Глава 1
Пиърс
Тази жена ми крещеше, а аз не можех да спра да се взирам в устата ѝ.
Устните ѝ имаха съвършена форма. Горда горна устна, не прекалено пухкава и не прекалено тънка. Долната беше пищна с леко надигане, което заслужаваше да бъде проследено с върха на езика. Бяха покрити с гланц, който правеше естествения им прасковен цвят да изглежда сладък и сочен като самия плод.
– Не можеш да го направиш. – Ръцете ѝ се размахаха във въздуха.
Беше красива. Разбира се, че беше красива. Дядо ми е имал безупречен вкус.
Според него тя също е била остра и макар че вероятно трябваше да обърна внимание на огъня в очите ѝ или на думите, които хвърляше като ножове към мен, не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен върху тази уста.
– Майната ти.
Погледът ми се стрелна към красивите ѝ кафяви очи. Да ти еба майката беше доста трудно да се пренебрегне, особено когато отекна във витрините на центъра на Каламити, Монтана.
Писмото, което ѝ бях връчил преди малко, беше стиснато в ръката ѝ. В него ясно се казваше, че тя е в просрочие по заема си и има един месец да го изплати изцяло. Това беше заем, който покойният ми дядо ѝ беше дал, за да финансира няколко инвестиционни имота в това малко градче. Заем за приятелка. Госпожата. Повикване за плячка? Нямах и най-малка представа как тя се вписваше в заплетената му мрежа от жени.
Представата за устата му върху съвършенството на нейната ме накара да изтръпна. Може би заради връзката им тя бе предположила, че дългът ѝ ще бъде опростен.
Никога.
Да, това ме правеше отмъстителен задник, но тя не беше единствената, която се плашеше в момента. Дядо ми ме беше прецакал, докато беше жив. Смъртта му беше довела до втория кръг.
Единственото, което исках, беше да изтрия този кучи син от живота си, като започна със събирането на заема му към тази спираща дъха жена.
Очите на Кериган Хейл пламнаха. Лицето ѝ беше почервеняло или от ярост, или от това, че ми крещеше цяла минута.
Бяхме предизвикали сцена. Е, тя предизвикваше сцена. Аз просто стоях тук и се взирах в устата ѝ, мразейки себе си за това, че я смятах за красива.
Хората излязоха от малките си магазинчета. Една жена в черна престилка излезе от кафенето и се огледа нагоре-надолу по тротоара, докато не забеляза източника на суматохата. Нас. Една двойка се втурна от художествената галерия и се втурна по нашия път.
Зяпачите не бяха чак толкова привлекателни, така че беше време да приключим, преди да привлечем тълпа.
Отворих уста, за да повторя посланието, което бях дошъл тук да предам, но преди да успея да говоря, Кериган взе писмото, което ѝ бях подал, и започна да го разкъсва на парчета. Сълза след сълза, а на красивите ѝ устни се образуваше хриптене. Може би тя си ме представяше като хартията. В един момент тя късаше, а парчетата ставаха все по-малки и по-малки. В следващия момент парчетата полетяха в лицето ми.
Примигнах и ги оставих да паднат на тротоара. Разкъсването на това писмо нямаше да промени фактите.
И двамата бяхме прецакани.
– Тридесет дни, госпожо Хейл.
Ноздрите ѝ се разшириха.
Двойката от галерията стигна до нас, застана до Кериган, като и двамата ме гледаха нагоре-надолу. Тъй като нямах никакво желание да се срещам с местните, беше време да си тръгваме.
– Тридесет дни. – Извърнах се от Кериган, преди тя да успее да хвърли още нещо в лицето ми – още една проклятие, купчина плюнки, юмрук.
Лъснатите ми обувки щракнаха по тротоара, докато се насочвах към лъскавия си сив ягуар, игнорирайки кинжалите, които се забиваха в гръбнака ми.
Кериган можеше да ме мрази колкото си иска. Не аз я бях поставил в това положение. Тази награда принадлежеше на дядо ми. Но нима тя беше проклела името му? Не… За пореден път Гейбриъл Барлоу излезе победител.
Без да поглеждам назад, се плъзнах зад волана и потеглих. Двигателят на ягуара мъркаше по Първа улица. Коженият волан беше топъл под дланите ми от слънцето. Дори и след като бях прекарал по-голямата част от последните два дни на шофьорското място, колата все още имаше мирис на нова кола.
