Глава 13
Академията гъмжеше от новини. Адептите, някои ентусиазирани, а други паникьосани, обсъждаха предстоящия си стаж в непозната област. Старшите, гледайки към първокурсниците, отправяха насмешливи усмивки и им се подиграваха по всички възможни начини, като понякога преминаваха в обиди, плашейки ги още повече. Разбира се, имаше и такива, които приемаха това спокойно и започваха да се подготвят за пътуване и оцеляване на открито. Партньорите се опитваха да подкрепят другарите си и да ги просветлят преди практиката, за да могат да се справят със задачите без проблеми.
Дори моето завръщане остана незабелязано, но мистериозното изчезване на херцогинята се обсъждаше навсякъде. Всеки имаше свои предположения: тя е изпаднала в безпаричие, избягала е от съдбата на брака и е избягала от родителите си с любовника си, била е отвлечена от таен обожател и т.н. Но никой не предполагаше, че тя може да е мъртва и да е изчезнала завинаги от тази вселена.
Разбира се, това беше съвсем очаквано, защото пред другите тя се опитваше да се преструва на сладка, но секси бяла и пухкава овца, но в действителност беше най-истинската ревнива кучка. Никой не виждаше тази ѝ страна, така че едва ли някой би си помислил, че тя може да бъде достатъчно безразсъдна, за да даде такъв опасен обет при невъзможни условия.
Обикновените ученици обаче няма да се замислят за това, те обикновено не се интересуват от изчезването на приятел. Но когато родителите на момичето потърсят помощта на съответните органи, за да я открият, много неща може да излязат наяве. Аз няма да бъда разкрита, но може да ме заподозрат в убийство или отвличане, което не е добре. Човешката магия, ако се използва правилно, би могла да доведе до последния човек, с когото изчезналото лице е било в контакт, и тогава ще се наложи да потърсят менталистите или тези, които могат да погледнат в миналото, когато са на правилното място.
Все пак като богиня на този свят ще ми е лесно да заблудя всяка проверка, но трябва да внимавам да не предизвикам по-сериозен проблем. Богът, който беше влязъл в моя свят и се криеше в него до ден днешен, можеше да улови енергията ми. Освен ако вече не го е направил, докато аз използвах магията си, за да го търся през първите си няколко дни тук, и отчасти го бях виждала повече от веднъж. А онези капани миналия път… Сега вече е логично защо са били там.
Един обикновен смъртен маг не е способен да се отдели от тялото си и да пътува по този начин, а тези капани бяха специално създадени, за да уловят неосезаемо тяло. Така че той или предполага, че вече съм тук, или го знае и се опитва да ме намери. Някак си преди не ми беше хрумвало, че нещата могат да бъдат още по-сложни заради малките детайли, които много хора се опитват просто да пренебрегнат.
Струваше ми се, че намирайки се в собствения ми свят, той сам би ме скрил от външни хора, дори ако силна концентрация на енергия би издала присъствието му на смъртните. Другите богове, които нямат връзка с мен, не биха могли да ме намерят дори при близък контакт, освен ако аз не го пожелая. Нашият враг обаче може да се окаже един от най-опасните изгнаници, които умело се крият в необятната вселена и продължава да носи неприятности на другите богове.
И тук се появява една малка засечка: защо тогава той не се опитва да ми направи нещо? Той осъзнава, че не може да напусне моя свят, докато съм жива, или докато не премахна границите. Ако действително можеше да ме види като богиня, той осъзнава, че далеч не съм най-опитната. Помислих си, че този път старейшините не са изпратили най-силния враг на мисия и че с тях ще се справи за нула време. Дали заради това не ме взе на сериозно, та дори не поздрави господарката, в чието владение бе заседнал за дълго време? Или наистина още не е разбрал под чие прикритие се криех?
– Хей!
От мислите ми ме изтръгна рязко дръпване на ръката.
Погледнах мрачно към високия тъмнокос мъж, който беше решил да ме притисне под стълбите. Похотливият му поглед обхождаше фигурата ми, а ръцете му бяха от двете страни на главата ми, готови да ме сграбчат във всеки момент и да предотвратят всеки опит за бягство. Високомерно повдигнах вежда, вглеждайки се в черните очи, които се откъснаха от устните ми. Изглежда за тях беше традиция да притискат момичетата в тъмни ъгли. А този ме гледа така, сякаш бях негова собственост и не можех да му откажа нищо.
