Глава 6
Кимнах на Кай и той изтърси ключовете. Само няколко съвпадаха с ярката, лъскава стомана на затвора и Кай вкара един в ключалката. Ключът се завъртя с шумно тракане. Хванах вратата и я плъзнах с драматично размахване.
Зак погледна нагоре – и ме обзе толкова силен страх, че едва не отстъпих назад.
Той не се беше променил много през четирите месеца, откакто го бях видяла за последен път. Тъмната му коса беше станала достатъчно дълга, за да изглежда рошава, но тъй като беше хубавец от ранга на Адонис, изглеждаше просто разрошен и изключително секси. Челюстта му беше потъмняла от брада, което подсказваше, че е изкарал няколко дни без бръснач. Татуировките с пера на Лалакай липсваха на мускулестите му ръце, оголени от ризата без ръкави, но татуировките на друидите по вътрешната страна на предмишниците му бяха тъмни и смели, сложните кръгове бяха изпълнени с цветни руни на феите.
Външният му вид не беше онова, което предизвика студен адреналин във вените ми – дори с ожулванията, драскотините, пръските кръв и щедрия слой прах, които го украсяваха. Не, това бяха зелените му очи. Те не бяха ярки и нечовешки със силата на Лалакай.
Бяха тъмни и нечовешки с вледеняваща кръвта омраза.
Замръзнала на вратата, не помръднах, докато той ме оглеждаше от глава до пети, сякаш решаваше как най-добре да ме одере жива, в изражението му нямаше разпознаване. Тогава си спомних.
– О! – Хванах долната част на ски маската си и я избутах нагоре, за да открия лицето си. – Аз съм Люк Скайуокър. Тук съм, за да те спася.
Той примигна, шокът потуши огнената омраза в очите му. Примигна отново – и устата му се отвори по много не смъртоносен начин.
– Тори?
– Без имена – изръмжа Кай зад гърба ми. – Хайде да се движим.
Зак се изправи на крака и аз забелязах тежките белезници, които сковаваха китките му, широките ленти, издълбани със стотици руни. Придърпах маската си обратно на мястото ѝ, изхвръкнах през вратата и последвах Кай по коридора, а Зак беше точно зад мен.
Слабо свистене ме спря. Митиците в двете големи килии се бяха скупчили до решетките и ни гледаха как минаваме.
– Ще пуснеш ли и нас? – Попита един от тях с бавно темпо.
– Да – каза Кай и мина покрай него. – Изчакайте малко, докато се приготвим.
Осъдените си размениха объркани погледи.
– Сериозно ли е? – Промърмори една жена на съкилийника си, когато отново влязохме в преддверието на охраната, където двамата пазачи бяха излезли на сигурно зад бюрото.
Кай прерови ключовете и смъкна няколко от халката – такива, които съвпадаха с ключалките на големите килии за задържане. Той ми подхвърли остатъците и аз ги прерових, за да намеря един с вид на белезници. Според нашия информатор белезниците на Зак били антимагически артефакти – което означаваше, че трябва да ги свалим от него възможно най-скоро.
Докато търсех, хвърлих поглед към друида, който стоеше пред мен и чакаше да бъде освободен.
– Здравей, така, отдавна не сме се виждали. Как си?
– Какво, по дяволите, правиш тук?
– Радвам се да чуя, че се наслаждаваш на ваканцията си в „Хилядолетният СоКол“. – Придърпах ръцете му към себе си и се опитах да вкарам малък ключ. – Времето е хубаво, нали?
– Имаш ли план как да се измъкнем от тази сграда?
Погледнах го раздразнено.
– Обзалагам се, че нашият план е по-добър, отколкото твоят, когато гилдията маркира тъпия ти задник.
– Ти нямаш план, нали?
Забих още един зле прилягащ ключ в белезниците му.
– Да влезеш винаги е по-лесно, отколкото да излезеш – каза Кай, свивайки рамене. Електрическите контакти край него заискриха зловещо. – Тръгваме да бягаме. Бързо и силно, право към изхода.
