Глава 7
ХАТЧЕТ
На следващата сутрин се наместих на стола си с болезнено съскане. Мускулите ми крещяха да си легна и да си почина, а болкоуспокояващите вече не ми помагаха особено. Вече почти не можех да движа шибаната си ръка, без да ме прониже нажежена до червено, изгаряща болка.
Бях се насилвал прекалено много.
Грейв повдигна вежди към мен.
– Добре ли си, братко?
Кимнах веднъж, но знаех, че Грейв не изглеждаше така, сякаш ми вярва. Подобно на Грим, Грейв виждаше повече, отколкото другите хора бяха склонни да виждат. И макар Грейв и Скорпион да бяха по принцип най-добри приятели, Грим и Грейв също работеха на странна чистота заедно.
Саботаж удари с чукчето по масата, въвеждайки ред в Църквата.
– Някой се опита да ме убие преди два дни. Единствената причина, поради която седя на тази маса с леко нараняване, е, че Хатчет постави живота си на карта, за да спаси моя. – Около масата започнаха да се чуват удари, тъй като всички мъже ми благодариха, че съм спасил живота на президента.
Саботажът отново удари с чукчето си по масата, с което върна реда в залата.
– Все още няма информация на улицата някой да се е опитал да ме отстрани, нито пък да е ударил Хатчет. Тези момчета не носеха шибани елеци и никакви цветове. – Информира ни той.
– И така, какъв е планът тогава, Саботаж? – Попита Грим, като грубият му, дрезгав глас звучеше из стаята с авторитет на сержант от учението. – Някой трябва да знае нещо, по дяволите. Почти изгубихме Хатчет. Беше на косъм от това да умре на тази проклета маса.
– Засега се държим настрана. – Заяви Саботаж. Грим изръмжа. – Никой не отива никъде сам. Инк, свържи се със Съдията – кажи му, че в момента не можем да правим никакви бягства. Грейв, свържи се с Рок и му кажи, че пратката му се отлага, освен ако не дойде сам да я вземе.
– Разбрах. – И двамата мъже потвърдиха, потвърждавайки заповедта на нашия президент.
– Изи, Рейна, Джеса и Пени готвят вечеря – Трикси ще се върне днес. – Трикси беше едно от момичетата в клуба, но имаше склонност да изчезва случайно, а напоследък я нямаше от месеци. – Искаха да я посрещнат топло. – Саботаж посочи с пръст около масата. – Никой не я пита какво, по дяволите, се е случило и защо се е върнала, ясно ли се изразих? – Нареди той.
След като всички потвърдиха, че са разбрали, Саботаж удари с чукчето си по масата.
– Църквата се отлага.
Останах на масата, чакайки, докато стаята се изпразни. Трябваше да остана сам, за да стана от този стол, иначе всеки брат от този клуб щеше да види колко ме боли и колко сериозни са пораженията.
Саботаж затвори вратата на параклиса, като остана в параклиса с мен. Въздъхнах, знаейки, че няма да се измъкна от това.
– Колко те боли, Хатчет? – Попита ме той.
– Мога да се справя. – Намръщих се.
– Хатчет, не за това те питах. – Отвърна ми той. Погледнах го. Той знаеше какво чувствам към шибаните наранявания, които претърпях заради този клуб. – Хайде. – Той ми помогна да стана от стола. Едва сдържах поредица от ругатни, докато се изправях в пълния си ръст.
– Спри. – Поиска Саботаж, протягайки ръка към елека ми.
Успях да се измъкна от елека си. Саботаж го постави на масата.
– Свали фланелата. – Нареди ми.
Успях да разкопчая блузата си и да смъкна и нея, макар че ми трябваха няколко минути, за да я сваля напълно. Саботаж се намръщи на откритите ми ръце. Те бяха черни и сини и силно надраскани. Усмихнах му се, опитвайки се да разведря обстановката. Саботаж може и да беше твърдоглав и задник, но не му харесваше, когато членовете му се нараняват. – Това не е гадост по гърба и гърдите ми, братко. – Уведомих го.
