, по дяволите, щях да правя без този клуб – без това братство, от което бях част.
***
Три дни по-късно Генезис беше извадена от комата, а аз останах да я чакам да се събуди по естествен път сама. Рандал ѝ четеше всеки ден, докато беше в безсъзнание.
Купър и Пени бяха предложили да го вземат вкъщи и да се грижат за него, докато съм с Генезис, но аз бързо отхвърлих това. Все още не бях готов Рандал да се махне от погледа ми, а и честно казано, не ми се струваше, че малкото ми момче е толкова нетърпеливо да се раздели с мен.
Няколко часа след като я извадиха от комата, очите ѝ бавно се отвориха. Няколко минути се взираше в тавана, след което обърна глава и впери очи в моите. Усмихнах ѝ се, толкова шибано доволен, че най-накрая я видях будна.
– Здравей, бейби – поздравих аз. Нежно притиснах в ръцете си посинялото ѝ лице и притиснах устни към нейните. – Радвам се, че най-накрая те виждам будна.
– Къде съм? – Промълви тя.
Налях ѝ чаша вода и поставих сламката до устните ѝ. Тя бавно изпи цялата вода, докато ѝ отговарях.
– Ти си в болница – казах ѝ. – Беше простреляна, да не говорим, че имаше доста силен оток отпред и отзад на главата.
– Инцидентът – каза ми тя. Тя облиза устни, очите ѝ се затвориха за миг, преди да ги отвори отново. – Ударих си главата в кормилото много силно.
Кимнах.
– Изглежда, че теб са те ударили и доста добре, когато са те вадили от колата – признах. Прокарах задната част на пръстите си по бузата ѝ. – Но се очаква да се възстановиш напълно.
– Рандал? – Попита ме тя.
Усмихнах ѝ се, харесваше ми колко загрижена е за нашето малко момче. А той си беше наш. След това, което беше направила за него, тя заслужаваше титлата мама.
– Той дреме. – Отдръпнах се настрани, за да може тя да го види свит в разтегателното кресло до леглото ѝ. – Той ти чете всеки ден – каза, че обичаш книгите.
Тя слабо се усмихна, все още изглеждаше толкова изтощена.
– Харесва ми. – Тя се прозя. – Уморена съм.
Наведох се и нежно допрях устни до нейните.
– Ще бъдеш ли добре, ако съобщя на лекаря, че си будна? Можеш ли да стоиш толкова дълго?
Тя затвори очи.
– Ще опитам – прошепна тя.
Бързо излязох от стаята, тъй като нейната беше точно срещу сестринското отделение, и им съобщих, че е будна, но ако лекарят иска да я види, трябва да побърза, тъй като все още е доста уморена.
След като се видяхме с лекаря, той назначи още едно компютърно томографско изследване, за да провери отока. След като получи резултатите от него, той нареди минимум още две нощи в болницата само за да следи бедрото и травмата на главата ѝ, а след това щеше да реши дали да я пусне у дома, или не.
Назад към част 12 Напред към част 14