Студените зелени очи на Зак се втренчиха в мага.
– Наистина ли мислиш, че това ще е достатъчно?
Кай се върна в коридора и хвърли ключовете в килиите за задържане. Разбойниците изкрещяха от изненада и възторг, като потропваха по пода за ключовете.
– Малко хаос може да доведе до много неща. – Връщайки се при нас, той извади от джоба си звезди за хвърляне, като ги държеше между пръстите си, така че юмруците му да се окичат с къси, остри остриета. – Свали му тези белезници.
– Работя върху това. – Вкарах трети ключ в белезниците му, когато от коридора отекна метален звън – негодниците отваряха килията за задържане. – Ние…
Вратата към стълбището се отвори.
Група агенти нахлуха вътре, целите в спешност и напрежение, но каквото и да им се беше случило, гледката на двама маскирани нарушители и един затворник, стоящи на мястото, където трябваше да са пазачите, не съвпадаше. Израженията им бяха безизразни от недоверие и за един-единствен удар на сърцето никой не помръдна.
Кай хвърли шепа остриета звезди в групата. Разнесоха се викове на болка – тогава от протегнатата ръка на Кай избухна мълния. Трима агенти се сринаха в конвулсии.
Освободих предпазителя и извадих пистолета си за пейнтбол. Първият ми изстрел улучи един човек в гърдите, като разпръсна жълта отвара навсякъде. Докато той падаше, жената зад него се втурна през отворената врата и се втурна към стълбището. Произведох още два изстрела, като изпразних пълнителя си. Последният изстрел едва не я улучи, докато тя се стрелкаше нагоре по стълбите.
Агентът на около четиридесетте хвърли ръце навън. Порив на вятъра, излязъл направо от торнадо, удари мен и Кай. Отлетяхме назад и се блъснахме в стената. Въздухът избухна в дробовете ми и едва се държах за пистолета си, докато се свличах на пода.
От малкия високоговорител до изпепелената охранителна камера се разнесе писклива аларма. Аеромагът и още един агент, последните двама останали на крака, се промъкнаха към стълбището – скриха се от двете страни на вратата, което означаваше, че ще трябва да минем между тях, за да излезем. Изчакването на асансьора не беше опция, а и не бях видяла други изходи.
Кай удари ръката си в електрическия контакт и по ръката му пламна бяла светлина. Светлините затрептяха бясно. Извадих пълнителя от пистолета си, пъхнах го в джоба си и потърсих нов. Един предпазлив мошеник пъхна глава през дебелата охранителна врата, за да провери какво се случва.
Приклекнал зад бюрото между двамата агенти в безсъзнание, Зак завъртя ключа в останалите си белезници, а първите вече висяха отворени. Обемистите белезници паднаха от него. Той захвърли ключовете настрани и бавно сви пръсти в юмруци, а по лицето му премина почти възторжено изражение.
По стълбите затрополяха стъпки, достатъчно силни, за да може алармата да не скрие приближаването им. Поток от агенти изпълни стълбището, докато се подреждаха около вратата, готвейки се да ни нападнат.
Бяхме толкова прецакани.
Кай свали ръката си от контакта и стисна юмрук, вибриращ от количеството електричество, което беше погълнал. Със скиорската маска, която покриваше лицето му, не можех да отгатна изражението му, но ако беше подобно на моето, то „стряскащ ужас“ би било доста точно.
Зак обърна лявата си ръка, оголвайки татуировките си на друид към тавана. Той прокара два пръста от китката си нагоре до хартриусовата руна, изписана в най-горния кръг. Когато алармата се разнесе, устните му се раздвижиха от думи, които не можах да чуя.
Руната светна със слабо сияние. Тя се развълнува, после се превърна в течна светлина, която се стичаше от ръката му на лъчисти капки. Те се пръснаха на пода и потънаха в твърдия бетон.
Дишайки бързо, сложих новия пълнител в пейнтбол пистолета си и се приготвих да опитам невъзможното. Плюсът беше, че агентите на полицията вероятно щяха да се опитат да ни заловят, а не да ни убият. Може би.