– Какво, по дяволите, правиш сега? – Попитах нахалника с леден глас, като наклоних леко глава наляво, за да направя образа си по-опасен. Вдигам ръката си с черни нокти и я издърпвам настрани, точно под подигравателния поглед на тъмните очи. Устните ми се разтягат в подигравателна усмивка. – Глътна си езика или смирено очакваш смъртта си?
– Нахална, точно както ми беше обещано – доволно се усмихна човекът. – И така, булка, какво ще кажеш за малко забавление?
Последният въпрос не ми хареса. Отначало си помислих, че Алвасдин си е измислил отмъщение за светлата си коса, но това изобщо не приличаше на него. След всичко, което беше преживял по време на нашето приключение, и след факта, че бях негова партньорка в един много важен клас на факултета, не би бил толкова злобен. Поне ми се искаше да вярвам, че няма да го направи.
– Хм… – нарочно прокарах нокътя на показалеца си по облечените му в риза гърди, като го натиснах леко, за да разбере момчето, че трябва да ме вземе на сериозно и че мога да пронижа дрипавото му тяло във всеки един момент, ако нещо не ми хареса. – Чудя се кога ли съм станала булка на неизвестен мъртвец и защо едва сега научавам за това?
– Неизвестен мъртвец?! – Красивото му лице се изкриви от гняв и той ме изгледа с неприязън от главата до петите, сякаш току-що го бях обидила смъртоносно с думите си. – Знаеш ли изобщо кой съм аз?! Аз съм над теб по положение, а моето семейство те е купило от твоето!
– Наистина? – Издишам скептично, като гледам неприятния събеседник сякаш е луд. – Ще ми покажеш ли чека и ще го демонстрираш ли пред цялата академия, умник такъв?
След тези думи тъмните очи на „младоженеца“ блеснаха от ярост и се стесниха, ръцете му се стиснаха в юмруци, а по лицето му се образуваха жили. Енергията около тялото му пулсираше и магическият фон започна да се колебае, докато в ръцете му се формираше някакво заклинание. Но това не ме уплаши. Какво можеше да ми направи, ако не можеше да защити дори себе си? Богинята е извън него, дори и да не го осъзнава.
– Готов ли си да нарушиш правилата на академията и да нападнеш адепт без основателна причина? – Направих уверена крачка към него с хищническа усмивка на лицето си. – Изглежда, че подобно нещо не само ще те изгони, но и ще те изправи пред съда, където родителите ти няма да могат да те измъкнат с пачки пари или да хвърлят вината върху някой друг. Все още ли си готов да рискуваш?
Реших да го сплаша, така че да не обвинява никого другиго в нищо или да говори глупости, сякаш съм му била продадена от собственото ми семейство. Може би, ако бях обикновена смъртна, този трик щеше да има някакъв ефект. Но при цялото му желание да ме нарани или да ме унижи пред всички, нямаше как да намери това, което беше останало от семейство Дарвадар, за да ме купи. Увереността и блъфът му в такава ситуация изглеждат нелепи, като същевременно повдигат въпроси за здравия разум на един смъртен.
Нарочно покрих частично тялото си с черни люспи и оголих осем кътника, правейки още една крачка към момчето. Протегнах ноктестата си ръка към лицето на замръзналия чернокос мъж, който внимателно наблюдава движенията ми и някак си е загубил цялата си смелост и арогантност. Наведох главата му надолу, обгърнах с ръка брадичката му, после се повдигнах на пръсти и се доближих до ухото му, за да прошепна тихо, без да крия заплахата:
– Ако не си сигурен, че ще се справиш с предизвикателството, по-добре остани в дупката си и не си показвай носа навън! Искаш да ми станеш жених? – Не можех да не се засмея. Отдръпнах се от напрегнатото момче и направих крачка назад, като изпуснах лицето му от пръстите си. – Казвали ли са ти, че хора като мен поглъщат енергията на своя избраник, пият кръвта му, докато не им омръзне „играчката“? Знаеш ли какво се случва с такава играчка? – Още един въпрос, от който момчето пребледня, неспособно да откъсне поглед от очите ми с разширена зеница. – Изхвърлят я, така че никога повече да не я намериш и да не чуеш за нея. И така, все още ли твърдиш, че си ме купил?
