Глава 43
Скочих върху Дагон, преди той да се излекува достатъчно, за да се опита да се телепортира. Мрежата около парка се беше разкъсала със смъртта на Иън, тъй като магията му беше захранила част от нея. После грабнах две по-големи парчета демонична кост от многото отломки около него. Преди да успее да реагира, прободох едното в окото му и задържах отломката над останалото му око. Дагон изкрещя, проклинайки и заплашвайки ме на повече езици, отколкото дори аз знаех, за това как ще съжалявам за това.
Игнорирах го, докато въртях острието в димящата му, почерняла очна ямка. Бавно започна да капе кръв. Продължих да въртя, докато не получих необходимото количество. За този ритуал можеше да се използва само кръв от човек на ръба на смъртта. След това оставих ножа в очната му ямка, за да имам свободна ръка. Намокрих пръста си в капещата му кръв и започнах да чертая първия от дузината символи, които щяха да призоват Пазителя на портата към подземния свят.
Да, можех да се самоубия, за да стигна по-бързо до него, но това означаваше да оставя Дагон сам и да му дам шанс да избяга. Не исках да правя това. Не и с душата на Иън в него.
Всеки път, когато завършвах символа, ме пронизваше нажежена до бяло болка. Тази болка се засилваше, докато не се почувствах така, сякаш бях потопила тялото си в огнен басейн. Към деветия символ вече треперех от нея и се борех да не допусна тези трепети в ръката си. Всеки символ трябваше да бъде безупречен, иначе щеше да се наложи да правя всичко отначало.
Дагон се премести под мен, което почти ме накара да пропусна удара в десетия символ. Приближих костеното парче, докато то не засече желето в окото му.
– Не си мисли, че няма да те убия, преди да ти позволя да си тръгнеш. И ако изгориш душата на Иън, за да възкръснеш, ще ти избода очите хиляда пъти, ако се наложи, докато не разбера, че ще останеш мъртъв.
– Глупачка – изсъска Дагон. – Това няма да ти донесе нищо, дори и да успееш. Иън никога не се е интересувал от теб. Само се преструваше, за да може да използва обичта ти в своя полза. Това е, което Иън прави. Той направи същото с мен, помниш ли?
Преди месец щях да се съглася с Дагон. Сега знаех по-добре. Изпуснах едно хъркане, когато завърших десетия символ.
– Опитваш се да ме убедиш да те убия този миг, вместо да изчакам да видя дали мога да спася Иън? Ако е така, не се притеснявай.
– Опитвам се да ти говоря разумно – изсумтя той. – Освободи ме. Ще взема живота си като компенсация за убитите ми мъже и ще сметна резултата за равен между нас. Това е най-добрата сделка, която би могла да сключиш.
– Не мисля така. – Започнах да рисувам единадесетия символ. В мен се вряза още повече агония и зрението ми за кратко потъмня. Когато се върна, Дагон беше наклонил глава. Сега окото му се намираше на сантиметър от костеното парче, а не под него.
Отдръпнах го назад, докато перла от малинов цвят не докосна върха му.
– Движи се още веднъж и си мъртъв.
После се опитах да прочистя съзнанието си от безмилостната болка. Още един символ. Това беше всичко, от което се нуждаех. Ръката ми потрепери, докато мокрех пръста си в кръвта на Дагон. Тя все още трепереше, когато започнах да я спускам, за да рисувам. Кръвта се размърда, на път да се разлее и да разруши заклинанието. Придържах я над гърдите на Дагон, така че ако тази пурпурна капка падне, да не развали останалите символи.
Ами ако не мога да го направя? Никога досега не се бях опитвал да призова баща си по този начин. Знаех това заклинание само защото Тенох ме беше принудил да го науча. Така беше призовал Управителя, след като ме беше спасил за първи път. Ако трябваше да започвам отначало, докато изпитвам такава болка, никога нямаше да успея да завърша този ритуал!