Той ме инструктира да се обърна с гръб към него. Вратата се отвори, когато Саботаж издърпа нагоре превръзките, разкривайки гърба ми. Беше покрит със синини и марли, за които знаех, че вече са кървави, а раните все още не са се затворили напълно.
Дръпнах глава нагоре и очите ми се спряха на Лейла, която с ужас се взираше в гърба ми. Преглътнах трудно. Ебаси, тя не трябваше да ме вижда в този вид.
– Защо, по дяволите, раната ти не е спряла да кърви? – Поиска да знае Саботаж.
– Шибаната порезна рана и тениска се разкъсаха на гърба ми, когато се плъзнах по асфалта. – Уведомих го, докато се отдалечавах от него, принуждавайки се да скрия болката си и от него, и от Лейла. Обърнах се към моята жена. – Лейла, не е толкова лошо, колкото изглежда. – Излъгах, като не исках нищо повече от това да изтръгна ужасения поглед от очите ѝ.
– Не е толкова лошо, колкото изглежда? – Тя се задави. Преглътнах трудно.
– Хатчет – каза тя, шокирайки ме до смърт, като използва клубното ми име – не разбирам как не се сгромолясваш на пода от болка.
– Почти. – Каза ѝ Саботаж. Намръщих се на моя президент. Той ме игнорира. – Човекът има нужда от малко почивка и да се охлади адски много за няколко дни.
Без да каже нито дума, Лейла взе фланелката ми и ми помогна да се облека в нея, като след това ми помогна да се облека в елека. Саботаж се измъкна от стаята, оставяйки ни сами в параклиса заедно. Тя нежно положи ръце на корема ми, като ме гледаше с онези красиви, сини очи, обрамчени с очилата ѝ.
– Знаеш, че не е нужно да криеш болката си от мен, нали? – Попита ме тихо тя.
Наклоних леко устните си заради нея.
– Надявам се, че ако не я изкажа на глас, ще мога да се справя с нея. – Признах. Тя се намръщи. – Така че, просто ме забавлявай.
Тя се намръщи към мен.
– Хатчет…
– Блейк. – Казах ѝ, без да харесвам звука на клубното ми име от нейната уста. – За теб винаги съм бил Блейк.
Тя въздъхна тихо.
– Но е както ти каза – Блейк е мъртъв. Сега ти си Хатчет.
Посегнах нагоре и нежно притиснах лицето ѝ в ръцете си.
– Блейк е този, в когото си се влюбила. – Нежно ѝ напомних.
Тя сви рамене.
– Да, но Блейк също се влюби в наркотиците – избра ги пред мен – пред бебето. – Намръщих се при това напомняне. Тя нежно обви тънките си, деликатни пръсти около китките ми. – Хатчет, това, което си сега – това е човекът, на когото искам да дам втори шанс. Не на този, който си бил.
За миг мълчаливо се взирах в лицето ѝ, без да съм сигурен дали това, което казва, е действително вярно. Боже, исках да е така. Имах нужда тя да бъде изцяло моя.
– Искаш да кажеш това нали? – Попитах я най-накрая. – Щом се погрижим за Линкълн, ти няма да избягаш с Матю?
Тя поклати глава към мен.
– Все още сме в изпитателен период, Хатчет. – Можех да уважа това. Бях я прецакал в миналото. – Все още имаш много да доказваш на мен, както и на Матю, но ако ми докажеш, че наистина искаш това – искаш семейството си – аз ще бъда тук. Няма да отида никъде. – Увери ме тя.
Наведох се и нежно я целунах, като сгънах ръцете си около леко тонизираното ѝ тяло, придърпвайки я към себе си, докато обявявах душата ѝ за своя.
Мълчаливо се заклех, че няма да прецакам това отново. Исках семейството си.
Назад към част 6 Напред към част 8