Погледнах го в очите, търсейки страх и осъзнаване, че не се шегувам. Но Адептът вече не беше блед като самата смърт. Гледаше ме преценяващо и мислеше за нещо в главата си, което накара дясната ми вежда да излети нагоре от изненада. В главата ми се прокрадна неприятната мисъл, че човекът не се интересува от историята ми и не вярва на думите ми, а може би просто я е пропуснал покрай ушите.
– Това е интересно… – замислено каза лудият. – Разказвали са ми малко по-различна версия за развитието на отношенията с хора като теб.
– И кой е този умник? Страхувам се да си представям какво са ти казали. Вероятно някакви глупости – намръщих се аз. – Не си пълни главата с глупости и потърси някоя, която наистина е подходяща за теб. Аз не се интересувам от връзка. А за расата си не лъжа. Ние поглъщаме енергията на партньора си, ако искаме, и можем да се отървем от него, ако не ни харесва. – Реших да държа странния мъж далеч от себе си. – Можеш да попиташ брат ми, ако го срещнеш. Мисля, че и той ще ти каже същото.
След като казах това, човекът сякаш се отпусна, като се облегна на отсрещната стена, така че нищо да не му пречи да ме гледа. И се държеше така, сякаш не ме беше притиснал до стената преди няколко минути, говорейки глупости и намеквайки за палави неща. Някак си, изведнъж, той се промени, сложи си друга маска, стана друг човек. Изглежда, че статусът му го задължава постоянно да променя поведението си пред другите, за да намери изгода или да не развали приятелските отношения със събеседника си. Но защо сега избра да се държи така с мен? Да не говорим, че изглеждам като човек, който може да помогне на непознат във всяка ситуация, колкото и трудна и отчаяна да е тя.
– Връзките не те интересуват, но детинското пререкание с един дроу със синя кръв, който е племенник на лорд на тъмните елфи, ти доставя удоволствие – каза смъртният, като наблюдаваше изражението ми с недоволство и упрек. – Вие двамата се забавлявате толкова много. И някак си нито той, нито ти се интересувате от факта, че може би сте в различни житейски кръгове и че подобна връзка може да не е приемлива. Сега се забавлявате, а утре може да бъдете изпратени на екзекуция за обида на потомъка на управляващата фамилия.
– В такъв случай ги чака далеч не толкова приятна изненада – отвърнах подигравателно, като напълно пренебрегнах думите за войната ми с Алвасдин.
– Тогава се оказва, че можеш да се преструваш на друг човек, но всъщност статусът ти е много по-висок, отколкото предполагаме?
Странният човек с въпросите, които вече ми беше омръзнало да ми задава, направи уверена крачка към мен с грацията на хищник. И в него имаше нещо, което ме караше да се чувствам неудобно. Имаше някаква опасност, която ме накара да се напрегна и да го погледна под различен ъгъл заради подозренията си. Усещането за опасност на една богиня не се проявява толкова лесно, освен ако пред нея не стои някой по-силен или с по-висок ранг.
Пред мен обаче стоеше само един вампир с голям резерв и потенциал за магически способности. Много по-висок, отколкото имах аз с моите скрити ограничения и отслабено тяло със съответните физически способности. Това обяснява много неща. Аз съм по-слаба и усещам непреодолимата аура на врага, затова не се чувствам в безопасност. Човекът, с когото разговарям, не е мой приятел, но все още не е и мой враг. Той е подозрителен човек със странни въпроси и невероятни способности, а освен това е кръвопиец, чиито способности значително подобрих, откакто създадох този свят.
Те са по-бързи от тях. По-силни са от заклетите си врагове – върколаците. От раждането си имат желание да преследват целите си докрай, дори това да отнеме цял живот или да е невъзможно. Основният им девиз е, че нереалното е реално, а невъзможното винаги е възможно, ако се постараеш достатъчно. Поради това тяхната раса се слави с успешни постижения, поставени пред самите тях с точни цели.