Притежавах ягуара от месеци. Беше подарък за мен самият в деня, в който разводът ми беше финализиран. Но не го бях карал много. Рядко ми се налагаше да шофирам.
До това пътуване.
Единайсетчасовото пътуване от Денвър до Монтана беше погълнало целия вчерашен ден. Бях останал в Бозман, защото исках да видя мястото, където дядо ми беше прекарал толкова много време. После тази сутрин отидох в Каламити, за да предам писмото на Кериган.
Писмо, което сега беше разхвърляно по тротоара като конфети.
Телефонът иззвъня и на пулта се появи името на асистента ми.
– Здравей.
– Добро утро – каза Нели. – Как сте днес?
– Добре. – Заради това, че ме псуваха преди обяд.
– Как мина срещата ти?
– Фантастично – отвърнах аз. Негативната реакция на Кериган беше предопределена. Очаквах сълзи и молби. Вместо това получих „Майната ти“ с хартия, хвърлена в лицето ми.
Имаше стомана, това трябва да ѝ се признае.
– Кажи ми още веднъж защо настояваше да пътуваш до Монтана, когато това писмо можеше да бъде изпратено по пощата – каза Нели.
– Исках да затвърдя мнението си. – А аз бях любопитен за жената, която дядо ми беше обожавал.
– Ами – промълви тя. Ако бях в кабинета си, щях да си спечеля прочутото завъртане на очите на Нели. – Какво сега?
– Ще остана тук тази вечер.
– Наистина? Мислех, че ще отидеш в хижата.
– Промяна в плана. – Исках да разгледам това малко градче в нищото, което Кериган Хейл наричаше свой дом.
Докато карах по Първа улица, промъквайки се зад един пикап с регистрационен номер G0NCTRY, сканирах фирмите, които бяха разположени по улицата. Каламити не беше метрополис. И все пак дядо ми беше инвестирал куп пари в тази малка община. Всъщност той беше инвестирал куп пари в нея.
Защо? Защо Каламити? Защо Кериган? Защо не можех да спра да мисля за устата ѝ? И защо не беше заплакала? Наистина очаквах сълзи.
Като оставим настрана любопитството, истинската причина да не отида в хижата тази вечер беше, че не бях готов. Идеята да спя там караше стомаха ми да се свива толкова силно, колкото и идеята за ръцете на дядо върху еластичните гърди на Кериган.
Можех да остана в Каламити и да отида в хижата утре. След това, след кратка спирка, за да поговоря с пазача, щях да се върна по дяволите в Денвър.
– Да ти намеря ли хотелска стая? – Попита ме Нели.
– Моля.
– В Каламити или в Бозман?
– В Каламити.
– Добре.
– Но се съмнявам, че какъвто и мотел да имат, той е без звезди – подразни ме тя.
– Нямам нужда от звезден рейтинг.
Тя се подигра.
– Лъжец.
Нели беше моя асистентка през последните пет години и през времето, прекарано заедно, не бях сигурен дали някога ме е възприемала като свой шеф. В повечето случаи беше обратното. Нито веднъж не ме беше погледнала като нещо повече от човек, когото е превъзхождала на всички изпити по математика и английски в гимназията.
Може би затова беше издържала пет години. Нейните предшественици бяха работили средно само шест месеца. Най-дългият беше изкарал една година, а най-краткият – само две седмици. Всеки от тях ме беше ядосал и когато се разделихме, въздъхнахме с облекчение.
Ако Нели напуснеше, щях да си изгубя ума, по дяволите.
Нели не ми целуваше задника и не ме наричаше господин Съливан. Не си прехапваше езика, когато не беше съгласна с решенията ми. Не смекчаваше мнението си, защото аз подписвах заплатите ѝ.
– Има ли нещо в офиса, за което трябва да знам? – Попитах.
– Нищо, за което не бих могла да се погрижа.
Макар че формално беше мой асистент, титлата ѝ беше вицепрезидент на главния изпълнителен директор и нямаше много неща, с които да не може да се справи. Ето защо тя печелеше повече от всеки друг вицепрезидент в „Грейс Пийк Инвестмънтс“. Сега, когато поемахме много повече задължения, тя ми беше нужна.
– Благодаря.
– Звучиш уморено.