Земята се разтресе под краката ми.
Погледнах надолу с тревога. Още един трус. Треперещ тътен.
В пода се появи пукнатина. Друга зигзагообразна линия разцепи бетона, разтърсвайки бюрото. Тръпка премина през земята и в краката ми, вибрирайки в зъбите ми – тогава земята се надигна. Подът се разби, парчета бетон се изстреляха във въздуха.
Тъмни, усукани лиани изникнаха от земята и се удължаваха с всяка секунда. Бюрото се преобърна, когато под него се разгъна лиана, по-дебела от ръката ми. Компютърните монитори се сгромолясаха на пода, а бюрото се разпиля на парчета, смачкани между набъбнали растения.
Изкрещях, когато подът се пропука между краката ми. Една лиана с диаметър метър и половина се разгъна и ме запрати в стената, докато се протягаше нагоре.
Зак прескочи останките от бюрото и се насочи към стълбището.
Освободих се от лианата, докато тя се удебеляваше, а гъвкавото стъбло се издуваше с четвърт големи буци. От тях израснаха сантиметрови тръни с блестящи черни върхове.
Кай ме хвана за ръката и се втурна след Зак. Заобикаляйки една лиана, друидът блъсна с рамо паникьосания агент. Човекът се блъсна в едно бодливо растение и нададе писък, който чух над ревящата аларма, разбиващия се бетон и стенещата земя.
Зак се стрелна покрай останалите агенти, които бяха твърде заети да бягат или да помагат на другарите си, за да го спрат. Все по-дебелите лиани се изтласкваха нагоре, изкачваха се по стълбите или се провираха направо през тях. Преследвах друида нагоре по стълбите, препъвайки се и държейки се за парапета, докато цялата сграда се люлееше.
Стълбите се разцепиха, а през тях се промуши лиана. Изскочих през разширяващата се пролука с отчаян вик. Препънах се на площадката и Кай ме хвана за лакътя, за да ме стабилизира. Тръгнахме към главното ниво.
Зак вече беше влязъл през вратата, но се съмнявах, че ще срещне някаква съпротива. В участъка цареше хаос – аларми гърмяха и хора крещяха. Кабинетите се срутваха, подът се тресеше и навсякъде изригваха пропасти. Когато се измъкнах от стълбището, петметров участък от пода се пропука и рояк лиани изригна като извиващи се пипала.
Спринтирах след Зак, докато той прелиташе покрай бюрото за регистрации, а стъклената стена зад него беше на парчета. Той се втурна през първата врата, а аз го настигнах, когато се вряза през втората и излезе на паркинга. Хванах го за ръката и го дръпнах надясно, а Кай остана зад нас. Спринтирахме покрай сградата към улицата.
Стъклата над главите ни се пръснаха. Отломките се сипеха, като при удара се разпадаха на искрящ прах. Над нас от прозорците на втория етаж изникнаха лиани, търсещи слънчева светлина. Парче откъртен бетон се стовари върху паркиран автомобил и срути покрива му.
Пресякохме с подскоци улицата и навлязохме в устъка на алеята, където с Кай бяхме изчакали някой нещастен агент да отиде в заведението за бургери за да му направим засада. Персоналът на ресторанта стоеше на ъгъла на улицата и зяпаше нагоре.
Точно преди алеята да отреже гледката ни, спрях и се обърнах, сваляйки ски маската си.
Земята стенеше и трепереше, докато участъкът се разтърсваше под напора. Агентите бягаха на тълпи през вратите, а шепа мошеници се втурнаха през паркинга на безопасно място. Отломки се разхвърчаха по улицата, докато стените се разцепваха, а таванът се разкъсваше.
Докато гледахме, извиващите се растения се забавиха, а после се сковаха. Тресящото се здание затихна, нарушавано само от парчета падащи отломки и разместващи се такива. От покрива на участъка се издигаше усукана скулптура от тъмнозелени лиани и черни тръни като отвратителна корона.
Протегнах сляпо ръка, едната ми ръка обхвана китката на Кай, а другата – тази на друида.