Но… Мога да използвам другата си природа, за да завърша последния символ. Тогава болката нямаше да ме застигне. Нито пък страхът, който изпитвах от това какво ще се случи с Иън, ако не успея. Мога да го направя. Трябваше само за миг да оставя другата си половина да се върне на върха…
То се надигна срещу веригите си, усещайки свободата. Усетих как една от тях се скъса и потръпнах. След това със силата на волята си хвърлих още една върху него. Тенох ме беше предупредил какво ще се случи, ако някога дам пълна свобода на тази природа. Изглежда, че е бил прав. И преди бях изсмуквала от нея сила, когато беше необходимо, но сега, когато тя бе вкусила от контрола… нищо друго вероятно нямаше да я задоволи.
А и не би трябвало да ми трябва, за да завърша този ритуал! Тенох беше направил това, когато за първи път ме спаси, без да има по-мощна друга природа. Менчерес също го беше направил веднъж, макар да отричаше, за да не бъде наказан от Съвета. Иен не го беше направил, но беше овладял достатъчно добре заклинанието за гробна магия, за да пренасочи призраците от мен към Дагон, и то без да се нуждае от помощта на полунебесна природа с неопределен произход.
Ако те можеха да направят тези неща само с вампирска сила, аз също можех. Нямаше да рискувам всичко само защото използването на другата ми природа беше по-лесно в този конкретен момент.
Поех си дъх, за да се успокоя, и хвърлих последен предупредителен поглед към Дагон. След това, цялото ми тяло трепереше от гейзерите на агонията, които изригваха вътре в мен, принудих ръката си да застане стабилно, докато я потапях отново в кръвта на Дагон. Това, което имах преди, сега изсъхваше.
– Ще се провалиш – изръмжа Дагон.
Не отговорих. Бавно, внимателно нарисувах последния символ, без да допусна грешка. Това беше единственият отговор, който той заслужаваше.
Телата наблизо и разпилените останки от влакчето около нас изчезнаха. През него се прорязваше река, тъмна като най-дълбокото отчаяние. По нея се носеше дълга, тънка лодка. За миг видях двама Дагони: единият на кормилото, а другият под мен.
След това фигурата на кормилото се промени, превръщайки се от фалшивия бог, на когото бях подмамена да се покланям като дете, в съществото, което ме беше създало. Сребристите му коси със златни и сини ивици шумоляха от вятъра, който не усещах, когато светкавичният му поглед срещна моя. След това той се вгледа в костните отломки върху Дагон и около мен.
– Виждам, че нито един от вас не ми се е подчинил – каза той с най-мекия си тон. Но водите, които всъщност не бяха там, се развълнуваха, сякаш гневът му беше силно течение.
– Татко – казах аз, като избрах формата на обръщение, която никога не използвах в лицето му. След това слязох от Дагон, тъй като сега той нямаше да посмее да опита нищо. – Дагон ми отне много скъпоценен човек. Имам нужда от помощта ти, за да си го върна.
Той каза само:
– Кой е убил всички тези? – С поглед към отломките, които ни затрупаха, и многото скелети, които сега не можех да видя.
– Тя го направи! – Каза веднага Дагон. След това стана и хвърли излишните костни фрагменти от дрехите си за акцент. – Тя уби всички мои верни слуги!
– Които си довел със себе си, за да можеш да ме убиеш – контрирах аз.
Леденият му син поглед беше възвърнал по-голямата част от арогантността си сега, когато вече нямаше костен нож срещу единственото си останало око.
– Не. Казах им да не те убиват. Отричай това, ако смееш.
– Забравих ли частта, в която се опитваше да ме поробиш, за да използваш кръвта ми за последната си търговия с наркотици? – Казах язвително. – Той дойде за Симаргьол – казах на баща ми, който ни наблюдаваше мълчаливо. – Ти отмени собствеността му върху Силвър и ми го даде, но Дагон използва следа от кръвта на Силвър, за да ни устрои засада. Аз убих тези демони в самозащита. – До голяма степен вярно.
– Ти ме примами тук! – Изпсува Дагон. – Имахте капани…
– Стига. – Заповедта на баща ми накара Дагон да затвори устата си. Щях да се насладя на това, но бях твърде отчаяна.
– Дагон уби спътника ми. – Преборих се с буцата в гърлото си, докато ме пронизваше болка от друг вид. Не физическа, но по свой начин по-силна от тази, която бях усетила, когато рисувах символите. – Но ти можеш да го върнеш.