Преместих се, разтривайки задната част на врата си с едната ръка, докато с другата шофирах.
– Уморен съм. Беше дълго пътуване.
– Можеше да летиш.
– Не, беше хубаво. Имах нужда да си прочистя главата.
– Не е много за прочистване. Можеше да го направиш с тридесетминутно пътуване покрай Front Range.
– Смешно – промълвих аз.
– Знаеш, че се шегувам. Но имам чувството, че трябваше да дойда с теб.
– Не, добре съм – излъгах аз. Не бях добре от месеци.
– Родителите ти се обадиха.
Преглътнах стон.
– И?
– И може би ще разбереш какво искат, ако отговориш на обажданията им.
От погребението насам избягвах мама и татко. Особено мама, защото тя искаше да говори за всичко, за което не исках да говоря.
– Те все още ли са на Хаваите?
– Да. Майка ти ме покани да летя там следващия уикенд.
Засмях се. Те обичаха Нели повече, отколкото мен, което важеше за повечето хора, които ни познаваха и двамата.
– Заповядай.
– Имам нужда от повече време за почивка.
– Преговаря за това последния път, когато се провалих.
– Аз?
– Да. – Имаше един месец годишно. Скоро щеше да стане шест седмици. В крайна сметка щях да направя нещо, което да я вбеси, и тя щеше да получи още две седмици от мен. Издържах само заради егото си.
– Кога за последен път получих бонус?
– Преди десет месеца.
– Точно така – изрече тя. – В деня, в който застана на страната на Крис, а не на моята в дискусията ни за коледното парти.
И аз бях платил за това решение. Нели ни беше казала, че отвореният бар ще бъде по-забавен за служителите. Крис, нашият адвокат, твърдеше, че отвореният бар ще доведе до пияни служители и съжаление в понеделник сутринта. Като се има предвид, че партито беше приключило час по-рано и в няколко тихи разговора бях наречен евтин, Нели беше права.
Тя не ми беше позволила да го преживея.
– Има ли още нещо днес? – Попитах.
– Жасмин се обади.
Майната му.
– Кажи ѝ, че съм зает. Ще ѝ се обадя. – И двамата знаехме, че няма да го направя.
– Пиърс…
– Зает съм, Нели. – Това беше една от областите, в които не се нуждаех от нейното мнение.
Нели въздъхна.
– Добре. За протокола, нека знаеш, че според мен правиш огромна грешка, като я избягваш.
– Забелязвам. Следващата тема.
– Това е всичко за момента. Ще се обадя, ако се появи нещо. Кога ще се връщаш?
– Утре. Ще бъда в офиса в сряда сутринта.
– Добре. Ще поговорим по-късно.
– Довиждане. – Приключих разговора и завих от Първа улица, като се отпуснах по странична уличка, застроена с къщи. На една пресечка от центъра на града спрях и паркирах ягуара покрай празен тротоар.
Зелените тревни площи се простираха по пътя. Дърветата бяха осеяни във всеки двор, а цветовете им започваха да се променят подобно на тези в Колорадо в началото на септември. Самите къщи бяха тихи, повечето хора вероятно бяха на работа по това време на деня. Когато минавах покрай училището на път за града, паркингът му беше претъпкан с автомобили.
Надявах се, че моята кола щеше да се справи с паркирането тук за час-два. В Денвър имаше райони, където не бих посмял да оставя луксозен автомобил, но се съмнявах, че кражбите на коли са често срещани в Каламити, а и не исках да паркирам на Първа. Ягуарът привличаше твърде много внимание, паркиран до големи пикапи с калници. Днес исках да изследвам без светкавици.
– Сигурно трябваше да нося дънки – казах си, като се вгледах в стандартния си костюм от три части.
Разкопчах сакото си от цвят въглен и жилетката под него. След това ги сложих на пътническата седалка, покривайки куфарчето си. Разкопчах титаниевите си копчета за ръкавели, подарък за рождения ден от майка ми, и ги прибрах в поставката за чаши. След това навих ръкавите на ризата си, свалих вратовръзката си и разхлабих яката си.
Панталонът щеше да изпъкне, тъй като почти всички останали, които бях видял днес, бяха с дънки, но костюмите бяха всичко, което бях взел със себе си. Все пак това беше бизнес пътуване.