Когато обаче се стигне до кавги в техния кръг, този закон спира да действа и те могат да се надяват единствено на късмет или на тези, на които ще поверят защитата си и ще разкрият цялата истина. В Обителта на равновесието винаги са били забавни за наблюдение и скучни за слушане. Конфронтацията между вампирите се случва буквално веднъж или два пъти седмично. Понякога от главната причина „следователят“ открива друга, която само по-силно подхранва първоначалната и изостря цялата ситуация, връщайки и двамата представители на клановете в изходна позиция. И всеки път става все по-конфузно…
– Това е интересно предположение – дори не помръднах, докато той бавно, но сигурно се приближаваше към мен. Всъщност скръстих ръце на гърдите си и повдигнах предизвикателно вежда, взирайки се в очите му без сянка от страх. – Коя мога да бъда тогава, щом дори сега, когато никой не ни вижда, не се опитваш да смучеш шията ми и да се наслаждаваш на топлата кръв, а ти явно го искаш… Дори повече, отколкото показваш – всяка дума беше равнодушна, сякаш това не се случваше наистина с мен.
– Значи знаеш кой съм – доволно се усмихна кръвопиецът и отново се приближи до мен. Сякаш си играем на котка и мишка, като постепенно си разменяме ролите. Притискаме се един друг във въображаем ъгъл и се оттегляме заради нов факт, който е изплувал от страна на врага. – Странно е: обикновено обикновените хора не могат да разберат нашата природа и ни приемат за обикновени смъртни с потенциал за магии. Но ти от самото начало изглеждаш различна… Способностите ти са като на потенциалните ни врагове, но не усещам в теб върколак. Ти си много по-силна и по-опасна от тях, а това е много по-голям стимул, отколкото вечната война без определен победител срещу бълхите… Нашата богиня направи всичко възможно да се подиграе със собствените си създания и да заложи такъв капан, а после нито веднъж не показа признаци на живот. Възможно ли е ти да си този знак?
– Знаеш ли – казах колебливо, отдръпвайки се от ръката на вампира, посегнала към косата ми – мисля, че се бъркаш. Да си измисляш неща, които не съществуват в действителност, позовавайки се на знак от Бога, е първият признак на лудост. Разбира се, аз не съм просто върколак, а преобръщач с много по-полезни способности. Но това не е причина вашата раса да ме обяви за свой враг без очевидни факти и доказателства. Следващия път трябва да помислиш два пъти, преди да използваш такива големи думи, каквито използваш по мой адрес. Но би било много по-добре, ако изобщо няма следващ път. Ако искаш да продължиш да ровиш в чуждото пране и да стигнеш до истината, моля те, няма да ти преча, но не ми пресичай пътя. Наистина не ми харесва, когато в списъка ми с врагове има дори един човек… Надявам се, че се разбираме.
Без дори да чакам отговор, минах покрай замръзналото същество, без да имам никакви пречки по пътя си. Той не се опита да ме спре, нито пък да продължи да говори глупости, както беше направил от първите секунди на движението си под стълбите. Просто стоеше там и мълчаливо ме гледаше как се отдалечавам, без дори да го удостоя с още един поглед. Може би осъзнаваше, че е избрал грешна тактика да ме заговори още в самото начало, за да изтръгне нещо от мен.
Въпреки че много хора в академията вече се досещаха за нещо и стигаха до различни заключения, наблюдавайки всяко мое движение, те бяха далеч от истината. Докато не разкрия истинското си ниво на сила, никой от присъстващите на Антазел няма да разбере същността ми, затова ще се държат естествено около мен и ще ме възприемат като обикновен смъртен. Войната ми с аристократа поражда много въпроси и недоразумения, което ме превръща в луд чудак, който обича да създава неприятности и сериозни проблеми, както в случая с косата на Алвасдин.
Образът на пъстрата му коса в главата ми накара устните ми да се разтегнат в доволна усмивка, но се върнах към предишното си положение, щом си помислих за странния вампир с куп странни въпроси. Не го виждах за пръв път и той не изглеждаше да се е изненадал от думите ми, въпреки че бяха мислени напълно сериозно. Можеше да усети, че блъфирам, за да го изплаша още повече…
Винаги е така: създаваш най-добрите си творения, правиш ги най-добрите, каквито могат да бъдат, като развиваш инстинктите им, а после страдаш за това, както направих аз. Ако не бях дала тези способности на вампирите, кръвопиецът нямаше да иска толкова да ме разпитва, нямаше да може да направи разлика между мен и нормален върколак. Но те усещат и виждат, че не съм техен потенциален враг, и това ги кара да проявяват голям интерес към мен, както и желание да узнаят цялата ми биография и да изпитат характера и търпението ми, самообладанието и способността да не разкриват тайните си…
Отпред се появи проблясък на ярколилава коса, който ме разсея от рояка ми от мисли. Явно и на тази сцена имаше свидетел, който дори не искаше да ни попречи да „общуваме“ и кротко изчака да се разделим. Явно обаче тъмният елф все още се надява да остане незабелязан, а после да се престори, че случайно е минал наблизо и ни е зърнал.
