„Не очаквах публика“
ГЛАВА 4
ЕЗМИТА
– Сядай, Мануел, и си изяж позолето – наредих му аз, раздразнена повече от майка ми, отколкото от малкия ми брат.
На два пъти този следобед се бях опитала да говоря за колежа, а тя се държеше така, сякаш изобщо не съм казала нищо. И двата пъти ме беше изпратила да се грижа за по-малките си братя и сестри. Ако не направех нещо драстично, щях да остана в този малък град до края на живота си и да работя зад щанда в магазина. Да давам на хората кафе и канелени рулца. Идеята ме накара да се ужася.
– Не искам позоле! Искам хрупкав хрупкав! – Поиска да удари с юмрук по масата Мануел, за да наложи думите си. Искаше да я яде по три пъти на ден. Това беше всичко, което искаше да яде.
– Не можеш да ядеш захар по цял ден – напомних му за милионен път.
– Мълчи! – Поиска баща ми с неговия твърд, безкомпромисен тон.
Всички веднага млъкнаха, въпреки че виждах как Мануел си мисли колко силно иска да се напъне за зърнената си закуска. Надявах се, че не мисли да продължи да настоява за това.
– Обичам позоле, татко – каза Тереза с най-добрия си подмазвачески тон. Извърнах глава настрани, преди да извъртя очи. Родителите ми нямаха никаква представа за бъдещата драма, с която щяха да се сблъскат с Тереза. Тя вече беше коварна. Два пъти я бях хващала да се измъква, за да се види с едно момче. И двата пъти я прикривах, но я предупреждавах, че ако не спре, ще кажа, за да си спася задника.
Мануел кръстоса ръце върху малките си гърди и се намръщи на чинията с храна пред себе си. Татко щеше да игнорира реакцията му, стига да не крещеше или да не изискваше нещо друго. Това беше редовна рутина на вечерното хранене.
По време на храненето ни беше шумно. Всички говореха, а езикът беше английски и испански. Гласовете на семейството ми изпълваха малката кухня, докато останалите оправяха чиниите си и намираха място около правоъгълната маса, която баща ми беше построил преди двадесет години. Сестрите ми спореха коя е по-красива в някакво предаване за тийнейджъри в Северна Каролина; братята ми спореха кой да заеме мястото най-близо до хола с надеждата да зърне телевизора. Майка ми казваше на сестрите ми да спрат да гледат телевизия вечер и да четат книги.
Аз мълчах и чаках, докато всички седнат с храната си. След това майка ми кимна с глава към баща ми. Той прочисти гърлото си, след което каза благословията над храната. След като приключи, гласовете отново започнаха да говорят. Всички наведнъж, шумно и страстно. В тази къща никога не беше тихо.
Не се интересувах от най-новия разговор на сестрите ми за ТикТок, който бяха видели днес, нито от спора на братята ми за това кой има най-висок резултат във видеоиграта си. Цялото ми внимание беше насочено към родителите ми. Най-вече върху баща ми. Засега се отказвах от майка ми. Тя беше дала ясно да се разбере, че няма да говори за това, че ще замина за колежа.
– Приеха ме в Лойола Маримаунт и ми предложиха стипендия – изтърсих аз. Насочвах това към баща ми. Това обаче нямаше значение, защото цялата стая замлъкна. Думите, които бяха излезли от устата ми, засягаха всеки мой брат или сестра. Един ден и те щяха да бъдат изправени пред необходимостта да се измъкнат оттук. Момичетата знаеха това, дори ако братята ми все още не разбираха колко важно е това за тях.
Усещах как всички ме гледат. Малкият възглас на Тереза беше израз на надежда и страх за мен. Не беше нужно да поглеждам назад към нея, за да разбера това. Тя искаше да се измъкне също толкова силно, колкото и аз. Не срещнах нито един от погледите им. Особено този на мама. Съсредоточих се върху татко и зачаках.
Той спусна вилицата си на масата, докато ме изучаваше за момент. Знаех, че няма да ме игнорира. Щеше да обърне внимание на това и щяхме да поговорим за него. Това беше повече, отколкото майка ми беше готова да направи.