Оставих колата и тръгнах към Първа улица, като пъхнах ръце в джобовете си. Когато стигнах до кръстовището, погледнах наляво, после надясно. Вляво щеше да ме отведе към спортната зала на Кериган – мястото на престъплението. Вдясно щях да стигна до магазина за железария. Тръгнах надясно.
Звънецът иззвъня, когато бутнах вратата вътре. Продавач, облечен в червена жилетка върху бялото си поло, кимна откъм касата.
– Добро утро.
– Добро утро.
– Мога ли да помогна да намерите нещо?
Тръгнах към една закачалка за шапки недалеч от вратата. Той гъмжеше от шапки в различни цветове, всяка от които беше бродирана с надпис Каламити, Монтана. Туристическа маркировка.
– Това ли е всичко, което имате?
– Да.
Каламити е. Взех черния вариант, заровен под кървавочервените, яркосините и келявозелените.
– Чанта? – Попита служителят.
– Не, благодаря. Имате ли нещо против да скъсам етикетите и да ги пусна в кошчето за боклук?
– Ще направя нещо по-добро. – Той извади ножица от кутията за зеленчуци до касата, отряза етикетите и ми подаде шапката, която щях да изхвърля в момента, в който се прибера в Колорадо.
– Още веднъж благодаря. – Кимнах му, след което излязох през вратата, като нахлузих шапката, докато вървях.
Със слънчевите очила и шапката може би нямаше да бъда разпознат от онези, които бяха станали свидетели на шоуто на Кериган по-рано.
Дядо винаги ми беше разказвал как го е забавлявала. Като се има предвид, че говореше дядо ми, можех да се досетя какво точно означава забавление. От години той се беше разхвалвал за Кериган, но беше пропуснал някои подробности, нали?
Не беше споменал колко е красива. Определено не беше споменал тази уста.
Трябваше да знам, че тя ще бъде изненада. Всичко след смъртта му преди две седмици беше шок, а това не включваше многото нежелани удари, които беше нанесъл през живота си.
Нямаше какво друго да направя, освен да се справя с тях, един по един. Щях да ги загърбя и да продължа с проклетия си живот. Включително да прекъсна всички връзки с Кериган Хейл.
Тя имаше огън. Надявах се, че този огън може да изплати дълга ѝ.
Вървях по тротоара, като кимах на минувачите. Погледнах през витрините на магазините и ресторантите, като забавих ход само за да разгледам отблизо офиса за недвижими имоти. На витрината им бяха изложени актуалните обяви.
– Предполагам, че пазарът в Каламити не подскача – промърморих, след като сканирах няколкото разпечатки, залепени на стъклото.
Повечето от имотите, които имаха някакъв размер, бяха на пазара от месеци. А цените? Кериган трябваше да продаде два или три имота, за да изплати заема си.
Не е мой проблем. В гръбнака ми се загнезди чувство за вина, но го изтласках настрана.
Това беше единственият начин да продължа напред. Чиста раздяла.
До трети октомври Кериган Хейл или щеше да изплати заема си, или аз щях да поема собствеността върху всички активи, необходими за покриване на остатъка. Отбелязах мислено името на брокера на недвижими имоти, преди да продължа нататък. Може би щеше да ми се наложи да продам един или два имота през следващите месеци.
Движението на пешеходци беше слабо, докато си проправях път по тротоара. Всъщност нямаше никакво движение. Освен случайните коли или пикапи, Първа улица беше тиха. Въпреки че на повечето места би било така в сравнение с центъра на Денвър.
Без да има хора, които да бързат, аз се успокоих. Въздухът миришеше на чисто, а не на градски газове и бетон. Ходенето беше почти… релаксиращо. Кога за последен път се бях разхождал без цел? Винаги ли е било така тук?
Преди пътуването си бях направил малко проучване за Каламити. Разположен в сърцето на югозападната част на Монтана, тази община беше дом на около две хиляди жители. Градът беше сгушен в планинска долина, а в края на улицата в далечината се издигаха индигови върхове.
Магазините за търговия на дребно по улица „Първа“ подчертаваха западния елемент. Умно. Това несъмнено се харесваше на туристите. Повечето от сградите имаха квадратни фасади от дървен материал. Други се гордееха с червени тухли и хоросан. Имаше дори бар, наречен Каламити при Джейн. Когато минавах покрай него, той беше затворен. В противен случай щях да вляза за едно питие и да го разгледам.
