„Ако това не беше шибана ирония“
ГЛАВА 5
AСA
Тъмнината скриваше разстоянието и дестинацията. Скокът щеше да е като скок в тъмнината. Можех да се преструвам, че е всичко. Всичко щеше да свърши достатъчно скоро. Тогава нищо. Потта по дланите ми и ударите на сърцето ми обаче бяха доказателство, че мозъкът ми е по-умен от това. Знаеше, че под нощния плащ има плитко скалисто дъно. Болезнен край.
Струваше ли си всичко това? И можех ли да го направя, докато тя ме гледа? Това трябваше да бъде моят личен ужас. Никой друг не трябваше да бъде замесен. Красивото момиче от „Бързата спирка“ не заслужаваше да бъде част от този кошмар. Дори ако идеята, че няма да бъда сам в последните си няколко мига, беше донякъде успокояваща. Все пак не бях чак такъв егоист. Когато тя ме наблюдаваше, нямаше да скоча. Тя не заслужаваше подобна сцена да я преследва до края на живота ѝ.
– Можеш да паднеш. – Гласът ѝ беше треперещ и нервен. Сякаш мислеше, че като говори прекалено силно, ще ме прати на смърт. Тя не се приближаваше към мен, а широкият, ужасен поглед в очите ѝ ме караше да се чувствам виновен, че съм го поставил там.
Тя нямаше представа за живота, който бях оставила зад себе си вкъщи. Имаше голяма вероятност баща ми да ме убие, ако се събуди. Никога не се бях изправял срещу него по този начин, а връщането в тази къща ми се струваше невъзможно. Собствената ми майка искаше да напусна. Никога не ми беше говорила така. Видях страха в очите ѝ, когато ме погледна. И преди съм я виждал ужасена, но тя винаги е гледала баща ми, а не мен. Къде другаде трябваше да бъда? Този шибан мост ми се струваше най-подходящото място, докато тя не се появи, за да ме гледа.
– Това беше идеята – признах аз и успях да се усмихна.
Тогава тя се размърда и обви с ръце корема си, докато стоеше там и ме гледаше.
– Нищо не е толкова лошо – каза тя с пълна убеденост. – Родителите ми няма да ми позволят да си тръгна. Те ме държат тук, в този град, в магазина, контролират живота ми. Това е като присъда в затвора. Нямам живот, нямам приятели, нищо. Но дори и тогава… не е достатъчно лошо, за да… да… направя това. – Тя каза последната част с по-мек глас, като погледът ѝ се премести върху парапета, на който стоях.
– Как се казваш? – Попитах я, защото исках да знам. Никога преди не я бях питал, но сега исках да знам коя е тя. Как се казваше. Защо беше тук през нощта и тичаше като някой, който сякаш искаше да бъде отвлечен.
– Езмита – каза тя и единствената дума се изтърколи от езика ѝ с размах. Това име ми хареса. Не го бях чувал преди. Подхождаше на нея, на момичето, което също не познавах. Никога не беше казвала повече от „Колко?“ или „Мога ли да ви предложа канелено руло?“.
– Езмита, не съм сто процента сигурен, че току-що не съм наранил сериозно или може би убил баща си. Какво ще кажеш за това? – Попитах, като задържах усмивката си, за да олекотя думите си. Чувствах се зле да я опетня с кошмарите си. Тя искаше да избяга от властното си семейство. Бях почти сигурен, че не съм убил своето, но със сигурност го бях наранил и той нямаше да ми прости това. Така че, да, не бях съгласен с нея. Моето гадно шоу беше достатъчно лошо, за да направя това.
– Защо? – Попита тя, вместо да избяга в страх от евентуален убиец или луд, който е на път да се самоубие.
– Защо. – Повторих простия въпрос. Замислих се за миг, после вдишах хладния нощен въздух. Чудех се колко ли още вдишвания ще направя, преди това да свърши. Липсваше ми мисълта, че вече няма да имам възможност лятното слънце да топли кожата ми. Да не държа отново футболна топка в ръцете си. Да усещам мириса на кожата, докато я държа. Съжалявах, че приемах тези неща за даденост. – Беше инцидент. Исках да го нараня. Да го накарам да замълчи. Да го спра. Да защитя майка си – казах, докато гледах право напред. После погледнах към Езмита. Очите ѝ изглеждаха като цвят на карамел под уличната светлина. – Аз също съм затворник. Не мога да напусна този град, защото не мога да напусна майка си. В крайна сметка той ще я убие, а аз не мога да я накарам да види това. Не мога да я накарам да си тръгне.
Езмита се намръщи, но това не беше израз на неодобрение. Изглеждаше загрижена повече от всичко друго. Изчаках, като имах нужда да каже нещо. Тази непозната, която познавах само от няколко погледа и много малко общуване, разчитах на нея да направи това по-добро. Да промени мнението ми. Да ми даде причина да се оттегля и да се изправя пред това, което ми предстои. Исках тя да ме убеди да не бъда страхливец.
– Ако направиш това, значи ще я напуснеш. Завинаги. Не само за месеци наред. Ще я оставиш сама до края на живота ѝ. Ще я оставиш с вина и болка, които не мисля, че можеш да си представиш, тъй като не си родител. Точно сега родителите ми мислят, че съм в магазина и чистя, както ми беше казано. Исках да поговорим за колежа и за писмото ми за приемане в Лойола Маримаунт и за стипендията, която получих. Но това е в Калифорния, а не тук. Така че те отказват да ме изслушат. Изпратиха ме далеч от масата за вечеря, за да чистя. За да ми напомнят кой е шефът. Вместо това аз избягах. Не почиствах. Не се подчинявах. Винаги се подчинявам. Този път не го направих. Не мога да продължавам да се опитвам да бъда перфектната дъщеря, защото по-голямата ми сестра прекали с хероина на седемнайсет години. Не мога да бъда такава, каквато са искали да бъде тя. Искам да бъда себе си. Искам да живея живота, който съм избрала. Не се бунтувам и не вземам наркотици, както правеше сестра ми. Била съм перфектната дъщеря. Вече не. Не мога. Трябва да бъда свободна.