– Това е в Калифорния – каза той, сякаш това беше неговият отговор. Простият факт, че Лойола не беше в Алабама и достатъчно близо, за да мога да живея вкъщи, беше всичко, което виждаше. Но това беше безплатно образование в католическо училище.
– Да. Стипендията е за бизнес администрация. Покрива и настаняването – продължих, сякаш той нямаше да ми откаже.
– А какво ще кажете за УНА? Не те ли приеха? – Попита той, преди да отхапе от храната си. Мълчанието остана. Никой, дори Мануел, не говореше. Не бях сигурна дали изобщо дишат.
Университетът на Северна Алабама беше мястото, където родителите ми очакваха всички да отидем. Там или в местния младши колеж. Не бях кандидатствал в УНА, защото не исках да ме приемат. Исках да се отдалеча.
– Не кандидатствах. – Изрекох тези думи с по-голяма увереност, отколкото чувствах. Малкото момиче в мен искаше да се скрие под масата.
Веждите на баща ми се сключиха рязко, докато ме гледаше.
– Ти не си кандидатствала в УНА?
– Не, господине – отговорих аз и чух няколкото резки вдишвания на въздух в стаята. Сякаш казвах на баща си, че съм бременна и съм избягала от къщи с момче от мотоциклетна банда. Нелепият начин, по който всички те реагираха на това, правеше положението ми още по-безнадеждно. Дори четиригодишният ми брат знаеше, че идеята да отида в колеж е неосъществима мечта. Той просто не знаеше колко важно ще бъде това за него един ден, когато дойде неговият ред да отиде в колеж. Трябваше да се боря за всички нас.
– Все още има време. Ще го направиш утре – каза той, след което посегна към водата си.
– Не – изкрещях, преди да успея да се спра. Трябваше да се справя с това по по-спокоен начин, но той ме затваряше. Не бях очаквала, че няма да обсъди поне това. Бях се придържала към надеждата, че пълната стипендия ще ме измъкне оттук. Бях я постигнала, а той все още не ми позволяваше дори да се аргументирам. Нямаше да приема „не“. Не можех. Не за мен или за бъдещето на братята и сестрите ми. От мен зависеше да създам прецедент. От мен зависеше да се уверя, че всички ние имаме свободата да решаваме. Бях сигурна, че един или двама от тях ще искат този живот. Те щяха да са щастливи да работят тук и да поемат семейния бизнес, но аз нямаше да бъда. Нито пък Тереза би била. Това, с което се сблъсквахме заради трагедия, която не беше по наша вина, трябваше да спре. Родителите ми не можеха вечно да държат всички ни в собствения си малък балон на безопасност. Трябваше да ни позволят да живеем и да разперим криле. Сега аз бях най-възрастната и на моите плещи лежеше да поправя всичко, което не беше наред със задушаващия начин на родителите ми.
– Стани от масата, Езмита. Иди да измиеш магазина. Презареди рафтовете и направи инвентаризация отзад – каза баща ми без емоция в гласа си.
– Татко… – започнах аз.
Бях прекъснат от рева на баща ми:
– СЕГА!
Лицето ми се разгорещи. Сърцето ми се разтуптя. Бях ядосана, че ме третират като дете. Бяха несправедливи. Бяха толкова изостанали и задушаващи. Затова ли сега аз съм най-голямото дете? Почти попитах това на глас, но прехапах езика си, за да не кажа нещо толкова жестоко, обидно, но и вярно.
Отблъснах се от масата с повече сила, отколкото беше необходимо, и се изстрелях от мястото си. Не установих контакт с никого в стаята. Бях на ръба на сълзите, а не исках те да ме видят да плача. Не исках да показвам слабост. Баща ми така или иначе мразеше сълзите. С нищо не печелеха благоразположението му.
Минах през входа на кухнята, продължих, докато стигнах до задната врата на магазина и влязох вътре. Не си проправих път до кофата с мопа или до рафтовете. Продължих да вървя. Все пак ги погледнах, докато минавах. Навикът да бъда добра дъщеря ме караше да се съмнявам в това, което се канех да направя. Принудих се да отвърна поглед. Не бях марионетка, която баща ми да командва. Бях направила всичко, което някога бяха искали от мен. Бях най-добрата дъщеря, която можеха да поискат. Но не и сега. Не и ако не ме слушат.