Стигнах до края на Първа твърде рано, когато пътят се отвори към магистралата. Утре щеше да ми се наложи да карам по този път, за да стигна до хижата, но за днес се обърнах и забравих за светилището на дядо.
Огледах се и в двете посоки и пресякох пътя. Имаше ли пресичане в град, в който има само една видима пешеходна пътека? Насочвайки се в обратната посока, се насочих към сградата, в която бях попаднал първо тази сутрин.
Рафинерията.
Фитнес студиото на Кериган. Според данните на дядо тя беше купила цялата сграда. На първия етаж беше направила фитнес зала. Над него имаше едностаен апартамент.
Свободно студио. Имаше и свободна ферма с две спални в покрайнините на града. И празен двуетажен апартамент на Шеста улица. При тези свободни жилища не беше чудно, че не беше направила нито една вноска по заема на дядо.
Кериган явно беше прекалила със задълженията си, а дядо ми ѝ беше дал предпазна мрежа с размерите на Монтана. Той не беше променил договора им, за да включи план за плащане. Не беше призовал нито една част от заема да бъде изплатена. От моята гледна точка той просто беше хвърлил пари на Кериган без никаква структура.
Това беше най-лошата инвестиция в портфейла му.
Моето портфолио.
Дядо ми беше оставил компанията си, въпреки че очаквах „Барлоу Капитал“ да отиде при майка ми – както и тя. Но той ми я беше оставил в наследството си.
Беше ми дал главоболието, което представляваше прекрасната Кериган Хейл.
Може би се е надявал тя да се провали. Може би е виждал в нея лесна мишена, начин да използва някой млад човек и да спечели няколко лесни имота в Монтана. А може би тя му беше платила по друг начин.
С тази проклета перфектна уста.
Стиснах зъби.
Каквито и да бяха причините, нямаше да повторя грешките му. Нямах никакво желание да притежавам едностаен апартамент, ферма или мезонет в Каламити. Ако Кериган не плащаше, щях да я ликвидирам и да забравя, че този град изобщо съществува на картата. След няколко месеца щях да прогоня всички мисли за нея, точно както направих с дядо.
Той беше обсебен от Монтана. Никога не съм го разбирал. Стоях тук, под голямото синьо небе… Разбира се, беше красиво. Въздухът миришеше на вечнозелени дървета и слънце. Но и в Колорадо имаше планини. В Колорадо също имаше синьо небе. В Колорадо имаше и малки градчета.
Какво толкова специално имаше в Монтана, че да лети дотук, вместо да отиде в планините край Денвър? Просто беше толкова… отдалечен. Сякаш се намираше в друг свят. В един далечен свят.
Може би това беше привлекателното. Дядо беше успял да избяга в Монтана и да не обръща внимание на убитите по пътя, които беше оставил след себе си. Изолиран в средата на нищото, той можеше да се преструва на по-добър човек.
Минах покрай фитнес студиото, а прозорците бяха тъмни. Когато пристигнах по-рано, тя беше осветила цялото място, докато седеше на гишето точно до вратата. Сигурно беше за добро, че я нямаше. Може би другите нямаше да ме познаят, но тя със сигурност щеше да ме познае. А аз нямах нужда да поглеждам отново тази уста.
И без това щеше да ми е достатъчно трудно да забравя тези устни.
След като фитнеса остана зад гърба ми, се върнах в Ягуара. Разходката не отне много време, но сега вече усещах по-добре Каламити. Умствена представа за града.
И Кериган.
Часовникът на таблото показваше, че все още е преди обяд. Имах часове и часове имейли, които трябваше да обработя, но когато запалих колата и се върнах на Първа, се озовах на магистралата, която се бях зарекъл да избягвам.
Отиди там утре.
Но не се обърнах.
Днес бях доставил писмото на Кериган. Може би това посещение в хижата да е приключило, беше най-добрият начин да завърша едно и без това гадно пътуване. Тогава утре можех просто да се прибера у дома.
Да се прибера у дома и да започна работа.
Съсредоточих се върху поглъщането на „Барлоу Капитал“ в „Грейс Пийк“. Заем по заем щях да сложа собствения си отпечатък върху инвестициите на дядо.
Уродът беше поставил достатъчно знаци върху това, което трябваше да остане мое.
След като придобиването приключи, щях да бъда свободен от всичко, свързано с Гейбриъл Барлоу.