Езмита имаше свой собствен набор от проблеми. Струваше ми се, че току-що ми бяха предоставили краткия текст. Бях сигурен, че има нещо повече от по-голяма сестра, която е прекалила с дозата, и родители, които очакват от нея да им се подчинява. Беше излязла тук, в тъмното, на един път, сама, бягайки. Не познавах момиче, което да е достатъчно смело, за да бъде тук през нощта само. Трябваше да има и някаква форма на отчаяние в нея.
– Някой би могъл да твърди, че това, че ти си тук сама в тъмното и тичаш, е твоя собствена форма на самоубийство – отвърнах аз.
Тя ми се намръщи. Тя не го беше видяла по този начин. Може би не е смятала, че е толкова опасно да си сам през нощта.
– Разбирам мисленето ти, но аз не бих позволила на някого да ме вземе без борба. Бях избягал от властното си семейство. Не бягах към надеждата за смърт. Ти стоиш на ръба ѝ. Това не е борба. Това е отказване.
Тя беше права. Не бях отказващ се човек.
Въздъхнах и плъзнах крака си назад. Чух как тя издиша и отскочих назад, преди да изтърпи още от този кошмар заедно с мен. Краката ми се удариха в пътя под мен, а парапетът вече беше пред мен. Стоях там и гледах към него, чудейки се дали ако Езмита не беше дошла, щях да премина през него?
Тя беше права. Щях да причиня болка и още повече разрушения. Майка ми беше страдала достатъчно, но нямаше да остави баща ми. Не мислех, че той е мъртъв или че ще получи мозъчна травма, която да му създаде трайни проблеми. Но знаех, че е възможно той да ме убие. Нямаше да скоча, но не можех да се прибера у дома. Още не.
– О, боже мой – каза тя на висок глас. – Мислех си, мислех си… – каза тя, после се наведе напред, сложи ръце на коленете си и вдиша дълбоко, сякаш се бореше с хипервентилацията. – Мислех, че ще скочиш. Не скочи. – Каза го повече на себе си, отколкото на мен. След това започна да мърмори на Бог на испански. Някои от думите разпознах благодарение на Испански 1 и 2, но повечето не познах.
– Не мога да се прибера у дома. Поне засега не – казах и аз.
Това привлече вниманието ѝ и я извади от това, което изглеждаше като паническа атака. Тя вдигна глава и ме погледна, за да каже още нещо.
– Ще се кача в този пикап и ще шофирам. Просто тръгвай. Не знам къде и за колко време. Просто ще карам. Трябва да се махна от това и да се съвзема – казах аз.
Тя се изправи бавно, а аз я изчаках да се опита да ме разубеди и в това отношение. Тя тичаше навън в тъмното, но не се съмнявах, че тази вечер ще се прибере у дома. Преди да си тръгна, щях да я закарам по по-голямата част от пътя. Не ми харесваше идеята тя да е сама тук, но и родителите ѝ не можеха да ме видят. Трябваше да се измъкна от този град незабелязано.
– Вземи ме със себе си – каза тя, като ме изтръгна от вътрешната ми битка.
– Какво? – Попитах, несигурен, че съм я чул правилно.
– Искам да си отида. Не искам да скоча от мост и да сложа край на живота си. Но искам да се махна от този град. Искам да се освободя от затвора си. – В начина, по който тя изрече тези думи, имаше страст. Тя не се притесняваше за резултата или за това колко ще се разсърдят родителите ѝ. Тя просто искаше да се махне оттук.
Това ще ми създаде още проблеми.
– На колко си години? – Попитах, знаейки, че затвор за отвличане на непълнолетен не е нещо, с което съм готов да се сблъскам скоро.
– Осемнайсет – отговори тя.
– Заклеваш ли се? – Попитах, без да съм сигурен, че ѝ вярвам.
– Четиринадесети февруари – увери ме тя.
Засмях се. Ако това не беше шибана ирония.
– Споделяме нещо повече от объркан семеен живот – казах, след което кимнах с глава към пикапа. – Качвай се. Да тръгваме.
– Какво имаш предвид? – Попита ме тя, без да помръдва.
– Имаме общ рожден ден – казах с развеселена усмивка.
Усмивката, която се разля по лицето ѝ, освети очите ѝ, карайки ги да блестят от веселие. Щеше да се наложи да запазя главата си. Това нямаше да се случи. Тя беше извън обсега, забранена. Трябваше да бъде. И двамата имахме семейства, които ни възпираха. Имах нужда от приятел, който да ме разбира. Който да знае всичко. Тя щеше да бъде моята първа приятелка. Нямаше да проваля това.
Измъкнах телефона си от джоба на дънките и бързо се уверих, че всички устройства за проследяване са изключени. Нямаше да споделям местоположението си с никого. Обмислях да го хвърля през моста, но телефонът щеше да ми е нужен. Майка ми щеше да се обади.
Очите на Езмита се разшириха от шок.
– Телефоните са най-добрите проследяващи устройства. Имаш ли своя? – Попитах я.
Тя поклати глава с „не“.
– Добре. Хайде да вървим – казах, след което тръгнах да се качвам обратно в пикапа си.
Назад към част 5 Напред към част 7