– Зак – прошепнах хрипливо, – какво направи?
Той наклони другата си ръка нагоре, поглеждайки към празния кръг на предмишницата си.
– Феята, който ми даде тази магия, не беше много конкретна относно ефектите ѝ.
Кай прокле тихо.
– Как МагиПолицията ще обясни това на обществеността? Теоретиците на конспирацията ще полудеят.
Невярващите хора се приближиха, извадиха телефоните си и започнаха да записват. В далечината завиха сирени.
– Свята работа – промърморих аз.
Зак издърпа китката си от ръката ми.
– Имаш ли автомобил?
– Натам. – Сваляйки маската си, Кай обърна гръб на тревожната гледка. – Трябва да побързаме.
Той започна да тича и аз побързах след него, а Зак ме последва. Главата ми се въртеше и когато адреналинът отпадна, на негово място се появи студен страх. Дали хората там бяха добре? Дали агентите бяха оцелели след отприщването на лианите и срутването на тавана?
– Зак – промълвих аз през рамо – не мислиш ли, че беше прекалено?
– Казах ти, че не знаех, че заклинанието е толкова разрушително.
– Тогава не трябваше да го използваш. – Погледнах назад към него, ядосана, уплашена и облекчена едновременно. – Може би трябва да започна да те наричам „грахово мозъче“ вместо „пич“. Как можа да…
Блъснах се в гърба на Кай.
Отскочих от него със залитане и се опитах да намеря равновесие. Зак ме хвана за кръста и ме изправи. Замаяна, отворих уста, за да се скарам на Кай, че е спрял толкова внезапно.
Бяхме стигнали до далечния край на алеята. Колата ни назаем чакаше на съседната улица за триумфалното ни бягство, но тя нямаше да тръгне никъде – не и с два големи черни джипа, паркирани на сантиметри от предната и задната ѝ броня, които я задържаха на място.
Четирима азиатци, облечени в еднакви черни костюми със светлоотразителни слънчеви очила, стояха на тротоара пред джиповете. Този до по-близкия автомобил отвори задната врата и с ръка направи широк замах в знак на покана, като придружи движението с учтив поклон.
Кай, който стоеше неподвижно, сякаш не дишаше. Погледнах от него към чакащите мъже, към Зак, чиито очи отново бяха станали плоски и страшни.
Мъжът на вратата на джипа държеше поклона си в очакване. Никой не помръдна. Напрежението беше толкова гъсто, че можех да го усетя.
Вторият непознат също се поклони.
– Ямада-доно, онегаишимасу.
От това разбрах две неща: името Ямада и че езикът е японски. Ледена тревога се разпръсна във вените ми.
При думите на мъжа твърдостта на Кай се наруши. Раменете му се свлякоха, борбата го напусна, усещаше се поражението му.
Не. Не, Кай не се предава. Той никога не се предава.
– Тори, върни се на летището и чакай в хангара със самолета. Когато пилотът се върне, кажи му, че съм казал да те върне у дома.
Тонът му беше толкова безчувствен, толкова безнадежден, колкото и езикът на тялото му. Между моето объркване и загриженост ми трябваше миг, за да регистрирам инструкциите му.
Очите ми се разшириха.
– Кай…
Мъжът се поклони отново.
– Ямада-доно, томодачи към го-санка кудасай.
– Нани? – Кай се вцепени, гръбнакът му се изправи. – Karera wa kankei nai de.
Мъжът се поклони още по-дълбоко.
– Onegaishimasu.
Дълъг импулс на мълчание. Ръцете на Кай се свиха в юмруци, след което той обърна гръб на мъжете. Тъмните му очи срещнаха моите, лицето му беше маска, която не можех да разчета – маска, която едва разпознавах.
– Съжалявам, Тори. Страхувам се, че ще трябва да дойдеш с мен.
– Къде да дойда с теб?
В очите му проблесна ужас, който за миг изчезна. Той отново се изправи пред чакащите мъже, а челюстта му беше стегната.
– За да видя семейството си.
Назад към част 5 Напред към част 7