Целта ми беше януари. Трябваше да съм свободен до януари.
Двучасовото пътуване до хижата отначало мина бързо, после се забави, когато навлязох в пресечения път нагоре по планината. Когато стигнах до ски курорта и ексклузивния строеж, където дядо имаше жилище, вече ме сърбеше да се обърна и да си тръгна.
Частният път до комплекса беше затворен, а щом влезеше в границите на клуба, единственият начин да притежаваш имот в планината беше да имаш нетно състояние от поне 20 милиона долара. Моята кола беше единствената на пътя.
Във всеки един момент по-малко от една трета от имотите бяха заети. Това бяха просто места за почивка, където собствениците идваха за една седмица на ски през зимата или на летен туризъм, след което отлитаха към дома.
Тази хижа на дядо беше по-скоро планинска хижа, като се има предвид, че беше над десет хиляди квадратни метра. Някога и на мен ми беше харесало тук.
Но това беше преди да се отрека от дядо си. Преди моят герой да ми забие нож в гърба.
Навлязох в алеята и се загледах през предното стъкло в хижата. Прозорците блестяха под следобедното слънце. Тъмният екстериор се сливаше с околната гора. Беше наистина великолепно място. От най-висока класа. Дядо не вярваше в половинчатостта.
Сърцето ми се разтуптя, докато се взирах в сградата. Ключовете за входната врата бяха в куфарчето ми.
Само че не можех да се накарам да вляза вътре.
Може би защото той си беше отишъл. Може би защото бях толкова ядосан на него. Може би защото щеше да ме заболи прекалено много.
Майната му на това място.
Излязох на заден ход от алеята и се отдалечих от планината възможно най-бързо. Колко депресиращо беше това, че предпочитах да остана в Каламити?
В момента, в който стигнах до града, спрях на най-близката бензиностанция, защото там продаваха и алкохол.
– Има ли още нещо? – Попита касиерът, докато таксуваше бутилката ми.
– Освен ако нямате под ръка по-добра марка бърбън.
Той примигна.
– Няма значение. – Вкарах кредитната си карта в четеца, подписах касовата бележка и излязох от магазина с моя „Джим Бийм“.
Докато шофирах, Нели ми беше изпратила по електронната поща адреса на мотела, в който ми беше направила резервация. Отидох направо там, регистрирах се на рецепцията и изчезнах в стаята си. Номер седем.
С бърбъна в ръка и пътната чанта на пода седнах на ръба на леглото и свалих шапката си „Каламити“.
– По дяволите. – Прокарах ръка през косата си. Бях готов денят да свърши. Планът ми беше да пия, а след това да се свия на това изненадващо удобно легло.
Вътрешността на стаята опровергаваше селския край на външната част. С плюшеното бяло спално бельо и мекия килим, във въздуха се усещаше намек за прясна боя, сякаш наскоро е била ремонтирана. Събух обувките си, след което отворих бутилката.
Бърбънът щеше да е по-добър с лед, но лед означаваше да напусна стаята, а следващият път, когато минах през вратата, щеше да е, за да се махна от Монтана.
Първата напитка пламна и аз се разплаках от вкуса, като съжалих, че не съм си купил кутия кола от автомата до фоайето на мотела. Тъй като нямах други възможности, се задоволих с чаша хладка вода от чешмата в банята.
Отпуснах се на леглото с напитката в едната ръка и с телефона в другата, за да проверя имейлите си. Бутилката остана наблизо на нощното шкафче. Пих, докато текстът на телефона ми не се размаза и главата ми не се завъртя. Стомахът ми се сви, когато отворих папката с удобствата на мотела за място, което да доставя. Тъкмо въвеждах номера на пицарията, когато на екрана проблесна входящо обаждане.
Код 406. Номер от Монтана.
– Здравейте. – Гласът ми беше тежък от алкохола. Не беше нечленоразделен, но всеки, който ме познаваше добре, знаеше, че съм пил.
– Пиърс Съливан ли е?
Гласът на жената беше… познат.
– Да.
– Това е Кериган Хейл.
Седнах прав, преметнах краката си през ръба на леглото.
– Госпожа Хейл.
– Кериган.
Не я наричах Кериган.
– Госпожа Хейл.
– Пиърс.
– Можете да ме наричате г-н Съливан. Как се сдобихте с този номер?