Баща ми ме погледна неопределено.
– Ако имаш предвид човека, който беше с теб преди, той не е преминал през моята част на Неземния свят.
– Не, не е преминал – съгласих се аз. Дагон ме погледна, безмълвно предупреждавайки ме да не казвам повече. – Дагон запази душата му в себе си, вместо да я изпрати нататък.
Лодкаря отново замълча. Секундите се превърнаха в минути. Искаше ми се да поискам да каже нещо, но не го направих. Дагон не беше единственият, който продължаваше да поглежда към водите под лодката на Управителя. Те вече не се поклащаха. Те се вълнуваха.
– Ако това е вярно – каза накрая Лодкаря – единственото, което мога да направя, е да освободя душата му, за да я изпратя на предназначеното за нея място.
– Не – казах веднага. – Дагон го е подмамил да я предаде. Ако изпратиш душата му нататък, ти го осъждаш.
– Не осъждам никого. – Имаше ли намек за умора в тона му? – Аз само охранявам портата към отредената ми страна на подземния свят. Всеки, който премине през нея, вече е подпечатал собствената си съдба.
Щях да му се скарам. После си спомних какво съм изпитвала, когато другата ми природа е била под контрол. Тази половина идваше от него, така че беше логично да е по-мека версия на неговия манталитет, психика, каквото и да е. Ако беше така, чувствата не означаваха нищо. Трябваше да използвам нещо друго, за да го убедя.
Какво щеше да резонира с Управителя, ако емоциите бяха без значение? Уравновесяване на везните? Другата ми половина не изпитваше скръб по Иън, но се беше обидила, че ми е отнето това, което смятах за мое. Тя също така смяташе, че убийството на Дагон и хората му е подходящият отговор. Ако баща ми имаше подобно чувство за задължителна компенсация, може би щях да мога да го изместя…
– Донесох ти ценна информация за това, че Дагон трупа души, а ти не ми даваш нищо в замяна – казах аз. – Неизплатеният ти дълг към мен е още по-голям.
– А? – В тона на баща ми се долавяше най-слабият намек за недоверие – или за презрение? – Какъв неплатен дълг?
– Аз съм твое потомство. – Модерната реч ме провали в спешността ми. – Дагон ме изнасилваше, измъчваше и убиваше в продължение на десетилетия, но ти му направи най-лекото порицание, като му забрани по-нататъшното поклонение на хора. Това е най-старият ти дълг към мен. Дагон прие очевидното ти пренебрежение към потомството ти като слабост и започна да задържа част от душите, които трябваше да достави през твоята част на подземния свят. Нещо повече, когато разбра, че все още съм жива, пренебрегна заповедта ти и се зае да ме пороби отново. Дори и аз също да не се подчиних на заповедта ти, направих го след хиляди години. Пренебрежението на Дагон към теб е толкова голямо, че той не ти се подчини само няколко дни след като откри, че все още съм жива. И сега не получавам никакво възнаграждение за това, че съм ти обърнала внимание на всичко това?
Сребристият поглед на Лодкаря се спря на Дагон. Демонът направи крачка назад – и ръката на баща ми се заби в гърдите му, изчезвайки в тялото на Дагон. Дагон се разтрепери, а единственото му око засия в толкова ярък червен нюанс, че си помислих, че може да се самозапали.
– Тя говори истината. – Гласът на Управителя се извиси, докато не избухна, когато той отдръпна ръката си. – Ти си изпълнен с души.
Сега вече знаех, че гласът на баща ми звучи като гръм, когато е ядосан. Дагон падна на колене, или от страх, или от болка, тъй като продължаваше да трепери, сякаш ръката на баща ми все още се опипваше в гърдите му.
– Господарю Уордън, аз…
Стиснах с ръце ушите си при това, което излезе от устата на Управителя. Беше твърде силно, твърде ужасно, твърде многолюдно, сякаш всеки глас, попаднал в капана на най-лошата част на Неземния свят, бе изкрещял наведнъж. После той затвори уста и този ужасяващ звук бе заменен от тишина, достатъчно тежка, за да те задуши.
Назад към част 43 Напред към част 45