Вървях, докато стигнах до входната врата на магазина. Повдигнах ръка и задържах звънеца, за да не избие, когато отворих вратата и излязох навън. Заключих я зад себе си с ключа в джоба си. Загледана във витрината на магазина, не видях нито дом, нито семейство. Видях затворническата си килия.
Не можех да остана тук, но нямаше къде да отида. Трябваше ми одобрението на родителите ми, за да приема стипендията. Затова тръгнах пеша. По пътеката към паркинга, после през паркинга, докато стигнах до улицата. Погледнах наляво, после надясно и избрах ляво. То не само водеше извън града, но и на север. По-близо до щатската граница. Навън беше тъмно. Това не беше безопасно, но животът ми беше една голяма предпазна мрежа. Не познавах нищо извън семейството си и този магазин.
Вървях. Вървях, докато светлините на града избледняха и улицата беше почти празна. Не се паникьосвах, когато минаваха коли. Страхът, че ще бъда отвлечен, трябваше да е в главата ми и да ме кара да обмислям тази глупава идея, но единственото, което ме интересуваше, беше да избягам.
Колкото повече мислех за това, че съм принудена да остана тук и да уча в местния университет, до който можех да пътувам с кола всеки ден, толкова по-бързо вървях. В един момент започнах да тичам. Бягах от живота си, от присъдата си в затвора, от семейството си, от всичко това.
Бягах в тъмното, докато светлината от моста, който водеше към щатската граница, не освети нещата. Забавих ход и осъзнах, че фаровете на един пикап също осветяват тъмнината, но пикапа не караше. Беше паркиран. Спрях, дробовете ми горяха, страната ме болеше, а устата ми беше пресъхнала. Никога не бях тичала за упражнения и тялото ми се беше изплашило. Отне ми миг, за да овладея дишането си. Не бях сигурна дали да се обърна, или да се изправя пред неизвестността, която ме очакваше. Отне ми само миг, за да взема решение.
Вървях колебливо към пикапа и се чудех дали се е развалил, или ми предстои да ме отвлекат и да ме вземат от този живот, който мразех по начин, който не исках. Не исках да бъда продадена за секс или да бъда убита и тялото ми да бъде намерено в гората. Знаех, че това не е безопасно. Но все пак продължих напред.
Колкото повече се приближавах, толкова по-ясна ставаше гледката и аз въздъхнах с облекчение, когато разпознах черния шевролет, който принадлежеше на Аса. Късметът ми не беше съвсем лош. Щях да изпитам облекчение при всеки познат местен, паркирал на моста. Това, че беше Аса Грифит, беше голям бонус.
Прегледах моста и не видях следа от него. Дали пикапа му се беше развалил? Беше ли изобщо в пикапа си? Когато стигнах до моста, отидох до вратата от страната на шофьора и погледнах вътре. Нямаше го вътре, но ключовете му висяха в запалването. Двигателят все още работеше на празен ход. Къде беше той?
Отворих уста да извикам името му, докато се обръщах да огледам моста… но очите ми го намериха и името му замръзна в гърлото ми. Сцената, на която бях свидетел, трябваше да е недоразумение. Бях гледала твърде много криминални телевизионни предавания и въображението ми веднага се насочи към най-лошото. Нямаше как Аса Грифит да стои на парапета на моста „Олд Томпсън“ и да се готви да скочи от там. Защото скокът от тази височина в плитката вода долу, която минаваше по скалистото дъно, беше смъртна присъда. Това не беше тръпка, която някой търсеше. Никой не скачаше от този мост. Ако скочеше, щеше да умре.
Страхувайки се да не го подплаша и да го накарам да се подхлъзне и да падне смъртоносно, превръщайки ме в убиец, задържах дъха си. Останах неподвижна и не помръднах. Ако мислеше да скочи, трябваше да го спра, но дали гласът ми щеше да го изплаши? Не бях сигурна как да се справя с това. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Искаше ми се да изтичам и да го хвана. Не бях сигурна, че мога да тичам достатъчно бързо, за да го спася, и дали спасяването му е възможно. Той щеше да ме смаже, ако паднеше назад, и то ако изобщо можех да го достигна там горе.
Главата му се обърна бавно в моята посока.
– Не очаквах публика – каза той просто.
Назад към част 4 Напред към част 6