Тя изръмжа.
– Вашият асистент.
Нели? Какво, по дяволите? Защо би дала номера ми?
– Дадохте ми визитната ѝ картичка с писмото си. – Последната дума тя измърмори малко. Или може би ушите ми бяха пияни.
По-добре да си държа устата затворена.
– Ти там ли си? – Попита тя.
Аз измърморих.
– Добре. Исках само да се обадя и да кажа, че те мразя.
Освободи се смях. Очаквах да ме помоли, да се примоли за повече време или да промени решението си. Но омразата… омразата беше много, много по-добра.
– И?
– И нищо. Мразя да дъвча. – Добре, това беше обида. Да?
Преди да успея да разбера, линията прекъсна.
Издърпах телефона от ухото си и се вгледах в него. Наистина ли това се случи току-що? Да. Не бях толкова пиян. И определено можех да си представя как тя изръмжава тези думи.
Мразя те.
Вероятно все още беше с онзи черен клин, който носеше по-рано. Бяха обгърнали тонизираните ѝ бедра и оформените прасци. Горнището, което беше облякла, се гордееше с логото на фитнес студиото ѝ и ѝ прилягаше като втора кожа, като се разтягаше по пълните ѝ гърди. Извитото деколте се бе спускало достатъчно ниско, за да покаже намек за деколте и ръба на прасковен спортен сутиен.
Прасковен, като цвета на устните ѝ.
Мисленият образ накара пениса ми да потрепери.
– Майната му. – Почистих лицето си с ръка.
Добре, бях пиян. Нямаше нужда да мисля за краката, гърдите или устните на Кериган Хейл.
Храна. Това, от което имах нужда, беше храна. Така че се върнах към задачата си, обадих се на пицарията, за да поръчам, след което си налях още един бърбън.
Не бях отпил и три глътки, когато на вратата се почука. Каламити, Монтана, имаше най-бързата доставка на земята. Може би това беше тайната му привлекателност. Изрових от портфейла си стодоларова банкнота и отворих вратата, очаквайки да ме посрещне аромат на чесън, сирене и пеперони.
Вместо това тя стоеше там.
И може би аз бях пиян, но тя определено също беше, ако се съди по начина, по който се поклащаше и се опитваше да задържи очите си на фокус.
– Как ме намери?
Тя извъртя очи.
– Малък град. Един хотел. Марси от рецепцията каза, че си тук.
– Толкова за конфиденциалността на гостите – промълвих аз. – Какво искаш?
– Мразя те. – Тя ми кимна пресилено, за да подчертае твърдението си. – И… Няма да ти позволя да ми откраднеш мечтите.
– Всичко, което трябва да направиш, е да си платиш. Тогава ще можеш да запазиш мечтите си.
– Ще го направя. – Китката ѝ се завъртя във въздуха между нас, сякаш измисляше следващите си думи. – Мразя те.
– Ти вече го каза. – А постоянното повтаряне на тези три думи започваше да ме притеснява.
Защо? Нямам представа. Не ме интересуваше, че ме мрази. Дали?
Трябваше да е от алкохола. След смъртта на дядо ми се бях справил адски добре с това да изключвам всякакви чувства. Престоят в Монтана ме бе изнервил.
Или може би беше само тя.
Боже, тя беше красива. Кериган имаше гъста, копринена, кестенява коса. Високи, зачервени скули. Красиви кафяви очи с цвят на млечен шоколад.
Тези очи може и да бяха замъглени, но нямаше как да сбъркаш огъня им. Той ни най-малко не беше притъпен от сблъсъка ни на улицата.
Тя не беше кротката селска булка, която очаквах да срещна днес.
Кериган отвори уста, сякаш щеше да каже нещо, но се спря. Подозирах, че това е поредното „мразя те“. После се намръщи, а между веждите ѝ се задълбочи бръчка. По дяволите, дори те бяха хубави.
Дядо, при всичките си недостатъци, имаше отличен вкус.
Тя се размърда напред, като вдигна пръст към гърдите ми. Погледът ѝ се стесни. Никога през живота си не бях виждал ядосана жена, която толкова много да искам да целуна. Тази уста ме привличаше.
Тук определено командваше бърбънът, защото преди да осъзная какво се случва, се наведох.
И целунах намръщеното ѝ лице.
Назад към част 2 Напред към част 4