– Как ти хареса да се целуваш с онзи човек в тъмния ъгъл? – Попита подигравателно дроу, докато се приближаваше към ъгъла, потвърждавайки предположението ми. Огледах внимателно косата му и се опитах да не се разсмея. Да, определено беше неговият цвят… И всеки път беше различен, което нямаше да се хареса на нашия коронован блондин.
– Ревнуваш ли? – Задавам му въпрос с неговия тон и не устоях на шегата: – Съжалявам, лимитът за днес свърши, ще трябва да изчакаш следващия път, за да направиш същото.
– Боли – отсича той, като високомерно изви вежда. – Придаваш си повече значение, отколкото трябва…
– А ти все още си задник, само че сега с ярка и неповторима коса.
– Шегата настрана, предстои ни голямо пътуване в междуизмерната реалност с един не толкова добър водач. А най-лошото е, че никой няма да го смени заради нас, тъй като той сам се е кандидатирал за позицията, изпреварвайки дори страховитата тъмна фея.
– А и кой е този субект? – Вдигам вежда с интерес, като си спомням за тъмната фея и нейния засилен интерес към мен.
Тя знае, че тогава, по време на дуела между брат ми и Алвасдин, видях всички спотайващи се учители, които бяха дошли да наблюдават събитието. Сигурна съм обаче, че тя не е казала на никого за това и е предпочела да ме наблюдава допълнително. Но нашият наблюдател по време на непланираната практика няма да бъде тя, а някой друг и, ако съдим по недоволното лице на аристократа, това е някой от същата категория като тази забавна личност, а може би и по-лош.
– Професор Валгордом – мрачно отвърна партньорът ми, като внимателно наблюдаваше реакцията ми, но очевидно не виждаше това, което искаше да види. Погледнах го въпросително, без да разбирам за кого говори. – Наистина ли не знаеш кой е това? – Погледна ме така, сякаш съм умствено изостанала. Извъртях очи, чудейки се кой ли е моят партньор за тази трудна разходка. – Учител по контрол на магията, който мрази всичко и всички! Това ясно ли е?
– Повече от ясно – кимнах, като погледнах замислено през прозореца.
Хм… Кой би си помислил, че на мрачния тип ще му хрумне да ни придружава до някакво затънтено място и да следи за изпълнението на задачите ни. По него можеш да разбереш, че не се интересува от подобни „занимания“ и в момента намира нещо по-интересно от това да се грижи за адепти, които винаги се забъркват в неприятности. И ето че той е поискал да надзирава нашата двойка, сякаш в нас има нещо специално, което би могло да заинтересува такъв специален магьосник.
Спомних си, че той ме беше забелязал да гледам през аурата му и разбра, че съм видяла нещо, но не му казах за това, а избягах първа от кабинета и се зарадвах, че е бил разсеян от някаква влюбена глупачка. Предполагам, че това е причината за всичко, но не е достатъчно, за да повярвам в това толкова лесно. Нещо тук не е наред… А и самата практика на междуизмерната реалност е напрегната: не си спомням да съм създавала нещо подобно в собствения си свят. Страничен ефект от създаването на тънки космически тъкани в някои части на планетата…?
– Това ли е всичко, което имаш да кажеш по въпроса? – Попита скептично Алвас, без да измъкне друга дума от мен.
– Какво още искаш да чуеш? Не ме интересува кой ще ни бъде назначен за наблюдател, главното е да изпълня задачата си и да се върна спокойна.
– Наивница… – Поклати глава той. – Казват, че е прокълнат, затова търси някой, който може да поеме проклятието или да го излекува с цената на живота си.
– Каква е тази глупост? Преди да се лекуваш, трябва да разбереш каква болест имаш и чак тогава да правиш предположения и да търсиш начин да се спасиш – измърморих недоволно под носа си, без дори да си помисля, че дроу чува всяка моя дума и ще се заинтересува от темата.
– Значи това не е проклятие? – Примижах подозрително на въпроса на дроу, но не знаех дали е проклятие.
– Не – не видях нищо странно в него, но реших да отговоря. – Жертвоприношението няма да помогне. Ако иска да живее, ще осъзнае каква гадост е това. Може би затова идва с нас сега: вече предполага нещо и търси отговор. Да оставим темата. Не обичам да обсъждам чужди слабости. Все още трябва да се подготвим за предстоящите ни приключения и да опаковаме.
– Надявам се, че не носиш десет огромни куфара и шест малки чанти за случая. – Попита язвително той, явно недоволен от нежеланието ми да продължим разговора. А това поведение само ме накара да се усъмня в него още повече. Сякаш пред мен стои едновременно и Дроу, и някой друг, но не мога да го видя….
– Не, само най-необходимото за оцеляване в екстремни условия – отговорих му без следа от сарказъм, като все още се вглеждах безрезултатно в аурата и магическия фон, търсейки признаци на магия или илюзия.
Отворих още малко отвор за магията си и отново се вгледах в лицето на тъмния елф, преди да се разделим. Тогава забелязах нещо странно: партньорът ми беше контролиран, и то не от новооткрития ни куратор, а от някой друг. И изобщо не беше нашият бог в изгнание, а някой от учителите или адептите, които се интересуваха от професор Валгордом. Интересно…
Сякаш усещайки, че „кукловодът“ е бил забелязан, странната магия от аристократа отпадна, сякаш никога не я е имало. Обикновен смъртен не би забелязал разликата и дори не би предположил, че съзнанието на дроу е под контрола на друг маг, защото не се усещаше никаква магия. Дори аз, докато не премахнах някои ограничения на способностите си, не можех да разбера какво не е наред с този човек, но на интуитивно ниво вече подозирах. Честно казано, очаквах да видя, че „кукловодът“ ще е учителят, за когото ме бяха питали, но уви, аурата беше различна и изглежда, че питащият беше жена.
Алвасдин примигна няколко пъти, огледа се и ме погледна подозрително, като явно не разбираше как е попаднал тук и какво трябва да направи. Все още не бях разбрала дали от самото начало беше той самият, или марионетка… Но нищо, щом някой толкова се интересуваше от здравето на странния тип, нека сам се заеме с това, макар че нямаше да получи нищо добро без разрешението на потенциалния „болен“.
– И така, в колко часа утре ще се срещнем преди заминаването и къде? – Попитах, сякаш не се беше случило нищо странно. Дори щракнах с пръсти пред лицето на пича, сякаш той си мислеше за нещо и не реагираше на думите ми.
– Утре в шест часа сутринта при фонтана – отговори тъмният елф с леко колебание, като реши да не уточнява нищо и да не задава излишни въпроси, дори и самият той да не можеше да разбере какво всъщност се е случило.
Това беше краят на разговора. Докато си тръгвах, усетих подозрителния му поглед върху гърба си, но не се обърнах нито веднъж, за да не издам нещо странно. Малко хора биха искали да бъдат омагьосани и използвани без разрешение за известно време, а когато става дума за аристократ, е по-добре изобщо да не се мисли за последствията. Точно сега мълчанието струва колкото златото. Не искам да се замесвам в чужди кавги.
Спомняйки си за предишния си опит с пренебрегването на естествените нужди, изядох обилна вечеря, взех вода и опаковах само най-необходимото. За по-голяма яснота свих два комплекта дрехи за смяна, нетрайна храна, която няма да привлече хищници и други опасни животни към нас. Хвърлих в чантата си една плащеница, за да ни покрие през нощта, в случай че подозренията ми бяха верни и наистина щяхме да прекараме цялото си време в ненаселен район. Разбира се, това нямаше да ми донесе особена полза, но си струваше да го направя за всеки случай.
Огледах стаята, опитвайки се да разбера какво друго трябва да взема със себе си освен хигиена и безопасност. Отново проверих чантата си и едва тогава си легнах. За щастие, тялото не се съпротивляваше на желанието ми да заспя по-рано и веднага се унесе в света на сънищата, обещавайки сутрин с бодрост и напълно здраво и отпочинало тяло.
Назад към част 13 Напред към част 15
